Франция е болната държава в Европа. Икономистите изчисляват нейната загуба на конкурентноспособност. Есеистите съчиняват дисертации за нейния залез. Дипломатите и военните оплакват мълчаливи нейното изпадане извън класациите на политическите и военни стратези. Психолозите са разтревожени заради нейния песимизъм. Изследващите общественото мнение измерват нейното отчаяние. Благородните души разгласяват нейното затваряне в себе си. Младите, след като се дипломират, заминават в чужбина. Чужденците, всеотдайно посветили са на франкоофилството, са разтревожени от упадъка на френското училище, на френската култура, на френския език, на френската природа, дори на френската кухня. Франция предизвиква страх; ФЖранция вече се плаши ог самата себе си. Франция е все по-малко способна да обича. Франция вече не обича. Славната Франция се превръща в печалната Францият. Дали и Бог не се чувства нещастен във Франция?
Самите французи не могат вече да разпознаят своята Франция. Свободата се е вече без вътрешни закони и правила, Равенството се е превърнало в егалитаризъм, Братството – във война на всички срещу всички. «Всичко винаги е вървяло зле» - повтарял някога историкът-фаталист Жак Бенвил. « Преди беше по-добре» - отговарял като ехо народът. При все това неща не се е променило. Страната живее в мир от седемдесет години; Петатата Република е обявена преди петдесет години; медиите информират, политиците се нападат ожесточено, актьорите и певците развличат хората, край дългите маси се организират пищни угощения, на малките негърчета се сервират топли питиета на тезгяхите в парижките бистра; стройните крачета на парижанките омайват главите на всички.
Франция прилича на онези стари жилищни сгради със запазени фасади, защото са обявени за исторически паметници, но във вътрешността на които всичко е с главата надолу, за да бъде съответно на съвременния вкус и на алчността на наемодателите да извличат печалби и от най-тесните празни помещения. На пръв поглед нищо не се е променило, улицата е запазила характерния си облик; но ако се вгледаме в нея отблизо установяваме, че вече нищо не е запазило „автентичния си стил“, както се изразяват специалистите. Всичко си е непокътнато, само че душата на улицата е отлетяла някъде. Президентът на Републиката президентства, но той вече не е крал; политиците си говорят, но вече никой не ги слуша. Никой не чува и медиите. Интелектуалците, артистите, едрите собственици, издателите, икономистите, магистратите, висшите чиновници и народните избранници будят недоверие. Самите думи са надути като пауни: хората «почитат Църквата», но не посещават вече службите й; хората «почитат семейството», но се развеждат; хората «почитат Франция», но не се чувстват вече французи. Възхвалява се «живеенето заедно», живеещите в страната различни общности са разделени. Народът «обявява война на финансистите », а в крайна сметка им се подчинява; капитализмът «се възхвалява като морален », за да се спасят банките; «премахват се мазнините от мамута», за да се угои още повече; налага се равнопоставеност между мъжа и жената в политиката, но жената си остава подчинената в брака. Твърди се, че Републиката е «единна и неделима», а тя е по-разнородна и по-разделена от когато и да било. Това е Република ала Потьомкин. Всичко е изкуствено, от мукава. Всичко е измама. Всичко е преиначено, преобърнато с главата надолу, разрушено.
Историята незменно е нашия кодекс, но днес Историята е променяна, фалшифицирана и извращавана. Тя е пренебрегвана, за да бъде по-лесно преиначавана. Ние вече не знаем накъде вървим, тъй като не знаем откъде идваме. Научиха ни да обичаме онова, което ненавиждаме и да ненавиждаме това, което сме обичали. Как стигнахме дотук? Нашата извънмерна страстна привързаност към Революцията ни заслепи и поквари. Втълпиха ни, че Франция била родена през 1789 година, а дотогава тя вече е преживяла повече от хиляда години. От четиридесет години непрекъснато ни повтарят, че Майската революция през 1968 година била една неуспешна революция, въпреки че тя завършва с победа.
vaincu. Преди четиридесет години дьо Гол беше бащата на нацията, а Даниел Кон-Бендит - сияещият от радост метежник. Днес дьо Гол е човекът, който казва не, а Кон-Бендит – иконата на нацията. В колективната памет на нашата епоха се вписва един период преди 1968 и един период след 1968 година, за Мишле има един период преди 1789 и един период след 1789 година, а за Църквата една епоха преди Исус Христос и една епоха след Исус Христос. Преди е имало: една Франция в черно и бяло, патриархална и ксенофобска, вглъбена в себе си, затворена в нейните граници и в нейните предразсъдъци, стегната в корсета на един прекалено строг морал, маринована в ревностна набожност; една трудолюбива и послушна Франция, паданиците й посредствени, задушаващи се в стегнати чак до шията строги и класически одежди, живеещи под често жестокия и винаги несправедлив надзор на Бащата над Децата, на Мъжа над Жената, на Белия над Чернокожия и завербувани от мракобесието настанило се в католическата и комунистическата Църква. После се появи: една многоцветна Франция, приемаща хора с всякакви цветове, и « нека разцъфнат сто цветя», отворена към Европа и Света, освободена от праотеческите си вериги и претопляните си омрази; една хедонистична и егалитарна Франция, една Франция побрала в себе си всякакви освобождения, всякакви безсрамия, всякакви малцинства, чак до най-малкото съществуващо малцинство, и индивидът, новият Крал Слънце, възвеличаван от всякакви корифеи.
Множество научни изследвания внасяха нюанси, поставяха въпроси и оспорваха това манихейско виждане; но никоя остроумна хитрост на мандарините, никоя схема на идеологически, марксистки или либерален, прочит, никое описание, било голистко, било комунистическо, било дори християнско тълкуване на произхода не можа да постави под съмнение превъзходството на новите Евангелия, които, понесени от народната култура чрез посредничеството на масмедиите, телевизията, киното и песните, залъгваха по несравнимо ефикасен начин младите поколения.
Ако Историята е завещание оставено от победителите, тогава се знае кой е победил след Майската революция през 1968 година. Съвременниците се оставиха да бъдат измамени. Тъй като тогава революцията не успя да завладее властта, всички направиха заключението, че е била неуспешна. Някои очевидни факти се оказаха измамни. Хеликоптерът на генерал Дьо Гол не беше прихванат при Варен /Където на 22 юни 1791 г. е задържана от Националната гвардия каретата на опитващия се да избяга в чужбина френски крал Луи XVI, бел. прев./: той успява да стигне до Жак Масю / Френски генерал, верен на Шарл дьо Гол, при когото той отива на 29 май 1968 за съвет по време на драматичната кулминация на Майската революция, бел. на прев./, докато през 1791 г. Луи XVI не успява да стигне до войската на френските аристократи-емигранти. По време на Майската революция /1968 радикалните бунтари разнасят гордо карикатурата на френската армейска фуражка с надпис: «Той /Дьо Гол/ е безредието»; но не успяват да предизвикат капитулацията на Петата република. От Матиньон Жорж Помпиду се разпорежда да експулсират Кон-Бендит и подхваща преговори с главния секретар на CGT /Генералната конфедерация на труда /профсъюз/ Жорж Сеги. Той се стреми да потуши пожара на « една общонационална стачка » като междувременно философства върху «цивилизационната криза». Благодарение на подкрепата от народа (прословутата манифестация организирана на 30 май 1968 г. по Шанз-Елизе), голистката власт овладя ситуацията. Държавата беше спасена, но не и Обществото. Никой не отбеляза тази важна подробност. От това радикално разногласие между Държавата, Народа и Обществото се родиха шизофренията, заслепението и безпорядъка в нашата страна. Майската революция през 1968 г. не успя да свали режима, но завладя Обществото във вреда на Народа. Добре известна е знаменитата фраза на Прево-Парадол: «Революцията положи основите на едно общество и все още тръси своето правителство. » Революционерите от 1968 се оказаха по-ловки и по-хитри от революционерите от 1789 г. и дори от членовете на Конвента. Политическото им поражение им носи спасение без да са го желали. Петата република оцеля. Но фасадата й беше напукана. Сградата й се оказа прогнила и отвътре. Градежът й постепенно се разпадаше. Беше изцяло променена. Както Октавиан Август преобразява Римската република в Империя без да без изобщо да засегне институциите на неприкосновената Република, някаква странна «еволюция в мисленето» проведена набързо и енергично изпразни от съдържание духа на голистката Република, макар че външният облик на институциите остана незасегнат. Короната беше свалена от главата на президента, без той да бъде свален от власт. Вниманието беше отклонено от всеобщото избирателно право за да може той да се освободи от народа. Републиката беше непрекъснато превъзнасяна, за да бъде по-добре обезсилена Франция. Революцията от 1789 година беше сакрализирана, за да може да се наложи по-лесно реванша на една либерална контрареволюция, която не би била отречена дори от Едмънд Бърк /английски философ и политик /1729 – 1797/, който отрича революциите заради насилията и кръвопролитията, които теа пораждат, бел. прев./
Защото в края на Революцията от 1789 г. Франция освети и утвърди победата на народа над аристократите, на Нацията над кралете, на Закона над съдиите (парламентите), на Държавата над феодалите, нва якобинците над жирондистите, на разума над суеверието, на отново калените със спартанска войнска смелост мъже над размекващото господство на придворните дами и салонните кокетки. Докато в края на Майската революция от 1968 г. Франция като че ли оповести гръмко реваншистката победа на олигарсите над народа, на интернационализма над нациите, на новите феодали над Държавата, на жирондистите над якобинците, на съдиите над закона, женствеността над мъжествеността. Отведнъж водещите интелектуалци изпаднаха в заслепение. Майската революция от 1968 г. се оказа изненадващо една необикновена и заредена с изненади революция: за първи път в Историята тези, които обикновено губят, спечелиха победата. Анархистите спечелиха реванша срещу сталинистите, либертарианците спечелиха срещу авторитаристите, Прудон надделя в реванша срещу Маркс, комунарите спечелиха реванша срещу версайците, меншевиките спечелиха срещу болшевиките, испанските анархисти победиха на реванша комунистите. Кон-Бендит изтласка на опашката на шествието от манифестиращи Жорж Марше и следващите го «кучета-комунисти». «Немският анархист» се подигра жестоко с някогашната STO /Задължителна трудова повинност/ на Месершмит. В мемоарите за Майската революция /1968/ масовата студентска демонстрация измести общонационалната стачка. Радетелите защитаващи революцията са имали основания да бъдат недоверчиви. Новите искания на феминистките и на либертарианците разрушиха отвътре техните взривоопасни организации под подигравателните погледи на многобройните «ченгета» на тогавашния министър на Вътешните работи на Франция – Реймон Марсьолен. Жените на безкомпромисните революционери се разбунтуваха срещу последните представители на западния патриархат, чиито превъплъщения бяха тогавашните комунистически революционери: «Кое изисква повече време? Да изпечеш телешки стек от революционер или телешки стек от буржоа/еснаф?» В своя забележителен труд „Май 1968 или неполученото наследство“ /“ Mai 68 ou l’hйritage
Impossible“/2006/ Жан-Пиер Льо Гоф обяснява, че провалът на партийната активност на левите /гошистите/ през периода 1970-1973 година «се дължи не толкова на “обективни” политически разногласия, в които влизат с изявленията си различните групички...колкото на едно явление, чиято значимост беше твърде пренебрежително подценявана: развитието на тенденцията към освобождаване на желанието и нашествието на феминизма ». В идеологически план непознатото дотогава надмощие на либертарианците е подготвило терена за възшестието на либералите. Феминистките движения предизвестяват края на патриархата; прочутия лозунг тогава е «забранено е да се забранява», обявява се смъртта на бащата и на всевъзможните авторитети. Комунистическото влияние в Министерството на образованието беше успяло да покръсти милите малки русокоси главички, израсли през 60-те години па ХХ век, в догмата на интернационализма, който отрича нациите. Лозунгът-триптих на революционерите от 1968 г. – Разрушителна подигравка, Деконструкция и Деструкция – минира основите на всички традиционни структури: семейството, нацията, сферата на труда, държавата, училището.
Духовният свят на нашите съвременници се превърна в осеяно с руини поле. Успехът на интелектуалците посветили се на хуманитарните науки разруши всички утвърдени истини. Този процес беше предусетен още през 1962 година от Клод-Леви Строс: «Крайната цел на хуманитарните науки не е да се изгради статута на човека, а да се предизвика неговия разпад.» Когато настъпи часът Пазарът ще обсеби безболезнено хората останали без корени и без култура, за да ги превърне в обикновени консуматори. Търговските агенти ще намерят начин да употребят интернационализма на своите най-ожесточени противници, за да наложат напълно господството на един капитализъм без граници.
Жан-Франсоа Рьовел, макар че често е подвластен на един често заслепяващ го войнствен антимарксизъм, се оказа един от малкото френски интелектуалци, който разгада случващото се. Може би причината е разликата в поколенията, тъй като той е роден двадесет години след Жан-Пол Сартър и Реймон Арон. Той не споделя тяхното традиционно схващане за революцията. В книгата си, която го направи известен в целия свят, „Нито Маркс, нито Исус“ /Ni Marx ni Jйsus, 1970/ проявява забележителна интуиция, че революцията най-вероятно няма да дойде нито от Москва, нито от Хавана, нито от Пекин и ни най-малко от Париж, а ще започне от Сан Франциско. Според него революцията щяла да бъде либерална или изобщо нямало да се състои. И този път революцията щяла да бъде американска, макар че, както се е случило през XVIII век, френската революция привлича като магнит погледите на целия свят. Рьовел разглежда фестивала в Уудсток като революция на индивидите, а протестните движения на чернокожите, феминистките и гейовете като революция на малцинствата. Той стига до прозрението, че съчетаването на тези две революции в американските университети през 60-те години на ХХ век ще изработи концепцията за politically correct, която ще измете на боклука традиционното патриархално общество. Нито Маркс: във Франция революционерите от Май 1968 използват езика на марксистите, за да асистират в раждането на една капиталистическа революция. Нито Исус: почти-потушаването на изповядането на католическия породи някакво постхристиянство, своеобразен миленаризъм, но без догмата (« прославяните християнски идеи превърнали се в безумие» на Частертон ) съчетаващ някакъв универсализъм, който клони към «свят без граници », с обичта към другия тласната чак до омразата към себе си. Някакъв абсолютен пацифизъм, отново извлечен от Евангелията, бе изопачен до пълен отказ от всякаква война, от всякакъв конфликт, от всякакво насилие, обвързани с проявата на мъжественост и поради това разобличавани от феминистите като виновници за всички злини. Тези приливни вълни от постхристиянски универсализъм и фиминизация разкъсаха дигите на една все още патриархална Франция, която се основава върху пълновластието на бащата както в дома, така и в управлението на Държавата.
Победата на революцията изисква смъртта на бащата. На всички бащи. Това е задължителното условие за успеха на всяка революция. Още през 1793 година осъждането на смърт на краля Луи XVI, както отбелязва по-късно Балзак, обрича на гилотината всички бащи. Но Бонапарт, с Гражданския кодекс, възстановява бащата на неговия трон. Дьо Гол също успява, в края на сто и петдесетгодишните лутания на различни институции, да го възтанови като глава на Държавата. Така беше посечено вековното трудоемко усилие за възстановяването му на власт.
Обликът на съвременната ни епоха бе изцяло оформен чрез Майската революция от 1968 година. Но не чрез външните случвания в нея, които са по-скоро посредствени и често смехотворни буквални повторения /копия/ на великите революционни събития разтърсили XVIII и XIX век, а посредством епичните разкази, които бяха скалъпени за нея, посредством поуките, които бяха извлечени от нея, посредством елитите, които се изявиха като водещи в нея, посредством лозунгите, които гръмко бяха скандирани по време на развоя й («Забранено е да се забранява», « CRS=SS » / CRS, Републикански дружини за сигурност, бел. прев./, «Всички ние сме немски евреи» и т.н.), посредством духовния, идеологически и културен свят, който се роди от нея. Ето така се оформи новото лице на нашата страна. Така както парижките революционери през 1789 са налагали своите следващи един след друг краткотрайни идеологически капризи на една хипнотизирана и пасивна провинция, така и Радикалите през май 1968 година проповядваха тяхното виждане за света и за «тази страна», както самите те твърдят, на един непокорен, но примирен. Ние всички сме деца на Майската революция от 1968 година или по-скоро на четиридисетте години след нея. «Събитията» като че ли станаха нашите «Йерихонски тръби»: тогава в продължение на няколко дни бунтовниците обикаляха около крепостните стени, които след това рухнаха и досега непрекъснато продължават да се рушат. И така днес ние обичаме нашите руини повече от нашите най-красиви сгради.
Неотдавна Морас възваляваше четиридесетте крале, които са израдили Франция; отсега нататък ние трябва да отчитаме тези четиридесет отминали години, които разрушиха Франция.
Време е да деконструираме деконструктурите. Да рушим година след година, събитие след събитие, президент на Републиката след президент на Републиката, закон след закон, избори след избори, интелектуалец след интелектуалец, едни от медиите след други от медиите, училищна реформа след училищна реформа, договор след договор, собственик след собственик, книга след книга, песен след песен, филм след филм, футболен мач след футболен мач. Това ще бъде всеобхватната история на една весела, научна и безкомпромисна деконструкция на най-малките механизми, които са изградили и сега поддържат Франция; историята на едно всеобхватно ограбване, на един небивал разпад, на едно разтваряне в «ледените води» индивидуализма и на омразата към самия себе си.
Превел Гено Генов
