Господа,

В началото на века Франция представлява великолепно зрелище за другите народи. Тогава тя се въплъщава от един човек, който я прослави дотолкова, че я превърна във въплъщение на Европа. Този човек със скромен произход, син на беден корсикански благородник, рожба на две републики, чрез семейството си - на Флорентинската република, чрез самия себе си - на Френската република, за малко години се издига до най-висшето кралско достойнство, което в миналото би учудило историята. Той става владетел благодарение на гения, съдбата и действията си. Всичко в него показва, че е достоен, законен притежател на властта, предопределен от провидението. В негова полза действуват три върховни условия: историята, одобрението и коронясването. Ражда го революцията, избира го народът, коронясва го папата. Крале и генерали, самите те белязани от съдбата, разпознават в него с инстинкта, който развива у тях неясното им, тайнствено бъдеще, избраника на съдбата. Той е човекът, на когото Александър Руски, комуто предстои да загине в Таганрог 1, казва: "Вие сте предопределен от небето"; на когото Клебер 2, комуто предстои да умре в Египет, казва: "Вие сте велик като света"; на когото Дезекс, загинал при Маренго 3, казва: "Аз съм войник, а вие сте генерал"; на когото Валюбер, издъхнал при Аустерлиц 4, казва: "Аз ще умра, но вие ще владеете света." Неговата слава като воин е огромна, неговите завоевания - неизброими.

Всяка година той разширява границите на своята империя извън великите, неприкосновени предели, които Бог е предопределил за Франция. Той включва в тях Алпите като Карл Велики, Пиренеите като Луи ХIV, преминава Рейн като Цезар, има намерението да прекоси Ламанша като Вилхелм Завоевателя 5. По времето, когато този човек е на власт, Франция се дели на сто и трийсет департамента, едната й граница стига до устието на Елба, другата стига до Тибър. Той е върховен повелител на четирийсет и четири милиона французи, а покровител на сто милиона европейци. При окончателното укрепване на границите си той използува за градеж следните несъкрушими владения - двете независими велики херцогства Савоя и Тоскана, петте бивши републики Генуа, Рим, Венеция, Вале и Обединените провинции 6. Изгражда държавата си в центъра на Европа като крепост, обгражда я с бастионите и укрепленията на десет монархически държави, които включва едновременно в своята империя и поверява на своята фамилия. Увенчава с кралска корона всички деца, братовчедите си и братята си, с които играе в малкото дворче на родната си къща в Аячо. Жени заварения си син за една баварска принцеса, а по-малкия си брат за една принцеса от Вюртенберг 7. Колкото до самия него, след като отнема на Австрия Германската империя, която почти успява да включи във владенията си под названието Рейнска конфедерация, след като й отнема Тирол, за да го присъедини към Бавария, след като завладява Илирия, за да я присъедини към Франция, си позволява дързостта да се ожени за една велика херцогиня 8. Всичко у този човек е извънмерно и блестящо. Той се извисява над Европа като изумително видение. Веднъж го виждат сред четиринайсет височайши, свещени и короновани особи, седнал между цезаря и царя в трон, много по-висок от техните 9. Другия път дава представление пред Талма 10 над претъпкан с крале партер. Още в зората на могъществото си е обзет от прищявката едновременно да се надсмее над името на Бурбоните в един кът на Италия и да го възвеличи по свой начин. Провъзгласява Луи, херцога на Парма, за крал на Етрурия 11. По същото време се възползува от едно примирие, наложено благодарение на силното влияние на армията си, за да принуди кралете на Великобритания да се откажат от титлата "крале на Франция", която си приписват несправедливо в продължение на четиристотин години, титла, която по-късно вече не си позволяват да си присвояват, тъй като добре помнят колко категорично им е била отнета. Революцията изличава цветовете на лилия от герба на Франция. Самият той ги сваля от герба на Англия, намирайки начин да им отдаде почит със същия размах, с който ги осквернява. С имперски декрет разделя Прусия на четири части, налага блокада на британските острови, обявява Амстердам за трети град на империята - Рим е само втори град 12 - и така потвърждава пред света, че династията Браганца е изгубила властта. След като преминава Рейн, Германските електори 13, същите, които някога са провъзгласявали императорите, идват да го посрещнат още на границата на владенията си с надеждата, че той може да ги обяви за крале. Древното кралство на Густав Ваза 14, тъй като остава без наследник за престола и търси владетел, настоява пред него да провъзгласи за крал някой от своите маршали. Наследникът на Карл V, правнук на Луи ХIV, крал на Испания и Индиите 15, настоятелно го моли да му даде за жена една от сестрите си. Войниците му, старите гренадири, опознали отблизо императора и смъртта, го разбират, ругаят и обожават. На следващия ден след битките води продължителни диалози с тях, в които най-подробно се разтълкува величието на подвизите, а историята им предава величието на епопея. Достига могъществото си и приема титлата "величество" като нещо, естествено, неочаквано и учудващо прекрасно. Той нямал подобно на императорите от Изтока венецианския дожд за пръв виночерпец или подобно на императорите на Германия баварския херцог за главен интендант на конюшните си, но му се случва неведнъж да задържа в домашен арест краля, който предвожда кавалерията му 16. Между две войни прокопава канали, прокарва пътища, отпуска държавни средства за театрите, осигурява средства за академиите, насърчава откритията, издига величествени паметници или пък съчинява нови закони 17 в някой кабинет на Тюйлери, спори продължително с държавните съветници, докато накрая успее да внесе в текста на някой закон вместо рутинната съдебна процедура наивните си и безспорно гениални съображения. Най-сетне, последната черта, която според мен допълва необикновения чертеж на голямата му слава, е, че той продължава една толкова древна историческа традиция чрез подвизите си, че спокойно може да каже и казва: "Моят предшественик, император Карл Велики", а чрез съюзите си така неотклонно следва монархическата традиция, че спокойно може да казва и казва: "Моят вуйчо Крал Луи ХIV."

Този човек върши чудеса. Успехът, господа, му помага да преодолява всичко. Както вече ви припомних, най-прославените владетели се стремят да му станат приятели, най-старите кралски фамилии търсят начини да установят съюз с него, най-почитаните благородници се домогват с най-различни средства до покровителството му. Няма нито една глава, независимо от непреклонността и гордостта й, която да не се е прекланяла пред това чело, над което Божията ръка, без да се крие, е положила две корони; едната, изработена от злато, която е прието да се назовава кралска власт, а другата, изтъкана от ярка светлина, която е прието да се назовава гений. Всички на континента се прекланят пред Наполеон, всички, с изключение на шестимата поети, господа - позволете ми да го кажа и да изтъкна гордостта си от тази трибуна, - с изключение на шестимата мислители, единствените, останали непреклонни сред цялата, влачеща се на колене вселена. Сега, без да се бавя, ще изредя прославените им имена: ДЮСИ, ДЕЛИЛ, ШАТОБРИАН, МАДАМ ДЬО СТАЛ, БЕНЖАМЕН КОНСТАН и ЛЬОМЕРСИЕ 18.

Какво означава тази съпротива? В онази Франция, която притежава силата, мощта, победата, властта, господството, величието; в онази удивена и победена Европа, която, станала почти изцяло френска, сама съдействува за прославата на Франция, кого представлява шесторката будни умове, разбунтували се срещу един гений, шестте знаменитости, отхвърлящи славата, шестимата поети, разгневили се срещу героя? Те, господа, въплъщават в Европа единственото нещо, което по онова време го няма в Европа - независимостта. Те, господа, въплъщават във Франция единственото нещо, което по онова време го няма във Франция - свободата.

Днес нямам намерение, опазил ме Бог, да отправям укор към недотам строго принципните умове, които по онова време обграждат с хвалебствията си господаря на света. Този човек, след като е бил звезда за народа, се превръща в слънце. Не бива да се приема като вина заслепението пред бляскавия му гений. Тогава е било може би много по-трудно, отколкото днес се смята, за индивида, когато Наполеон поиска да превземе, да отстоява границите си срещу този неудържим нашественик, който владее много добре великото изкуство да подчинява народа и да съблазнява човека. Впрочем кой съм аз, господа, че да си присвоявам правото на върховен съдник? Каква е титлата ми? Дали самият аз не се нуждая по-скоро от благосклонност и снизхождение в този час, в който влизам в тази общност, изпълнен едновременно с всички възможни вълнения, горд от гласовете, които бяха дадени за мен, щастлив след симпатиите, с които съм посрещнат, смутен от тази аудитория, толкова респектираща и толкова мила, съкрушен от загубата, която понасяте 19, която не бих могъл да утеша, и накрая, объркан при мисълта, че моята скромна особа се явява на това почитаемо място, изпълнено едновременно със светлата слава и с облагородяващото сияние на височайшите ни покойници и знаменитите ни съвременници? Освен това, за да изкажа докрай цялата си мисъл, в никакъв случай не бих одобрил правото на бъдещите поколения да сипят строги упреци върху нашите прадеди и героите ни от близкото минало. Нима онзи, който не е водил битки, има право да съди? Ние трябва да помним, че по онова време бяхме още деца, че животът ни беше лек и безгрижен, докато за възрастните беше много тежък и труден. Ние идваме на този свят след бащите си. Те са уморени, нека им отдадем почитта си. Ние се възползуваме едновременно и от великите идеи, за които те са се борили, така също и от великите неща, които са постигнали. Нека бъдем справедливи към всички, както спрямо тези, които са приемали императора като господар, така и спрямо онези, които са го приемали като противник. Трябва да разбираме ентусиазма и да почитаме съпротивата. И двете позиции са законни.

И все пак, нека повторим, господа, съпротивата е била не само законна, но и славна.

Тя оскърбява императора. Човекът, който, както споделя по-късно на остров Света Елена, "би направил Паскал сенатор, а Корней министър", същият този човек, господа, изпълнен с толкова величие, не би могъл да не прозре величието у другите. Един ограничен ум, облягайки се на всемогъществото си, може би не би обърнал внимание на този бунт на таланта. Наполеон размишлява загрижен върху бунта на таланта. Той знае, че и самият е здраво свързан с историята и се чувствува отговорен пред нея. Чувствува, че е здраво свързан с поезията, че е отговорен за поетите. Трябва на висок глас да се признае: този младши лейтенант, който печели за младата Френска република битката на 18 брюмер и победи старите европейски монархии в битката при Аустерлиц 20, е истински държавник. Той е победител и както всички победители - приятел на литературата. Наполеон владее всички вкусове и всички инстинкти, които предполага тронът, разбира се, не така, както Луи ХIV, но толкова, колкото него. Великият император притежава качествата на великия крал. Едно от първите му амбициозни начинания е да приобщи литераторите към властта си. Той не се задоволява със задушаването на народните страсти, иска му се да подчини Бенжамен Констан. Не се задоволява с победите си над трийсет армии, иска му се да победи Льомерсие. Не се задоволява със завладяването на десет кралства, иска му се да превземе Шатобриан.

Това не означава, господа, че като преценяват първия консул или императора, всеки под влияние на личните си симпатии, тези мъже оспорват великодушието, изключителността и славата на Наполеон. Но според тях политикът осквернява славата на победителя, под героя се спотайва тиранинът. Сципион придобива чертите на Кромуел 21. Втората половина на живота му представлява печално повторение на първата. Бонапарт заповядва да обшият с траурни ленти бойните знамена на армията му след смъртта на Вашингтон, но самият той не подражава на Вашингтон 22. Обявява Ла Тур д"Оверн 23 за първи гренадир на републиката, а премахва републиката. Разпорежда се да се издигне гробница за великия Тюрен в Дома на инвалидите, а в същото време да се изкопае гроб за внука на великия Конде в оградния ров на крепостта Венсен 24.

Въпреки гордостта и неподкупността им императорът не се колебае да ги възнаграждава. Посланичества, дарения, високи степени на Почетния легион, място в Сената, предлага им, нека се уточним, всичко; това прави чест на императора, те отказват всичко; нека уточним, това прави чест на достойните му противници.

След ухажванията, добавям със съжаление, следват преследванията. Никой не отстъпва. Благодарение на тази шестима талантливи хора, хора със силни характери, по време на това управление, което премахва толкова свободи и смазва самочувствието на толкова короновани глави, кралското достойнство на свободната мисъл бива твърдо поддържано.

Но това не е всичко, господа, трябва да се прибави услугата, направена на човечеството. Става дума не само за съпротивата срещу деспотизма, а и за съпротива срещу войната. И дано никой тук не приеме погрешно смисъла и значението на моите думи, аз съм от онези, които мислят, че войната често е добра. От една по-извисена гледна точка, от която цялата история се възприема като единство, а цялата философия като идея, битките вече не се оценяват като рани, нанесени на човешкия род така, както браздите не са рани в земята. От пет хиляди години всички жътви са предшествувани от оран, всички цивилизации - от война. Но когато войната се стреми да се наложи като постоянно състояние, когато се превърне в нормално състояние за някоя нация, когато се превърне в постоянно състояние, така да се каже, когато за четирийсет години например се водят тринайсет изтощителни войни, господа, независимо от величествените придобивки настъпва момент, в който човешкият род започва да боледува. Изтънчените нрави се оскверняват и огъват под ударите на войнствените идеи. Сабята се превръща в единствения инструмент за изграждане на обществото. Силата кове своето собствено право. Божественото излъчване от добронамереността, което непрекъснато трябва да озарява лика на народите, се оказва погълнато от пълен мрак в миговете, в които се подготвят и подписват договори за военни съюзи и подялба на държави. Търговията, промишлеността, лъчезарният разцвет на интелектуалните способности, всяка миротворческа дейност изчезват. Човешкото социално общуване се оказва застрашено. В такива моменти, господа, най-разумното е да се пробуди всеобщ протест. Най-морално е интелигенцията да заяви открито и смело позицията си пред силата. Най-доброто решение е мислите да отправят предупрежденията си към героите, въпреки победите и мощта им, а поетите, тези търпеливи и миролюбиви22ателите, срещу онези, които спъват с насилието си цивилизацията.

Сред тези знаменити личности, които протестират, се откроява един човек, когото Бонапарт обичал и на когото той би могъл да каже, както един друг диктатор някога казал на един друг републиканец: "Tu quoque." 25 Този човек, господа, е господин Льомерсие. Честен, трезв и сдържан по природа човек, праволинеен и логичен ум, точно въображение, би могло да се каже, алгебрически точно със спонтанните си хрумвания. Знатен благородник по произход, той вярва единствено в благородничеството на таланта. Потомствено богат, той владее умението да бъде благородно беден. Скромен, с неописуемо горда скромност. Кротък, но в кротостта му има някаква необяснима упоритост, сдържаност и непреклонност. Взискателен в обществената дейност, трудно податлив на увлечения, обиждащ се от това, което заслепява другите, господин Льомерсие, забележителна черта у човек, отдал мисълта си почти изключително на теоретически построения, господин Льомерсие гради политическото си верую единствено върху фактите. А освен това той ги разглежда по своя начин. Той беше един от онези умове, които отделят повече внимание на причините, отколкото на последствията, които предпочитат да обсъждат критично корена на растението и извора на реката. Подозрителен и непрекъснато готов да се разбунтува, изпълнен с тайна, често невъздържана омраза срещу всеки, който се опитва да се налага, той като че ли влага много повече самолюбие да изостава непрекъснато с няколко години от събитията, отколкото някои други влагат да ги изпреварват. През 1789 година е роялист или, както са казвали тогава, "роялистко куче" от 1785-а. През 1793 година става, както самият твърди, либерал от 1789-а. През 1804 година, в момента, когато Бонапарт решава, че е зрял за империята, Льомерсие почувствува, че е зрял за републиката.

Както виждате, господа, политическите му възгледи, пренебрегвайки онова, което му се струва злободневно, отразяват винаги модата на предходната година.

Позволете ми сега да се спра върху някои подробности, характеризиращи средата, сред която изживява младостта си господин Льомерсие. Само след като се проследят първите години от живота му, може да се изучи формирането на един характер. Така че, когато искаме да опознаем докрай хората, които разпространяват знания, трябва да вникнем както в гения им, така и в характера им. Геният е всъщност извисяващият се навън вътрешен пламък, характерът, това е излъчването, бликащо отвътре.

През 1793 година, когато Терорът е в разгара, господин Льомерсие, съвсем млад тогава, следи с удивително постоянство заседанията на Националния конвент 26. Тогава, господа, те представляват обезпокояващ, зловещ, предизвикващ, но величествен обект за размисли. Нека бъдем справедливи, днес това е възможно без особен риск, нека бъдем справедливи, когато оценяваме тези величествени и ужасяващи събития, които преживя човешката цивилизация, които никога вече няма да се върнат! По волята на провидението според мен Франция неизменно носи на главата си някаква величествена корона. По време на управлението на кралете корона е бил принципът, по време на империята корона е човекът, по време на революцията короната е общото събрание. Общото събрание, което разрушава трона и спасява страната, предизвиква на дуел кралската власт на Кромуел и обявява дуел на света като Анибал, използува едновременно гения на един народ и гения на един човек, с една дума, устройва атентати и прави чудеса, общо събрание, което може да ненавиждаме и проклинаме, но от което трябва да се възхищаваме.

При все това трябва да признаем, че по онова време във Франция може да се забележи известен спад в нивото на нравственото възпитание, който предизвиква, би трябвало да отбележим, господа, известен спад в нивото на просветата. Тази особена полусветлина или полусянка, която наподобява вечерен здрач и се разпростира над някои епохи, е благоприятна за делата на провидението, което, в интерес на по-нататъшното развитие на човешкия род, спрямо старите общества, онези, предизвикващи ужас насилствени действия, които, ако се вършат от хора, би могло да се назовават престъпления, но ако са замислени от Бога, се наричат революции.

Какво представлява всъщност този здрач? Това е сянката от десницата на Бога, когато тя надвисва покровителствено над народа.

Както отбелязах преди малко, 93-та година е неблагоприятна епоха за онези възвишени индивиди, чийто гений ги изолира от останалите. Изглежда, в онзи момент провидението е преценило, че човек е твърде малък за онова, което предприема, и го изтласква на втори план, за да излезе то само на сцената. В действителност през 1793 година от тримата великани, които извършват Френската революция - първият, представляващ обществено явление, вторият, представляващ географско явление, третият, представляващ европейско явление, - единият, Мирабо, е мъртъв; вторият, Сиейес, залязва, но все още живее, както казва за себе си по-късно този подъл велик човек 27; третият, Бонапарт, още не е известен на историята. След като Сиейес се озовава в сянка, а Дантон е може би забравен, оказва се, че в първата редица, макар че вече няма достойни мъже, няма достойни умове, които да поведат Конвента, се развихрят велики страсти и велики борби, появяват се величествени проблясъци и величествени привидения. Но това се оказва достатъчно, за да заслепи народа, този будещ страх зрител, следящ съсредоточено съдбоносното общо събрание. Нека добавим, че по онова време, когато всеки ден е преизпълнен със събития, нещата се развиват толкова бързо, че в Европа и Франция, в Париж и по границата, на бойното поле и по градските площади стават толкова промени, всичко протича така бързо, че обществените събития избуяват изпод нозете на оратора още докато той говори от трибуната на Националния конвент, и макар че предизвикват у него световъртеж, му преливат своето величие така, както Париж, както Франция. Конвентът се придвижва напред в неописуемо призрачната светлина, заливаща края на века, под която и най-незабележителните хора хвърлят гигантски сенки, която придава неопределени и грандиозни очертания на най-незначителните образи, която в историята озарява това величествено събрание с необичайно зловещото си свръхестествено излъчване.

Тези грамадни струпвания на хора често хипнотизират поетите, както хидрата хипнотизира птичката. Дългият Парламент 28 обсебва вниманието на Милтън. Конвентът привлича неудържимо Льомерсие. И двамата по-късно изясняват отвътре мрачната епопея, чието неопределимо смътно излъчване струи от тези две сборища на дяволи. В "Изгубеният рай" се усеща присъствието на Кромуел, в "Панхипокризиада" 29 се усеща атмосферата на 93-та година. За младия Льомерсие Конвентът е революцията, превърнала се във видение, скупчена на едно място пред погледа му. Той ходи да го наблюдава всеки ден, както превъзходно се изразява, "как обявяват законите извън закона". Пристига всяка сутрин за откриването на заседанието и сяда някъде на пейките за простолюдието сред онези своенравни жени, които редуват къщната си работа с някое ужасяващо зрелище, за които историята е запазила отблъскващото прозвище "сплетници". Те го познават, чакат го и му пазят място. Въпреки че в младостта му, в безредието на дрехите му, в разсеяното му внимание, във вълнението му по време на дискусиите, в дълбоката проницателност на погледа му, в откъслечните думи, които изпуска от време на време, прозират нещо необичайно според тях и приемат, че е лишен от разум. Един ден, когато идва по-късно от обичайния час, той чува как една от тях предупреждава съседката си: "Не сядай там, това е мястото на смахнатия."

Четири години по-късно, през 1797 година, смахнатият създава за Франция "Агамемнон".

Дали не е случайност, че тъкмо общото събрание подбужда поета да създаде тази трагедия? Има ли нещо общо между Егист и Дантон, между Аргос и Париж, между варварския свят на Омир и покварения свят на Волтер? Не е ли странна идеята наивните и простодушни престъпления на първобитната епоха да се представят като отражение на атентатите на една стара, рушаща се цивилизация, грандиозните видения от старогръцката трагедия да бъдат принудени да се разхождат на няколко крачки, така да се каже, от ешафодите на Френската революция, цареубийството през Античността, предизвикано от развихрянето на страстите в семейството, да се съпоставя със съвременното кралеубийство, предизвикано от развихрянето на народните страсти. Ще ви призная, господа, разсъждавайки за времето, в което се формира талантът на господин Льомерсие, че често съм се замислял върху взаимовръзката между дискусиите в Конвента и свадите между Артридите, между това, което е наблюдавал, и онова, върху което е размишлявал. Най-многото, което може да се открие, е известна хармония. Защо, по силата на какво превъплъщение на мисълта в ума, се е родила "Агамемнон"? Дали това не е някоя от онези неразгадаеми прищевки на вдъхновението, чиито тайни познават само поетите? Независимо от нашите предположения "Агамемнон" си остава художествена творба, безспорно една от най-хубавите трагедии в нашия театър, благодарение на едновременното въздействие на страха и състраданието, на простотата на творческата интрига, на строгата тържественост на стила. Тази сурова поема действително притежава гръцки облик. Чувствува се, когато се чете внимателно, че това е епохата, в която Давид започва да използува цвета за пресъздаване на барелефите от Атина, а Талма ги оживява със словото и движението 30. Усеща се нещо, надхвърлящо самата епоха, усеща се човекът в нея. Разбираме, че поетът е страдал, когато я е описвал. Цялата творба е наситена с дълбока меланхолия, примесена с неописуемия, почти винаги съпътствуващ революциите страх. Прочетете я внимателно - струва си да се позамислите над нея, господа, - преценете я като цяло, без да отминавате отделни детайли, Агамемнон и Строфюс, галерата, която акостира в пристанището, овациите на народа, равностойното противопоставяне на герои и царе. Разгледайте преди всичко Клитемнестра, това бледо, изпръскано с кръв лице, тази прелюбодейка, замисляща мъжеубийство, която съзира до себе си, без да може да ги разбере и - ужасно нещо! - без да изпитва страх от тях, пленницата Касандра и малкия Орест. Две привидно слаби същества, но в действителност велики: едното предвещава бъдещето, другото го въплъщава в себе си. Касандра, това е заплахата, приела образа на робиня. Орест, това е наказанието, приело чертите на дете.

Както вече казах, във възрастта, когато човек още не страда и едва ли още се замисля, господин Льомерсие страда и твори. В усилията му да подреди мислите си, да опознае всичко, обладан от ревностната любознателност, която влече дръзновените умове към поразяващите гледки, той се доближава възможно най-близо до Конвента, т. е. до революцията. Той се надвесва над пещта, докато статуята на бъдещето все още се пече в нея, и вижда как се претопяват и запламтяват, както лавата в кратера на вулкана, великите революционни принципи, онзи бронз, от който са излети основите на всички наши идеи, свободи и закони. Бъдещата цивилизация тогава е все още тайната на провидението. Господин Льомерсие не се опитва да разгадава тази тайна. Той просто приема мълчаливо, със стоическо смирение, последиците от всички бедствия. Факт, достоен за внимание, върху който аз не мога да не се спра, още толкова млад, толкова свит и незабележим, изгубен сред тълпата, която по времето на Терора е няма свидетелка на събитията, преминаващи по улицата, предвождани от палача, той е поразен дълбоко в душата си от катастрофалните обрати в обществото. Предан поданик и почти личен служител на Луи ХVI, той вижда как кралят преминава във фиакър на 21 януари. Кръщелник на мадам Дьо Ламбал, той я вижда как преминава, ескортирана от копиеносците на 2 септември. Приятел на Андре Шение 31, той го вижда как преминава в каруца на 7 термидор. Така, на двайсет години, става свидетел на екзекуциите на три от най-светите същества за него след баща му, на три от най-лъчезарните след Бога добродетели в света - кралското достойнство, красотата и гения.

След като изстрадат подобни вълнения, чувствителните и уязвими умове остават тъжни през целия си живот, а възвишените и непреклонни умове остават сериозни. Господин Льомерсие приема живота напълно сериозно. Девети термидор открива за Франция новата ера, която е втората фаза на всяка революция. След като наблюдава разпада на обществото, сега господин Льомерсие наблюдава преобразуването му. Той се движи сред светските и литературните среди. Участвува в изграждането и изучаването им, като понякога се надсмива на нравите през епохата на Директорията, която представлява след Робеспиер онова, което е представлявало регентството след Луи ХIV, радостно оживление за един интелигентен народ, освободил се от скуката и страха, който с остроумието, веселието и свободомислието си се обявява шумно, ликувайки, веднъж срещу унинието на един благочестив деспотизъм, друг път срещу оскотяването на една пуританска тирания. Господин Льомерсие, прославил се след успеха на "Агамемнон", се стреми да общува с всички изявени умове на онова време, както и те се стремят да общуват с него. Запознава се с Екушар-Льобрьон в дома на Дюси, след като преди това се е запознал с Андре Шение в дома на мадам Пура 32. Льобрьон се привързва до такава степен към него, че не съчинява нито една епиграма срещу него. Херцог Фитсджеймс и принц Талейран, мадам Ламет и господин Флориан, херцогиня Егийон и мадам Тален, Бернарден дьо Сент Пиер и мадам Дьо Стал го приемат в домовете си и му устройват тържества. 33 Бомарше иска да стане негов издател, а двайсет години по-късно Дюпюитрен ще поиска да стане негов изследовател 34. Издигнал се вече твърде високо, за да се принизява чрез компромиси с различните партии, общуващ на равна нога с всички от висшите среди, той става едновременно приятел на Давид, който осъжда краля, и на Делил, който го оплаква 35. По този начин през онези години, благодарение на размяната на идеи с най-различни хора, благодарение на размишленията му върху нравите и наблюденията му над редица изтъкнати личности, у господин Льомерсие, като противодействие на всички превратности в живота, се раждат и формират двама души - двама свободни човеци, единият, напълно независим в политиката, другият, неповторимо оригинален в литературата.