Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.09.2015 12:37 - ЖАН РАСПАЙ - ЛАГЕРЪТ НА СВЕТЦИТЕ /43-та глава/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2770 Коментари: 0 Гласове:
0



        ЛАГЕРЪТ  НА СВЕТЦИТЕ / XLIII глава/

 

Бележка: През 1973 Жан Распай създава романа „Лагерът на светците“, който му донася известността на ангажиран интелектуалец, който предизвестява отрано пагубните  последствия от недалновидната политика на френските държавници спрямо заливащата страната им масова имигрантска вълна от Юг. В романа се проследява дългото, изпълнено с хиляди рискове, плаване на една предизвикваща ужас флотилия от десет ръждясали и постепенно распадащи се огромни шлепа, претоварени от един милион бежанци от Индия. Корабите, пренатоварени с изпаднали в отчайваща бедност индийци, изминават хиляди километри по вода от Калкута и, след като заобикалят целия континент Африка от юг и запад, навлизат в Средиземно море през Гибралтар и засядат в крайбрежните плитчини срещу Лазурния бряг в Южна Франция.

През 2011 година романът на Распай е преиздаден в Париж с нов предговор, предизвикателно онасловен „Големият Друг“ /« Big Other ».

В началото на романа „Лагерът на светците“ се представя щурма на един милион босоноги несретници, които превземат със стадно ожесточение десетте изоставени в устието на Ганг шлепа.

Флотилията с отчайните и оскотели имигранти се насочва към Западна Европа, чиито политически ръководители се оказват неспособни да спрат или отклонят нашествието на изгладнелите индийски парии. Когато шлеповете след дълги перипетии се озовават пред опустелите просторни плажове и изоставените луксозните вили на Лазурния бряг, властите се оказват безпомощни пред внезапната кризисна ситуация, усложнена от пасивното бездействие на французите, които са непрекъснато облъчвани от продажните журналисти, работещи в левите медии, които неуморно пропагандират антирасизма, спазването на човешките права, съпричастието с участта на социално слабите и солидарността с експлоатираните. Особено радикален е романистът Распай в разобличаването на непрекъснато проповядваните от Католическата църва призиви към милосърдие и братска подкрепа на бедните бежанци и търсещите приют чужденци. Престъпно бездействие спрямо неспирния поток от имигранти проявяват не само политическите лидери и църковните прелати, но и отговорните за защитата на границите и суверенитета на Франция висши военни стратези.

В края на „Лагерът на светците“, трудно определим като жанр -футуристичен трилър или социално- политическа сатира – се описва с горчива ирония, която като че ли трябва да тушира тежкия песимизъм лъхащ от бедствената ситуация, „героичната“, макар и безсмислена, съпротива на последната френска армейска рота пред прилива от невъоръжени, но озверели от няколко седмичен глад индийски бежанци.

Фрагмент от интервю /в. Льо Фигаро, 2011/ на автора Распай:

 „ Това е една трудно обяснима книга, написана преди почти четиридесет години, тогава когато проблемът с масовата имиграция все още не съществуваше. Не зная какво се случи в мозъка ми. В главата ми внезапно възникна въпросът: „Ами ако те наистина пристигнат тук? Усещах, че това ще се случи неизбежно. Разказа написах на един дъх. Когато вечер го прекъсвах, не знаех как ще го продължа на следващия ден. Персонажите изникваха, бяха измисляни в процеса на развитието на разказа. Същото се случваше и с умножаващите се интриги в романа.“

------------------------------------------------------

 

     Бурята връхлетя по-късно. Вятърът, който започна да се усилва от сутринта я беше предизвестил. Макар че не излизаше извън границите на капризната средиземноморска метеорология, силата му беше едновременно твърде голяма и все пак оставаше в пределите на времето и пространството. Тя трая не повече от час и разбуни морските вълни само в  малък пернметър, подобно на кратък циклон. Последният бежанец, придвижващ се в стигащата до кръста му вода, напусна последния кораб и стигна до плажа, когато върху флотата връхлетя проливен дъжд, заля брега и се разпростря на километър навътре в сушата. Тълпата, изпълнила улиците, не успя да напредне много навътре в курортното село. Беше възпряна от силния като ураган дъжд. До този момент множеството от Ганг беше подвластно само на някакъв начален тласък, представляваше само една безформена маса без ясни цели. Единственият подбудител на устремния порив на тълпата беше любопитството.  Mежду приказната страна, която се разпростираше пред нея със сенчестите си чисти улици, край които бяха подредени вили и непознати за нея сгради, и собствената й мизерия съществуваше такава разлика, че може да се каже, че тя бе скована от страх или по-скоро обзета от респект. 

     По време на продължителното пътуване през двата океана изгладнелите индийци непрекъснато си мечтаеха, непрестанно си представяха страната в съответствие с привлекателния мит изграден от фантазията им. И сега, когато те можеха да го докоснат, мнозина от тях не можеха да повярват на случващото се. Опипваха дърветата, стъпваха плахо по циментените тротоари, докосваха предпазливо вратите на сградите и стените на градините, обхванати от страх че всичко това можеше да изчезне като мираж.

   Дъждът сложи край на плахото им съмнение и придаде реалност на миража. Тълпата се втурна и нахълта в къщите, в църквите, в складовете, в жилищните сгради, навсякъде, където можеше да намери подслон. В тези несвързани едно с друго действия можеше все пак да се забележи учредяването на някаква организация, а и на известна йерархия. Тези, на които хрумна да си послужат с металните лостове намерени на някой строеж или с дебелите дъбови греди, за да ги употребят като тарани, се превърнаха бързо в главатари на разрушителните банди. След като разбиеха някоя врата те бяха възнаграждавани с овации от бандата.

    За по-малко от час бяха настанени всички бежанци. По-скоро струпани, но все пак настанени. Това беше първият решителен акт на тълпата – незабавното придобиване на собственст. Без поройния дъжд този процес щеше да се провлачи. След като той спря и вятърът отслабна, прогонил вече облаците от небето, всички излязоха пред вратите, по балконите, по прозорците, в предните дворчета и по терасите. Чак до най-високите етажи, по големите френски прозорци върху фасадите се виждаха черни рояци от бежанци. Те си подвиквааха през улиците, над дърветата, от един покрит балкон с барбекю към друг. Разиграваха се спектакли само по една  будеща всеобщото веселие тема: „Този път успяхме! Най-сетне пристигнахме!“

    Нашата цел не е описанието на настаняването на индийските племена от поречието на Ганг във Франция, нито на онези, които ги последваха. Разказана с поучителна цел, показваща известен модел на колективна инициативност и организация, тази история залегна трайно във всички учебници като първа глава посветена на установяването на новия свят. Но в тях не се споменава нито дума за бурята и проливния дъжд и за тяхната решителна роля. Тук трябва да прибавим още нещо. Когато веселието стихна, за всички стана ясно, че, дори за свикналите с живота в претъпкани стаи нещастни бедняци, завладяното крайбрежие е твърде тясно за тяхната многохилядна имигрантска тълпа.

   Тогава онези, които се бяха настанили по покривите на високите жилищни сгради откриха, че навътре в сушата има нови територии за завладяване. Докъдето им стигаше погледът те установиха, че се разпростира една област, която им се стори най-красивата, най-богатата и най-гостоприемната в света. Гъстотата на жилищните сгради не увреждаше природната среда, а, напротив, грижовно я охраняваше, и множеството от покриви внушаваше усещането, че тази просторна земя не е безплодна пустиня. Тези наблюдатели от високите покриви скоро откриха, че в далечината, в подножието на гористи хълмове, се простират безкрайни поля и ниви засадени с разцъфнали плодни дървета и със зелени тучни жита. Те известиха добрата новина на всеослушание като турски ходжи или селски глашатаи. От уста на уста тя обиколи тълпата.

    По улиците, в кварталните градинки, на градските площади се оформиха набързо местни съвети, народни събрания. На тях за сетен път вниманието на всички се насочваше върху тълкуването на понятието „присвоена от победителите собственост“, което се обосноваваше логично с връхлетелия внезапно пороен дъжд и с последвалия го завоевателен устрем на бежанската тълпа. Изтощената от премеждията тълпа просто си възвръщаше самочувствието. Това бе едно желязно самочувствие. Самочувствието на завоевателя. То укрепна до такава степен, че три четвърти от тълпата - най-здравите и най-предприемчивите – решиха да продължат пътя си навътре в страната.

    По-късно историците превърнаха този спонтанен миграционен поход в епопея, която   назоваха „Завладяването на Севера“. В случая те може би имат право, но само благодарение на натрапващото ни се сравнение. Всички помним много добре първата част от диптиха: бягството към Севера, плачевното преселение на истинските собственици на тази област, признатия от самите тях упадък, отвратителният им отказ от тяхната земя и последвалата антиепопея. Ако се съизмерят и преценят действията на двете тълпи, всичко става ясно...

 

                                                                 Превод на Гено Генов




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075350
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031