ЗА ТРАГЕДИЯТА

Съ­щес­т­ве­но­то в тра­ге­ди­я­та е сле­до­ва­тел­но дейс­т­ви­тел­на­та бор­ба меж­ду сво­бо­да­та в су­бек­та и не­об­хо­ди­мост­та ка­то обек­тив­на, ко­я­то бор­ба не свър­ш­ва с то­ва, че за­ги­ва ед­на­та или дру­га­та стра­на, а две­те те,  по­беж­да­ва­щи и по­бе­де­ни ед­нов­ре­мен­но, се про­я­вя­ват в пъл­на не­раз­ли­че­ност. Тряб­ва да оп­ре­де­лим още по-точ­но, от­кол­ко­то до­се­га по ка­къв на­чин мо­же да ста­не то­ва.

Как­то от­бе­ля­зах­ме, са­мо там, къ­де­то от­реж­да зли­на, не­об­хо­ди­мост­та мо­же да се про­я­ви ис­тин­с­ки в бор­ба със сво­бо­да­та.

Но въп­ро­сът е от ка­къв точ­но вид тряб­ва да бъ­де та­зи зли­на, за да съ­от­вет­с­т­ву­ва на тра­ге­ди­я­та. Оно­ва, ко­е­то    по­раж­да ис­тин­с­ки тра­ги­чес­ка­та бор­ба, не мо­же да бъ­де са­мо вън­ш­но не­щас­тие. За­що­то ние изис­к­ва­ме ве­че от са­мо се­бе си ли­це­то да се из­ди­га над вън­ш­но­то не­щас­тие и ко­га­то не мо­же да сто­ри то­ва, то ста­ва у нас са­мо дос­той­но за през­ре­ние. Ге­ро­ят, кой­то по­доб­но на Улис при зав­ръ­ща­не­то му в ро­ди­на­та се бо­ри ус­пеш­но про­тив по­ре­ди­ца от не­щас­т­ни слу­чаи и най-раз­но­об­раз­ни бе­ди, бу­ди въз­хи­ще­ние у нас и ние го след­ва­ме с удо­вол­с­т­вие, но той не е от тра­ги­чес­ки ин­те­рес за нас, тъй ка­то оно­ва, ко­е­то се из­п­ра­вя сре­щу не­го, мо­же да бъ­де по­бе­де­но със съ­ща­та си­ла, а имен­но с фи­зи­чес­ка си­ла или с ум и хит­рост. Но до­ри не­щас­тие, сре­щу ко­е­то не е въз­мож­на чо­веш­ка по­мощ, нап­ри­мер не­из­ле­чи­ма бо­лест, за­гу­ба на иму­щес­т­во­то и др. под., до­кол­ко­то е чис­то фи­зи­чес­ко, не е от тра­ги­чес­ки ин­те­рес; за­що­то да се по­на­сят с тър­пе­ние та­ки­ва зли­ни, ко­и­то не мо­гат да се про­ме­нят, е ед­но още са­мо вто­рос­те­пен­но дейс­т­вие на сво­бо­да­та, ко­е­то не прек­рач­ва пре­де­ли­те на са­ма­та не­об­хо­ди­мост.

В “По­е­ти­ка”1 Арис­то­тел по­соч­ва след­ни­те слу­чаи на про­мя­на на щас­ти­е­то: 1. ко­га­то един спра­вед­лив чо­век из­па­да от със­то­я­ни­е­то на щас­тие в не­щас­тие; той каз­ва мно­го пра­вил­но, че то­ва не е ни­то ужас­но, ни­то дос­той­но за със­т­ра­да­ние,  а са­мо от­в­ра­ти­тел­но и за­то­ва  не­под­хо­дя­що да бъ­де тра­ги­чес­ка ма­те­рия; 2. ко­га­то един нес­п­ра­вед­лив чо­век пре­ми­на­ва от не­щас­тие в щас­тие; то­ва е за не­го най-мал­ко тра­гич­но; 3. ко­га­то един  във вис­ша сте­пен нес­п­ра­вед­лив или по­ро­чен чо­век из­пад­не от щас­т­ли­во в не­щас­т­но със­то­я­ние; то­ва съ­че­та­ние мо­же да до­кос­не на­ис­ти­на чо­веш­ка­та лю­бов, но не мо­же да пре­диз­ви­ка ни­то със­т­ра­да­ние, ни­то страх. Ос­та­ва сле­до­ва­тел­но са­мо един сре­ден слу­чай, а имен­но че тра­ге­ди­я­та има та­къв пред­мет, кой­то ни­то се от­ли­ча­ва осо­бе­но с доб­ро­де­тел и спра­вед­ли­вост, ни­то съ­що из­па­да в не­щас­тие по­ра­ди по­рок и прес­тъп­ле­ние, а по­ра­ди заб­лу­да и он­зи, ко­го­то спо­ли­та то­ва, е меж­ду жи­ве­ли­те пре­ди в го­ля­мо щас­тие и по­чит, как­ви­то са Едип, Ти­ест и дру­ги. Арис­то­тел до­ба­вя, че по­ра­ди то­ва ос­но­ва­ние, до­ка­то пре­ди вре­ме по­е­ти­те са по­каз­ва­ли на сце­на­та всич­ки въз­мож­ни фа­бу­ли, се­га ­ по не­го­во­то вре­ме ­ най-доб­ри­те тра­ге­дии се ог­ра­ни­ча­ват вър­ху мал­ко се­мейс­т­ва, как­ви­то са те­зи на Едип, Орест, Ти­ест, Те­леф, и оне­зи, на ко­и­то е при­съ­що изоб­що не­що го­ля­мо, би­ло в стра­да­ни­е­то или в дейс­т­ви­я­та им.

Арис­то­тел раз­г­леж­да как­то по­е­зи­я­та изоб­що, та­ка и по-спе­ци­ал­но тра­ге­ди­я­та по­ве­че от стра­на на раз­съ­дъ­ка, от­кол­ко­то от стра­на на ра­зу­ма. От пър­ва­та стра­на той да­ва съ­вър­ше­на ха­рак­те­рис­ти­ка на един­с­т­ве­но най-вис­шия слу­чай тра­ге­дия. Но във всич­ки при­ме­ри, ко­и­то при­веж­да сам той, съ­щи­ят слу­чай има още ед­на, по-вис­ша стра­на. Тя е та­зи, че тра­ги­чес­ко­то ли­це има по не­об­хо­ди­мост ви­на за ед­но прес­тъп­ле­ние (и кол­ко­то по-вис­ша е ви­на­та, как­то та­зи на Едип, тол­ко­ва тя е по-тра­гич­на или по-зап­ле­те­на). То­ва е най-вис­ша­та ви­на, ко­я­то мо­жем да си по­мис­лим, да ста­неш ви­но­вен без ис­тин­с­ка ви­на, по си­ла­та на съд­ба­та.

Не­об­хо­ди­мо е сле­до­ва­тел­но са­ма­та ви­на да бъ­де пак не­об­хо­ди­мост, и то не тол­ко­ва, как­то каз­ва Арис­то­тел, по­ра­ди заб­лу­да, кол­ко­то по во­ля­та на съд­ба­та и ед­на не­из­беж­на участ или ка­то от­мъ­ще­ние на бо­го­ве­те. От то­зи вид е ви­на­та на Едип. Ора­ку­лът пред­с­каз­ва на Лай, че съд­ба­та му е пре­доп­ре­де­ли­ла да бъ­де убит от ръ­ка­та на своя син и си­на на Йо­кас­та. То­ку-що ро­де­ни­ят син е ос­та­вен след три дни с вър­за­ни кра­ка в ед­на неп­ро­хо­ди­ма пла­ни­на. Но един ов­чар в пла­ни­на­та на­ми­ра де­те­то или го по­лу­ча­ва от ръ­це­те на ня­ка­къв роб от дво­ре­ца на Лай. Ов­ча­рят до­на­ся де­те­то в до­ма на По­либ, на най-по­чи­та­ния граж­да­нин на Ко­ринт, къ­де­то то по­лу­ча­ва за­ра­ди по­ду­ти­те си кра­ка име­то Едип. Ко­га­то ста­ва юно­ша, Едип из­бяг­ва от мни­мия ро­ди­тел­с­ки дом за­ра­ди наг­лост­та на друг чо­век, кой­то в пи­я­но със­то­я­ние го на­ри­ча ко­пе­ле, и ко­га­то оти­ва в Дел­фи, за да пи­та ора­ку­ла за своя про­из­ход, не по­лу­ча­ва от­го­вор на то­зи въп­рос, а пред­с­ка­за­ни­е­то, че ще убие ба­ща си и ще жи­вее в брак със соб­с­т­ве­на­та си май­ка, от кой­то ще се ро­дят де­ца, мра­зе­ни от хо­ра­та и не­по­но­си­ми за тях. След ка­то чу­ва то­ва, за да из­бег­не съд­ба­та си, той каз­ва за­ви­на­ги сбо­гом на Ко­ринт и ре­ша­ва да из­бя­га мно­го да­леч, къ­де­то не би мо­гъл да из­вър­ши пред­с­ка­за­ни­те му прес­тъп­ле­ния. По пъ­тя си той сам среща Лай, без да подозира, че това е Лай и цар на Тива, влиза в разпра с него и го убива. По пътя за Ти­ва той ос­во­бож­да­ва окол­ност­та от чу­до­ви­ще­то Сфинкс и ид­ва в гра­да, къ­де­то  е би­ло ре­ше­но, че то­зи, кой­то убие Сфин­к­са, ще бъ­де цар и ще по­лу­чи за съп­ру­га Йо­кас­та. Та­ка  се осъ­щес­т­вя­ва съд­ба­та на Едип, без сам той да съз­на­ва то­ва; той се ожен­ва за май­ка си и раж­да с нея не­щас­т­ния род на сво­и­те си­но­ве и дъ­ще­ри.

По­доб­на, ма­кар не съв­сем ед­нак­ва съд­ба е та­зи на Фед­ра, ко­я­то по­ра­ди раз­па­ле­на­та от Па­си­фея ом­ра­за на Ве­не­ра към ней­ния род би­ва об­х­ва­на­та от пла­мен­на лю­бов към Ипо­лит.

Виж­да­ме сле­до­ва­тел­но, че бор­ба­та меж­ду сво­бо­да и не­об­хо­ди­мост е ис­тин­с­ка са­мо там, къ­де­то пос­лед­на­та под­ко­па­ва са­ма­та во­ля и се бо­ри сре­щу сво­бо­да­та на соб­с­т­ве­на­та є поч­ва.

Вмес­то да раз­бе­рат, че един­с­т­ве­но ис­тин­с­ки тра­ги­чес­ко, с ко­е­то не мо­же да се срав­ни ни­кое дру­го, е то­ва от­но­ше­ние, при ко­е­то не­щас­ти­е­то се крие не в са­ма­та во­ля и в са­ма­та сво­бо­да, ня­кои пос­та­ви­ха по-ско­ро въп­ро­са, как гър­ци­те са мог­ли да по­на­сят те­зи ужас­ни про­ти­во­ре­чия в сво­и­те тра­ге­дии. Един смър­тен, на ко­го­то участ­та е от­ре­ди­ла да бъ­де ви­но­вен и да из­вър­ши прес­тъп­ле­ние, до­ри бо­рещ се про­тив участ­та, из­бяг­ващ ви­на­та, как­то Едип, и все пак на­ка­зан страш­но за прес­тъп­ле­ни­е­то, ко­е­то е би­ло де­ло на съд­ба­та. Не са ли, пос­та­вя­ха въп­ро­са, те­зи про­ти­во­ре­чия прос­то раз­къс­ва­щи и къ­де се крие ос­но­ва­та на кра­со­та­та, ко­я­то гър­ци­те въп­ре­ки всич­ко са пос­тиг­на­ли в тра­ге­ди­и­те си? ­ От­го­во­рът на то­зи въп­рос е след­ни­ят. Ве­че до­ка­зах­ме, че мо­же да има ис­тин­с­ка бор­ба меж­ду сво­бо­да и не­об­хо­ди­мост са­мо в по­со­че­ния слу­чай, къ­де­то съд­ба­та е на­ка­ра­ла ви­нов­ния да ста­не прес­тъп­ник. Но то­ва, че ви­нов­ни­ят, кой­то е бил все пак са­мо по­бе­ден от над­мо­щи­е­то на съд­ба­та, въп­ре­ки то­ва е бил на­ка­зан, е би­ло не­об­хо­ди­мо, за да се ма­ни­фес­ти­ра три­ум­фът на сво­бо­да­та, е би­ло приз­на­ва­не на сво­бо­да­та, чест, ко­я­то след­ва да се от­да­де на сво­бо­да­та. Ге­ро­ят е тряб­ва­ло да се бо­ри сре­щу участ­та си, ина­че не би има­ло изоб­що бор­ба, изя­ва на сво­бо­да­та; той е тряб­ва­ло да бъ­де по­бе­ден в то­ва, ко­е­то е под­чи­не­но на не­об­хо­ди­мост­та, но за да не ос­та­ви не­об­хо­ди­мост­та неп­ре­о­до­ля­на, без съ­щев­ре­мен­но да я е пре­о­до­лял от­но­во, ге­ро­ят е тряб­ва­ло да из­куп­ва доб­ро­вол­но и та­зи ви­на, от­ре­де­на от съд­ба­та. Най-ве­ли­ка­та ми­съл и най-вър­хов­на­та по­бе­да на сво­бо­да­та е да но­сиш ви­на­та и за ед­но не­из­беж­но прес­тъп­ле­ние, за да до­ка­жеш по то­зи на­чин в са­ма­та за­гу­ба на сво­я­та сво­бо­да тък­мо та­зи сво­бо­да и да за­ги­неш, ка­то все още изя­вя­ваш сво­бод­на­та си во­ля.

Как­то из­ка­зах та­зи ми­съл тук и как­то по­ка­зах ве­че в “Пис­ма за дог­ма­тиз­ма и кри­ти­циз­ма”, в то­ва се със­тои най-сък­ро­ве­ни­ят дух на гръц­ка­та тра­ге­дия. Ос­но­ва­та на при­ми­ре­ни­е­то и на хар­мо­ни­я­та, ко­я­то се крие в гръцки­те тра­ге­дии, е, че те не ни ос­та­вят раз­къ­са­ни, а из­ле­ку­ва­ни и, как­то каз­ва Арис­то­тел, пре­чис­те­ни.

Сво­бо­да­та ка­то чис­та осо­бе­ност не мо­же да съ­щес­т­ву­ва, то­ва е въз­мож­но са­мо до­кол­ко­то тя се из­ди­га са­ма до все­об­щ­ност­та и сле­до­ва­тел­но вли­за в съ­юз с не­об­хо­ди­мост­та от­нос­но пос­ле­ди­ца­та от ви­на­та и тъй ка­то не мо­же да из­бег­не не­из­беж­но­то, са­ма сто­вар­ва вър­ху се­бе си въз­дейс­т­ви­е­то от не­го.

Аз каз­вам: то­ва е съ­що един­с­т­ве­но ис­тин­с­ки тра­ги­чес­ко­то в тра­ге­ди­я­та. Не са­мо не­щас­т­на­та раз­в­ръз­ка. За­що­то как мо­жем да на­ре­чем раз­в­ръз­ка­та изоб­що не­щас­т­на, нап­ри­мер ко­га­то ге­ро­ят от­да­ва доб­ро­вол­но жи­во­та си, кой­то той ве­че не мо­же да во­ди с дос­тойн­с­т­во, или ко­га­то по­е­ма вър­ху са­мия се­бе си дру­ги пос­ле­ди­ци от сво­я­та ви­нов­ност без ви­на,  как­то пра­ви Едип у Со­фо­къл, кой­то не се по­ми­ря­ва, до­ка­то не раз­ни­щи сам ця­ла­та ужас­на тъ­кан и не из­ка­ра на бял свят ця­ла­та страш­на участ?

Как мо­жем да наре­чем не­щас­тен то­зи, кой­то е тол­ко­ва съ­вър­шен, кой­то се от­каз­ва ед­нак­во от щас­тие и не­щас­тие и е в оно­ва ду­шев­но със­то­я­ние, при ко­е­то ве­че не съ­щес­т­ву­ва за не­го ни­кое от две­те?

Не­щас­тие има са­мо до­ко­га­то во­ля­та за не­об­хо­ди­мост­та още не е ре­ше­на и раз­к­ри­та. Щом сам ге­ро­ят е на­яс­но и не­го­ва­та участ ле­жи от­к­ри­то пред не­го, за не­го ве­че ня­ма съм­не­ние или най-мал­ко­то ве­че не би­ва да има съм­не­ние и тък­мо в мо­мен­та на най-вис­ше­то стра­да­ние той пре­ми­на­ва към най-вис­ше­то ос­во­бож­да­ва­не и най-вис­ше­то из­ди­га­не над стра­да­ни­я­та. От то­зи миг на­та­тък неп­ре­о­до­ли­ма­та си­ла на съд­ба­та, ко­я­то е из­г­леж­да­ла аб­со­лют­но го­ля­ма, из­г­леж­да още са­мо от­но­си­тел­но го­ля­ма; за­що­то тя би­ва пре­о­до­ля­на от во­ля­та и ста­ва сим­вол на аб­со­лют­но го­ля­мо­то, а имен­но на въз­ви­ше­но­то убеж­де­ние.

Ето за­що тра­ги­чес­ко­то въз­дейс­т­вие съв­сем не по­чи­ва един­с­т­ве­но или пре­ди всич­ко вър­ху  то­ва, ко­е­то се на­ри­ча обик­но­ве­но не­щас­т­на раз­в­ръз­ка. Тра­ге­ди­я­та мо­же съ­що да свър­ши с пъл­но при­ми­ре­ние не са­мо със съд­ба­та, но до­ри и с жи­во­та, как­то се по­ми­ря­ва Орест в “Ев­ме­ни­ди­те” на Ес­хил. Орест съ­що е бил пре­доп­ре­де­лен от съд­ба­та и от во­ля­та на един бог, а имен­но на Апо­лон да ста­не прес­тъп­ник. Но та­зи не­вин­ност не от­ме­ня на­ка­за­ни­е­то; той из­бяг­ва от ба­щи­ния си дом и съ­зи­ра вед­на­га ев­ме­ни­ди­те, ко­и­то го прес­лед­ват до­ри до све­ще­ния храм на Апо­лон, къ­де­то ги съ­буж­да от съ­ня им сян­ка­та на Кли­тем­нес­т­ра. Ви­на­та мо­же да се от­не­ме от не­го са­мо чрез дейс­т­ви­тел­но раз­ка­я­ние и съ­що и аре­о­па­гът, къ­де­то го из­п­ра­ща Апо­лон и пред кой­то сам той го под­к­ре­пя, тряб­ва да сло­жи ед­на­къв брой  гла­со­ве в две­те ур­ни, за да се за­па­зи пред нрав­с­т­ве­но­то нас­т­ро­е­ние ра­вен­с­т­во­то на не­об­хо­ди­мост­та и сво­бо­да­та. Са­мо бе­ли­ят ка­мък, кой­то пус­ка Па­ла­да в ур­на­та за оп­рав­да­ва­не­то му, го ос­во­бож­да­ва, но и то­ва не ста­ва, без да се при­ми­рят съ­щев­ре­мен­но бо­ги­ни­те на съд­ба­та и не­об­хо­ди­мост­та, от­мъ­ща­ва­щи­те ели­ни, и да бъ­дат по­чи­та­ни от­тук на­та­тък от на­ро­да на Ати­на ка­то бо­жес­т­ве­ни си­ли и да по­лу­чат храм в са­мия є град и сре­щу за­мъ­ка, в кой­то стои тя на своя трон.

Гър­ци­те  са тър­се­ли  в сво­я­та тра­ге­дия та­ко­ва рав­но­ве­сие на пра­во­то и чо­веч­ност­та, на не­об­хо­ди­мост­та и сво­бо­да­та, без ко­е­то не са мог­ли  да удов­лет­во­рят нрав­с­т­ве­ния си усет, как­то в са­мо­то то­ва рав­но­ве­сие се е из­ра­зи­ла най-вис­ша­та  нрав­с­т­ве­ност. Тък­мо то­ва рав­но­ве­сие е глав­но­то в тра­ге­ди­я­та. То­ва, че се на­каз­ва об­мис­ле­но­то и сво­бод­но из­вър­ше­но прес­тъп­ле­ние, не е тра­гич­но. Как­то ка­зах, то­ва, че един не­ви­нен по си­ла­та на съд­ба­та по-къс­но не­из­беж­но ста­ва ви­но­вен, е самљ по се­бе си най-го­ля­мо­то не­щас­тие, ко­е­то мо­жем да си по­мис­лим. Но то­ва, че то­зи не­вин­но ви­но­вен по­е­ма доб­ро­вол­но на­ка­за­ни­е­то, е въз­ви­ше­но­то в тра­ге­ди­я­та и ед­ва по то­зи на­чин сво­бо­да­та се про­яс­ня­ва до най-вис­ше­то тъж­дес­т­во с не­об­хо­ди­мост­та.

След ка­то оп­ре­де­лих­ме с из­ло­же­но­то до­тук същ­ност­та и ис­тин­с­кия пред­мет на тра­ге­ди­я­та, не­об­хо­ди­мо е да го­во­рим най-нап­ред за вът­реш­на­та кон­с­т­рук­ция на тра­ге­ди­я­та и след то­ва за вън­ш­на­та є фор­ма.

Тъй ка­то оно­ва, ко­е­то се про­ти­во­пос­та­вя в тра­ге­ди­я­та на сво­бо­да­та, е не­об­хо­ди­мост­та, ста­ва яс­но, че в тра­ге­ди­я­та ни­що не тряб­ва да се пре­дос­та­вя на слу­чай­ност­та. За­що­то до­ри сво­бо­да­та, до­кол­ко­то пре­диз­вик­ва зав­ръз­ка­та със сво­и­те дейс­т­вия, се про­я­вя­ва все пак в то­ва от­но­ше­ние ка­то тлас­ка­на от съд­ба­та. Би мог­ло да из­г­леж­да слу­чай­но, че Едип сре­ща Лай на ед­но оп­ре­де­ле­но мяс­то, но ние виж­да­ме от хо­да на не­ща­та, че то­ва съ­би­тие е би­ло не­об­хо­ди­мо за из­пъл­не­ни­е­то на съд­ба­та. До­кол­ко­то оба­че не­го­ва­та не­об­хо­ди­мост мо­же да се раз­бе­ре са­мо чрез раз­ви­ти­е­то, до­тол­ко­ва то всъщ­ност не е и част от тра­ге­ди­я­та и се пре­на­ся в ми­на­ло­то. Но впро­чем, нап­ри­мер в “Едип”, всич­ко, ко­е­то спа­да към осъ­щес­т­вя­ва­не­то на пред­ре­че­но­то от пър­вия ора­кул, се явя­ва ка­то не­об­хо­ди­мо тък­мо по си­ла­та на то­ва пред­ве­ща­ние и в свет­ли­на­та на ед­на по-вис­ша не­об­хо­ди­мост. Но що се от­на­ся до дейс­т­ви­я­та на сво­бо­да­та, до­кол­кото те след­ват ед­ва на­не­се­ни­те уда­ри на съд­ба­та, пос­лед­ни­те съ­що не са слу­чай­ни тък­мо за­то­ва, за­що­то ста­ват в ре­зул­тат от аб­со­лют­на сво­бода, а са­ма­та аб­со­лют­на сво­бо­да е аб­со­лют­на не­об­хо­ди­мост.

Тъй ка­то до­ри вся­ка ем­пи­рич­на не­об­хо­ди­мост е не­об­хо­ди­мост са­мо ем­пи­рич­но, но раз­г­ле­да­на са­ма по се­бе си, е слу­чай­ност, ис­тин­с­ка­та тра­ге­дия съ­що не мо­же да се ос­но­ва­ва вър­ху ем­пи­рич­на не­об­хо­ди­мост. Всич­ко, ко­е­то е ем­пи­рич­но не­об­хо­ди­мо, е та­ко­ва,за­що­то има не­що дру­го, бла­го­да­ре­ние на ко­е­то то е въз­мож­но, но и са­мо­то то­ва дру­го съ­що не е не­об­хо­ди­мо самљ по се­бе си, а пак чрез не­що дру­го. Но ем­пи­рич­на­та не­об­хо­ди­мост не би сне­ла слу­чай­ност­та. Сле­до­ва­тел­но она­зи не­об­хо­ди­мост, ко­я­то се про­я­вя­ва в тра­ге­ди­я­та, мо­же да бъ­де един­с­т­ве­но от аб­со­лют­но ес­тес­т­во и та­ка­ва, ко­я­то ем­пи­рич­но е по-ско­ро не­по­нят­на, от­кол­ко­то по­нят­на. До­ри до­кол­ко­то, за да не пре­неб­рег­нем раз­съ­дъч­на­та стра­на, се въ­веж­да ед­на ем­пи­рич­на не­об­хо­ди­мост в пос­ле­до­ва­тел­ност­та на съ­би­ти­я­та, са­ма­та та­зи ем­пи­рич­на не­об­хо­ди­мост не ще мо­же да се схва­не пак ем­пи­рич­но, а са­мо аб­со­лют­но. Ем­пи­рич­на­та не­об­хо­ди­мост тряб­ва да се про­я­вя­ва ка­то ин­с­т­ру­мент на по-вис­ша­та и аб­со­лют­на­та; тя тряб­ва да слу­жи са­мо да пре­диз­ви­ка яв­ле­ни­е­то, ко­е­то ве­че е ста­на­ло в аб­со­лют­на­та.

А тук спа­да и та­ка на­ре­че­на­та мо­ти­ви­ров­ка, ко­я­то из­тък­ва дейс­т­ви­е­то ка­то не­об­хо­ди­мо или го обос­но­ва­ва в су­бек­та, ко­е­то ста­ва пре­дим­но чрез вън­ш­ни сред­с­т­ва.

Гра­ни­ца­та на та­зи мо­ти­ви­ров­ка е ве­че оп­ре­де­ле­на от пред­ход­но­то. Ако тряб­ва при­мер­но да се стре­ми да въз­с­та­но­ви ед­на ис­тин­с­ки ем­пи­рич­но по­нят­на не­об­хо­ди­мост, тя е съв­сем осъ­ди­тел­на, осо­бе­но ко­га­то по­е­тът ис­ка да се сни­жи чрез нея до гру­ба­та спо­соб­ност на зри­те­ли­те да въз­п­ри­е­мат. То­га­ва из­кус­т­во­то на мо­ти­ви­ров­ка­та би се със­то­я­ло в то­ва да да­де на ге­роя са­мо ха­рак­тер с ис­тин­с­ки го­ля­ма ши­ро­та, от кой­то не мо­же да про­из­ли­за ни­що по аб­со­лю­тен на­чин, в кой­то сле­до­ва­тел­но всич­ки въз­мож­ни мо­ти­ви мо­гат да ра­зиг­ра­ват сво­я­та иг­ра как­то си ис­кат. То­ва е пре­ки­ят път да на­ка­ра­ме ге­роя да се про­я­ви ка­то слаб и ка­то иг­рач­ка на вън­ш­ни мо­ти­ви. Та­къв ге­рой не е тра­ги­чес­ки. Тра­ги­чес­ки­ят ге­рой тряб­ва, в как­во­то и да е от­но­ше­ние, да има аб­со­лют­ност на ха­рак­те­ра, та­ка че за не­го вън­ш­но­то е са­мо ма­те­рия и в ни­кой слу­чай не мо­же да бъ­де съм­ни­тел­но как дейс­т­ву­ва той. Не­що по­ве­че, кога­то му лип­с­ва дру­га съд­ба, не­го­ви­ят ха­рак­тер би тряб­ва­ло да стане не­го­ва съд­ба. От ка­къв­то и вид да е вън­ш­на­та ма­те­рия, дейс­т­ви­е­то тряб­ва да про­из­ти­ча ви­на­ги от са­ма­та нея.

Но изоб­що  още пър­ва­та кон­с­т­рук­ция на тра­ге­ди­я­та, пър­ви­ят ес­киз тряб­ва да бъ­де та­къв, че дейс­т­ви­е­то и в то­ва от­но­ше­ние да се про­я­ви ка­то един­но и ка­то пос­то­ян­но, че то да не се тлас­не мъ­чи­тел­но нап­ред от съв­сем раз­но­род­ни мо­ти­ви. Ма­те­ри­я­та и огъ­нят тряб­ва да са вед­на­га съ­че­та­ни та­ка, че ця­ло­то да про­дъл­жи да го­ри от са­мо се­бе си. Още пър­во­то в тра­ге­ди­я­та е син­тез, зав­ръз­ка, ко­я­то мо­же да се ре­ши са­мо та­ка, как­то се ре­ша­ва и не ос­та­вя из­бор за ця­ло­то пос­ле­до­ва­тел­но раз­ви­тие. Как­ви­то и меж­дин­ни зве­на да вклю­чи по­е­тът в иг­ра­та, за да до­ве­де дейс­т­ви­е­то до не­го­вия за­вър­шък, са­ми­те те в пос­лед­на смет­ка тряб­ва да про­из­ти­чат от­но­во от тег­не­ща­та над ця­ло­то участ и да из­г­леж­дат ней­ни оръ­дия. В про­ти­вен слу­чай ду­хът се пре­на­ся пос­то­ян­но от по-вис­шия ред на не­ща­та в по-низ­шия и об­рат­но.

Ог­ра­ни­ча­ва­не­то на ед­но дра­ма­ти­чес­ко про­из­ве­де­ние по от­но­ше­ние на то­ва, ко­е­то е нрав­с­т­ве­но въз­мож­но в не­го,  се из­ра­зя­ва чрез оно­ва, ко­е­то се на­ри­ча нра­ви на тра­ге­ди­я­та. То­ва, ко­е­то се е раз­би­ра­ло пър­во­на­чал­но под тях, е без съм­не­ние сте­пен­та на нрав­с­т­ве­на кул­ту­ра на пер­со­на­жа в ед­на дра­ма и чрез ко­я­то за тях са из­к­лю­че­ни из­вес­т­ни ви­до­ве дейс­т­вия и, об­рат­но, оне­зи, ко­и­то се из­вър­ш­ват, се явя­ват не­об­хо­ди­ми. Пър­во­то изис­к­ва­не, ко­е­то пре­дя­вя­ва и Арис­то­тел, е не­съм­не­но изис­к­ва­не­то да бъ­дат  от бла­го­род­но ес­тес­т­во, ко­е­то ще ре­че, че той ­ спо­ред то­ва, ко­е­то при­ве­дох­ме по-го­ре ка­то не­го­во твър­де­ние от­нос­но един­с­т­ве­но най-вис­шия тра­ги­чес­ки слу­чай ­ изис­к­ва не точ­но аб­со­лют­но не­вин­ни, а изоб­що бла­го­род­ни и ве­ли­ча­ви нра­ви. Пред­с­та­вя­не­то на един дейс­т­ви­те­лен, но ве­лик бла­го­да­ре­ние на своя ха­рак­тер прес­тъп­ник би би­ло въз­мож­но са­мо в дру­гия тра­ги­чес­ки слу­чай, при кой­то един из­вън­ред­но нес­п­ра­вед­лив чо­век из­па­да от щас­тие в не­щас­тие. Меж­ду оне­зи древ­ни тра­ге­дии, ко­и­то са стиг­на­ли до нас,  не поз­на­вам слу­чай от то­зи вид и ко­га­то прес­тъп­ле­ни­е­то е пред­с­та­ве­но в ис­тин­с­ки нрав­с­т­ве­на­та тра­ге­дия, ви­на­ги се явя­ва само ка­то при­съ­де­но от съд­ба­та. Но са­мо по­ра­ди то­ва ос­нование, че у тра­ги­ци­те  от но­во вре­ме лип­с­ва съд­ба­та или по­не не мо­же да се при­ве­де в дви­же­ние у тях по на­чи­на на древ­ни­те, мо­же, каз­вам,  да се раз­бе­ре за­що те са при­бяг­ва­ли по-чес­то към то­зи слу­чай да пред­с­та­вят го­ле­ми прес­тъп­ле­ния, без да пре­мах­ват по то­зи на­чин бла­го­род­с­т­во­то на нра­ви­те, и за­то­ва да вла­гат не­об­хо­ди­мост­та на прес­тъп­ле­ни­е­то в си­ла­та на един не­по­бе­дим ха­рак­тер, как­то мно­го чес­то е пра­вил Шек­с­пир. Тъй ка­то гръц­ка­та тра­ге­дия е по то­зи на­чин съв­сем нрав­с­т­ве­на и се ос­но­ва­ва, соб­с­т­ве­но ка­за­но, вър­ху най-вис­ша­та нрав­с­т­ве­ност, в нея не мо­же да се пос­та­вя по­ве­че под въп­рос и съ­щин­с­ки нрав­с­т­ве­но­то нас­т­ро­е­ние по­не в пос­лед­на­та ин­с­тан­ция.

Це­ло­куп­ност­та на изоб­ра­же­ни­е­то изис­к­ва да има сте­пе­ни и в нра­ви­те на тра­ге­ди­я­та  и осо­бе­но Со­фо­къл е съ­у­мял не са­мо да пре­диз­ви­ка с най-мал­ко ли­ца изоб­що най-го­ля­мо въз­дейс­т­вие, но и да съз­да­де до­ри в те­зи ог­ра­ни­че­ни рам­ки ед­на за­вър­ше­на кар­ти­на на нра­ви­те.

В упот­ре­ба­та на оно­ва, ко­е­то Арис­то­тел на­ри­ча Jaumaston, не­о­бик­но­ве­но, дра­ма­та се раз­ли­ча­ва мно­го съ­щес­т­ве­но от епи­чес­ка­та по­е­ма. Епи­чес­ка­та по­е­ма пред­с­та­вя ед­но щас­т­ли­во със­то­я­ние, един не­раз­де­лен свят, къ­де­то бо­го­ве и хо­ра са ед­но един­с­т­во. Тук, как­то ве­че ка­зах­ме, по­я­ва­та на бо­го­ве­те не е чуд­на,  за­що­то те при­над­ле­жат към са­мия то­зи свят. Дра­ма­та  ве­че по­чи­ва по­ве­че или по-мал­ко вър­ху един раз­де­лен свят, ка­то про­ти­во­пос­та­вя ед­на на дру­га не­об­хо­ди­мост и сво­бо­да. Тук по­я­ва­та на бо­го­ве­те, до­кол­ко­то би ста­на­ла по съ­щия на­чин, как­то в епо­са, би при­е­ла ха­рак­те­ра на чуд­но­то. А имен­но, тъй  ка­то в дра­ма­та не тряб­ва да има слу­чай­ност и всич­ко тряб­ва да бъ­де или вън­ш­но, или вът­реш­но не­об­хо­ди­мо, бо­го­ве­те би­ха мог­ли да се по­я­вят в нея са­мо за­ра­ди ед­на не­об­хо­ди­мост, ко­я­то се крие в са­ми­те тях, сле­до­ва­тел­но са­мо до­кол­ко­то учас­т­ву­ват в  дейс­т­ви­е­то или са­ми­те те са пър­во­на­чал­но зап­ле­те­ни в дейс­т­ви­е­то ли­ца, но съв­сем не за да дой­дат на по­мощ на дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца и осо­бе­но  на глав­но­то дейс­т­ву­ва­що ли­це или за да се про­ти­во­пос­та­вят враж­деб­но на тях (как­то е в “Или­а­да”). За­що­то ге­ро­ят на тра­ге­ди­я­та тряб­ва да из­не­се бор­ба­та един­с­т­ве­но сам за се­бе си; той тряб­ва да ус­тои в нея са­мо чрез нрав­с­т­ве­но­то ве­ли­чие на ду­ша­та си, а вън­ш­но­то спа­се­ние и по­мощ, ко­я­то мо­гат да му да­дат бо­го­ве, не за­до­во­ля­ват до­ри не­го­во­то вън­ш­но със­то­я­ние. Не­го­во­то от­но­ше­ние мо­же да се ре­ши са­мо вът­реш­но и ако бо­го­ве­те са при­ми­ря­ва­щи­ят  прин­цип, как­то в “Ев­ме­ни­ди­те” на Ес­хил, са­ми­те те тряб­ва да се при­ни­зят до ус­ло­ви­я­та, при ко­и­то съ­щес­т­ву­ва чо­ве­кът; те не мо­гат съ­що да при­ми­ря­ват или спа­ся­ват ос­вен до­кол­ко­то въз­с­та­но­вя­ват рав­но­ве­си­е­то на сво­бо­да­та и не­об­хо­ди­мост­та и вли­зат в пре­го­во­ри с бо­жес­т­ва­та на пра­во­то и съд­ба­та. Но в та­къв слу­чай ня­ма ни­що чуд­но в тях­на­та по­я­ва и спа­се­ни­е­то и по­мощ­та, ко­я­то да­ват, те да­ват не ка­то бо­го­ве, а чрез то­ва, че сли­зат до участ­та на хо­ра­та и са­ми се под­чи­ня­ват  на пра­во­то и не­об­хо­ди­мост­та. Но ко­га­то бо­го­ве дейс­т­ву­ват враж­деб­но в тра­ге­ди­я­та, са­ми­те те са съд­ба­та; при то­ва те не вър­шат то­ва лич­но,  а съ­що и враж­деб­но­то им дейс­т­вие се изя­вя­ва чрез вът­реш­на не­об­хо­ди­мост в дейс­т­ву­ва­що­то ли­це, как­то е у Фед­ра.

Сле­до­ва­тел­но из­вик­ва­не­то на бо­го­ве­те на по­мощ в тра­ге­ди­я­та, за да се прик­лю­чи дейс­т­ви­е­то са­мо вън­ш­но, а в дейс­т­ви­тел­ност да се пре­къс­не ис­тин­с­ки и вът­реш­но или да се ос­та­ви не­за­вър­ше­но, би зна­чи­ло да се раз­ру­ши ця­ла­та същ­ност на тра­ге­ди­я­та. Зли­на­та, ко­я­то бо­го­ве­те ка­то та­ки­ва мо­гат да из­ле­ку­ват до­ри са­мо чрез по­я­ва­та си,  са­ма по се­бе си не е ис­тин­с­ки тра­ги­чес­ка зли­на. Об­рат­но, къ­де­то има та­ка­ва зли­на, те не мо­гат да сто­рят ни­що и ако все пак би­ват при­зо­ва­ва­ни, то­ва е, ко­е­то се на­ри­ча Deus ex machina1 и ко­е­то по мне­ни­е­то на всич­ки е раз­ру­ши­тел­но за същ­ност­та на тра­ге­ди­я­та.

За­що­то ­ за да за­вър­шим с то­ва оп­ре­де­ле­ние из­с­лед­ва­не­то за вът­реш­но­то кон­с­т­ру­и­ра­не на тра­ге­ди­я­та ­ дейс­т­ви­е­то тряб­ва да за­вър­ши  не са­мо вън­ш­но, а и вът­реш­но, а са­ма­та ду­ша, как­то то­ва, ко­е­то съз­да­ва всъщ­ност тра­гич­но­то, е ед­но вът­реш­но дви­же­ние. Са­мо от то­ва вът­реш­но при­ми­ре­ние про­из­ти­ча вся­ка хар­мо­ния, ко­я­то изис­к­ва­ме за съ­вър­шен­с­т­во­то. За ло­ши по­е­ти е дос­та­тъч­но да за­вър­шат са­мо вън­ш­но мъ­чи­тел­но во­де­но­то нап­ред дейс­т­вие. Как­то не би­ва да ста­ва то­ва, та­ка и при­ми­ре­ни­е­то не би­ва да нас­тъп­ва чрез не­що чуж­до, не­о­бик­но­ве­но, на­ми­ра-що се вън от ду­ша­та и дейс­т­ви­е­то, ся­каш су­ро­вост­та на ис­тин­с­ка­та съд­ба би мог­ла да се смек­чи от не­що по-дру­го, от­кол­ко­то от ве­ли­чи­е­то и доб­ро­вол­но­то по­е­ма­не на съдба-та и из­ви­ся­ва­не­то на ду­ша­та. (Гла­вен мо­ти­в на при­ми­ре­ни­е­то ­ ре­ли­ги­я­та, как­то в “Едип в Ко­лон”. Най-вис­ше пред­с­тав­ле­ние ­ ко­га­то го при­зо­ва­ва бог: “Чуй, чуй, Едип, за­що се ба­виш?”, и пос­ле из­чез­ва от пог­ле­да на смър­т­ните.)

Се­га пре­ми­на­вам към вън­ш­на­та фор­ма на тра­ге­ди­я­та.

Сле­до­ва­тел­но още от пър­во­то по­ня­тие се раз­би­ра, че тра­ге­ди­я­та тряб­ва да бъ­де не раз­каз,  а са­мо­то дейс­т­ви­тел­но обек­тив­но дейс­т­вие, а от­тук след­ва със стро­га не­об­хо­ди­мост и ос­та­на­ла­та за­ко­но­мер­ност на вън­ш­на­та фор­ма. Ко­га­то дейс­т­ви­е­то се раз­каз­ва, то пре­ми­на­ва през мис­ле­не­то, ко­е­то по сво­я­та при­ро­да е най-сво­бод­на­та про­я­ва  и в ко­е­то се до­кос­ва не­пос­ред­с­т­ве­но и да­леч­но­то. Дейс­т­ви­е­то, ко­е­то се пред­с­та­вя обек­тив­но дейс­т­ви­тел­но, се въз­п­ри­е­ма чрез наг­ле­да и сле­до­ва­тел­но тряб­ва да се под­чи­ни на за­ко­ни­те на наг­ле­да. А пос­лед­ни­ят изис­к­ва по не­об­хо­ди­мост неп­ре­къс­на­тост. Сле­до­ва­тел­но неп­ре­къс­на­тост­та на дейс­т­ви­е­то е не­об­хо­ди­мо­то свойс­т­во на вся­ка ра­ци­о­нал­на дра­ма. С про­мя­на­та на един­с­т­во­то на вре­ме­то тряб­ва да нас­тъ­пи съ­щев­ре­мен­но про­мя­на в ця­ла­та ос­та­на­ла вът­реш­на струк­ту­ра на дра­ма­та; ето за­що би би­ло, раз­би­ра се,  бе­зу­мие да се об­вър­з­ва­ме с то­зи за­кон на древ­на­та тра­ге­дия и да съб­лю­да­ва­ме един­с­т­во­то на вре­ме­то, ако не мо­жем да се доб­ли­жим по­не мал­ко до нея в ня­коя дру­га чер­та, как­то фран­цу­зи­те в сво­и­те пи­е­си, ко­и­то те на­ри­чат тра­ге­дии, ка­то зло­у­пот­ре­бя­ват с та­зи ду­ма. Но френ­с­ка­та сце­на до­ри не съб­лю­да­ва то­ва един­с­т­во на вре­ме­то ос­вен до­кол­ко­то то е из­ця­ло са­мо ог­ра­ни­ча­ва­що, чрез то­ва, че по­е­тът ос­та­вя да из­те­че вре­ме меж­ду от­дел­ни­те дейс­т­вия. Да ис­ка­ме да пре­мах­нем един­с­т­во­то на вре­ме­то в то­зи слу­чай, до­ка­то се стре­мим да го спа­зим в дру­го от­но­ше­ние, ще ре­че са­мо да из­да­дем сво­я­та не­мощ и нес­по­соб­ност да из­г­ра­дим ед­но го­ля­мо дейс­т­вие кон­цен­т­рич­но, ся­каш око­ло ед­на и съ­ща точ­ка.

Неп­ре­къс­на­тост­та на вре­ме­то е всъщ­ност гос­под­с­т­ву­ва­що­то от три­те един­с­т­ва, ко­и­то да­ва Арис­то­тел. Защо­то що се от­на­ся до та­ка на­ре­че­но­то един­с­т­во на мяс­то­то, то тряб­ва да се спаз­ва са­мо до­кол­ко­то е не­об­хо­ди­мо за неп­ре­къс­на­тост­та на вре­ме­то, а меж­ду мал­ко­то тра­ге­дии от древ­ност­та, стиг­на­ли до нас, съ­щес­т­ву­ва все пак ­ и то до­ри у Со­фо­къл (а имен­но в “Аякс”) при­ме­рът за не­об­хо­ди­ма про­мя­на на мяс­то­то.

Как­во­то и да въз­ра­зя­ват про­тив то­ва ня­кои съв­ре­мен­ни ху­до­жес­т­ве­ни кри­ти­ци със зле раз­б­ран пи­е­тет към зле раз­б­ра­но­то един­с­т­во на вре­ме­то във френ­с­ки­те пи­е­си и към ос­та­на­ла­та им ог­ра­ни­че­ност, все пак вън­ш­но­то един­с­т­во на дейс­т­ви­е­то, ко­е­то спа­да към най-съ­вър­ше­на­та фор­ма на про­яв­ле­ние на тра­ге­ди­я­та, е са­мо вън­ш­на­та про­я­ва на вът­реш­на­та неп­ре­къс­на­тост и един­с­т­во на са­мо­то дейс­т­вие. А пос­лед­но­то не мо­же да се осъ­щес­т­ви ве­че по си­ла­та на сво­я­та при­ро­да, ос­вен до­кол­ко­то да се пре­мах­нат слу­чай­ност­та на ед­но дейс­т­ви­тел­но, ем­пи­рич­но про­тек­ло дейс­т­вие и съп­ро­вож­да­щи­те го об­с­то­я­тел­с­т­ва. Са­мо чрез пред­с­та­вя­не на съ­щес­т­ве­но­то, ся­каш на чис­тия ри­тъм на дейс­т­ви­е­то, без вся­ка ши­ро­та на об­с­то­я­тел­с­т­ва­та и на из­вър­ш­ва­що­то се ед­нов­ре­мен­но с глав­но­то дейс­т­вие се пос­ти­га ис­тин­с­ки плас­тич­но­то  съ­вър­шен­с­т­во в дра­ма­та.

В то­ва от­но­ше­ние най-ве­ли­чес­т­ве­но­то и вну­ше­но из­ця­ло от най-въз­ви­ше­но­то из­кус­т­во изоб­ре­те­ние е хо­рът на гръц­ка­та тра­ге­дия. На­ри­чам го вис­ше изоб­ре­те­ние, за­що­то не лас­кае гру­би­те се­ти­ва, не се съ­об­ра­зя­ва изоб­що с обик­но­ве­но­то ис­ка­не за илю­зия и из­ди­га зри­те­ля не­пос­ред­с­т­ве­но в по-вис­ша­та об­ласт на ис­тин­с­ко­то из­кус­т­во и на сим­во­лич­но­то изоб­ра­же­ние. Хо­рът на гръц­ка­та тра­ге­дия включ­ва в се­бе си на­ис­ти­на мно­го­об­раз­ни въз­дейс­т­вия,но най-важ­но­то е, че пре­мах­ва слу­чай­ност­та на об­к­ръ­же­ни­е­то, тъй ка­то  е на­пъл­но ес­тес­т­ве­но, че не мо­же  да се из­вър­ши ни­как­во дейс­т­вие, в ко­е­то да не учас­т­ву­ват ос­вен дейс­т­ву­ва­щи­те ли­ца и дру­ги, ко­и­то се от­на­сят без­дей­но към глав­но­то дейс­т­вие. Ако те се пред­с­та­вят са­мо за гле­да­не или ако им се въз­ло­жи да из­пъл­ня­ват са­мо вто­рос­те­пен­ни фун­к­ции, то­ва би из­п­раз­ни­ло дейс­т­ви­е­то, ко­е­то тряб­ва да бъ­де ся­каш във вся­ка точ­ка ка­то раз­цъф­нал цвят,  пло­до­нос­но и бре­мен­но. А ако то­ва не­у­доб­с­т­во е тряб­ва­ло да се пре­мах­не ре­а­лис­тич­но, тряб­ва­ло е да се при­да­де те­жест и на те­зи вто­рос­те­пен­ни ли­ца и да се да­де по то­зи на­чин на ця­ло­то ши­ро­та­та, ко­я­то има тра­ге­ди­я­та на но­ви­те ав­то­ри. Древ­ни­те при­е­мат то­ва от­но­ше­ние по-иде­а­лис­ти­чес­ки, сим­во­лич­но. Те пре­вър­на­ли об­к­ръ­же­ни­е­то в хор и да­ли на пос­лед­ния в сво­и­те  тра­ге­дии ис­тин­с­ка, т. е. по­е­ти­чес­ка не­об­хо­ди­мост. Той по­лу­чил пред­наз­на­че­ни­е­то да ста­ва пред­ва­ри­тел­но тъл­ку­ва­тел още и на то­ва, ко­е­то се из­вър­ш­ва­ло у зри­те­ля, на чув­с­т­ва­та, ко­и­то го въл­ну­ват, на съ­чув­с­т­ви­е­то, на раз­миш­ле­ни­е­то, да не го ос­та­ви сво­бо­ден и в то­ва от­но­ше­ние и по то­зи на­чин да го об­вър­же из­ця­ло чрез из­кус­т­во­то. Хо­рът е до го­ля­ма сте­пен обек­ти­ви­ра­но­то и пер­со­ни­фи­ци­ра­но раз­миш­ле­ние, ко­е­то съп­ро­вож­да дейс­т­ви­е­то. И как­то  сво­бод­но­то съ­зер­ца­ние съ­що и на страш­но­то и бо­лез­не­но­то ве­че са­мо по се­бе си из­ви­ся­ва над пър­вия  прис­тъп на стра­ха и бол­ка­та, та­ка хо­рът е бил ся­каш ед­но пос­то­ян­но сред­с­т­во на тра­ге­ди­я­та за смек­че­ние и при­ми­ре­ние, ко­е­то во­де­ло зри­те­ля към по-спо­кой­но раз­г­леж­да­не и ся­каш об­лек­ча­ва­ло у не­го чув­с­т­во­то за бол­ка чрез то­ва, че се вла­га­ло в един обект и в не­го ве­че се пред­с­та­вя­ло в по-уме­рен вид. ­ Че то­ва съ­вър­шен­с­т­во на тра­ге­ди­я­та, в ко­е­то тя не ос­та­вя ни­що вън от се­бе си и ся­каш във­ли­ча в своя кръг и раз­миш­ле­ни­е­то, ко­е­то под­буж­да, как­то и ду­шев­ни­те въл­не­ния и съ­чув­с­т­ви­е­то, е би­ло глав­но­то пред­наз­на­че­ние на хо­ра, се виж­да от вът­реш­но­то му ус­т­ройс­т­во.

1. Хо­рът се е със­то­ял не от ед­но, а от по­ве­че ли­ца. Ако би се със­то­ял от ед­но ли­це, той е тряб­ва­ло да го­во­ри или със зри­те­ли­те ­ а тък­мо те е тряб­ва­ло тук да ос­та­нат вън от иг­ра­та, за да ви­дят соб­с­т­ве­но­то си учас­тие ся­каш обек­ти­ви­ра­но, или със са­мия се­бе си, но той не е мо­гъл да пра­ви и то­ва, без да из­г­леж­да твър­де раз­въл­ну­ван, ко­е­то е би­ло про­тив не­го­во­то пред&