Въведение в теорията на романа
Романът може както да пресъздаде, така предаде, т.е. изкриви, социалната реалност... Термините “роман” и “романен” означават повествованията, които могат да изкривят, идеализират или да скрият социалната реалност. И в двата случая, ако е реалистичен и ако е нереалистичен, романът си остава жанрът, в който най-лесно се разпознава строежа и структурата на едно общество.
Социалните условия и взаимоотношения придобиват прозрачност в романа благодарение на привилегиите, които романистите отдават на индивидите и индивидуалностите, независимо от това дали те са представени като типични представители на една социална група или като изключителни личности. Романът изразява нас само като изразява съдбата на някой “той” или на някой “аз”, но които принадлежат на едно общество и са негови членове и носители на духа му.
За разлика от епическия или трагическия герой романният персонаж не е разположен над или извън някоя колективна общност. Напротив той я означава, дори когато се противопоставя на идеалите й или пък обитава по периферията й като аутсайъдър. Този персонаж може да бъде сравнен с някой участник в трагическия хор, който отведнъж престава да говори с езика на останалите участници в хора, за да започне да се изразява от свое име, но винаги с поглед прикован върху деянията и поведението на другите. В степента, в която романът разказва историята на един или няколко индивида, изнесени на преден план върху фона на обществото, той е принуден да използва в някаква степен психологическия анализ...
Допълнителната двойственост на социалното и индивидуалното не характеризира само значенията, темите и съдържанието на романа, а е присъща на същността на неговата природа като творба, а също като култура и цивилизация...
Една от най-важните характеристики на романа е, че е написан от автор, който знае и внушава на читателя си убеждението си, че творбата му е съставена от факти сътворени от въображението му, но въпреки това имат отношение към конкретното, земно съществуване на хората. Създателят на романи знае и показва, че има противопоставяне или поне дълбоко различие между реалния свят /общество/ и подвластния на богове и магии свят...
Романът се появява в лоното на социални групи, които са вече на път да изоставят мисленето чрез митове и се разделят с един социален и политически порядък, който се уповава на волята на боговете...
Времето на мита е циклично, повтарящо се. Времето на романа е линеарно, средва някакъв вектор: време на същества, които еволюират, които се променят, но вървят към смъртта. Представата за вечното завръщане е чужда на природата на романа. Той се гради върху идеята за исторически развой...Романът се формира като повествователен жанр в общества, които знаят, че са социални, т.е. достигнали са до някаква степен на стабилност, единение, но също са се изпълнили с разнообразие, станали са по-гъвкави. Възникнали са здраво институциализирани социални групи, в които икономическият живот е придобил безспорна значимост...
Във всички култури природата на романа го предшества, така когато се пристъпва към обяснение на произхода му терминът “генезис” е далеч по-непригоден от термина “трансформация на наратива”...
В западната християнска цивлизация оформянето на романа е обвързано с френската монархия на ХІІ век и социалните й структури. Авторите на “Брут”, “Роман за Еней”, “Роман за Тива” и “Роман за Троя” извършват категорично “прегрешение с анахронизма”: те се заемат да хуманизират /очовечават/ метаморфозите и чудесата съдържащи се в античните легенди, защото подвизите на древните герои протичат в съвременния на авторите свят. Така една нова класа /новата феодална знат/ успява да разпознае в романа своя маниер да воюва, ловува и обича. И най-важното, историцизираните по този начин авантюри са написани на по-достъпен от латинския за антуража на Хенри ІІ Плантагенет език – френският, станал вече език на социалното общуване по онова време.
Дълго време природата на романа ще се свежда в основни линии до приписването на древните герои нравите, страстите и словата на “сегашните” индивиди. Още през ХІІ век романът започва да изпълнява една психосоциална функция, която се утвърждава в “Дон Кихот” и е присъща на жанра до “Човешката комедия” – функцията на идентификацията...Социалният елит се приобщава чрез романа към принципа на героизма, както и към принципа на удоволствието. Кретиен дьо Троа, макар че възвеличава морала на вече укрепналата аристокрация, си позволява да опише в “Ерек и Енида” герои, които нарушават куртоазния кодекс на любовта. Като уязвява принципите на феодалния морал, романът пресъздава една вече усещаща се социална мобилност...
При все това едва през средата на ХV век романният разказ се ангажира да осъществи една демистификация – сравнява старите идеали с порасналия вече усет за реалност, заложен у читателите от съвременното поколение.
Творбата на Сервантес побера в себе си цялата история на оформянето на романния жанр в литературата на Западна Европа. Омагьосан от романите за рицари, които в значителна степен девалвират високата древна представа за епично величие, Дон Кихот иска да възстанови неговата мощ. Но неговото усилие се сблъсква с една социална реалност, чиито икономически форми са несъвместими с традиционния рицарски дух. Тази победа на утилитаризма над героизма отразява възшествието на гражданската класа, която би трябвало да се определи като активна социална група, от която все повече зависят начините и средствата за производство /Маркс/. “Дон Кихот” е за времето си фантастичен роман /предвиждащ бъдещето/: едва през ХVІІІ век гражданската класа ще се сдобие със “своите” романисти - (Richardson, Defoe, Diderot, Marivaux, Goethe), които ще отрекат на благородниците предимството да изживяват възвишени чувства, изтънчената чувствителност и добродетелността. Отсега насетне се приема, че тези добродетели могат да принадлежат само на тези, които се трудят, произвеждат, размишляват, поддържат се едни други като братя и вярват в прогреса.
Романът се утвърждава докато обществото се диференцира, междучовешките отношения стават по-гъвкави, развиват се бързо икономиката и индустрията, съсловията губят позиции и на тяхно място възхождат класите....
Ролан Барт отбелязва: “Романът е жест на общителност с другите в обществото. Той всъщност учредява литературата”....
Романът е творба предполагаща общуване и неговите основополагащи /институционални/ аспекти стават все по-явни от началото му до днес...
Термините “литература” и “роман” са почти синоними в съвременните общества, където романът представлява най-важното от онова, което може да се нарече пазар на четенето...
В романа обществото не се разчита, в него то се дешифрира...
Озовал се пред един роман социологът би трябвало да се запита в каква степен в него са проектирани идеалите, желанията и страховете на едно общество или по-скоро на доминиращите в него слоеве. От друга страна той трябва да изследва как романът предава самия живот на обществото: различните му групи или нива, междуличностните връзки, които се установяват в тях. Но и в двете изследователски направления социологът ще разглежда романа като изкуство, чиито форми могат да съответствуват на най-конформисткия манталитет или, напротив, на духа на радикалната контестация....
Според Лукач най-главният проблем, който занимава западните романисти, от Сервантес до Толстой, e проблемът за несъвместимостта на двете ппредстави: едната за битие, другата за ставане. Романният персонаж /Дон Кихот, Вилхелм Майстер, Ана Каренина/ си спомня, без да си дава сметка, митичното време на детството на човечеството, когато хората са живяли в хармония със света и с боговете. Тъй като тази хармония е изгубена, героят на романа се опитва да я възстанови, да я направи конкретна, т.е. в един “модерен” свят, в който законите на раждащия се капитализъм (Don Quichotte ) или възцарил се (Anna Karenine ) са създадени, за да разединяват хората вместо да ги сближават... Така на романа се възлага най-важната мисия да противопоставя света на ценностите (любов, справедливост, свобода) на една строго определена от икономическите сили социална система. Тогава е напълно логично големите съвременни романи да завършват със смъртта на героя: смъртта е компромис между неосъществимите стойности и една неприемлива “социална история”, която превръща човека във вещ.
...Грешката на романния персонаж е, че приема за идеали онова, което е всъщност идеология. Така значението, едновременно социологическо и естетическо, на творбите на Сервантес, Толстой и Достоевски се състои в това, че тези романисти са успели да разкрият двусмислеността, която се съдържа в термина “стойности”: в исторически план те са фалшиви или по-скоро принизени; в етичен план те си остават истинни, защото без тях не си струва да се живее живота. Жертва, едновременно прозорлива и сляпа пред антагонизма между една “реална” история и една “истинска” етика, героят на романа показва на хората, че те трябва да изграждат едно братско общество: големият романист осъжда обществото като го разкрива, и обратно.
В своята “Естетика” Хегел дефинира романа по следния начин: “Модерна буржоазна епопея, създадена за да изрази конфликта между поезията на сърцето и прозата на социалните отношения”. Според него мисията на романа е точно да покаже като необходимо примиряването на тази индивидуална поезия с тази социална проза: индивидът и обществото трябва да вървят в една посока – тази на прогресивно развиващата се история... Съвременният роман ще докаже, че индустриалната цивилизация прави трагически несъвместими “поетичното” и “социалното”...
По-късно големите романисти на ХХ век /Пруст, Джойс, Вирджиния Ууулф, Алфред Дьоблин, Дос Пасос, Фолкнър/ ще разобличават най-опресивната, най-нечовешка тенденция в нашата цивилизация на машините и търговията: времето отмервано от часовниците, което разрушава периода от време необходим за разкрепостяването на човешкото съзнание. Но това нечовешко фрагментиране на “човешкото време” обуславя до голяма степен появата на романа в подлистник, жанр действително преодопределен, както отбелязва Леви-Строс в “Мотологики ІІІ”, да задоволява интересите на социалните слоеве обречени ежедневно на тиранията /натиска/ наложена от машините. Ако наистина подлистикът, чрез материалната си форма, отразява едно разкъсано време, авторите му компенсират тази разкъсаност чрез изкуствен идеализъм: злите ще бъдат наказани, а добрите възнаградени някога, в далечното бъдеще.
Геният и изкуството на Балзак, а после и на Зола, са до голяма степен причината за появата на илюзията, благодарение на която се установява равновесие между социалната реалност и романното повествование. В действителност важно е преди всичко да се разбере с какъв смисъл са изпълнени социалните факти в романа. Неизменото изискване за реалистично представяне, характерно за ХVІІІ век, в което се утвърждава “шмекерският поглед” /защото трябва да се покаже, че и най-прозаичните аспекти на живота са заредени с някакъв смисъл/ се превръща в политически и морален императив: изразяването на днешния детайл /вещи, костюми, думи и жестове/ се включва в гледището за една цялостна позитивна история, която утре ще доведе до щастието. От Ричардсън до Гьоте всеки епизод от едно съществуване, всяко изживяно страдание и несправедливост, всяко нещо, с което се борави, прибавя щриха към картата на бъдещото побратимено човечество. В същия дух на хармонизиране на социалното с индивидуалното, на детайла с цялото романът, до 1789 година, ще отчита формирането на едно общество /гражданско и еснафско/, което все повече се разширява и разклонява.
Превод на доц. Гено Генов
