Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.10.2014 13:10 - ДРЕВНОГРЪЦКАТА ПОЕЗИЯ - началото и Архилох - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2833 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 07.10.2014 14:11


Олга Фрейденберг - Произход на гръцката лирика /фрагменти/:

 

  “Отделянето на субекта от обекта не върви по права линия. Процесът, при който субектът и обектът се проявяват с едни и същи функции, продължава много дълго. Отражението на този дълъг процес все още си долавя пре VІІ век пр.н.е. Най-поразителен пример за това е раждането на автора. Това изключително събитие става само защото представите за видимия свят се раздвижват и познаващият човек се отдалечава от природата, която опознава. Лирическият автор е особен автор, той в никакъв случай не е по-късният лирически поет, нито поет въобще, а е още само певец, продължител на песенната, на мусическата традиция. Анализирайки същността и атрибутите на този лирически автор, аз стигам до извода, че той представлява форма на своеобразен субект - още неотделен напълно от обекта, несамостоятелен, но който поема неговите функции. Опознаващият природата човек е все още толкова свързан с обективния свят, който опознава, че се вижда като негово оръдие, като негова пасивна принадлежност/Г.Г./

 

Лирическият автор се представя във формата на бог. В божеството кристализира представата за вече отделения от човека свят; но макар отдалечен от божеството, в някои несъзнателни актове човекът все още продължава да се чувства като една от разновидностите му. По този начин е свързана с култа гръцката лирика. Лирическият певец е форма на Аполон; и по съдържание, и по структура лирическата песен е много близка до оракула  /Г.Г./.. Аз говоря сега не за генезиса. Лирическият автор продължава да бъде божество от познавателна гледна точка. Но това е особена форма на божество, вече не образна, а понятийна. Гръцкият лирически певец представлява обожествената природа, но се възприема чрез понятията, които се зараждат. Всичко показва, че е така: самосъзнанието на певците, тяхната тематика, биографичните митове, формата на песните, предопределението на лирическите жанрове. Може да се посочи как Сафо е била възприемана в категорията на богиня Афродита,…как Алкей в аполоновски одежди се изобразява по аналогия с Аполон като типичен певец-предсказател…”Поетите” вече не са богове, но те имат функцията на богове…Да се припомним Алкей и Сафо по вазите и да ги съпоставим с вазовите изображения но богове и герои портрети на хора не са се рисували върху вазите…”    

 

Музи

 

 

Древните музи

 

     Счита се, че първите, които са ги почитали и поднасяли дарове за музите на Хеликон, не са поетите и певците, а страшните великани От и Ефиалт. Те въвели култа към музите и им дали имената, но за тях музите са били само три -Мелета (гр. μελετη- "учение, опитност"), Мнема (гр.μνιμη - памет) и Аойда ("песен"). С течение на времето от Македония дошъл Пир и дал имена на деветте музи. За тяхното хтоническо минало свидетелстват и децата, които те имат от Зевс, Аполон и други богове. От брака на Мелпомена и речния бог Ахелой се раждат сирените - мискантропични същества, които примамват моряците със своите песни. От Зевс и Калиопа, а според други източници от Талия и Аполон се раждат корибантите - жриците на малоазитската богиня-майка Кибела, и до днес почитана в Ефес. Древните музи са наричани "бурни" ( от гр.θουριδες), което е със същия корен като фурии и в тази посока, образът на музите се приближава до този на ериниите -богините на отмъщението. Музите и менадите често се споменават заедно. Примерно цар Ликург бил наказан от Дионис, за това че преследвал музите и менадите. Музите жестоко си отмъщавали на всеки, дръзнал да ги предизвика.

 

 

Класическите музи

 

    Класическите олимпийски музи са дъщери на Зевс и Мнемозина. Техен водач е бил Аполон. Считало се е, че на тях е подвластно миналото, настоящето и бъдещето и ще имат пророческа дарба. Те били покровителки на певците и музикантите и ги обучавали в изкуствата. Съветвали и утешавали хората, отнасяйки се доброжелателно към тях. Давали на артистите власт над човешката душа, възпявали законите и добрите нрави на боговете. Класическите музи са неотменно свързани с реда и хармонията в света. Те, както и останалите богове имали свои храмове, които се наричали музеи. От тази дума дошло и съвременното значение на сградите, където се съхраняват и показват произведения на изкуството и други паметници от миналото. Всяка муза има име и атрибути:

 

 

Калиопа - муза на епическата поезия, изобразявана е с писмена табличка. Тя е и майката на Орфей.

Клио - муза на историята и се изобразява със свитък в ръка.

Урания - муза на астрономията. Изобразява се с глобус.

Ерато - муза на любовната поезия. Изобразява се с китара.

Евтерпа - муза на лирическата поезия. Изобразява се с флейта.

Мелпомена - муза на трагедията. Изобразява се с трагическа маска.

Талия - муза на комедията. Изобразява се с комическа маска.

Терпсихора - муза на танците. Изобразява се с лира.

Полихимния- муза на химните и пантомимата. Изобразява се с покривало на главата.

 

  Евтерпа

 

 

    Евтерпа ("увеселяваща"), в древногръцката митология е муза на музиката. В по-късен период е считана за покровителка на лиричната поезия и е изобразявана с флейта. Според някои тя е измислила двойната флейта. Нейн син от речния бог Стремон е Рес, който по-късно е убит от Диомед в Троя според Омировата Илиада. Името й идва от гръцкото eu (добре) и τέρπ-εω (доставям удоволствие)

 

 

 

 

 

Периоди в развитието на древногръцката лирика:

 

І   п е р и о д /от средата на VІІ век - до средата на VІ век прн.н.е./ - През него творят Архилох и Мимнерм от Йония, Алкман от Спарта, майстор на хорова лирика, лесбоските поети Алкей и Сафо, първосъздатели на соловата лирика, Калин от Йония и Тиртей от Спарта, първосъздатели на елегията, Стезихор от Сицилия и Арион от Коринт.

 

ІІ  п е р и о д / второта половина на VІ век пр.н.е./ - През това време управници на Атина са тираните Пизистрат, Хипарх и Хипий… Тогава творят Анакреонт от Теос и Симонид от Кеос. Принос в архаичната лирика имат и философите Ксенофан и Парменид.

 

ІІІ  п е р и о д /първата половина на V век пр.н.е./ -  Най-прославените поети на Древна Елада тогава са  П и н д а р  от Беотия, Теогнид от Мегара и Бакхилид от Кеос.

 

ІV  п е р и о д /втората половена на V век - началото на ІV век пр.не./ - Лириката като дял на литературата запада при разцвета на трагедията и комедията. Лириката става по-драматична, а стилът й по-изящен. Тези тенденции се наблюдават в творчеството на Тимофей от Милет.

 

 

Дялове и жанрове в старогръцката лирика:

Обособяват се  д в а  големи дяла: м е л и к а / хорова и солова/, където съпровождащият инструмент е лира или цитра; е л е г и я  и  я м б, които се изпълняват в съпровод на флейта.

   С термина м е л о с  се назовават онези стихотворни творби, в чието изпълнение се съчетават рецитация, песен и танц.

   В елегията имаме съчетаване на хекзаметър с пентаметър:

х е к з а м е т ъ р - шестстъпен размер, пет дактилни /една дълга и две кратки/ стъпки, а в края спондей или хорей /дълга и кратка/

п е н т а м е т ъ р - петостъпен размер от пет дактила /пръста/

   В старогръцката лирика ямбическия сих се състои от т р и  ямбически диподии /съединение от два ямба /кратка и дълга сричка/, които образуват       я м б и ч е с   к и я   т р и м е т ъ р, т.е. шестостъпен ямб.

 

Ж а н р о в е: дитирамб/Дионис/, пеан/отначало на Дионис/, прозодий/Аполон/, хипорхема, партений, епиникий, енкомий /хвалебствена песен/, трен /заупокойна песен/.

 

 

 

                                  ДРЕВНОГРЪЦКА ЛИРИКА

 

     Ямбът се пише в двустишия, от които първият е хекзаметър /както в епоса/, а вторият в 5 стъпки /пентаметър/, така вместо постоянно повтарящо се спокойно, леещо се епическо слово, се появява сякаш начупено, нецялостно, във всеки случай неепическо слово.

    Новата нагласа я виждаме у Архилох от Парос: “О, тих бъди във радостта, / а в мъка не тъжи. И знай какъв закон / царува между хората.”...в културно-исторически план индивидът започва да става по-интересен от колектива.

    Тираните представляват знак за решителна победа в обществено-политическата сфера на индивидуалната, наднародовата идеология...в епохата на архаизма се налага аристократичен етически модел, в който акцентът е поставен както върху произхода рода и традицията, така и върху физическата годност и войнското възпитание. /Оттук произтича идеологията на калокагатията, т.е. да се равнопоставят телесно и душевно начало, физически и морални качества, както и на идеала за себевладеене, дисциплина и мяра./...

Солон: “Когато човекът / извършва велики дела, / много трудно е / да се хареса / на всички.”...тези първи лирици се явяват не развличащи своите слушатели, а техни възпитатели и духовни водачи.

Архилох: Едно голямо нещо зная:

направи ли ми някой зло,

със страшно зло му се отплаща.

 ................

Чезна от томление, нямам вече душа.

До мозъка на костите боговете ме бодат

яростно с люти мъки и болки.

                           Превод на Александър Балабанов

Тиртей: О, хубаво е за храбреца да умре

във първите редици на борбата

в защита на родината.

Но да напуснеш своето отечество

и плодородните му равнини,

да тръгнеш на просия –

какво по-тежко от това?

Да скиташ със любимата си майка

и стария баща,

и дребните дечица, милата съпруга....

                            Превод на Борислав Георгиев

Теогнид: Сърцето на човека издребнява,

когато понесе обида силна,

но то отново се изпълва със достойнство,

след като отмъсти жестоко.

                             Превод на Б. Георгиев

Стезихор: Нека запеем за радост на всички

песен във чест на

къдрокосите музи,

нека запеем във гама фригийска –

иде пищна пролет.

                              Превод на Б. Георгиев

Анакреон: Възпявам Ерос нежния,

окичен със корона от цветя.

Той властвува дори над боговете

и укротява хората.

                              Превод на Б. Георгиев

Хей, кобилке тънконога, що ме гледаш все накриво

и жестоко ме отбягваш...Може би съм лош ездач?

Но почакай – иде време, ще ти метна аз юздата

и на повода покорна, ще препускаш ти под мен.

Още скачаш из лъките, крак във въздуха подмяташ,

сигурно не си открила своя опитен ездач.

                        Превод на Георги Батаклиев

 

       В йонийско-еолийската лирика преобладават насладите на живота – пирове, любов и една фина субективност на човешкото начало. Алкей и Сафо са образцовите автори на това светоусещане...

      Тенденцията за синтез на източното и западното изкуство в архаичния период ясно се вижда в лириката...Континентална Гърция дава струнните инструменти /лира, китара, арфа/, които е прието да се свързват са Аполон и неговата подредена красота. От Мала Азия идват духовите инструменти /флейта, панфлейта/, които е прието да се свързват с Дионис и неговата екстазна чувственост...дорийският и фригийският лад внушават яснота, твърдост, мъжественост /Аполоновото начало/; лидийският лад внушава пасивност, наслада на съзерцанието и на фините разнообразия в живота...

 Декламативният дял обхваща ямб, епод и елегия...Меликата се дели на солова /монодия/ и хорова....авторът постига чрез вино или други стимуланти боговдъхновение /мания/...индивидът се откъсва от колектива и усеща своя възторг или страдание на субект, изправен срещу един динамичен, променящ се свят.

 

Десетата муза

   Философът Платон назовава Сафо “десетата муза”...пише на еолийски диалект...с името й се свързва лидийската арфа...В епиталамиите си е близка до фолклорно-обредната песен, в епиграмите се долавя дидактичен елемент...

   Сафо е родена вероятно през 612 г. пр.н.е...известно време е изгнаница в Сицилия...Ръководи музикално-поетическа школа за девици от знатни фамилии...Александрииските поети и приписват около 9000 стиха, но до нас са достигнали 3 цели стихотворения и 100-на фрагмента...

Андре Бонар, Гръцката цивилизация /1957/: “Обучени от по-възрастните си наставници, служителките на музите по-късно са имали задължението да въплъщават в Митилена съвършенството на Афродита. Цялата поезия на Сафо е проникната от блясъка на женската красота. Лицето на жената според нея е трябвало да се озарява от трептяща светлина. Очите й са изпълнени с прелест, походката й предизвиква желание. Крайната цел на културата е да се постигне красотата...

  В атмосферата на непрестанни празненства девойките са водили – под внимателния поглед на богинята, чието внимание върху техния живот те е трябвало да усещат предварително – полумонашески начин на живот, строг и ревностен едновременно; тях тук не са ги готвили за безбрачен живот, а са ги приучвали към мисълта за бъдещия съпруг. Поетическата култура, която Сафо им е насаждала чрез своите пламенни строфи, прославящи всемогъществото на Афродита и изпявани в хор от девойките, била наричана от древните “еротика” и е представлявала култура на любовта. Девойките постепенно били посвещавани в призванието си на жени около своята възпитателка, отдавна вече изравнила се с Афродита в радостите и мъките...”

...подобно буря

разтърсва любовта душата ми:

тъй вятърът планински

събаря дъбове...

...................

...не знам какво да правя

във мен живеят две души...

...................................

...Зeфирът милва

свежата повърхност на водата

и шушне в клоните на ябълката.

А от листата, нежно тръпнещи,

полека сън дълбок се стича...

..................

И пак понесъл ме е Ерос,

отпускащият тялото, горчиво-сладък –

пред него съм безпомощна...

                           Преводи на Борислав Георгиев

Никола Георгиев, “Поява и утвърждаване на единно родово понятие лирика”: “...Слабият интерес на Аристотел към лириката окончателно потвърждава забелязаното от редица изследвачи “озадачаващо омаловажаване” на нейната художествена и теоретическа важност в стара Гърция. Между причините, които най-често се сочат като обяснение на този безспорен факт – нравствени, идейни, обществени, естетически, - важно място вероятно са заемали и систематизационно-описателните затруднения на тогавашния изследвач, буквално затрупан от необхватното и противоречиво множество на лирическите видове и тесните им неспецифизирани връзки с музиката...”

 

 

 

АРИХИЛОХ /VІІ - VІ век пр.н.е.

НВ. Според Арнолт Бронен /Езоп/ името му е композирано от архос=командир и лахос=рота, т.е. „командир на рота”

Александър Балабанов: Ето Архилох. Парос, към средата на седмото столетие. Той е бил стихиен темперамент. Изгубва имота си и се впуща в странни авантюри по целия свят. Скитник, гол, пламва по малката пъргава сърна русокоса Необула, която се кичела “с миртово клонче и с ален трендафил, хубаво цвете; а пък коса й сянка държи на плещи и на снага”. Или както я рисува на друго място: “Разпуснала коса и снага - ех, и старец би се залюбил.” Баща Ј Ликамбес го отблъсква просташки. “Мен, клетник бездушен, страст ме яде; боговете ме пронизват с остри болки до кости.” Но защо да се мъчи само той? Със своите по-люти от болките си ямби накарва и баща, и дъщеря да полудеят и да се обесят. Ето как се подиграва сам с бащата:

“Дядо Ликамбе, кажи ми що чиниш? Кой ти взе ума? Нали ти беше нявга с ума си! А сега си станал за смях на целия град.” Ту побеснява от злоба, ту си измива с лек присмех над себе си позора от челото. Като бягал в боя, изгубил щита си. Нищо, нали си е той пак в кожата! Щитове много... Рядко се е раждал поет с такъв груб и мощен израз. С две-три думи охарактеризирва цял остров. Така, когато говори за планинския Тасос:

“Ето изправил се като магарешки гръб със своята грива.”

Такава бе отначало службата на създадения отАрхилоха ямб; неговият нападателен, изострен на края тон е напомнял на гърците на кучешкия лай. Разбира се, полека-лека примесените хореи смекчават остротата и в по-късни времена виждаме, че ямбът става основен стих за всички видове поезия, освен за епическата.

Неусетно поезията си присвоява и обществени права, захваща да се меси в политиката, да прокламира войни и да ги предводителства. Така се създадоха войнствените песни. Най-първи остатъци от тях имаме от Калинос от Ефес (начало на седмото столетие). Ние знаем доста за неговите боеви “елегии”. “Елегия” не би трябвало да разбираме в днешния смисъл на думата. За античната литература тоя термин има повече техническо значение, видът на стиха дава името елегия. Няколко двустишия от един хекзаметър и пентаметър образуват една елегия. Трябва да разгледаме подробно строя на тия двустишия, за да разберем защо именно такъв стих се избира за боеви подстрекателни песни. Накратко, според моето чувство: първият стих, хекзаметърът издига мисълта; вторият - пентаметърът, на който в средата и в края липсва слабият звук, значи, свършва само със силни, трещи я на два пъти с ярост. А за произхождението на думата “елегия” почти нищо положително не може се каза. Доскоро се мислеше, че елегия произлиза от “е лего” - вайкам, - защото в тоя стих са се писали погребалните или тъжалните песни, също и такива при празници на гробовете. Но по-вероятно е следното тълкуване: “Елегос” - сигурно дума из някое азиатско наречие - означавало тръстикова тръба, която е пригласяла на флейтата при погребални шествия.

 

Бруно Снел: ... В “Одисея” Архилох е срещнал:

 

“Както денят, който праща бащата на вечни и смъртни,

тъй се мени и сърцето на земнородните хора.”

В този смисъл той отправя следните стихове към приятеля си Главк:

“Умът на всички хора смъртни, Главк, сине на Лептин,

насочен винаги е тъй, какъвто ден е Зевс изпратил

и мислят те според това, което тъкмо ги засяга.”

Това че от “Одисея” Архилох взема тъкмо тези две общи формулировки, подчертаващи несигурността, на която е изложен човек вследствие привлекателността и силата на нещата, показва колко силно е долавял той тази уязвимост на човека, а и други стихове потвърждават това. Дотук все още няма нищо принципно ново, но това диференцирано виждане спомага и собственото АЗ да бъде по-точно видяно в неговото своеобразие, а с това вече на света се появява нещо наистина ново...

Бруно Снел: Противопоставянето на общопочитания разкош и обикновените, но по-смислени неща е също чуждо на Омир, но подобен мотив, поднесен естествено в съвсем друга област, съществува още у Архилох. Суровият воин, на когото са еднакво чужди нежните тонове на Сафо и одухотвореният чар на Анакреонт, описва как си представя добрия офицер:

“О, снажен вожд аз не обичам да крачи нашироко

с разкошни къдри и подстригана брада.

Той може да е даже нисък - дори да бъде

кривокрак,

ала походката му твърда - да е изпълнена с

кураж.”

Бруно Снел: .... До парадоксалност достига едва Архилох - пищната красота прави офицера неспособен, дългите си стройни крака той използва само за бягство (това се чете между редовете), бляскавата външност разрушава вътрешните стойности. И друг път далеч по-рязко от Сафо, грубо дори Архилох противопоставя на общоприетите ценности това, което сам той смята за по-ценно:

“Саянски някой воин ще се радва

на моя щит, излишен вече: аз го хвърлих.

Нали от неизбежна смърт се аз спасих -

щита пропаднал!... - Нищо, ще си взема друг,

и не по-лош...”

Какво ме е грижа за някакъв си щит? Животът е по-ценен. Спартанската чест - героят се завръща непременно с щита или върху щита - за Архилох е илюзия, която той дръзко и живо демаскира.

Бруно Снел: ...Още преди Архилох Калин и Тиртей в своите елегии са възвърнали непосредствеността и живостта на напътствията към воински добродетели, които са намирали у Омир, и постепенно са ги превърнали в актуални военни песни, с които в битките на своето време са призовавали воините към храброст. Чрез такова възвръщане от литературното към непосредственото, каквото тук се проявява за първи път, европейският дух многократно е достигал до нещо ново. Първи Архилох съзнателно и радикално се насочва към непосредственото. Той също стои в литературната традиция на Омировата героична песен, като говори с нейния език за нейната основна тема - войната. Но от войната той снема цялата епична прелест, възприемайки я като отруден настоящ живот: говори за сухия хляб в полето, за глътката вино на поста, за тежката битка, която предстои. Като наемен войник той се сблъсква в живота с всичко, описано в епоса - този път без илюзии, а то означава значително по-осезателно. Колкото и да е несигурен един задочен извод (до нас са достигнали само откъслеци от неговите стихотворения), по всичко личи, че Архилох е говорил не толкова за това, защо се води войната и как да се побеждава чрез смелост, колкото за неволите и несигурността на войната. Тук той е узнал - нова и велика - голяма истина за живота. Военната песен вече губи предназначението, което има у Калин и Тиртей, да вдъхновява воините, престава да наподобява стихотворен боен призив, стимул за затворения кръг на войниците, а произлиза по-скоро от следната социална функция на войника: Архилох преследва свои лични цели; но колкото и да е активен той, стиховете му служат не само в делото, служат му, за да изказва своите вълнения, изразяват житейски неволи и несигурност.

Ако говори за любов, то тя е нещастна. За Омир любовта съществува единствено като едно от радващите неща в живота; споменава я ведно с танц, вино или сън, но за нещастна любов не говори никъде. Любовта бива най-многото злощастно заслепение, като във вълшебния пояс на Афродита:

“Имаше в него любов, и копнежи, и думи лъстиви,

дето ума заслепява дори на хора разумни.”

Архилох възприема този мотив:

“Копнеж любовен тайно е проникнал във сърцето,

с мъгла замрежил е очите

и разума добър отнел е от душата.”

Мъглата, с която биват посипани очите, също е заимствана от Омир, у когото е симптом на смърт или немощ. Именно това навежда на мисълта, че Архилох не наблюдава отстрани у другиго последиците от несподелената любов, защото срещаме този мотив и в друг един запазен откъс, който сигурно се отнася до него самия:

”В копнеж лежа, злощастен,

останал без душа - по волята на боговете

от болки страшни

дълбоко чак до костите пронизван.”

Архилох възприема любовта си като нещо, което го приближава до смъртта и немощта. Любовта го пронизва, казва той, по волята на боговете. Представата, че чувствата възникват не спонтанно, от душата на самия човек, а се дават от боговете, е наследена от Омир. Ново е обаче, че той с особена интензивност възприема любовта, на която е попречено да се сбъдне щастливо; но тук любовта не е вече от радостно осъществяващия се живот, а преминава към обратната крайност, усещането за смъртта. Самата любов поетът възприема като дело на божеството, но това, че е спънат равният ход на преживяването, той осъзнава като нещо лично, като немощ, като безпомощност, подобна на смъртта....

Бруно Снел: ...Архилох не е бил човек, склонен да робува на чувствата си. В нещастието си той е виждал по-скоро онова, което се е изпречвало на пътя му и му е попречвало да бъде щастлив. Умеел е да се брани активно:

“Едно разбирам аз, и то велико е:

На оня, който сторил ми е зло, жестоко ще му отплатя.”

Нещастната любов е изтръгнала от него не нежни вопли, а сурови тонове на възмущение и гняв. С възмущение са наситени и други стихотворения на Архилох, които нямат нищо общо с любовта, но все пак в един съществен мотив са сходни с любовната лирика на Сафо. Едно сурово, но твърде изразително стихотворение на проклятието гласи:

“Дано потъне във вълните яростни

и в бурното море.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074946
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031