/Първа част/
Житейска участ: Роден е на 3 май 1469 година във Флоренция. Баща му е средно имотен адвокат. Бил е на двайсет години, когато Савонарола е наложил господството си над Флоренция. Макиавели го почита като “невъоръжен пророк” и е впечатлен от окаяната му кончина.
Постъпва на служба във Флорентинската република през 1498 година като секретар в канцеларията на Съвета на десетте. Пътува често като дипломатически пратеник на Флоренция из Италия, Франция и Германия. След премахването на републиканския тип управление и връщането на власт на Медичите в родния му град, той се оттегля в имението си, разположено в близост до града.
Макиавели не е редови чиновник във Второто канцлерство на република Флоренция. Той е представител на партията, в която влиза през юни 1498 година, когато е вече навлязъл във зрялата възраст - 29 години. Той се сближава с умерените демократи, предвождани от Пиеро Содерини, придобил статута на пожизнен гонфалониер /началник на войската/ през 1502 година. В писмо от 9 март 1498 година Макиавели се обявява срещу Савонарола и поддръжниците му като ги укорява, че използват в проповедите си нечестни хитрости, т.е. става дума за лъжите, с които прочулият се монах разкрасява реалността и разпалва религиозен фанатизъм у последователите на доктрината му. От друга страна, макар че е враждебно настроен към Медичите, той открива в политиката на Лоренцо образцова стратегия и уравновесеност, които напълно съответстват на духа на епохата. Като остава встрани от съперничествата и компромисите на тайните сдружения между аристократичните фамилии и на борбите между фракциите в тогавашните политически партии, Макиавели не проявява особен интерес към празнословните спорове между институциите.
Още от началото Макиавели се изявява като всецяло отдаден на политиката мъж, като теоретик и специалист, който се разграничава от търговците и занаятчиите. След нашествието на Шарл VIII в Италия и настаняването му във Флоренция през 1494 година, градската управа, заплашена отвътре от Медичите, решава, че е по-добре да приеме покровителството на френския крал и да се възползва от пазарите, които й се откриват във Франция. Тя се стреми да потушава всички възникващи на полуострова конфликти и да поддържа трудно постижимия мир. Решен да промени тази стратегия Макиавели се заема да убеди Сеньорията да изостави политиката на компромиси и благоразумие, т.е. дипломатическите преговори, и да възприеме тактиката на категоричните и сигурни решения. Той подтиква градската управа укрепи вътрешната организация и да създаде една автономна и ефикасна градска полиция. Така той прилага към специфичната организация на Флоренция универсалните норми, извлечени от опита на тогавашните европейски държави и от примерите, които се упоменават от историците на Античността.
През 1512 година републиката е премахната и Медичите се завръщат във Флоренция. От този момент до смъртта му драмата на Макиавели е, че се оказва изолиран, пряко волята му, от всякакви практически начинания и лишен от правото да участва в големите италиански и европейски политически кроежи. От действащ политик Макиавели става тогава “политически писател” с надеждата, че ще може да замени дипломатическата дейност с описанието на различни политически стратегии. Неговото принудително изгнание в Албергачо е най-подробно описано в прочутото му писмо от 10 декември 1513 година до Франческо Ветори, който по онова време е “говорител” на Флоренция в Рим. Макиавели прекарвал сутрините си из гората или край чешмата, където разговарял с дървосекачите или четял любимите си класици. После той се връщал в страноприемницата, където, преди и след яденетата, участвал в игрите и слушал споровете, в които се сблъсквали “толкова различни вкусове и толкова човешки измислици”. Накрая се връщал в работната си стая, надявал “одеждите, с които пребивавал в кралския и папския двор” и започвал да общува с великите от Античността. Научните му занимания прогонвали тъгата, притесненията на бедността и мисълта за смъртта.
Това принудително уединение му помогнало да събере във впечатляващо изчерпателно обобщение всичко, което било пръснато из предишните му писания. Самотата го подтиква да установи нова и плодоносна връзка между теоретичен модел, исторически опит и политическа практика, преди кризата да се настани в мисълта му като единствена и окончателна реалност.
След възстановяването на властта на Медичите във Флоренция и след изгнанието му, до голяма степен доброволно, Макиавели излиза постепенно от самотата и постепенно се включва в живота на родния му град. През периода 1515 – 1519 година той посещава редовно събиранията, които се ръководят в градината на двореца Ручелаи от Козимо Медичи. По време на разгорещените дискусии той влиза в необичайна за него роля - ролята на експерт-възпитател.
След провъзгласяването на новата Флорентинска република през 1527 година Макиавели не може да преживее повторното си изпадане в немилост, този път заради тесните му връзки с Медичите. Той издъхва на 22 юни същата година.
ДЕ САНКТИС
С. 531 Макиавели е съзнанието и мисълта на века, на обществото, което разглежда себе си, задава си въпроси и се опознава; това е най-категоричното отрицание на средновековието и заедно с това ясно утвърждаване на новото време; това е материализъм, прикриван като учение и признаван в практиката, прилаган към всички явления на живота.
...Позитивната страна на новата италианска култура се проявява в тенденцията да се разглеждат човека и природата в тяхната самостойност, отсичайки от живота всички свръхчовешки и свръхестествени елементи. Това е натурализъм, който е мощно поддържан от култа към класиците и от прогреса на разума и културата...
с. 532...Идеята на Макиавели се състои в следното: нещата трябва да се разглеждат в тяхната “сегашна” истина, т.е. такива, каквито ни ги поднася опитът и каквито ги вижда разумът...И на Макиавели не е нужно да доказва тази идея: при него тя се проявява като очевидна истина. Той намира речта на века, която всички признават.
Така се ражда науката за човека, но не такъв, какъвто той може и трябва да бъде, а какъвто е в действителност, не само като за индивид, но и като за обществено същество – за класата, народа, обществото и човечеството...След като се изчака малко идеята на Макиавели, приложена към природата, поражда Галилей и славната кохорта на натуралистите...
С. 533 ...Макиавели разкъсва условната обвивка и създава идеален образец за проза, наситена със съдържание и мисъл, пределно свободна от влиянието на въображението и чувствата, притежаваща здрава структура при привидното пренебрежение към формата...
Макиавели въстава както против Фортуна, така и против Провидението; той търси в самия човек управляващите го закони и сили. Идеята му се свежда до това, че светът е такъв какъвто го създаваме и всеки от нас носи в себе си своето Провидение и своята Фортуна. Тази идея трябва да преобрази из основи изкуството.
ХОВЕТ:
С. 203..Роденият във Флоренция на 3 май 14669 година Николо Макиавели не получава образование на хуманист. Още през младостта си се посвещава на дейност свързана с обществените дела. На 29 години вече служи като секретар в Сеньорията на Флоренция и запазва поста си до връщането на власт на Медичите /1512/, което слага край на републиката възстановена от Савонарола. През този период Макиавели навлиза дълбоко в проблемите на вътрешната и външна политика и има възможност да изучава отблизо управлението и администрацията на държавата, организацията на финансиите, войската и дипломатическите служби...Той е бил като пратеник в двора на Катерина Сфорца, графиня на Имола и Форли, при Чезаре Борджия, херцог на Валентиноа /чиито усилия да учреди княжество в Романя привличат интереса му/, във Венеция, в Рим. Изпращан е четири пъти във Франция при Луи ХІІ и в Германия при императора Максимилиян І. Убеждава се в необходимостта да се изземе от платените наемници защитата на свободните институции на Флоренция и да се повери на въоръжена граждански гвардия. Посвещава голяма част от усилията си на осъществяването на това най-велико начинание в живота му...Като писател се опитва не безуспешно да придаде точност и релеф на хрумванията си. Той дори се заема да съчини в рими една хроника на събитията, чийто свидетел е бил – “Първото десетилетие” /Decennale primo/ 1504 г./ и “Второто десетилетие” /Decennale secondo/ прекъснато в 1509 г./...
С. 204...Неговите не особено поетични творения ни дават сведения за неговите неуспешни усилия в сферата на държавните дела: той изповядва мъката си от бедите, в които затъва Италия, проявява склонността си към иронията и дори сарказма, доказва безкрайното си доверие във възможностите на политиката да оправи всички неуредици.
Когато през 1512 година едно съзаклятие взема властта от гонфалониера Пиетро Содерини и я предава на Медичите, Макиавели загубва службата си на секретар, оттегля се с многобройното си семейство в Сан Кашиано, където преживява в бедност няколко години. Там той създава една след друга най-известните си творби “Владетелят”, “Речи за Тит-Ливий” и сборника с диалози “Изкуството на войната”.
“Владетелят” ни разкрива страховете и грижите, които вълнуват Макиавели през 1513 година: за да бъдат прогонени “варварите” от полуострова трябва непременно някой мъж да учреди на всяка цена една достатъчно силна държава, за да стане тя център на националното съпротивително движение и да осъществи обединението на отечеството. Макиавели очаква с нетърпение и тревога този освободител, отправя му призиви от името на поробена Италия, демонстрира красноречие, разпаленост и красота, които остават ненадминати. Трудът му е всъщност подробен анализ на условията, в които може да се създаде и развива мечтаната от него Държава. Всички средства са добри за постигането на тази цел. Владетелят естествено трябва да притежава някои качества, но е достатъчно да ги демонстрира, а при нужда трябва да използва насилието и предателството като свои оръжия. Нека се постарае да не предизвиква омраза. По-важното е да се страхуват от него, отколкото да го обичат. Когато го изискват висшите интереси на държавата, владетелят може да се показва безмилостен и дори да нарушава собствените си обещания / глави ХVІІ и ХVІІІ /. Всички тези съображения, изведени с безукорна логика, подкрепени с многобройни примери, съставляват това, което днес наричаме “макиавелизъм”. От тази позиция авторът на “Владетелят” отстоява без всякакво притеснение “красивите отмъщения” и “добродетелните предателства”.
Тази политическа безнравственост предизвиква скандал и името на Макиавели придобива тъжна известност. Но ако е истина, че тези предписания са отвратителни, не е справедливо да се твърди, че Макиавели ги е формулирал като завършена доктрина. Проблемът, който се поставя и е обследван от автора от всички възможни страни, е по-особен, не толкова всеобхватен колкото се представя. Макиавели разполага разсъжденията си в контекста на съвременните събития, с оглед на непосредствените действия, които трябва да се предприемат, и не ги налага като вечни принципи. Проучването му има чисто научен характер и като научно изследване трудът му не отделя специално внимание на морала. Хирургът, който не се колебае да предприеме една отчаяна операция, не помисля нито за миг, че оперативните му методи могат да получат всеобщо приложение. Бихме ли могли в този случай да обявим за неморална тезата “Целта оправдава средствата”? По същия начин Макиавели е убеден, че Италия, в състоянието, което я вижда, може да бъде спасена, само ако един владетел приеме определена линия на поведение, защото иначе разрухата й е сигурна. А истината е, че политическият упадък на Италия се ускорява, тъй като не се появява нужният владетел: Чезаре Борджия, на чиито действия Макиавели е бил свидетел и когото упоменава на всяка страница в труда си, е вече покойник /1507/; Джулиано Медичи, последният син на Лоренцо, на който авторът за миг възлага надеждите си, умира през 1516 година; племенникът му, Лоренцо, на който обезкуражен Макиавели посвещава книгата си като очаква само малко пари, на свой ред напуска земния живот през 1519 година и “Владетелят” остава неиздаден до 1531 година...
С. 206... “Речите за Тит-Ливий” представляват поредица от тезиси, малко разхвърляни, които са вдъхновени от прочита, който прави Макиавели на трудовете на латинския историк. Те се разпростират в кръга на предпочитаните от автора теми: основаването на държавите, обичайните причини за гибелта им и най-съответните подходи за стабилизирането им. Убеден, че един върховен владетел може сам да ръководи раждането и политическата организация на един град-крепост, Макиавели за сметка на това вярва, че свободният режим е най-пригоден за опазване на стабилността и гъвкавостта на институциите, защото позволява те да се адаптират постепенно към непрекъснато обновяващите се нужди на народите. Той призовава всички граждани да бдят за охраняването на спасението на всички. Според Макиавели идеалната република е управление, в което народният елемент, жаден за прогрес, но бунтовно настроен, е уравновесен от една по дълбоката си същност консервативна олигархия. Впрочем, той нито за момент не отчита интересите на различните класи граждани, нито интересите на отделните лица, тъй като смята, че главната грижа, пред която всичко отстъпва, трябва да бъде благото на Държавата. Всичко има стойност, само ако е обвързано с тази единствена грижа. Всички чувства и най-достойните за уважение скрупули трябва да бъдат безмилостно принесени в жертва на държавното право. Религията, например, привлича вниманието на Макиавели само дотолкова, доколкото може да подпомага управлението на Държавата.
С. 207...С всичко грубо и неморално, което се съдържа в нея, тази концепция за политиката притежава своето величие: невъзможно е да си представим по-съвършен култ към обществените дела, към който се прибавя безграничното доверие във възможностите на човешкия интелект и воля...За Макиавели политическият гений на човека – на едни човек – би трябвало да е достатъчен, за да се предвидят и преодолеят всички препятствия. И ако след като е направил всичко, за да успее, този човек се провали, Макиавели вижда в неуспеха му само намесата на една загадъчна сила, която той назовава Съдба.
...Поредицата диалози, озаглавена “Изкуството на войната” /Военното изкуство/, е събрана в седем книги. В този труд Макиавели се отказва да говори от свое име и авторът дава думата на един професионален войн, Фабрицио Колона. Ситуацията е измислена: Колона води своите разговори в градините на Ручелаи, където се събират най-известните ерудити, литератори и поети на Флоренция...
с. 208...Макиавели посещава редовно тези събирания през периода 1516 – 1522 година, когато той постепенно се сближава с Медичите. В този трактат върху проблемите на военно изкуство Макиавели проявява завидна интуиция, която изненадва, тъй като знаем, че той не притежава никаква компетентност в тази област.
...В края на 1520 година на Макиавели бива възложено задължението да напише историята на Флоренция. Подбудителят на това начинание е бил кардинал Джулиано Медичи, на когото е посветено завършеното през 1525 година творение. Тогава кардиналът е вече папа с името Клементе VІІ.
Композиционният план на “Флорентински истории” е разгърнат в осем книги и ни разкрива една широкообхватна концепция, в която се налагат ясните гледища по темата и главните насоки в нея. Централното събитие, стожерът на великата историческа драма, е окончателно наложилото се превъзходство на фамилията Медичи чрез управлението на Козимо Старият, който, след като бил прогонен от Флоренция, се завръща триумфално в нея през 1434 година / краят на ІV книга/...
С. 209... Събитията предхождащи тази година са предадени в резюме, за да се обгледа историческата ситуация на полуострова в І книга, а след това се проследяват вътрешните революции протекли във Флоренция /ІІ – ІV книга/. В следващите четири книги ставаме свидетели на превратностите, които настъпват след 1434 година и стават неделими от историческия развой на Флоренция и Италия. Осмата книга е изцяло посветена на Лоренцо Великолепни, завършва със смъртта му и предизвестява разногласията, които се появяват между италианските градове-държави след кончината на този арбитър на мира.
Общият план и детайлите на разказа хвърлят непрекъснато светлина върху логическото съчленяване на събитията. Макиавели не вярва в намесата на Провидението в човешките дела: той търси обяснението на революциите, победите и пораженията в институциите и в начина, по който хората ги използват. Така тази история, освободена от тесногърдия метод на средновековните хроники, се издига с един размах на крилата си до интерпретацията на законите, които направляват живота на народите. Тя се превръща във философия на политиката, а за самия Макиавели, в проверка на теориите, които го занимават през целия му живот. Тази концепция е оригинална и плодоносна, но опасна, тъй като подвежда историка да пренебрегва детайлите, които не влизат в системата му, или да изкривява значението и подценява значимостта им...В много отношения Макиавели е предвестник на модерния исторически подход, но все пак не е схванат важността на строгата критическа преценка на свидетелствата.
Така както я разбира Макиавели историята е по-скоро изкуство, отколкото наука. Ако се отчетат заслугите му в постигането на изящната форма, може да се каже, че той е създал една творба на изкуството...
С. 210...Не трябва да се подценяват прелестите на стила, който Макиавели използва в своите “Флорентински истории”. Прогресът му като писател е непрекъснат от първите му доклади до “Владетелят”, от “Речите...” до “Флорентинските истории”. Народните изрази, които изобилстват в първите му писания, се съчетават в началото грубовато с някои латинизми, чиято употреба е била неотделима тогава от представата за благороден стил. Постепенно тези отделни елементи се претопяват в една стройна система и в последната творба на Макиавели изграждат хармонично и силно въздействащо изтъкана реч, чиято основа е колоритният и изразителен говор на Флоренция, в който като нюанс присъства величието на древноримски латински, най-вече в дългите фрази изтъкващи безспорната класическа ерудиция на автора...
С. 211...Тъй като Макиавели се сближава прекалено много с Медичите, той с мъка осъзнава, че след като през 1527 година те са отново прогонени от Флоренция, нововъзстановените републикански институции подозрително го държат настрана от главните си проекти. Той умира през същата година като оставя жена и пет деца в положение много близко до крайната мизерия, без да успее да продължи своите “Флорентински истории”, каквото е било намерението му.
ПРОКАЧИ
...Критичен слушател на проповедите на Савонарола в младостта си /роден е през 1469 г./ Макиавели е в Рим през 1503 г., когато умира папа Александър VІ и последвалият бурен конклав избира за негов приемник войствения Юлий ІІ. През 1509 г. Макиавели става свидетел на венецианската война и на кризата на Венецианската държава. Но може би най-решаващият за формирането му опит идва от многократните му пътувания и мисии във Франция...Макиавели веднага си дава сметка за политическото и социалното надмощие на единната и ефективна френска абсолютна монархия пред разноликите и разнородни организми на италианските държави. Той успява да изложи много ясно това свое гениално прозрение в съчинението си “Описание на събитията във Франция”.
С. 134...Материалът, който е предмет нта иучаване и размисъл във “Владетелят” и “Размишленията” е почерпан, според самия Макиавели, от “поуката на древните събития” и от “опита от днешните събития”. От този необятен океан от факти, които обхващат цялата история от древността до съвремието, трябва да се извлекат онези закони или “общи правила”, които – пак по думите на Макиавели – “рядко се опровергават” и които дават възможност да се изгради едино осмислено и органично виждане за събитията в държавите и в човешкото общество. Методът, както се вижда, е този на естествените науки – той е бил вече използван от Леонардо да Винчи и ще бъди използван в бъдеще от Бейкън, - приложен ктъм човешките науки и политиката. Политиката вече не е съзерцание на идеалната държава и на идеалния владетел, а експериментално проучване на социалния организъм в неговите здрави и болни форми, така както медицината е физиология и патология на човешкото тяло. Сам по себе си този емпиричен и натуралистичен подход показва достатъчно ярко колко новаторска е ролята на Макиавели в историята на съвременната политическа мисъл...
...по мнението на Макиавели два са атрибутите и реквизитите, които са нужни на една държава, за да бъде наистина такава. От една страна – силата, т.е. способността да се защитава срещу евентуални нападатели и при необходимост “да разширява” границите си, от друга страна – вътрешното единство, т.е. съответствието между “порядки” и “поведение”, между елемента на одобрение, който идва от низините, и емелента на принуждение, който идва отгоре. В историята е имало политически организми, които са притежавали само първия от тези реквизити: такива например са били в древността големите азиатски империи и в съвремието – Турската империя. Но, поради липсата на вътрешно единство и поради деспотичния си характер, тези държави са били и са колоси на глинени крака. Същевременно голяма вътрешна стабилност и единство са имали в древността гръцките свободни градове държави, а в съвремието – швейцарските планински общности, германските градове и самата Венеция...
с. 135...Но макар че е рожба на Хуманизма и се възхищава от републиканската класическа епоха, Макиавели знае много добре, че и републиканският Рим, както всички политически организми, е функция а времето и обстоятелствата и че неумолимият закон на историческата цикличност не пощадява и най-великите държави. Ето защо въпросът не се свежда до това мислителят да се рови в миналото и да лее славословия за класическата епоха: той трябва да гледа напред и да се опита да обрисува чертите на една модерна държава, на “едно ново княжество”, което не бива да бъде нито град държава, нито империя от източен или турски тип. Задачата е тежка, особено за един италианец в началото на ХVІ век...Величието на Макиавели не е онова често съмнително и лъжливо величие на пророка и предвещателя, а много по-истинското и реално величие на изследователя и учения.
С.136...Един-единствен извод, който сам по себе си е истинско политическо откритие, е от ясен по-ясен. Там, където – както е в Италия – процесът на политическа раздробеност и поквара е стигнал до крайния си предел, “новото княжество” не може да се създаде без процес на цялостно прераждане и атмосфера на революционно напрежение. С една дума, нужно е да се скъсат всички връзки с миналото и да се въведат съвсем нови порядки, да се действа с решителност и – при нужда – с безпощадността на един хирург или революционер. “Един нов владетел в град или провинция, които е завоювал, трябва да преустрои всичко по новому” е заглавието на една от главите в “Размишленията”. А в последната глава на “Владетелят”, която може би е най-прочутият откъс от съчинението на Макиавели, това еволюционно напрежение стига своя връх. Възванието за освобождаването на Италия от “варварите” се слива с призива за революционно обновление на политическия живот, на порядките и обичаите в италианското общество. И тук стигаме до точката на разрив с традиционния начин на мислене на италианския интелектуалец: самодоволството на образования и цивилизования човек се превръща в изтерзано съзнание за собствените предели, неангажираността се превръща във военна ангажираност. Николо Макиавели не принадлежи на века на папа Лъв Х.
Творчество: През 1499 година се появява първото съчинение на Макиавели “Разсъждения, направени за магистратурата на Десетте, относно събитията в Пиза” (Discorso sopra le cose di Pisa). Диалектиката и анализите, с които е изпълнена тазе творба могат да се обобщят в тезата, според която решителната сила, а не издаващите страх компромиси, ще осигури за Сеньорията контрола на ключовия за Северна Италия град.
В “Това, което трябва да се каже относно необходимостта от осигуряване на пари” (Parole da dirsi sulla provvisione del danaio , 1503) се отстоява изборът в полза на енергичното управление и се препоръчва да се изостави предохранителното благоразумие. Авторът твърди, че осигуряването на въоръжение за гвардията е по-важно от снабдяването с пари.
Подобни проблеми се обсъждат и в следващото съчинение на Макиавели – “За начина, по който трябва да се действа срещу бунтовниците в долината на Киана” (Del modo di trattare i sudditi della Val di Chiana ribellati , 1503), което е написано по повод бунта в Арецо и въстанието на селяните от околностите му. В него се прави връзка между възприетата от управниците на Флоренция тактика и стратегията на древните римляни, които изпращали във враждебно настроените към тях градове колонизатори, за да ги усмирят, и войска, за да ги накаже.
В тези много кратки, предизвикани от конкретни събития, писания могат да се открият зачатъците на фундаменталните за Макиавели понятия – “доблест”(virtщ) и “съдба” (fortuna). “Доблестта” предполага решителност в замисъла и бързина в изпълнението, т.е. изоставяне на здравия разум и на благоразумното отлагане. “Съдбата” се проявява, взависимост от обстоятелствата, ту като сляпа случайност, ту като благоприятен за смело начинание случай. Но в случая не става дума за чисо теоретични принципи. Всеотдайно посветил се на дипломатическата дейност като посланик на Съвета на десетимата, но тъй като е все пак нисш чиновник, Макиавели изгаря от нетърпение, тъй като е обречен да изпълнява решения, които може само да излага, но не и самостоятелно да взема. Той все пак обогатява своя опит и натрупва познания за отделните държави и институции: кралство Франция, Германия, Венеция, Църквата, Най-ревностният католически крал /Le Roi Trиs Catholique/. Той преценява точно херцог Валентино /Valentinois/ (Цезар Борджия) и папите Александър VI и Юлий II. Той ги възприема като енергични и безмилостни владетели, опознава характерите им и открива, че те се ръководят както от човешките си слабости, така и от политическите си интереси.
Макар че познава добре религиозната мисъл на своето време, Макиавели същесвременно проумява, че “обвързването” (religio), основата, върху която се изграждат обединяващите добродетели в добре уредените общности, се е използвало и все още се използва от Църквата като удобен инструмент. Той преценява, че Църквата е изцяло виновна за отчуждаването на италианците от религията. Според него херцог Валентино, например, не е архетип на съвършената доблест, а сложен и драматичен случай. Макиавели се е срещал с него два пъти през 1502 година, при различни обстоятелства, и се възхищава от неговата самоувереност, пъргав ум, сдържаност, умението му да си служи с “удачните средства” и усета му за благоприятния случай. След масовото клане край Сенигалия той се спира обстойно върху тези качества на херцога в съчинението си “Описание на начина, по който херцог Валентино убива Вителоцо Вители” (Descrizione del modo tenuto dal duca Valentino nell’ammazzare Vitellozzo Vitelli, 1503). Но когато отива в Рим, след избора на Юлий ІІ, заклетият враг на херцога, за папа, след като отбелязва традиционното съперниечство между Флоренция и Венеция, Макиавели разобличава грешките и безпомощното озлобление на града, управляван от дожите, и в безпристрастен тон излага своята кратка и блестяща кариера. Темата за “удачните средства”, към която той често се връща и популяризира по време на дипломатическите си мисии, бива обогатена и потвърдена благоприятно от практиката през годините след 1505.
В труда си “Разсъждение за организацията на военните сили на флорентинската държава” (Discorso de l’ordinare lo Stato di Firenze alle armi , 1506) Макиавели доказва изключителния си усет за неотложните преобразования. Той предвижда много точно взаимоотношенията, които ще възникнат между милицията и властта, и препоръчва мерки, благодарение на които охранителните отряди да бъдат стриктно подчинени на градската управа. В същото време Макиавели разработва плодоносната утопия за мобилизацията на селяните, макар че тогава все още не можело да се разчита на предателски настроеното селячество. Наистина, обитаващите около големите италиански градове селяни били лишени от граждански права и взаимоотношенията им с централните областни градове-държави не били все още неуредени. Отново, и по този повод, опитът на големите европейски монархии придобива в представите на прозорливия флорентински секретар изключително значение като полезен образец.
През 1508 година Макиваели се озовава в Германия като посланник на Флорентинската република. В своя “Описание на събитията в Германия” (Ritratto delle cose della Magna ), следвайки в известна степен оценките на древноримския историк Тацит, той описва страната като бедна, свободна, добре въоръжена, “набожна”, в съответствия с алпийската природа на абластите, които има възможност да посети: Южна Германия, Швейцария и Тирол. Той свидетелства, че имперската власт не може да прикрие слабостта си, тъй като съставляващите държавата области са хетерогенни и борещи се за отделянето им от централната власт. Върховният повелител на немците Максимилиан е оценен като едновременно щедър и непостоянен, склонен към разсипничество, т.е. той съвсем не прилича на Фердинанд Католически /крал на Кастилия до 1504, а след това на Неапол/, който отстоява съвременните добродетели – доблеста и пестеливостта (virtus и avaritia).
Макиавели възприема Франция като достоена за подражание държава-образец както с оглед на историята й, така и по отношение на политиката й. По време на мисията си през 1500-1501 година той наистина дава на кардинал Жорж д’Амбоаз, министър на краля Луи ХІІ суховати напътствия относно общата политическа стратегия, с които той надвишава правата си на дипломатически пратеник. Тези недообмислени напътствия към министъра на френския крал ще бъдат по-късно доразвити и включени в ІІІ книга на “Владетелят” / най-вече древноримската представа за връзката между случайност и случай/.
След посланичеството си във френското кралство, през 1510 година, Макиавели завършва своя “Описание на събитията във Франция” (Ritratto di cose di Francia), в който вече се доказва като зрял мислител способен да прави широкообхватни синтези. Той разгръща подробно съпоставката, която вече е набелязал в предишните си писания, между гражданската монархия на Франция и деспотичната монархия на Турция. Той възхвалява политическия режим, наложил се във френското кралство, дългата му национална традиция, постигнатото равновесие между краля и благородническата знат, чиито широки пълномощия предизвикват неговото възхищение. Макиавели констатира със задоволство, че стабилността и престижа на френската аристокрация не се влияят нито от нарастващото влияние на Испания в Италия, нито от разпускането на народната милиция. Тук той проявява гениалната си интуиция, чиято значимост не намалява нито от надценяването на значението на свободните стрелци на Шарл VII, нито от незачитането на важната роля на градската буржоазия като икономическа и социална опора на кралската власт.
През периода 1513 – 1520 година Макиавели пише сред подтискаща самота двете си най-значими творби “Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий” (Discorsi sopra la prima deca di T. Livio , 1513-1520 г.) и “Владетелят” (Il Principe , 1513 г.). Тези две творби се раждат по различен начин. По това време, в миг на безкомпромисна прозорливост, Макиавели пише на Содерини, който е изгнаник в Рагуза, че единствено важна в политиката е целта, която трябва да се постигне, а не стойността на използваните средства. Като се противопоставя категорично на спиритуалисткия мит за свободната преценка и на представата у хуманистите за безкрайните възможности на личността, той доказва, че хората рядко успяват да извършат полезното деяние в благоприятния момент, да осъществят “среща с времето” (riscontro coi tempi). Анализът в това писмо, както и в писмата изпратени на Ветори през първите месеци на 1513 година, издава пълното, граничещо с отчаянието, обезсърчаване на обречения на самота Макиавели.
За известен период Макиавели си възвръща благоволението на Медичите и се завръща в родната Флоренция през 1520 година. Една година по-късно завършва труда си “Изкуството на войната”, а през периода 1521 - 1525 година съчинява своите “Флорентински истории”.
Създава много кратки произведения, написани по конкретни поводи, пише стихове, съчинява комедията “Мандрагора” /1520/.
Макиавели не си поставя както утопистите въпроси относно уредбата на държавите, а изследва учредената им вече организация, законите и конституциите им, причините за жизнеспособността и упадъка им. За него теоретичните постановки са неотделими от приложението им и би трябвало да представляват фундамента на всяка политическа власт. Ако човешката дейност е доминирана от стремежа да се натрупа състояние, стремежът към доблестта би трябвало да занимава или целия народ /както е по време на Римската република/, или някоя изключителна личност /като Цезар Борджия/, тъй като Макиавели счита, че управлението осъществявано от принц или княз, потомствени благородници, е най-удачно в една съвременна държава.
Минчо Семов: “Не за мрачната слава на макиавелизма се е хванал за перото Макиавели. Щом се мръкнело, “дърварят”/след 14-годишна служба като секретар на Съвета на десетте Макиавели бил изхварлен от политическия живот на родния му град и бил принуден, за да се изхранва, да лови птици с капани и да продава дърва, бел.Г.Г./ хвърлял мръсните си дрехи, обличал придворните и се потопявал в света на политическия живот, за да разбере какво е държавата, как се запазва или погубва тя, за да се задържи това, което се е проумяло, без което няма наука, както е казвал Данте и както е мислел Макиавели. Вярно е, че Макиавели, като е писал, се е надявал да се върне в политиката “на длъжност”, но вярно е и това, че отказвал длъжности, в това число и на френския крал. Не е без значение и това, че йезуитите издействуват от папската църква да постави съчиненията на Макиавели в индекса на забранените книги.” /с.9/.
М.Семов: “Макиавели е духовен син на противоречиво и преломно време, неговият блестящ ум е отговор на една обществена потребност. Той идва на попрището на политическата мисъл, за да постави началото на края на религиозно-аристократичните схващания за властта, и да не забравяме, че това става 150 години, преди да се появят работите на Лок в Англия, на Монтескьо и Волтер във Франция, повече от 100 години преди Английската и 200 години преди Френската революция, в самите начални години след първия ден на 1500 година.” /с.10/.
През 1517 година той завършва своите “Речи” и създава “Изкуството на войната” (Dell’arte della guerra ), което ще бъде публикувано през 1521 година. По настояване на кардинал Юлий Медичи, през ноември 1520 година, Флорентинската академия му възлага задачата да напише историята на град Флоренция, която става последното му значимо творческо дело. Този труд проследява историята на родния му град от създаването му до смъртта на Лоренцо Медичи /VIII книга/.
Песимизмът не попречва на Макиавели да напище превъзходната първа книга на “Речите”. В нея той успява да осъществи синтез с дългосрочна переспектива между реалистичния анализ на историята и най-важните за политическата практика тези. В първата книга се представя органичната държава, “творяща добро” на всички нива, изпълнена с динамика и съвършено структурирана, способна да съхрани трайно както облика си, така и единството си. Тук Макиавели се позовава на примери от римската република, но разработката му не прилича нито на системно експозе, нито на юридически трактат. Така например, разграничението, което прави между “република” и “княжество”, се оказва не толкова съществено, колкото различията, които той установява между Рим, Спарта, Венецияу, Флоренция и градовете-държави на тогавашна Италия. Същевременно разсъжденията върху миналото и върху универсалното предполагат винаги, или поддържат, анализа на настоящето. В това изследване Макиавели гради разсъжденията си върху три основни тези.
Най-напред той разглежда борбите между партиите и между социалните групи. Разделението на плебс и Сенат, институцията на трибуните, законността и увеличаването на публичните процеси разширяват града Рим и го правят свободен. Въпреки “естественият за всеки” егоизъм, “настроенията” на индивидите и групите са можели да намерят отклик и облекчение в институциите и законите. Тази ситуация предлага първия конкретен модел за отношенията “частна личност” и “гражданин” в гражданската /буржоазната/ държава на модерната епоха. Обратно, стабилността, която в Спарта и във Венеция се дължи на тяхната аристократична затвореност, не дава никаква възможност за вътрешно развитие и разширяване навън. По подобен начин борбата между “групировките”, която се развихря в италианските градове-държави, предизвиквайки изгнания и гонения, се явява отрицание на справедливата и жизнено важна вътрешна диалектика в една общност, която има намерение да се съхрани и развива със собствени сили.
На второ място Макиавели разглежда обстойно проблема за важността на религията. Той отбелязва, че от времето на Нума Помпилий римляните са се възползвали от религията “за да прекроят града си, за да осъществят начинанията си и спрат размириците”. Те са я ползвали предпазливо като основа на всяка връзка между индивидите, като сила подтикваща към добродетелни деяния и като изключително ефикасно средство за налагане на интересите на управляващите. Като стои встрани от всякакви теологически спорове, Макиавели подчертава човешкия произход на християнството, противопоставя примитивното християнство на римския католицизъм и вижда в израждането на Църквата главният източник на индивидуализма, на разединението и на недоверието, което всъщност предопределя историческата драма на Италия.
На трето място Макиавели отстоява тезата, че свободата е несигурна сред скован от корупция народ. Когато се окаже изчерпана “добродетелта на универсалното, поддържаща благотворния порядък”, когато “добре замислените закони” се окажат безсилни, се появява необходимост да се прибегне до някоя “крайна сила”, която съдейства за възраждането на множеството. Но прибягването до сила е начинание, което “никога не е довеждало до добър край”, и е трудно осъществимо.
Първите осемнадесет глави от Първа книга на “Речите” и поредицата писма до Ветори / април – декември 1513 г./ свидетелстват за подчертан интерес у Макиавели към големите проекти на Медичите за преобразяване на Централна Италия. В тях се набелязват и очертават проблемите, които ще бъдат анализирани обстойно в завършения пред декември 1513 година трактат “Владетелят”. При очертаващата се тежка социална конюнктура и сред увеличаващите се опасности за държавата се налагат “извънредни” лечебни похвати. Въпреки усложнената ситуация Макиавели е изпълнен с надежди.
През1525 година Макиавели връчва последната си творба на кардинала, който вече е заел папския престол под името Клеман VІІ. От този момент се наблюдава дълбока промяна в позицията му и в размишленията му – все по-настоятелно е съотнасянето на настоящето към миналото. Продължението на “Речите” се свежда до последователен коментар на историята на Тит-Ливий. Изложението е прекроено по нов начин: проблемът за войската намира място във втора книга, а радикалното преобразяване на републиките се коментира в трета книга.
Макиавели посвещава последните си писания на новите си приятели от градината на Ручелаи, чиято група, съставена от аристократи и интелектуалци, се опитва да обоснове с нови идеологически доводи политическата борба, която се вдъхновява от новите хуманистични представи за републиката и религиозната реформа. Експертът-възпитател окуражава действията на своите приятели, които през 1522 година вероятно са участвали в заговора за убийството на Юлий Медичи. Това обаче доказва, че съзъклятниците не са успели да вникнат докрай в поученията на учителя си.
Завещанието на Макиавели би трябвало да се търси на последната страница от съчинението му “Изкуството на войната”, където Фабрицио Колона, главнокомандващ и главен събеседник в диалога, чрез лишен от илюзии анализ на близкото минало открива причините за вече неразрешимата криза. Благодарение най-вече на ретроспективната им насоченост речите придобиват облика на военни трактати и исторически произведения. По подобен начин се ражда и “Животът на Кастручо Кастракани да Лука” (La Vita de Castruccio ..., 1520), т.е. по-скоро от съжеление за ограбената “мъжественост” на героя, отколкото той да бъде възвеличан като пример за подражание.
Гореупоменатата насоченост не ощетява нито оригиналността, нито стойността на “Изкуството на войната” и на “Флорентински истории” (Istorie fiorentine , 1520-1526). В първата творба откриваме ясно предложение за ново политическо мислене – много по-технологично – върху темата за силата и войските, върху отношенията между стражевите отряди и властта. Във втората творба се прави щателна проверка, предприета от политик без предразсъдъци, на цялата, средновековна и съвременна, история на Флоренция и Италия въз основа на “светската и гражданска” културна традиция, която е преживяна отново по оригинален начин.
Мокиавели използва горчивия присмех в комедията “Клиция” (Clizia ,1525), пресъздаваща любовните увлечения на един старец. Той използва интригата на комедията на Плавт “Казина” /Casina/ като въвежда в нея автобиографични елементи.
Доц. ГЕНО ГЕНОВ
