Лайноядът се качи на кораба пръв, сам. Когато високо вдигнатата вцепенена глава на чудовището-тотем започна да се движи и прокара диря сред тълпата, като изплувал изпод водата перископ на подводница, тълпата замлъкна. Тръгнало от кея, мълчанието заля като разгъваща се вълна целия квартал зад пристанището, чак до най-отдалечените му улици, по които все още прииждаха неспирно нови групи и се прилепваха като оси към гигантския рояк.  Главата на чудовището изникна и започна да се придвижва по кея, успоредно на борда на парахода, после се появи и главата на лайнояда, така че всеки можеше вече да наблюдава, обзет от унес, как двойката-символ се изкачва бавно по стълбата към вратичката в парапета ограждащ палубата на кораба. За тези от отдалечените редове и за онези, които бяха по-надалеч и не виждаха нищо, но се осведомяваха от уста на уста от стоящите пред тях, така чак до краищата на рояка, възшествието на пророка към палубата на парахода се превръщаше в бавна левитация на божество. Божественият ореол озаряващ случващото се вече не се подлагаше на съмнение от никой и Балан започна да се съмнява в основанията на своя атеизъм, когато чу внезапно извисилия се над тълпата вопъл.

Горе, на командния мостик на „Индия стар“, лайноядът вдигна двете си ръце към небето. После, след като хвана останалите от отрязаните долни крайници на сина му бедра, които му служеха като крака, той го размаха високо като сигнално знаме и на всеки един от огромната тълпа му се стори, че някой го призова с неговото собствено име. От това не произлезе никаква битка, а масов юруш на тълпата, който доведе до смъртта на няколко души – няколко незначителни загуби на хора, озовали се в предните редици на връхлитащата човешка вълна. Децата-чудовища бяха натоварени без загуби на парахода като се предаваха от ръце на ръце над тълпата.

Но твърде тесните входни вратички в парапета ограждащ палубата на „Индия стар“ бързо се задръстиха, преляха като препълнените улуци на покрив и много хора паднаха в мръсната вода между борда на кораба и кея.  Още много други след тях ги последваха като потънаха и се удавиха под гъстата решетка от дебели дървени колове побити край кея на пристанището – първите жертви сред завоевателите на новия рай.

Така умря и Балан. Когато малките чудовища, които го заобикаляха, с още лепкави устни от бонбоните, с които ги беше нагушил, бяха подети от раздвижилата се тълпа, Балан се зае да ги следва. Но отдалечаването им от него скъса своеобразната физическа връзка, установила се помежду им, и Балан се озова като белокож отхвърлен от всички – от тези, които го познаваха, както и от онези, които не знаеха кой е. Балан се опита да се вмъкне между струпаните тела, напиращи към една от тесните вратички в ограждащия палубата парапет. Човешката вълна отведнъж се превърна в стена настръхнала като таралеж със стъклени бодли. От стената се протегнаха ръце, едни със свити юмруци, други с остри нокти, отворени челюсти с оголени зъби. Балан се вкопчи в саритата на струпалите се индийци, сграбчи с ръце краката им, които те веднага отръскаха енергично, за да се освободят от хватката му. Едното му око се затвори под удара на юмрук. Кръвта потече по осеяното му с дълбоки бръчки лице и изпълни устата му. Точно тогава той се чу, че много ясно произнася фразата:

-         Боже, прости им, те не знаят какво правят!

След като я изказа той разтвори пръстите си, с които здраво беше стиснал един гладък, отрязан до половината, прасец и почувства, че пропада надолу, отнасяйки в ръката си усещането за чужда плът.

Балан издъхна много бързо. В ума му нахлуха, докато потъваше в тъмната вода, силната обич към Запада и съжалението, че няма да стигне никога до него. Това последно убеждение, с което той изцяло отричаше самия себе си, му причини толкова остра болка, че той напълно съзнателно отвори устата си и лакомо вдиша смъртта.