Раждането на трагедията

от духа на музиката

(Фраг­мен­т)

На­ла­га се да се по­зо­вем на всич­ки раз­г­ле­да­ни до­се­га ху­до­жес­т­ве­ни прин­ци­пи, за да се оп­ра­вим в то­зи ла­би­ринт, как­то тряб­ва да на­ре­чем про­из­хо­да на гръц­ка­та тра­ге­дия. Смя­там, че не го­во­ря без­с­мис­ли­ци, ко­га­то твър­дя, че до­се­га проб­ле­мът за то­зи про­из­ход изоб­що не е бил се­ри­оз­но пос­та­вян, ка­мо­ ли да е бил ре­шен, кол­ко­то и чес­то раз­пи­ле­ни­те къс­че­та на ан­тич­но­то пре­да­ние да са би­ли ком­би­ни­ра­ни и за­ши­ва­ни ед­но с дру­го  и пак да са се раз­по­къс­ва­ли. То­ва пре­да­ние твър­ди на­пъл­но  ка­те­го­рич­но, че тра­ге­ди­я­та е въз­ник­на­ла от тра­ги­чес­кия хор, ка­то пър­во­на­чал­но е би­ла са­мо хор и ни­що дру­го ос­вен хор; от­тук след­ва и за­дъл­же­ни­е­то да над­ник­нем по-дъл­бо­ко в сър­це­ви­на­та на то­зи тра­ги­чес­ки хор, в същ­ност­та му на дейс­т­ви­тел­на прад­ра­ма, без да се за­до­во­ля­ва­ме с оби­чай­ни­те при­каз­ки, че той пред­с­та­вял иде­ал­ни­ят зри­тел или че зас­тъп­вал на­ро­да на сце­на­та по от­но­ше­ние на кня­жес­кия пер­со­наж. Пос­лед­но­то тъл­ку­ва­не е зву­ча­ло мно­го въз­ви­ше­но за ня­кои по­ли­ти­ци ­ ся­каш де­мок­ра­тич­ни­те ати­ня­ни би­ли въп­лъ­ти­ли не­из­ме­ня­е­мия нрав­с­т­вен за­кон в ли­це­то на то­зи хор, за­мес­т­ник на на­ро­да, кой­то из­ли­зал ви­на­ги прав в стъл­к­но­ве­ни­е­то със страс­т­на­та  ра­зюз­да­ност и из­с­тъп­ле­ни­я­та на ца­ре­те. Ма­кар и вну­ше­но от ду­ми­те на Арис­то­тел, то­ва тъл­ку­ва­не не е ока­за­ло вли­я­ние вър­ху пър­во­на­чал­но­то  фор­ми­ра­не на тра­ге­ди­я­та, тъй ка­то ця­ло­то про­ти­во­ре­чие меж­ду на­род и кня­зе, изоб­що ця­ла­та со­ци­ал­но­по­ли­ти­чес­ка сфе­ра би­ла из­клю­че­на от чис­то ре­ли­ги­оз­но­то є на­ча­ло. С ог­лед на поз­на­та­та ни кла­си­чес­ка фор­ма на хо­ра при Ес­хил и Со­фо­къл бих­ме мог­ли да ока­чес­т­вим съ­що и пред­по­ло­же­ни­е­то за ня­как­во “консти­ту­ци­он­но на­род­но пред­с­та­ви­тел­с­т­во” ка­то бо­го­хул­с­т­во. Дру­ги оба­че не са се уп­ла­ши­ли от по­доб­ни ху­ли. Ан­тич­ни­те кон­с­ти­ту­ции не поз­на­ват in praxi кон­с­ти­ту­ци­он­ни на­род­ни пред­с­та­ви­тел­с­т­ва. Да се на­дя­ва­ме, че не са “пред­по­ла­га­ли” за съ­щес­т­ву­ва­не­то им в тра­ге­ди­я­та.

Мно­го по-про­чу­та от то­ва по­ли­ти­чес­ко обяс­не­ние на хо­ра е ми­съл­та на А. В. Шле­гел, кой­то пре­по­ръч­ва хо­рът да се раз­г­леж­да, та­ка да се ка­же, ка­то въп­лъ­ще­ние и ек­с­т­ракт на пуб­ли­ка­та, ка­то “иде­ал­ния зри­тел”. То­ва мне­ние, под­к­ре­пе­но от ис­то­ри­чес­ко­то пре­да­ние, че тра­ге­ди­я­та пър­во­на­чал­но би­ла са­мо хор, се оказ­ва всъщ­ност то­ва, ко­е­то е: не­о­бос­но­ва­но, не­на­уч­но, но блес­тя­що твър­де­ние, за­па­зи­ло бля­съ­ка си са­мо по­ра­ди кон­цен­т­ри­ра­на­та фор­ма на из­ра­за, по­ра­ди гер­ман­с­ко­то прис­т­рас­тие към всич­ко, ко­е­то на­ри­ча­ме “иде­ал­но”, и по­ра­ди на­ше­то учуд­ва­не в мо­мен­та. Учуд­ва­ме се на­ис­ти­на, щом срав­ним доб­ре из­вес­т­на­та ни те­ат­рал­на пуб­ли­ка с он­зи хор и се за­пита­ме въз­мож­но ли е чрез иде­а­ли­за­ция та­зи пуб­ли­ка да се пре­вър­не в не­що ана­ло­гич­но на тра­ги­чес­кия хор. В се­бе си от­ри­ча­ме та­ка­ва въз­мож­ност ти се учуд­ва­ме как­то на сме­лост­та на Шле­ге­ло­во­то твър­де­ние, та­ка и на аб­со­лют­но раз­лич­на­та същ­ност на гръц­ка­та пуб­ли­ка. Ви­на­ги сме мис­ли­ли, че ис­тин­с­ки­ят зри­тел, кой­то и да е той, тряб­ва да съз­на­ва, че пред се­бе си има ху­до­жес­т­ве­но про­из­ве­дение, а не ем­пи­ри­чес­ка ре­ал­ност, до­ка­то тра­ги­чес­ки­ят хор на гър­ци­те тряб­ва да виж­да в ли­ца­та на сце­на­та жи­ви съ­щес­т­ва. Хо­рът на оке­а­ни­ди­те1 на­ис­ти­на мис­ли, че пред не­го стои ти­та­нът Про­ме­тей, смя­та и се­бе си за ре­ал­ност, как­то и бо­га на сце­на­та. А ни­ма тра­ги­чес­ки­ят хор тряб­ва да пред­с­та­вя най-вис­шия и най-чист тип зри­тел и по­доб­но на хо­ра на оке­а­ни­ди­те да смя­та, че Про­ме­тей е ре­а­лен и жив? И за иде­ал­ния зри­тел да бъ­де ес­тес­т­ве­на ре­ак­ция да из­ти­ча на сце­на­та и ос­во­бо­ди бо­га от не­го­ви­те мъ­чи­те­ли? Вяр­вах­ме в ед­на ес­те­ти­чес­ка пуб­ли­ка  и смя­тах­ме от­дел­ния зри­тел тол­ко­ва по-спо­со­бен, кол­ко­то по­ве­че би мо­гъл да въз­п­ри­е­ма ху­до­жес­т­ве­но­то про­из­ве­де­ние ка­то из­кус­т­во, т.е. ес­те­ти­чес­ки, а Шле­гел за­гат­ва се­га, че съ­вър­ше­ни­ят иде­а­лен зри­тел въз­п­ри­е­мал све­та на сце­на­та съв­сем не ес­те­ти­чес­ки, а те­лес­но ем­пи­ри­чес­ки. И ние въз­ди­ша­ме:О, те­зи гър­ци! Те пре­о­бър­на­ха ця­ла­та ни ес­те­ти­ка! Но свик­нем ли с то­ва, пов­та­ря­ме ми­съл­та на Шле­гел, кол­ко­то пъ­ти хо­рът взе­ме ду­ма­та.

Ста­ро­то пре­да­ние оба­че го­во­ри ка­те­го­рич­но сре­щу те­за­та на Шле­гел: хо­рът сам за се­бе си, без сце­на, т.е. из­на­чал­на­та фор­ма на тра­ге­ди­я­та, и хо­рът от иде­ал­ни зри­те­ли не се съг­ла­су­ват по­меж­ду си. Ка­къв мо­же да бъ­де то­зи ху­до­жес­т­вен жанр, из­ве­ден от по­ня­ти­е­то зри­тел, след ка­то съ­щин­с­ка­та му фор­ма би тряб­ва­ло да бъ­де “зри­те­лят сам по се­бе си”? Зри­тел без пи­е­са е аб­сур­д­но по­ня­тие! Опа­ся­ва­ме се, че раж­да­не­то на тра­ге­ди­я­та не мо­же да се обяс­ни ни­то с ува­же­ни­е­то към нрав­с­т­ве­на­та ин­те­ли­ген­т­ност на ма­са­та, ни­то с по­ня­ти­е­то за зри­тел без пи­е­са, и смя­та­ме то­зи проб­лем за твър­де дъл­бок, за да мо­гат по­доб­ни плит­ки тъл­ку­ва­ния до­ри са­мо да го до­кос­нат.

До без­к­рай­но по-цен­но проз­ре­ние за зна­че­ни­е­то на хо­ра е стиг­нал Ши­лер в из­вес­т­ния пред­го­вор към дра­ма­та “Ме­син­с­ка­та го­де­ни­ца”. В хо­ра той виж­да жи­ва сте­на, ко­я­то тра­ге­ди­я­та е из­диг­на­ла око­ло се­бе си, за да се зат­во­ри на­пъл­но от ре­ал­ния свят и да за­па­зи иде­ал­на­та си ос­но­ва и по­е­ти­чес­ка сво­бо­да. С то­ва оръ­жие Ши­лер се бо­ри сре­щу об­що­то по­ня­тие за ес­тес­т­ве­но­то, сре­щу  тър­се­на­та обик­но­ве­но в дра­ма­ти­чес­ка­та по­е­зия илю­зия. Ма­кар са­ми­ят ден в те­а­тъ­ра да бил са­мо из­ма­ма, ар­хи­тек­ту­ра­та са­мо сим­во­лич­на, а мет­ри­чес­ко­то сти­хос­ло­же­ние да има­ло иде­а­лен ха­рак­тер, ка­то ця­лост в не­го все още ца­ря­ла заб­лу­да; всич­ко то­ва не би­ва­ло да се въз­п­ри­е­ма ка­то по­е­ти­чес­ка сво­бо­да, след ка­то то пред­с­тав­ля­ва­ло изоб­що същ­ност­та на вся­ка по­е­зия. Въ­веж­да­не­то на хо­ра  би­ло ре­ша­ва­ща­та стъп­ка, с ко­я­то  от­к­ри­то и чес­т­но се обя­вя­ва­ла вой­на на вся­ка­къв на­ту­ра­ли­зъм в из­кус­т­во­то. Стру­ва ми се, че за то­зи на­чин на раз­г­леж­да­не на­ши­ят из­пъл­нен с чув­с­т­во на пре­въз­ход­с­т­во век упот­ре­бя­ва през­ри­тел­но из­тър­ка­на­та фра­за “псев­до­и­де­а­ли­зъм”. Стра­ху­вам се, че с на­шия дне­шен култ към ес­тес­т­ве­но­то и дейс­т­ви­тел­но­то сме дос­тиг­на­ли про­ти­во­по­лож­ния по­люс на вся­ка­къв иде­а­ли­зъм, имен­но сфе­ра­та на ка­би­не­ти­те с во­съч­ни фи­гу­ри. И в тях има из­кус­т­во, как­то в ня­кои лю­би­ми съв­ре­мен­ни ро­ма­ни; са­мо не­ка не ни из­мъч­ват с пре­тен­ци­я­та, че с то­ва из­кус­т­во е пре­о­до­лян “псев­до­и­де­а­лиз­мът” на Гьо­те и Ши­лер.

На­ис­ти­на “иде­ал­на” би­ла зе­мя­та, вър­ху ко­я­то спо­ред пра­вил­но­то раз­би­ра­не на Ши­лер кра­чел гръц­ки­ят хор от са­ти­ри, хо­рът на из­на­чал­на­та тра­ге­дия ­ зе­мя, из­диг­на­та ви­со­ко над жиз­не­на­та дейс­т­ви­тел­ност на прос­тос­мър­т­ни­те. За то­зи хор гър­ци­те би­ли из­майс­то­ри­ли ед­на дър­ве­на ви­ся­ща кон­с­т­рук­ция с цел да вну­ша­ва пред­с­та­ва­та за ня­как­во фик­тив­но ес­тес­т­ве­но със­то­я­ние и пос­та­вя­ли вър­ху нея фик­тив­ни при­род­ни съ­щес­т­ва. Тра­ге­ди­я­та е из­рас­ла вър­ху то­зи фун­да­мент, по­ра­ди ко­е­то още от са­мо­то на­ча­ло би­ла ос­во­бо­де­на от точ­но ко­пи­ра­не на дейс­т­ви­тел­ност­та. А и не ста­ва­ло ду­ма за  ня­ка­къв про­из­вол­но из­мис­лен свят на фан­та­зи­я­та ня­къ­де меж­ду зе­мя­та и не­бе­то, а по-ско­ро за един свят със съ­ща­та ре­ал­ност и дос­то­вер­ност, как­ви­то за вяр­ва­щи­те ели­ни при­те­жа­ва Олимп за­ед­но с всич­ки­те си оби­та­те­ли. Ка­то член на Ди­о­ни­со­вия хор са­ти­рът жи­вее в ед­на сан­к­ци­о­ни­ра­на от ре­ли­ги­я­та дейс­т­ви­тел­ност в ду­ха на ми­та и кул­та. Твър­де­ни­е­то, че с не­го за­поч­ва­ла тра­ге­ди­я­та, че от не­го­ва­та ус­та го­во­ре­ла Ди­о­ни­со­ва­та мъд­рост на тра­ге­ди­я­та, е за нас тол­ко­ва учуд­ва­що, кол­ко­то изоб­що и въз­ник­ва­не­то на тра­ге­ди­я­та от хо­ра. Ка­то из­ход­на точ­ка на из­с­лед­ва­не­то  мо­же би ще ни пос­лу­жи твър­де­ни­е­то, че са­ти­рът, фик­тив­но­то при­род­но съ­щес­т­во се от­на­ся към кул­тур­ния чо­век по съ­щия на­чин, как­то Ди­о­ни­со­ва­та му­зи­ка към ци­ви­ли­за­ци­я­та. За нея Ри­хард Ваг­нер каз­ва, че тя из­чез­ва­ла под въз­дейс­т­ви­е­то на му­зи­ка­та, как­то бля­съ­кът на лам­па­та при днев­на свет­ли­на. Мис­ля, че по съ­щия на­чин чо­ве­кът от вре­ме­то на гръц­ка­та кул­ту­ра се е чув­с­т­ву­вал из­ли­шен пред ли­це­то на са­ти­ро­вия хор. И в то­ва е най-не­пос­ред­с­т­ве­но­то въз­дейс­т­вие на Ди­о­ни­со­ва­та тра­ге­дия, че дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то, изоб­що про­паст­та меж­ду чо­век и чо­век из­чез­ва пред ед­но свръх­мощ­но чув­с­т­во за еди­не­ние,  от­веж­да­що на­зад към ло­но­то на при­ро­да­та. Ме­та­фи­зи­чес­ка­та уте­ха ­ ко­я­то, как­то за­гат­вам още се­га, из­пит­ва­ме при вся­ка ис­тин­с­ка тра­ге­дия, ­ че въп­ре­ки всич­ки про­ме­ни в яв­ле­ни­я­та жи­во­тът в ос­но­ва­та на не­ща­та е не­раз­ру­шим, мо­гъщ и из­пъл­нен с ра­дост, та­зи имен­но уте­ха на­ми­ра яр­ко въп­лъ­ще­ние в хо­ра на сат­ири­те, хор от при­род­ни съ­щес­т­ва, не­у­ни­що­жи­ми, жи­ве­е­щи ся­каш из­вън вся­ка ци­ви­ли­за­ция и веч­но ед­ни и съ­щи въп­ре­ки смя­на­та на по­ко­ле­ни­я­та, въп­ре­ки про­ме­ни­те в ис­то­ри­я­та на на­ро­ди­те.

То­зи хор слу­жел за уте­ха на мъд­рия елин, на­да­рен с не­пов­то­ри­ма спо­соб­ност да по­на­ся и най-ле­ки­те, и най-теж­ки­те стра­да­ния. Над­ник­нал с про­ни­ца­те­лен пог­лед в стра­хот­ния, уни­що­жи­те­лен про­цес на т. нар. све­тов­на ис­то­рия, как­то и в жес­то­кос­ти­те на при­ро­да­та, той се ви­дял из­п­ра­вен пред опас­ност­та да за­коп­нее за бу­дис­т­ко­то от­ри­ца­ние на во­ля­та. Спа­ся­ва го из­кус­т­во­то, а чрез из­кус­т­во­то го спа­ся­ва за се­бе си и жи­во­тът.

По вре­ме на ек­с­та­тич­но­то Ди­о­ни­сово със­то­я­ние, раз­ру­ша­ва­що обик­но­ве­ни­те прег­ра­ди и гра­ни­ци на би­ти­е­то, се про­я­вя­ва един ле­тар­ги­чен еле­мент, в кой­то се по­то­пя­ва вся­ко от­ми­на­ло лич­но пре­жи­вя­ва­не. Та­зи без­д­на на заб­ве­ни­е­то раз­де­ля един от друг све­та на ежед­нев­на­та дейс­т­ви­тел­ност и све­та на Ди­о­ни­со­ва­та дейс­т­ви­тел­ност. Но зав­ла­дее ли ежед­нев­на­та дейс­т­ви­тел­ност от­но­во съз­на­ни­е­то, чо­век я въз­п­ри­е­ма с чув­с­т­во на от­в­ра­ще­ние. В ре­зул­тат на то­ва със­то­я­ние той из­па­да в ас­ке­тич­но, от­ри­ча­що во­ля­та нас­т­ро­е­ние. В то­зи сми­съл Ди­о­ни­со­ви­ят чо­век при­ли­ча на Хам­лет. И два­ма­та са проз­ре­ли ис­тин­с­ка­та същ­нос­т­ на не­ща­та, стиг­на­ли са до поз­на­ние и се от­в­ра­ща­ват от дейс­т­ви­я­та, за­що­то дейс­т­ви­е­то с ни­що не мо­же да про­ме­ни веч­на­та съ­щи­на на неща­та. Очак­ва­не­то, че точ­но те ще на­мес­тят от­но­во из­лез­лия от бре­го­ве­те си свят, им се стру­ва смеш­но или по­зор­но. Поз­на­ни­е­то уби­ва дейс­т­ви­е­то: за дейс­т­вие е не­об­хо­ди­мо за­мъг­ле­но от илю­зи­я­та съз­на­ние ­ то­ва е Хам­ле­то­во­то уче­ние, а не ев­ти­на­та мъд­рост на меч­та­те­ля Ханс, кой­то не дейс­т­ву­ва,  за­що­то прем­но­го раз­миш­ля­ва, за­що­то му се пред­ла­гат свръх мя­ра въз­мож­нос­ти. Не раз­миш­ле­ни­е­то, не! ­ Ис­тин­с­ко­то поз­на­ние, проз­ре­ни­е­то в ужас­на­та ис­ти­на над­де­ля­ва над все­ки под­буж­дащ към дейс­т­вие мо­тив как­то при Хам­лет, та­ка и при Ди­о­ни­со­вия чо­век. Ве­че не по­ма­га ни­как­ва уте­ха, коп­не­жът се от­п­ра­вя  от­въд све­та след смърт­та, от­въд  са­ми­те бо­го­ве, би­ти­е­то се от­ри­ча вед­но с блес­тя­що­то му от­ра­же­ние в бо­го­ве­те, вед­но с без­с­мър­т­ния от­въ­ден свят. Осъз­нал съз­ря­на­та вед­нъж ис­ти­на, чо­век нав­ся­къ­де от­к­ри­ва са­мо ужас­но­то или аб­сур­д­но­то в би­ти­е­то,  раз­би­ра сим­во­лич­но­то в съд­ба­та на Офе­лия, мъд­рост­та на гор­с­кия бог Си­лен и из­пит­ва от­в­ра­ще­ние.

И се­га, ко­га­то во­ля­та е в най-го­ля­ма опас­ност, на по­мощ ид­ва из­ку­сен ле­чи­тел, въл­шеб­ни­кът из­кус­т­во. Един­с­т­ве­но то мо­же  да пре­на­со­чи от­в­ра­ти­тел­ни­те мис­ли за ужас­но­то и аб­сур­д­но­то в би­ти­е­то към пред­с­та­ви, с ко­и­то мо­же да се жи­вее. То­ва е пред­с­та­ва­та за въз­ви­ше­но­то ка­то сред­с­т­во за ху­до­жес­т­ве­но пре­о­до­ля­ва­не на ужас­но­то и пред­с­та­ва­та за ко­мич­но­то ка­то ху­до­жес­т­ве­но раз­то­вар­ва­не от от­в­ра­ще­ни­е­то, пре­диз­ви­ка­но от аб­сур­да. Са­ти­ро­ви­ят хор на ди­ти­рам­ба е спа­си­тел­но­то де­ло на гръц­ко­то из­кус­т­во; пос­ред­с­т­вом све­та на те­зи Ди­о­ни­со­ви прид­ру­жи­те­ли из­чез­ват опи­са­ни­те по-го­ре прис­тъ­пи на уг­не­те­ни ду­шев­ни със­то­я­ния.

* * *

Са­ти­рът и иди­лич­ни­ят пас­тир на на­ше­то но­во вре­ме са рож­ба на коп­не­жа по из­на­чал­но­то и ес­тес­т­ве­но­то. Но как здра­во, без страх по­ся­га гър­кът към своя гор­с­ки чо­век и кол­ко свен­ли­во и не­ре­ши­тел­но ко­ке­ти­ра мо­дер­ни­ят чо­век с иде­а­ли­зи­ра­ния об­раз на един сан­ти­мен­та­лен пас­тир, про­чув­с­т­ве­но сви­рещ на флей­та. Гър­ци­те виж­да­ли в своя са­тир са­ма­та при­ро­да, още не­до­кос­на­та от поз­на­ни­е­то, със за­лос­те­на пред кул­ту­ра­та вра­та. Ето за­що те не го отъж­дес­т­вя­ва­ли с май­му­на­та, нап­ро­тив: той бил пра­об­раз на чо­ве­ка, из­раз на най-страс­т­ни­те и най-сил­ни­те му же­ла­ния, въз­тор­жен меч­та­тел, из­па­дащ във въз­хи­ще­ние от бли­зост­та на бо­га, спо­де­лящ стра­да­ни­я­та му, ко­и­то се пов­та­рят и в са­мия не­го, въз­вес­ти­тел на ста­е­на­та в дъл­бо­ки­те нед­ра на при­ро­да­та мъд­рост, сим­вол на ней­но­то по­ло­во все­мо­гъ­щес­т­во, на ко­е­то гър­кът бил свик­нал да гле­да с бла­го­го­вей­но удив­ле­ние. Са­ти­рът бил въз­ви­ше­но и бо­жес­т­ве­но съ­щес­т­во; та­ка по­не го виж­дал угас­на­ли­ят от бол­ка пог­лед на Ди­о­ни­со­вия чо­век, за ко­го­то нат­ру­фе­ни­ят, лъж­лив пас­тир би бил оби­да. Взо­рът му по­чи­вал с върхов­но за­до­вол­с­т­во вър­ху не­под­п­ра­ве­ния и не­на­кър­нен ве­ли­ко­ле­пен по­черк на при­ро­да­та. Тук илю­зи­я­та за кул­ту­ра­та би­ла уни­що­же­на от пра­об­ра­за на чо­ве­ка, тук се раз­к­ри­вал ис­тин­с­ки­ят чо­век, бра­да­ти­ят пас­тир, кой­то, ли­ку­вай­ки, се об­ръ­щал към своя бог. Пред не­го кул­тур­ни­ят чо­век се сто­пя­вал и зап­ри­лич­вал на лъж­ли­ва ка­ри­ка­ту­ра. Ши­лер има пра­во и що се от­на­ся до на­чен­ки­те на тра­ги­чес­ко­то из­кус­т­во: хо­рът е жи­ва сте­на сре­щу на­пи­ра­ща­та дейс­т­ви­тел­ност, за­що­то той ­ хо­рът на са­ти­ри­те ­ изоб­ра­зя­вал би­ти­е­то по-дос­то­вер­но, по-ре­ал­но, по-пъл­но от смя­та­щия се обик­но­ве­но за един­с­т­ве­на ре­ал­ност кул­ту­рен чо­век. Сфе­ра­та на по­е­зи­я­та не се на­ми­ра из­вън све­та ка­то ня­как­ва фан­тас­тич­на из­мис­ли­ца на един по­е­ти­чес­ки мо­зък; тя ис­ка да бъ­де точ­но об­рат­но­то ­ не­под­п­ра­вен из­раз на ис­ти­на­та. Ето за­що тряб­ва да от­х­вър­ли от се­бе си лъж­ли­ва­та, нат­ру­фе­на пре­мя­на на мни­ма­та дейс­т­ви­тел­ност на кул­тур­ния чо­век. Про­ти­во­ре­чи­е­то меж­ду та­зи дейс­т­ви­тел­на при­род­на ис­ти­на и пред­с­та­вя­ща­та се за един­с­т­ве­на ре­ал­ност лъ­жов­на кул­ту­ра на­по­до­бя­ва про­тиворе­чи­е­то меж­ду веч­на­та съ­щи­на на не­ща­та ­ “не­що­то в се­бе си” ­ и це­лия свят на яв­ле­ни­я­та. И как­то при неп­ре­къс­на­тия упа­дък на яв­ле­ни­я­та със сво­я­та ме­та­фи­зи­чес­ка  уте­ха тра­ге­ди­я­та ни на­соч­ва към веч­ния жи­вот на та­зи съ­щи­на на би­ти­е­то, та­ка чрез ед­на але­го­рия сим­во­ли­ка­та на са­ти­ро­вия хор ни го­во­ри за пра­от­но­ше­ни­е­то меж­ду “не­що­то в се­бе си” и яв­ле­ни­е­то. Спо­ме­на­ти­ят по-го­ре иди­ли­чен пас­тир пред­с­та­вя са­мо пор­т­рет­ на сбо­ра от илю­зии за кул­ту­ра­та, смя­тан от мо­дер­ния чо­век за при­ро­да. Ди­о­ни­со­ви­ят грък се стре­ми към ис­ти­на­та и при­ро­да­та в най-вис­ша­та є си­ла ­ и от­к­ри­ва се­бе си, пре­вър­нат по въл­ше­бен на­чин в са­тир.

Об­ла­да­ни от мощ­та на та­ки­ва нас­т­ро­е­ния и проз­ре­ния, ен­ту­си­а­зи­ра­ни­те Ди­о­ни­со­ви слу­жи­те­ли ли­ку­ват и под тях­но­то въз­дейс­т­вие те са­ми­те се про­ме­нят пред соб­с­т­ве­ни­те си очи; те имат чув­с­т­во­то, че от­но­во са се пре­вър­на­ли в при­род­ни ге­нии, в са­ти­ри. По-къс­на­та струк­ту­ра на хо­ра в тра­ге­ди­я­та е ху­до­жес­т­ве­но подра­жа­ние на то­зи ес­тес­т­вен фе­но­мен. Се­га оба­че се на­ло­жи­ло раз­де­ле­ние меж­ду Ди­о­ни­со­ви­те зри­те­ли и омагьо­са­ни­те Ди­о­ни­со­ви слу­жи­те­ли. Но не би­ва да заб­ра­вя­ме, че пуб­ли­ка­та на ати­чес­ка­та тра­ге­дия от­к­ри­ва­ла неп­рес­тан­но се­бе си в хо­ра вър­ху ор­хес­т­ра­та. Всъщ­ност ня­ма­ло про­ти­во­ре­чие меж­ду пуб­ли­ка и хор, а са­мо един го­лям ве­ли­чав хор от тан­цу­ва­щи и пе­е­щи са­ти­ри или от ли­ца, пред­с­та­вя­ни от те­зи са­ти­ри. Тук ду­ми­те на Шле­гел тряб­ва да се раз­би­рат в по-дъл­бок сми­съл. Хо­рът е “иде­ал­ни­ят зри­тел”, до­кол­ко­то е един­с­т­ве­ни­ят зри­тел ­ зри­те­лят на въ­об­ра­жа­е­мия свят на сце­на­та. Пуб­ли­ка от зри­те­ли в днеш­ния сми­съл на ду­ма­та гър­ци­те не поз­на­ва­ли. В тех­ни­те ам­фи­те­ат­ри с из­ди­га­щи се в кон­цен­т­рич­на дъ­га стъ­па­ло­вид­ни ре­до­ве  все­ки мо­жел на­пъл­но да се от­къс­не от ця­ло­то кул­тур­но об­к­ръ­же­ние и по­тъ­нал в съ­зер­ца­ние, да ви­ди и сам се­бе си ка­то учас­т­ник в хо­ра. От та­зи глед­на точ­ка мо­жем да при­е­мем, че в своя при­ми­ти­вен ста­дий хо­рът на прат­ра­ге­ди­я­та бил са­мо­от­ра­же­ние на Ди­о­ни­со­вия чо­век. То­зи фе­но­мен се раз­би­ра най-доб­ре, срав­нен с про­це­са при ак­тьо­ра. Ако е ис­тин­с­ки на­да­рен, той си пред­с­та­вя съв­сем яс­но и ви­ди­мо об­ра­за от ро­ля­та си, ся­каш мо­же да го до­кос­не с ръ­ка. В са­мо­то на­ча­ло хо­рът на са­ти­ри­те е ви­де­ние  на Ди­о­ни­со­ви­те ен­ту­си­ас­ти, съ­що как­то све­тът на сце­на­та е ви­де­ние на то­зи са­ти­ров хор. Си­ла­та на то­ва ви­де­ние е дос­та­тъч­но го­ля­ма, за да притъ­пи пог­ле­да му и го нап­ра­ви не­чув­с­т­ви­те­лен към впе­чат­ле­ни­е­то от “ре­ал­ност­та”, към на­ся­да­ли­те  на­о­ко­ло на мес­та­та за зри­те­ли­те кул­тур­ни хо­ра. Фор­ма­та на гръц­кия те­а­тър на­пом­ня са­мот­на пла­нин­с­ка дол­чинка, ар­хи­тек­ту­ра­та на сце­на­та на­по­до­бя­ва блес­тящ де­кор от об­ла­ци, ко­и­то бро­де­щи­те из пла­ни­на­та вак­хан­ки съ­зи­рат от ви­со­ко ­ ве­ли­ко­леп­на рам­ка, в чи­я­то сре­да им се раз­к­ри­ва об­ра­зът на Ди­о­нис.

При на­ли­чи­е­то на на­ши­те мно­го­на­уч­ни въз­г­ле­ди за еле­мен­тар­ни­те про­це­си в из­кус­т­во­то ху­до­жес­т­ве­но­то про­яв­ле­ние, с ко­е­то се за­ни­ма­ва­ме тук, за да обяс­ним хо­ра в тра­ге­ди­я­та, из­г­леж­да ка­то пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во. А всъщ­ност ни­що не е по-оче­вид­но от то­ва, че по­е­тът мо­же да бъ­де по­ет са­мо ако се виж­да об­к­ръ­жен от жи­ви и дейс­т­ву­ва­щи об­ра­зи, в чи­я­то сък­ро­ве­на съ­щи­на той мо­же да над­ник­не. По­ра­ди ня­как­ва ха­рак­тер­на сла­бост на мо­дер­но­то да­ро­ва­ние ние сме нак­лон­ни да си пред­с­та­вя­ме ес­те­ти­чес­кия пра­фе­но­мен твър­де ус­лож­нен и аб­с­т­рак­тен. За ис­тин­с­кия по­ет ме­та­фо­ра­та не е ре­то­рич­на фи­гу­ра, ви­та­е­ща пред очи­те му, а дейс­т­ви­те­лен об­раз, за­мес­т­ващ по­ня­ти­е­то. За не­го ха­рак­те­рът не е ед­но ця­ло, ком­би­ни­ра­но от под­б­ра­ни отдел­ни чер­ти, а нат­рап­ли­ва жи­ва лич­ност, ко­я­то се раз­ли­ча­ва от съ­що­то ви­де­ние на жи­во­пи­се­ца са­мо по то­ва,  че продъл­жа­ва да жи­вее и да дейс­т­ву­ва. За­що Омир опис­ва мно­го по-наг­лед­но от всич­ки по­е­ти? Защото вижда много повече от тях. За поезията говорим отвлечено, понеже всички сме лоши поети. Ес­те­ти­чес­ки­ят фе­но­мен е всъщ­ност твър­де прост: не­об­хо­ди­ма е са­мо спо­соб­ност­та неп­ре­къс­на­то да се виж­да ня­как­ва жи­ва иг­ра, да се жи­вее неп­рес­тан­но в един свят от ви­де­ния ­ и чо­век ста­ва по­ет. А чув­с­т­ву­ва ли по­ри­ва сам да се пре­въп­лъ­тя­ва в дру­ги об­ра­зи и да го­во­ри чрез тех­ни­те ус­та, чо­век ста­ва дра­ма­тург.

Ди­о­ни­со­ва­та въз­бу­да е в със­то­я­ние да пре­да­де на ма­са на­род ху­до­жес­т­ве­на­та дар­ба да се виж­да об­к­ръ­жен от рой ви­де­ния, с ко­и­то чо­век се чув­с­т­ву­ва вът­реш­но еди­нен. То­зи про­цес на тра­ге­дий­ния хор е дра­ма­ти­чес­ки­ят пра­фе­но­мен: да се виж­даш сам пре­об­ра­зен и то­га­ва да дейс­т­ву­ваш та­ка, ся­каш на­ис­ти­на си се пре­въп­лътил в дру­го тя­ло, в друг ха­рак­тер. То­зи про­цес  стои в на­ча­ло­то на раз­ви­ти­е­то на дра­ма­та. Се­га има­ме не­що на­пъл­но раз­лич­но от рап­со­да, кой­то не се сли­ва с об­ра­зи­те си, а по­доб­но на жи­во­пи­се­ца ги наб­лю­да­ва из­вън се­бе си; тук ве­че ин­ди­ви­дът се де­ин­ди­ви­ду­а­ли­зи­ра чрез пре­въп­лъ­ща­ва­не в ед­на чуж­да при­ро­да. И при то­ва то­зи фе­но­мен се про­я­вя­ва епи­де­мич­но; ця­ла тъл­па на­род се чув­с­т­ву­ва пре­об­ра­зе­на по то­зи въл­ше­бен на­чин. Ето за­що  ди­ти­рам­бът се раз­ли­ча­ва  съ­щес­т­ве­но от вся­ко дру­го хо­ро­во пе­е­не. Де­ви­ци­те, кра­че­щи тър­жес­т­ве­но с лав­ро­ви клон­ки в ръ­ка към хра­ма на Апо­лон и пе­е­щи праз­нич­ни хим­ни, ос­та­ват как­во­то са в дейс­т­ви­тел­ност, за­паз­ват и граж­дан­с­ко­то си име. Ди­ти­рам­бич­ни­ят хор е хор на пре­об­ра­зе­ни­те, заб­ра­ви­ли на­пъл­но граж­дан­с­ко­то си ми­на­ло, со­ци­ал­но­то си по­ло­же­ние; те са ста­на­ли слу­жи­те­ли на своя бог, жи­ве­е­щи из­вън вре­ме­то, из­вън вся­как­ви об­щес­т­ве­ни сфе­ри. Вся­ка дру­га хо­ро­ва ли­ри­ка у ели­ни­те е са­мо не­и­мо­вер­но из­ви­ся­ване на еди­нич­ния Апо­ло­нов пе­вец, до­ка­то в ди­ти­рам­ба сме из­п­ра­ве­ни пред об­щ­нос­т от не­о­съз­на­ли се ак­тьо­ри, ко­и­то виж­дат се­бе си, а и вза­им­но се гле­дат ка­то пре­об­ра­зе­ни. Въл­шеб­но­то пре­об­ра­зя­ва­не е пред­пос­тав­ка на вся­ко дра­ма­ти­чес­ко из­кус­т­во. Омагьо­са­ни­ят Ди­о­ни­сов ен­ту­си­аст се виж­да ка­то са­тир и пак ка­то са­тир той виж­да своя бог, т.е. в пре­об­ра­же­ни­е­то си виж­да но­во ви­де­ние из­вън се­бе си ка­то Апо­ло­нов за­вър­шък на сво­е­то със­то­я­ние. С то­ва но­во ви­де­ние дра­ма­та до­би­ва окон­ча­те­лен вид.

То­ва поз­на­ние ни да­ва пра­во да раз­г­леж­да­ме гръц­ка­та тра­ге­дия ка­то Ди­о­ни­сов хор, кой­то все от­но­во на­ми­ра от­душ­ник в един Апо­ло­нов свят от об­ра­зи. Хо­ро­ви­те пар­тии, преп­ле­те­ни в тра­ге­ди­я­та, са сле­до­ва­тел­но в из­вес­тен сми­съл ут­ро­ба на це­лия та­ка на­ре­чен ди­а­лог, т.е. на це­лия сце­ни­чен свят, на съ­щин­с­ка­та дра­ма. В ня­кол­ко пос­ле­до­ва­тел­ни раз­то­вар­ва­ния та­зи пра­ос­но­ва на тра­ге­ди­я­та из­лъч­ва от се­бе си ви­де­ни­е­то на дра­ма­та, ко­е­то е пъл­но съ­но­ви­де­ние и по­ра­ди то­ва от епи­чес­ко ес­тес­т­во. От дру­га стра­на оба­че, ка­то обек­ти­ва­ция на ед­но Ди­о­ни­со­во със­то­я­ние тя пред­с­та­вя не Апо­ло­но­во­то из­бав­ле­ние чрез илю­зи­я­та, а, об­рат­но, ги­бел­та на ин­ди­ви­да и еди­не­ни­е­то му с пра­би­ти­е­то. В то­зи сми­съл дра­ма­та ста­ва Апо­ло­но­во въп­лъ­ще­ние на Ди­о­ни­со­ви проз­ре­ния и въз­дейс­т­вия и по­ра­ди то­ва меж­ду нея и епо­са зее ог­ром­на про­паст.

Чрез то­ва на­ше схва­ща­не хо­рът в гръц­ка­та тра­ге­дия, сим­вол на из­пад­на­ла­та в Ди­о­ни­со­ва въз­бу­да тъл­па, на­ми­ра пъл­но обяс­не­ние. Свик­на­ли с ро­ля­та на хо­ра на мо­дер­на сце­на, осо­бе­но на опер­ния хор, съв­сем не мо­жех­ме да про­у­ме­ем за­що тра­ги­чес­ки­ят гръц­ки хор тряб­ва­ло да бъ­де по-стар, по-из­на­ча­лен, до­ри по-ва­жен от ис­тин­с­ко­то “дейс­т­вие” ­ как­то тол­ко­ва яс­но се по­соч­ва в пре­да­ни­е­то; ­ не мо­жех­ме съ­що да съг­ла­су­ва­ме с го­ля­ма­та му важ­на и из­на­чал­на ро­ля ­ за ко­я­то съ­що се го­во­ри в пре­да­ни­е­то ­ об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че той бил със­та­вян са­мо от низ­ши, йе­рар­хи­чес­ки под­чи­не­ни съ­щес­т­ва, до­ри в на­ча­ло­то са­мо от ко­зе­ло­по­доб­ни са­ти­ри. За­гад­ка ос­та­ва­ше за нас и ор­хес­т­ра­та пред сце­на­та. Ед­ва се­га стиг­нах­ме до раз­би­ра­не­то, че сце­на­та вед­но с дейс­т­ви­е­то е би­ла за­мис­ле­на в ос­но­ва­та си пър­во­на­чал­но са­мо ка­то ви­де­ние, че един­с­т­ве­на­та “ре­ал­ност” е бил имен­но хо­рът, съз­дал из се­бе си ви­де­ни­е­то и раз­к­ри­ващ го с ця­ла­та сим­во­ли­ка на  тан­ца, зву­ка и сло­во­то. В то­ва  ви­де­ние той съ­зи­ра своя гос­по­дар и по­ве­ли­тел Ди­о­нис; ето за­що той ос­та­ва веч­но слу­жещ хор, виж­да как бо­гът стра­да и се въз­ве­ли­ча­ва, по­ра­ди ко­е­то сам не дейс­т­ву­ва. Въп­ре­ки та­зи на­пъл­но слу­жеб­но под­чи­не­на ро­ля по от­но­ше­ние на бо­га той е все пак най-вис­ши­ят, имен­но Ди­о­ни­со­ви­ят из­раз на при­ро­да­та и по­доб­но на нея в своя въз­торг из­ри­ча про­ро­чес­т­ва и мъд­ри сло­ва: ка­то със­т­ра­дащ, той е съ­щев­ре­мен­но мъд­ри­ят въз­вес­ти­тел на ис­ти­на­та от ло­но­то на при­ро­да­та. Та­ка въз­ник­ва фан­тас­тич­на­та и на вид тол­ко­ва осъ­ди­тел­на фи­гу­ра на мъд­рия и въз­тор­жен са­тир, кой­то ка­то про­ти­во­по­лож­ност на то­зи бог е ед­нов­ре­мен­но “глу­па­ви­ят чо­век”: от­ра­же­ние на при­ро­да­та и най-сил­ни­те є ин­с­тин­к­ти, до­ри не­ин сим­вол и съ­щев­ре­мен­но про­рок на мъд­рост­та и из­кус­т­во­то є, в ед­но ли­це му­зи­кант, по­ет, тан­цу­вач, ора­кул.

Спо­ред то­ва схва­ща­не, как­то и спо­ред пре­да­ни­е­то от най-ста­рия пе­ри­од на тра­ге­ди­я­та Ди­о­нис, ис­тин­с­ки­ят сце­ни­чен ге­рой и цен­тър на ви­де­ни­е­то, не се по­каз­вал в дейс­т­ви­тел­ност, а са­мо се пред­с­та­вял ка­то ре­ал­но учас­т­ву­ващ, т.е. пър­во­на­чал­но тра­ге­ди­я­та би­ла са­мо “хор”, а не “дра­ма”. По-къс­но бил нап­ра­вен опит да се пред­с­та­ви бо­гът ка­то дейс­т­ви­те­лен, а въ­об­ра­жа­е­ми­ят об­раз за­ед­но с ця­ло­то си­яй­но об­к­ръ­же­ние ви­дим за вся­ко око. С то­ва за­поч­ва “дра­ма­та” в по-те­сен сми­съл. Ди­ти­рам­бич­ни­ят хор имал ве­че за­да­ча­та да съз­да­ва у слу­ша­те­ли­те та­ко­ва Ди­о­ни­со­во нас­т­ро­е­ние, че при по­я­ва­та на тра­ги­чес­кия ге­рой на сце­на­та да не виж­дат нап­ри­мер нес­ко­пос­но мас­ки­ра­ни­я чо­век, а ня­ка­къв въ­об­ра­жа­ем об­раз, рож­ба на соб­с­т­ве­ния им ек­с­таз. Да си пред­с­та­вим Ад­мет1, по­тъ­нал в мис­ли и спо­ме­ни за не­от­дав­на по­чи­на­ла­та си съп­ру­га Ал­кес­ти­да2, из­га­рящ от мъ­ка пред ней­ния ду­хо­вен об­раз ­ и как извед­нъж въ­веж­дат при не­го ед­на за­бу­ле­на же­на с осан­ка­та и по­ход­ка­та на Ал­кес­ти­да, да си пред­с­та­вим вне­зап­но­то му тре­пет­но без­по­койс­т­во, буй­но­то срав­не­ние, ин­с­тин­к­тив­но­то убеж­де­ние ­ и ето ана­ло­гия на чув­с­т­во­то, с ко­е­то об­зе­ти­ят от Ди­о­ни­со­ва въз­бу­да зри­тел съ­зи­ра вър­ху сце­на­та кра­че­щия нас­ре­ща му бог, чи­и­то стра­да­ния той е при­ел ве­че за свои. Не­вол­но той пре­на­ся тръп­не­щия ма­ги­чес­ки в ду­ша­та му об­раз на то­зи бог вър­ху мас­ки­ра­на­та фи­гу­ра  и не­го­ва­та ре­ал­ност се прев­ръ­ща в приз­рач­на не­дейс­т­ви­тел­ност. То­ва е Апо­ло­но­во­то със­то­я­ние по вре­ме на сън, ко­га­то дейс­т­ви­тел­ни­ят свят се за­мъг­ля­ва и пред очи­те ни се раж­да един нов свят, по-ясен, по-раз­би­ра­ем, по-въл­ну­ващ и въп­ре­ки то­ва по-приз­ра­чен, неп­рес­тан­но про­ме­нящ се. Съ­от­вет­но на то­ва в тра­ге­ди­я­та от­к­ри­ва­ме неп­ре­къс­на­то сти­ло­во про­ти­во­ре­чие: език, баг­ри, раз­д­ви­же­ност, ди­на­ми­ка на реч­та в Ди­о­ни­со­ва­та ли­ри­ка на хо­ра и, от дру­га стра­на, в Апо­ло­но­вия въ­об­ра­жа­ем свят на сце­на­та се раз­ли­ча­ват на­пъл­но ед­ни от дру­ги ка­то от­дел­ни из­раз­ни сфе­ри. Апо­ло­но­ви­те яв­ле­ния, в ко­и­то се обек­ти­ви­ра Ди­о­нис, не са ве­че “мо­ре ве­ко­веч­но, мен­ли­во те­че­не, жи­вот от плам­те­не”1, как­ва­то е му­зи­ка­та на хо­ра, не оне­зи са­мо по­чув­с­т­ву­ва­ни, още не­из­к­рис­та­ли­зи­ра­ли в об­раз си­ли, в ко­и­то въз­тор­же­ни­ят Ди­о­ни­сов слу­жи­тел чув­с­т­ву­ва бли­зост­та на бо­га. Се­га от сце­на­та го­во­ри яс­но­та­та и плът­ност­та на епи­чес­ко­то изоб­ра­же­ние. Ди­о­нис не го­во­ри ве­че чрез си­ли, а ка­то епи­чес­ки ге­рой, поч­ти с ези­ка на Омир.

* * *

Всич­ко в Апо­ло­но­ва­та част на гръц­ка­та тра­ге­дия, в ди­а­ло­га, ко­е­то из­п­лу­ва на по­вър­х­ност­та, из­г­леж­да прос­то, проз­рач­но, кра­си­во. В то­зи сми­съл ди­а­ло­гът е от­ра­же­ние на он­зи елин, чи­я­то при­ро­да се раз­к­ри­ва в тан­ца, по­не­же в тан­ца и най-го­ля­ма­та си­ла е са­мо по­тен­ци­ал­на, но се про­я­вя­ва в гъв­ка­вост­та и бо­гат­с­т­во­то на дви­же­ни­я­та. Ези­кът на Со­фок­ло­ви­те ге­рои ни из­не­над­ва с Апо­ло­но­ва­та си по­ло­жи­тел­ност и яс­но­та. Стру­ва ни се, че сме про­ник­на­ли в най-сък­ро­ве­ни­те глъ­би­ни на същ­ност­та им, и се учуд­ва­ме, че пъ­тят до­там е тол­ко­ва кра­тък. Аб­с­т­ра­хи­ра­ме ли се оба­че от про­я­вя­ва­щия се ви­ди­мо на по­вър­х­ност­та ха­рак­тер на ге­роя, кой­то всъщ­ност  не е ни­що дру­го ос­вен про­ек­ция на свет­ли­нен об­раз вър­ху тъм­на сте­на, т. е. стоп­ро­цен­то­во яв­ле­ние, про­ник­нем ли и в ми­та, ог­леж­дащ се в те­зи свет­ли от­ра­же­ния, ще от­к­ри­ем вне­зап­но един фе­но­мен, об­рат­ноп­ро­пор­ци­о­на­лен на поз­на­то­то оп­ти­чес­ко яв­ле­ние. А опи­та­ме ли да пог­лед­нем пра­во в слън­це­то и обър­нем зас­ле­пе­ни гла­ва, пред очи­те ни ка­то це­леб­но сред­с­т­во се явя­ват тъмни цветни петна; точно обратното е, когато явленията в светлинните образи на Софокловите герои се явяват не­об­хо­ди­ми пос­ле­ди­ци от про­ник­ването на пог­ле­да в глъ­би­ни­те и ужа­си­те на при­ро­да­та ка­то блес­тя­щи пет­на за из­це­ле­ние на по­ра­зе­ния от зло­ве­щия мрак пог­лед. Са­мо в то­зи сми­съл мо­жем да смя­та­ме, че сме раз­б­ра­ли пра­вил­но се­ри­оз­но­то и слож­но по­ня­тие за “гръц­ка­та ве­се­лост”. Пог­реш­но схва­ща­но ка­то със­то­я­ние на нес­му­ти­мо до­вол­с­т­во, то­ва по­ня­тие за ве­се­лост­та сре­ща­ме на­ис­ти­на под път и над път в на­ша­та съв­ре­мен­ност.

Най-зло­чес­тия об­раз на гръц­ка­та сце­на, не­щас­т­ния Едип, Со­фо­къл изоб­ра­зя­ва ка­то бла­го­ро­ден чо­век, въп­ре­ки мъд­рост­та си пре­доп­ре­де­лен за заб­лу­да и стра­да­ния, но из­лъч­ващ нак­рая чрез чу­до­вищ­на­та си мъ­ка ня­как­ва ма­ги­чес­ка бла­гот­вор­на си­ла, ко­я­то въз­дейс­т­ву­ва и след смърт­та му. Бла­го­род­ни­ят чо­век не гре­ши ­ ис­ка да ни ка­же мъд­ри­ят по­ет ­ и ма­кар чрез де­я­ни­я­та си да по­газ­ва все­ки за­кон, все­ки при­ро­ден по­ря­дък, да раз­ру­ша­ва  до­ри це­лия нрав­с­т­вен свят, та­ка имен­но той опис­ва ня­ка­къв по-висш ма­ги­чес­ки кръг от въз­дейс­т­вия око­ло се­бе си, по­ла­га­щи вър­ху раз­ва­ли­ни­те на по­ва­ле­ния стар свят ос­но­ви­те на един нов. То­ва ис­ка да ни ка­же по­е­тът, до­кол­ко­то той е съ­щев­ре­мен­но и ре­ли­ги­о­зен мис­ли­тел. Ка­то по­ет той най-нап­ред ни под­на­ся чу­дес­но зап­ле­те­на­ ин­т­ри­га, ко­я­то съ­ди­я­та бав­но, брън­ка по брън­ка раз­п­ли­та, сти­гай­ки до соб­с­т­ве­на­та си ги­бел. Чис­то елин­с­ка­та ра­дост от то­ва ди­а­лек­ти­чес­ко ре­ше­ние е тол­ко­ва го­ля­ма, че при­да­ва на ця­ла­та твор­ба чер­ти на въз­ви­ше­на ве­се­лост и по то­зи на­чин пре­чуп­ва нав­ся­къ­де ос­т­ри­е­то на про­це­са. В “Едип в Ко­лон” се на­тък­ва­ме на съ­ща­та ве­се­лост, но из­диг­на­та на си­яй­на ви­со­та. На зас­тиг­на­тия от пре­ко­мер­ни не­щас­тия ста­рец, пос­ре­щащ всич­ко, ко­е­то го спо­ле­тя­ва, са­мо ка­то стра­дащ, е про­ти­во­пос­та­ве­на свръх­зем­на­та, спус­на­ла се от бо­жес­т­ве­ни­те сфе­ри ве­се­лост, ко­я­то ни за­гат­ва, че със сво­е­то чис­то па­сив­но по­ве­де­ние ге­ро­ят е дос­тиг­нал най-вис­ша ак­тив­ност, пре­ми­на­ваща и от­въд пре­де­ли­те на жи­во­та му, до­ка­то съз­на­тел­ни­те дейс­т­вия и стре­ме­жи в пре­диш­ния му жи­вот са го во­ди­ли са­мо до па­сив­ност. Та­ка ин­т­ри­га­та в Еди­по­ва­та ле­ген­да, ко­я­то за смър­т­ни­те из­г­леж­да не­раз­ре­ши­мо зап­ле­те­на, сти­га пос­те­пен­но до раз­в­ръз­ка ­ и най-дъл­бо­ка чо­веш­ка ра­дост ни об­зе­ма при ви­да на то­ва бо­жес­т­ве­но по­до­бие на ди­а­лек­ти­ка­та. Ако с то­ва обяс­не­ние сме от­да­ли зас­лу­же­но­то на по­е­та, все пак из­ник­ва въп­ро­сът, да­ли е из­чер­па­но и съ­дър­жа­ни­е­то на ми­та и вед­на­га ста­ва яс­но, че схва­ща­не­то на по­е­та не е ни­що дру­го ос­вен имен­но он­зи си­я­ен об­раз, кой­то ле­чи­тел­ка­та при­ро­да ни пред­ла­га, след ка­то сме хвър­ли­ли пог­лед в про­паст­та. Едип, уби­е­цът на ба­ща си, съп­ру­гът на май­ка си, Едип, от­гат­на­ли­ят га­тан­ка­та на Сфин­к­са! Как­во ни го­во­ри тайн­с­т­ве­но­то три­е­дин­с­т­во на те­зи съд­бов­ни де­я­ния? Има ед­но прас­та­ро, осо­бе­но пер­сийс­ко на­род­но по­верие,че мъ­дър въл­шеб­ник мо­же да се ро­ди са­мо от кръ­вос­ме­ше­ние, а то­ва с ог­лед на Едип, от­гат­на­лия га­тан­ка­та и же­ни­ха на май­ка си, мо­жем да из­тъл­ку­ва­ме вед­на­га та­ка: там, къ­де­то чрез раз­га­да­ване и ма­ги­чес­ки си­ли са раз­би­ти  ма­ги­я­та на нас­то­я­ще и бъ­де­ще, за­кос­те­не­ли­ят за­кон на ин­ди­ви­ду­а­ци­я­та и изоб­що ис­