Формиране на нов мироглед през архаичната епоха:

  Още в мирогледа на Хезиод правдата и справедливостта заемат средищно място.  Те спомагат за радикалното преустройство на полисния живот, съдействат за премахването на предимствата на аристокрацията. През епохата на класиката Пиндар спокойно обявява: “Законът е цар”.

  Изработва се идеал за доблестта и мъдростта /sophia/. В предишните представи /на аристокрацията/ “добър” означава непременно “знатен”. Идеалът за мъдростта се изгражда чрез критиката на традиционната религиозно-митологична система. Правят се опити природните явления да се приведат в някаква стройна система. Идеята за подредеността, за космоса като съвкупност от множество материални формации, се пренася от полиса върху природата.

     Широко разпространение придобива религията почитаща подземните сили, въздигаща в култ Деметра, Кора и Дионис. В светилището на Елевзин /Атика/ започват да се провеждат в началото на VІ век пр.н.е. тъй наречените Елевзински мистерии. Организира се тържествено шествие на мистите, т.е. посветените в мистериите.

    През средата на VІ век Пизистрат поощрява всеобщото честване на Големите Дионисии /март-април/. Малките Дионисии се провеждали обикновено в края на есента /окомври-ноември/.

БЪРТРАНД РЪСЕЛ:

С.46...Начинът, по който от култа към Дионис се поражда един дълбок мистицизъм, въздействал изключително силно върху мнозина от философите и участвал при оформянето на християнската теология, е наистина забележителен, и трябва да бъде разбран от всеки, който желае да изучава развитието на гръцката мисъл.

   Дионисий или Бакхус по произход е тракийски бог. Тракийците били много по-нецивилизовани от гърците, които гледали на тях като на варвари. Подобно на всички примитивни земеделци, те са питаели култ към плодородието и са имали бог, който го е осигурявал. Името му било Бакхус. Никога не е било много ясно дали Бакхус имал образа на човек или на бик. Когато тракийците открили как се прави бира , те решили, че това е божествено опиянение, и въздали почести на Бакхус. Когато по-късно познали виното и се научили да го пият, започнали да гледат с още по-добро око бога. Неговата функция при осигуряването на плодородието става подчинена спрямо функцията му свързана с гроздето и божествената лудост, предизвикана от виното.

       Орфизмът е тайнствено учение, което проповядва, че светът е сътворен и се поддържа от любовта. В него задгробният живот се свързвал с блаженството, а земният – със страданието. Орфиците гледали на пребиваването на душата в тялото като изпадане от задгробния свят. Предполага се, че орфическото учение е възникнало в Тракия и началото му е свързано с култа към Дионис и с мита за сладкогласния певец на любовта Орфей.

БЪРТРАНД РЪСЕЛ:

С.49 Орфей е смътна, но интересна фигура. Някой твърдят, че е съществувал действително, а други, че е бил бог или измислен герой. Според традицията той идва от Тракия подобно на Бакхус, но според мен изглежда по-вероятно той /или движението, свързано с неговото име/ да е дошъл от Крит. Извън съмнение е, че съдържанието на орфическите учения носи много идеи, чийто първоизточник е вероятно Египет, а влиянието на Египет върху Гърция се осъществявало предимно чрез Крит. За Орфей се казва, че е реформатор, разкъсан на парчета от пощурели менади, подтиквани от Бакхусовата ортодоксалност. Неговата отдаденост на музиката не е толкова застъпвана в по-ранните варианти на легендата, колкото в по-късните форми. Първоначално той е бил жрец и философ...

С. 52...Орфиците били аскетична секта; виното за тях е било единствено символ, както по-късно при християнството е причастието. Опиянението, към което се стремели, е “ентусиазмът”, единението с бога. Те са вярвали, че по този начин ще постигнат мистичното познание, непостижимо чрез обичайните средства. Този мистичен елемент се внася в гръцката философия от Питагор, който се явява реформатор на орфизма,, подобно на Орфей, реформатора на култа към Дионисий. От Питагор орфическите елементи преминават във философията на Платон, а от Платон – в по-късната философия, която е до известна степен религиозна.

С. 54 Орфиците не са много по-“спокойни” от който и да е варварин, поклонник на Дионисий. За орфиста животът на този свят е страдание и умора. Ние сме приковани към колело, което се върти през безкраен цикъл от прераждания и смърти; нашият истински живот са звездите, но сме привързани към земята. Единствено посредством пречистването, самоотричането и аскезата можем да се изтръгнем от колелото и в крайна сметка да постигнем екстаз от единението с Бога...

       Религиозно философско учение..Стремеж към усъвършенстване.Култ кум слънцето-соларен,  и към земята -хтоничен. При погребение на орфист тялото му ритуално се разкъсва на части. Култът е силно белязан мъжки хомосексуализъм практикуван широко през Античността. Комплексът край село Татул е орфически.

        Дуализмът е специфичен за тракийския орфизъм. Основното божество, първообраз на гръцкия бог Дионис, наричан Загрей или Сабазий, е нощното превъплащение на слънцето. През деня то се символизира от друг бог - тракийски еквивалент на Аполон.

БЪРТРАНД РЪСЕЛ:

С. 68 Питагор е една от най-интересните и озадачаващи фигури в историята. Традициите, свързани с него, са не само необяснима смесица от истина и измислица, но и в най-неразкрасената си и най-неоспорима част ни се представят в любопитна психологическа светлина...Той основава религия, чиито основни догми са трансмиграцията на душата и греховността на яденето на бобови растения. Неговата религия се въплъщава в един религиозен ред, който на места постига контрол над държавата и установява управление на светци. Но упорстваащите в заблуждението копнеели за боб и по някое време се разбунтували.

С. 69...Някои от правилата на Питагорейския ред били:

1.     Да не се яде боб.

2.     Да не вдига това, което е паднало.

3.     Да не се докосва бял петел.

4.     Да не се разчупва хляб.

5.     Да не се прекрачва над праг.

6.     Да не се разбърква огъня с желязо.

7.     Да не се яде направо от самуна.

8.     Да не се скубе от гирляндите.

9.     Да не се сяда върху крина.

10.                        Да не се яде сърце.

11.                        Да не се върви по многолюдни пътища.

12.                        Да не се дели общ покрив с лястовици.

13.                        Когато гърнето е свалено от огъня, да не се оставя следата от него в жаравата, а веднага да се разрови.

14.                        Да не се гледа в огледало освен по видело.

15.                        Когато се стане от постелите, те да се пригладят, като се заличи отпечатъкът от тялото.

   Всички тези предписания спадат към примитивните табу-концепции...Според аангличанина Корнфорд /?/ питагорейството е реформационно движение в организма, а орфизмът е движение за реформи в култа към Дионисий. Противопоставянето на рационалното и мистичното, протичащо през целия ход на историята, за първи път се появява при гърците като противопоставяне между олимпийските богове и другите, по-малко цивилизовани богове, по-силно свързани с примитивните вярвания, третирани от антрополозите. В това разделение Питагор е бил на страната на мистицизма, въпреки че неговият мистицизъм е изключително от интелектуално естество. Той сам си приписва полубожествен характер; твърди се, че е казвал: “Има и хора, и богове, и същества като Питагор.”

С. 73...Питагор, както всеки знае, е казвал, че “всички неща са числа”. Това съждение, разтълкувано от съвременна гледна точка, е лоогически абсурд, но това, което означава, съвсем не е абсурдно. Питагор е открил значението на числата в музиката, а връзката, която той установява между музиката и аритметиката, се запазва в математическите термини “хармонична средна величина” и “хармоничен ред”. Той е мислил числата като форма, така, както изглеждат върху зара или картата за игра. Ние все още говорим за квадрати и кубове на числата – термини, които дължим на него...Той вероятно е схващал света като атомичен, а телата, като изградени от молекули, съставени от атоми с най-различна форма. И така той се е надявал да направи аритметиката основен метод за изследване както във физиката, така и в естетиката...

   През епохата на архаиката се утвърждава Делфийската религия. Оракулите в Делфи поощряват човека да опознае себе си, насърчават умереността и благоразумието, съветват да се отбягват прекалеността и крайностите. Максимата “Опознай себе си!” означавала всъщност “осъзнай своята ограниченост” и охранявала престижа на старата родова аристокрация. Ако в някой полис е извършено престъпление, делфийският оракул очиствал полиса от “осквернението” и предписвал въвеждането на култове към нови аристократични “герои”.

Aлександър Балабанов – Старогръцката лирика /студия/

Защото гръцка лирика и гръцка музика значи все едно и също. Гръцкият поет бе същевременно и композитор, певец. Неговата певческа слава е създавала литературата му. Не ще погреша, мисля, ако кажа, че само благодарение на музикалната си прочутост са достигнали до нас някои поети, за нас сега важи само по съдържание, защото ни за музиката, ни за ритмите на гърците можем да имаме ясно понятие. Гръцките поети именно в тая област са създавали своето ново, там са показвали оригиналност и понякога гениалност. Поети изобретяват музикални инструменти, почти ги усъвършенстват. Те са певци в същинската смисъл на думата. Лирикът Алкман казва, че знаел всички песни на птичките; дитирамбистът Арион при едно пътуване на кораб, когато спътниците му искали да го хвърлят в морето, за да го ограбят, запял и с хубавите си песни привлякъл един делфин, който го извадил на спасителния бряг. Бакхилид говори повече за музикалните си дарби, отколкото за чисто поетическите си: “Аз съм славеят от Кеос (отечеството му), който има глас по-сладък от славейския.” И ако се осмеля да бъда по-искрен и да запитам някои възхитени от Пиндар господа, който едва ли не самоцел създаде от ритъма и от строя на строфи и стих, материя съвсем неизследвана и без надежда да се изследва, защото ни липсва чувство за това, ако поискам конкретен отговор на въпроса, от какво се възхищават - ще ли някой да може да ми го даде?

Потокът на истинската гръцка лирика бликна в началото на седмото столетие преди Христа, шуртя през цялото шесто и току внезапно се скри в петото. Не ни е останал цял или поне половина нито един поет от тая епоха. Сравнително най-щастливи сме с Пиндар: от него имаме цяла книга оди и епиникии ((БЕЛЕЖКА ПОД ЛИНИЯ: Обяснения на специфичните жанрове в старогръцката лирика в “Старогръцка лирика. Критически прочити и коментари” - Изд.”Слово”, В.Търново, 1994 г., стр.40-42 - бел. съст.)), макар и да знаем, че това е само една десета част от това, което е създал. От Бакхилид, второстепенна величина, доскоро нямаше почти нищо; едва преди десетина години бидоха намерени голяма част от стихотворенията му, било цели, било без край, без начало или среда. От Сафините девет книги стихотворения имаме само три, от които само едното изглежда да е цяло, именно одата на Афродита. Солон, Тиртей, Симонидовци, Стезихор, Теогнист, Анакреон, Терпандр, Архилох, Алкей - и от тях само тук-таме по някое късче, увиснало на някоя изсъхнала вейка в голямата гора. А от мнозина ту по един ред, ту по една дума само.

Но и по туй можем да почувстваме силата на гръцката поезия: трогателната й наивност, естественост, богатство, свежест на израза, пълна художественост. Навсякъде, гдето се е чувал гръцки език, звучела е гръцката песен, една и гръцка навсякъде: нейните звуци ще да са били и в най-тежки времена тайнствените сили, които са свързвали тъй разпокъсаните гърци из целия тогавашен свят. Певец от дъното на Мала Азия е намирал сроден отглас далече в Марсилия. Не рядко са се събирали певци в по-значителни центрове, за да надвият себе си и да надвишат досегашните си гласове. Никак не е бъркало обстоятелството, че всеки певец е пял само на езика на родината си: дориецът със своя енергичен тон, еолиецът със своя меко меланхоличен, а йониеца със своята култивирана елегантност. И всичко туй се е преплитало с една омайна хармония. Безподобно лирическо брожение в един цял свят, чиито царства ние само ред по ред ще можем да изгледаме, а често може би и да разгледаме: едно царство на злоба и отмъщение, друго на патриотизъм и обществени блага или язви, трето на религия и божественост, четвърто на любов, пето на гуляй и живот.

Гъркът е бил буен, горещ, всякога жива плът и кръв, неотстъпен поклонник на живота и на всички наслади от него. Горко томува, който се опита да му отнеме какво и да е благо от съществуването, кратковременността на което тъй силно е чувствал. Огнена фантазия ще скрои небивало отмъщение, ще открие фантастични средства, ще създаде нов език, за да събори изпречената пред желанията му стена.

След епохата на елегиите поде глас истинската лирика, тъй наречената мелическа поезия: религиозни, хероически и любовни песни; химни и оди, гръмки дитирамби и трияди, всички предназначени за пеене - соло, хор, кога с инструменти, кога не. Почти цели три века тия химни са били едничките художествени литературни произведения.

За нас изгубили много или може би съвсем значение, но за гърците са били най-важни от всички произведения на лирическата муза религиозно-хероическите химни и поеми, изпълнявани на празнични богослужения. Не вярвам да отида далече, ако кажа че тия оди и поеми са били писани само по поръчка или, най-малко, създадени за обявените състезания при тържествата. Всичко ме предизвиква да напомня за развитието на портретната живопис в Италия: и там поръчаните икони довеждат живописта до оня блясък, който ни слисва днес. И в Гърция краят бе един Пиндар....

За гръцката религия или, по-право, за същността на разликата между модерна и древна религия, че първата е заповедническа, а втората само наставническа, споменах в забележките си върху старогръцката драма. Тук ни интересуват гръцките богове, героите и техните фигури. Те са изцяло поетически създадени образи, залегнали дълбоко в душата на поколенията - затуй за едни и същи герои-богове всички поети пеят. Те са действително поеми (поео - творя, творения) - в буквалния смисъл на гръцката дума. Наш Крали Марко още не стига до петите на който и да е гръцки герой: той още не се е сношавал с божествата, той още не е бог. Нито пък негде се е замислил нявга за небето, за трайното, за вечното, неговите борби са плод на неговите земни инстинкти и дертове. И в най-пищните оди, които му пя българският народ 4-5 века, никъде не го виждаме по-дълбок от своето руйно вино и печено агне. Дотолкова, щото не се свеня да ме обвинят в кощунство, като разправям какво мисля. Крали Марко не е герой, а бабаитин. И великото необоримо безвкусие на българския народ се възпита и усъвършенства според неговите груби ориенталски тупания по гърди. Един Болен Дойчин със сестра си Ангелина се е доближил донякъде в паметта на народа до възвишен героизъм. За него има и свещени чувства: още блещука кандило на някакъв Дойчинов гроб в Солун. А гръцките герои-богове са били винаги свещени. Всяка местност си е имала своите герои или богове. Разликата между бог и герой се е преливала или дори често съвсем изчезвала. От герои към богове и обратно. Героите, в чиято чест са ставали някакви тържества: надпреварвания, борби и пр., са се давали от наставниците-поети като пример на живия герой-победител в игрите, а често са били представяни като висш идеал, който трябва да се догонва от живия. Тъй е постъпвал Пиндар в своите победохваления на сиракузките тирани, в одите, наречени “епиникии”. Тия оди са с един възвишен език, до немай-къде сложен стил, с несметни строфови вариации, често с един епическо-лирически замах. И все по-нови и по-нови форми намираха поетите. Всеки от измервателите е образувал един вид школа, гдето се е упражнявало неговото откритие. Така Талетас от Крит, в края на седмото столетие, откри “пеана” и “хипорхемата”, изпълнявани от младежта на Спарта; Алкман - партениите за момински хорове; Арион - гръмкия “дитирамб”; бляскави хероически химни или “енкомии” Стезихор; и най-после Симонид, Бакхилид и Пиндар сляха всички видове в една сложна композиция, за да създадат величествените епиникии. Тая литература почти цели три века изпълнява ролята на драмата в Стара Гърция. От всичките тия автори ние притежаваме цели или по-значителни откъслеци само от Пиндар, Бакхилид и още от някои послешни второстъпенни сили. Въобще за малцина можем да съдим направо по техните творения. Имаме ту някой откъслек, ту няколко несвързани стиха или пък само по някой ред. И всичко туй предадено лошо. Чисто религиозни песни са бивали поръчвани на поети било кога сполети някаква напаст отечеството, било кога е трябвало да се благодари на някой бог. Тъй, към края на седмото столетие върлувала чума в Спарта. Оракулът съветва да се повика критският поет Талетас, който да нареди религиозни празненства, за да се премахне чумата. Той създаде “пеаните”, един вид “Господи помилуй”, разбира се, с по-конкретно съдържание и с истинско художество. Въведе още нова музика и основа своя артистическа школа...

 За слава на бога Дионис Арион създаде дитирамба - шумен, гръмогласен и развълнуван, изпълняван от голям хор на подевка. И, изглежда, неговите стихове съвсем са се заглушавали под гръмките звуци на мелодията му. От него не ни е останало нищо цяло...

Пръв измени чисто божествения характер на одата и отиде веднага до крайност Ивик от Региум в Сицилия към края на седмото столетие. Неговите оди възпявали съвременници и се наричали енкомиони. Иначе той не се е отличавал с особен поетически талант. Прославил се е повече чрез създадената около неговата смърт легенда “Ивикови жерави”. Понеже е живял в двора на най-луксозния по онова време тиранин, Поликрат Самоски, както други събратия там, и той е бил предаден на всевъзможни плътски сладострастни удоволствия, които възпявал ту по воля, ту по заръка на господаря си. И в това Ивик не е надминал обикновената посредственост....

Освен тия първенци има цяла плеяда поети от същия тип, за които ние почти нищо не можем да кажем, защото времето не ни е оставило по-други следи, освен имената им или някои заглавия на стихотворенията им.

  “Личните чувства и стремежи на ранните лирици се ограничават в момента, в който човек бъде изтръгнат от устрема на общия живот, в момента, в който човек съзнае, че е откъснат от дървото на вечния растеж, обхващащо всяко живо същество. Тогава именно се открива поглед към собствената душа. Тази индивидуална душевност все още не е носителка на всеобщите завладяващи чувства, а само на реакциите, когато тези чувства биват подтискани. Любовта не е вътрешно чувство, а дар на Афродита и Ерос /Г.Г./. Лично е само раздвоението на чувството при нещастна любов. Колкото и своеволен да е Архилох, колкото и съкровена да е Сафо, те все пак не изпадат в романтично опиянение пред дълбините на собственото чувство. И ако Сафо казва “красиво е това, което човек обича”, тя всъщност има предвид, че хората намират красотата в различни неща, но не всеки е сигурен в своята преценка. Чувството никога не достига до неопределеност, а винаги има своята опора в нещо установено, което е или желано, или преследвано като цел.