ЗА ДРАМАТА И ТЕАТЪРА
... Несъмнено истинският проблем не са структурите, нито дори темите на народния театър, а проблемът за техниката, в най-широкия смисъл на думата или, ако щете, за езика му. Имам предвид не толкова умението да се избере езикът, който би могъл да се използува в театъра, а умението да се определи ролята, която трябва да изпълнява езикът в него.
Вгледайте се в текстовете на пиесите, които са били представяни през ХIХ век върху подвижни платформи, които спирали по градските площади. Вгледайте се и в текстовете на драматурзите от Елизабетинската епоха, най-вече в пиесите на Марлоу, и ще видите колко динамика има в сценичния език. Никой театър през епохата на класицизма не постига подобна динамична реч. Именно към такава сценична реч трябва да се стремим днес. Не зная дали Брехт е успял да я постигне: диалозите му (за това може би са виновни преводачите) според мен не са изпълнени с достатъчно динамика. В неговия театър действието е пред нас, а речта се поддържа и носи от действието така, както чайката е поддържана и носена от вълната. Езикът няма решаващо значение в пиесите му. Но всъщност Брехт има право, ако се вземе предвид структурата на неговия театър-критика от гледна точка на театъра.
И така, според мен главният проблем е следният: най-важното е да се намери някаква организация на речта и действието, в която речта да не изглежда излишно прибавена, а да запазва въздействуващата си мощ, но не като самоцелно красноречие. Това, мисля, е първото условие за просъществуването на всеки наистина въздействен театър.
Фрагмент от интервю, публикувано във френското списание “Театр попюлер”, кн. 15
Превод на Гено ГЕНОВ
2. (САРТР)
... Мнозина възприемат безкритично погрешното мнение, че драматичното действие предполага велики сътресения, големи промени, а това изобщо не е драматично действие, а врява и шумотевица. Истинското драматично действие е всъщност действие на персонажа. Съществува само една представа за театъра театърът е представяне на действие, но ако наистина искаме да узнаем що е това театър, трябва най-напред да се запитаме какво представлява действието, защото театърът представя действие и не може да представя нищо друго. Скулптурата представя формата на тялото, театърът представя действието на това тяло. Следователно това, което искаме да си получим обратно, когато ходим на театър, е очевидно самите нас, но нас самите не като повече или по-малко бедни, не като повече и по-малко гордеещи се с младостта или красотата си, а като действуващи, занимаващи се с някаква работа, срещащи трудности хора, които действуват по някакви правила и сами определят правилата, по които действуват. За жалост, както виждате, днес сме твърде далеч от буржоазния театър и ако всичко, което ви говоря сега, не съвпада изобщо с онова, което се играе по нашите сцени от 150 години, с някои изключения, разбира се, причината е една: в буржоазния театър не се допуска драматично действие. По-точно казано, той допуска едно неодраматично действие, но не допуска да се представят действията на човека, а предпочита да представя действията на конструиращия събитията автор. Истина е, че буржоазията иска да вижда представена на сцената самата себе си като образ, изискващ пълно съучастие. (От тази гледна точка можем да си обясним защо Брехт е създал своя епически театър, който се насочва в точно противоположната посока.) Буржоазията не иска в никакъв случай да бъде представяна като незавършен обект. Причината е, че когато зрителят си създаде пълна представа за нея като завършен обект, тази представа няма да бъде много приятна...
Фрагмент от лекция, изнесена в Сорбоната на 29 март 1960 г.
Превод на Гено ГЕНОВ
3. (САРТР)
... Смятам, че театърът не трябва да зависи от философията, която изразява. Той трябва да изразява някаква философия, но вътре в театралната пиеса не трябва да се поставя проблемът за стойността на философията, която се изразява в нея. Пиесата би трябвало да бъде някакво обобщаващо зрелище на някакъв момент или нещо, но едновременно трябва да бъде построена така, че това, което се разкрива в нея, да бъде представено по напълно театрален способ... Театралната пиеса би трябвало да представя пред зрителите някакъв мит. А митът според мен трябва да бъде преди всичко загатващ, внушаващ косвено, т.е. трябва да бъде така поднесен, че човек да не забелязва, че в него е вложена някаква философия...
Ако е вярно, че човек е свободен в дадена ситуация да направи своя избор, че той се избира (избира себе си) в и ч р е з тази ситуация, тогава в театъра трябва да бъдат показвани прости човешки ситуации и свободните действия, избрани от човека в тези ситуации. Най-вълнуващото, което театърът може да покаже, е следният казус: как се изгражда един характер в момент на избор на свободно решение, което обвърза със задължения морала на човека за цял живот. Но тъй като не може да има театър, ако няма някаква връзка между зрителите, трябва да се намерят такива общи ситуации, които да бъдат общи за всички зрители... Някога театърът беше “театър на характери”, т.е. на сцената се явяваха по-просто или по-сложно изградени персонажи, но винаги цялостни, и ролята на ситуацията беше само да постави тези характери на изпитание, да покаже как всеки един от тях се променя в резултат на действията на другите... Достатъчно дълго са били представяни характери: героите са всъщност индивидуални свободи, уловени в клопка, така както сме уловени всички ние. Какво е заключението ни? Всяко действуващо лице представлява избор на изход от дадена ситуация... Трябва да се измисли някакъв изход. Всеки един от нас, като намира изход за себе си, всъщност намира, т. е. създава себе си...
САРТР, Размисли за театъра, Сп. ”Аван-сцен”
Превод на Гено ГЕНОВ
АЛБЕР КАМЮ
ЗА ДРАМАТА И ТЕАТЪРА
За мен театърът е монашеска обител. Оживлението на света умира в подножието на оградните є стени, но вътре между тези стени работи неуморно една общност от монаси, обрекли се на една-единствена цел, отдадени на едно-единствено размишление, подготвящи усърдно светата литургия, която ще бъде отслужена за първи път.
... Не зная кой беше казал, че да се постави с успех една пиеса на сцената, авторът трябва да е измерил собственоръчно теглото на декорите.Това е едно велико правило в изкуството и що се отнася до мен, аз обичам този занаят, който ме задължава да се съобразявам едновременно с психологията на персонажите, с мястото на една лампа или на една саксия със здравец, с тъканта на някой плат или с теглото на някоя ракла, която трябва да се повдигне и постави в дъното на сцената...
Светлините на сцената са безмилостни и всички съществуващи в света трикове не биха могли да попречат на мъжа и жената, които се движат и говорят сред тези шестдесет квадратни метра, да се изповядат по свой неповторим маниер и да привлекат интереса на зрителите, въпреки ефектите от грима и костюмите, върху истинската им самоличност...
(По повод постановката на пиесата му “Обсадно положение”)... Спектакълът по пиесата ми беше центриран върху единствената, струва ми се, неизчерпаемо жизнена религия, в един век на тирания и робство, имам предвид религията на свободата. Тъй че е напълно безсмислено да ме обвиняват, че персонажите ми били символи. Защитавам се сякаш съм виновен. Открито изповяданата от мен цел беше да измъкна театъра от тресавището на психологическите спекулации и да пренеса върху нашите изпълвани с шепот сцени неистовите крясъци, които днес заробват или освобождават тълпи от хора. Като изхождам единствено от тази гледна точка, аз оставам с убеждението, че моят опит предизвиква интерес...
Днес възприемам като справедливо и облагородяващо само онова действие, което само много добре познава границите си и ако се наложи да ги премине, включва в себе си поне смъртта. Светът, в който живеем днес, ни разкрива отблъскващото си лице, защото е творение на хора, които си присвояват правото да нарушават тези граници, преди всичко, като убиват други хора, без да заплащат с нищо от собствената си личност. Именно това е причината правосъдието днес да служи за алиби на убийците на справедливостта...
След един достатъчно дълго натрупан опит като постановчик, актьор и автор на драми се осмелявам да твърдя, че не съществува театър без език и стил, нито стойностна драматургична творба, в която да не е въведена чрез играта цялата човешка съдба посредством обикновеното и великото, които се съчетават в нея... Във всеки случай “психологията”, находчиво развитите фабули и пикантните ситуации, въпреки че понякога ме увличат като зрител, ме оставят безразличен като автор...
ОДЕТ АСЛАН, Изкуството на театъра (на френски език), Изд. Ашет, Париж
Превод на Гено ГЕНОВ