НОВАЛИС /1772 - 1801/
Живот и творчество: Наследник на обедняла аристократична фамилия, отгледан в семейна среда, в която се е съхранила пиетистката духовна нагласа, той се посвещава на задълбочени научни изследвания и бързо си създава авторитет на способен минен инженер. Като поет той следва отначало примера на Шилер, но по-късно се сближава с братята Шлегел и споделя много от теоретическите им постановки за поезията и мисията на поета. Събитието, което внася драматичен обрат в духовното му развитие е внезапната смърт на годеницата му Софи фон К ю н, която през 1797 година издъхва на петнадесетгодишна възраст.. В лирическия му цикъл “Химни на нощта”/1799/ се наблюдава радикална промяна в представата му за света. Покрусен от загубата на единствената възлюбена от век.
Добавка от Георг Лукач /финал/: изключително чувствителната му душа девойка Новалис представя живота като смърт, а смъртта като истинския живот, деня като своеобразна нощ за изстрадалите души, а нощта като озарен от виденията на наранената от загубата на Любимата фантазия ден.
През 1798 година се появява философската повест на Новалис “Учениците от Саис”, а една година по-късно излиза лирическия му сборник “Духовни песни”/1799/. През последните години на живота си той работи върху един своеобразен романтически “възпитателен роман””Хайнрих фон Офтердинген”, който остава недовършен. В двете му части - “Очакване” и “Изпълнение”, поетът романтик проектира да проследи духовната еволюция на легендарния немски минезингер, живял и творил в началото на ХІІІ век.
Добавка от Георг Лукач/финал/: „Това е трагедията на романтизма, че единствено животът на Новалис успява да стане поезия. Неговата победа е осъждане на смърт на цялата школа. Защото всичко, с което романтиците искат да завладеят живота им стига само за да постигнат една красива смърт. Тяхната философия за живота е само една философия за смъртта, изкуството им да живеят е изкуство да умрат. Защото желанието им да обхванат целия свят ги превръща в роби на всяка /цялата/ съдба и може би Новалис ни изглежда толкова велик и толкова цялостен, само защото е станъл робът на един господар.”
Естетическите възгледи на Новалис: Новалис поставя началото на романтическата политическа теория с късото си е с е “Христианството и Европа”. В него той се връща към щастливата за Европа епоха преди появата на лутеранството, което разбива духовното единство на католическата религиозна общност в западните предели на континента. Най-често цитираните афоризми на Новалис, с които се обосновава своеобразния му “магически идеализъм” са:” Ние мечтаем за пътешествия из света, а света е в самите нас. Именно в нас, а не другаде, са се заселили вечността, миналото и бъдещето” и “Има един път осеян със загадки който отвежда навътре в нас”.
През 1798 година в списанието на йенските романтици “Атенеум” излизат “Естетическите фрагменти” на Новалис. В тях се изповяда типично романтичното гледище, че културата отхвърля затворените идеологически системи. На истинската култура като система са присъщи свободата и безкрайността. Вече казахме, че йенските романтици предпочитат афористичното поднасяне на теоретичните си прозрения и констатации и оценяват високо фрагментите като естествени, спонтанни мисловни изблици, които пораждат най-точната представа за естеството на новоформиращата се художествена тенденция - романтизмът.
Като изкушен от философията млад човек Новалис се стреми да обхване същността на вселената, да прозре закономерностите, на които се подчиняват макро и микрокосмоса. Неговите космологични представи съдържат определено етични оценки, които ни подтикват да приемем, че той разглежда света като формирано от първозданните морални ценнности единство. В неговата умозрителна представа за вселената любовта е заложена като основополагащ принцип. Нашият германист Константин Гълъбов твърди, че този немски поет е вярвал, че съществува галванизъм на духа: “Новалис превръща науката в поезия, защото като привърженик на мистика Месмер вярва, че в спиритичния сеанс, сомнамбулизма и хипнотизма се разбулвала скритата зависимост между природата и човешката душа. Този възглед споделя и Новалис. И за него в тия ненормални състояния човешката душа преставала да бъде индивидуално съзнание, заживявала като частица от общата душа на природата и успявала да лицезре най-ясно абсолютното. Спиритичният сеанс, сомнамбулизмът и хипнотизмът били ключ към светая-светих на тайните и източник на висше мистично познание” /К.Гълъбов, Хайне, стр.82/.
Според Новалис “природата притежава художествен инстинкт и желанието да се разграничи природата от изкуството е само празен бъртвеж”/Фр.1086/ Същият художествен инстинкт е присъщ и на човека:”Почти всеки човек е в известна степен вече художник. В действителност той вижда отвътре навън, а не отвън навътре. Той чувства отвътре навън, а не отвън навътре…”/Фр.1120/. “Изобразяването на душевността трябва да бъде също както изобразяването на природата, самодейно, по своеобразен начин всеобщо, обединяващо и творческо” - пише Новалис/Фр.1241/
За него “поезията е изображение на душата, на вътрешния свят в неговата целокупност”/Фр.1211/. Тя “разтваря чуждото битие в своето собствено”/Фр.1190/.”Поезията лекува раните, които нанася разсъдъкът, пише Новалис.Тя се състои от диаметрално противоположни съставни части - от възвисяваща истина и приятна заблуда.”/Фр.1197/. Във фрагмент 1203 той твърди: ”Поезията е героят на философията. Философията издига поезията в принцип. Тя ни учи да опознаем същността на поезията..” В друг свой фрагмент/1209/ Новалис развива типично романтическата теза за невъзможността да се дефинира поезията: ”Има специален усет за поезия, поетично настроение в нас самите. Поезията е изцяло лична, поради това не се поддава на описание и дефиниция”. В предходния фрагмент/1208/ той се произнася със същата категоричност относно оценката на поезията: ”Критиката на поезията е пълна безсмислица. Достатъчно трудно е да се реши изобщо дали нещо е поезия, или не и все пак това е единственото възможно решение…”
Във фрагмент 1229 Новалис обявява: “Истинският поет е всезнаещ; той е един истински микрокосмос.” Според него “царството на поета трябва да бъде светът, съсредоточен във фокуса на неговото време”/Фр.1221/ “Отначало поетът и жрецът били едно и също лице и само по-късните епохи ги разделили - разсъждава той. Истинският поет обаче остава винаги жрец и истинският жрец е останал завинаги поет.”/Фр.1225/. Във вече упоменатия фрагмент 1208 Новалис излага самобитно романтическото си виждане за мисията на поета: ”Усетът за поезия има много общо с усета за мистицизъм. Той е усет за особеното, личното, непознатото, тайнственото, за това, което тепърва ще се разкрие, за необходимо-случайното…Поетът наистина е лишен от усет за реалността, затова пък всичко се извършва в него самия. Той представлява в най-истинския смисъл на думата субект-обект - душа-свят…Усетът за поезия има близко сродство с усета за пророкуване и религиозния, ясновидския, усет изобщо.”
Във фрагментите на Новалис откриваме забележително теоретично усърдие да се дефинира мястото на поезията сред другите изкуства: ”Поезията е прозата сред изкуствата. Думите са акустични конфигурации на мислите.”/Фр.1192/ “За човека поезията е това, което е хорът за гръцката драма - начин на действие на красивата, ритмична душа - глас, който съпровожда нашето творческо изграждане…”/Фр.1196/. ”Поезията е напълно това, което е пластиката за външния, изобразявания свят и музиката на тоновете. Ефектът е нейна диаметрална противоположност, доколкото тя е пластична, но все пак има и музикална поезия, която привежда самата душа в многообразна игра от трептения.”/Фр.1211/. “Поетът трябва да притежава способността да чете мислите на другите, а също и да представя с най-разнообразни изразни средства целия разновиден поток от мисли. Както музикантът може да възпроизвежда в душата си различни тонове и инструменти, да ги раздвижва и да ги свързва по различни начини, така че сам става сякаш жизненият дух на тези звуци и мелодии, както също така и живописецът като майстор и творец на багрени образи умее да ги променя по свой вкус, да ги противопоставя и съпоставя, да ги умножава, да ги пресъздава във всички възможни разновидности и поотделно сами за себе си, така и поетът трябва да е в състояние да си представя говорещия дух на всички предмети и действия в неговите разнолики прояви, да владее всевъзможните видове на речта и да им вдъхва живот с особен и самобитен смисъл…”/Фр.1230/.
През епохата на романтизма нараства интереса към самобитната поетика нао приказката. Във фрагмент 1258 Новалис излага своите теоретични прозрения относно приказката, която в предходния фрагмент/1257/ вече е определил като “канон на поезията”: ”В истинската приказка всичко трябва да бъде необикновено, тайнствено и несвързано, всичко да диша живот…Светът на приказката е свят, диаметрално противоположен на света на истината и именно поради това толкова много му прилича, както хаосът прилича на съвършеното творение…Истинската приказка трябва да бъде едновременно пророческо изображение, идеално изображение, абсолютно необходимо изображение. Истинският творец на приказката е ясновидец на бъдещето.” Приказката допада на либерално настроения теоретик на романтизма в Германия, защото в нея “владее истинска природна анархия”/Фр.1260/.
Новалис като поет /”Химни на нощта”/: Сборникът на Новалис “Химни на нощта” се появява в последния брой на издаваното от йенските романтици литературно списание “Атенеум” през 1797 година. Той се сътои от своеобразни лирико музикални рапсодии, в които се вписват и поредици от римувани стихове. Поетът романтик отдава в този си сборник явно предимство на музикалното внушение на ритмуваната проза пред рационалното изразяване на чувствата в строго римуваната лирика.
Новалис се изявява като завършен романтически поет най-вече чрез проникновеното лирическо изследване на единството на света, което е погребано под илюзорното му многообразие. Ръководен от изострената му от дълбокия емоционален стрес интуиция той търси отвъд лъчезарната реалност на деня в мрака на нощта мистичните послания от Създателя на това единство. Името на любимата му Софи придобива за него нов смисъл, може би под влияние на гадателските прозрения на късносредновековния немски мислител Якоб Б ь о м е, който назовава с гръцкото име София Божията премъдрост, въздигната като единствена цел на мистичното извисяване. Изгубено поради самоувереността на рационалистичната просветителска философия, усещането за единството на света изчезва и от интерпретациите на историческия му развой.
Новалис е дълбоко съкрушен от смъртта на своята единствена възлюбена София фон Кюн, която напуска пределите на земния живот на 15 години, покосена от скоротечна туберкулоза. Всеотдайно влюбеният поет отначало замисля да я последва в отвъдния живот като се самоубие, но после решава да се пренесе при любимата си чрез мобилизирането на волята си да бъде вечно до нея като установи мистично приобщаване с душата й. Той изповядва, че “се чувства обграден от реалното присъствие на Любимата”, макар че тя вече се е преселила в отвъдното. Той твърди, че “улавя нежните призиви, които му отправя Невидимия свят”. Изпадналият в пълно отчаяние Новалис е споходен, според негово признание, от духа на Любимата на 13 май 1797 година, който го приканил да заживее изцяло в света на виденията си.
Изкушен от пиетистката етика на Зинзендорф, възстановил монашеския орден на Моравските братя, вдъхновен от учението за природата на Спиноза и от тезата на Шелинг за тъждеството на духа с природния свят Новалис “се заселва” в света на виденията, който според него се разкрива само на “любимците на Нощта”. Тъй като мъртвата София продължава да обитава непрекъснато в него, въпреки че той вече се е сгодил с друга жена / Юлия фон Карпантие/, поетът романтик й посвещава шестте лирически “барелефа в проза”, които съставляват съдържанието на сборника “Химни на нощта”. В него той използва образа на нощта за да означи състоянието на “вечно душевно блаженство”, тъй като в успокояващата й тъмнина човек се чувства странно освободен и подвластен единствено на опияняващия екстаз на любовта.
В първите три химна Новалис отстоява идеала си за любовта като всепоглъщащо екстатично състояние, което е достъпно само за ограничен кръг посветени. В първия химн поетът възхвалява Нощта като “посветителка на младия човек в дълбините на живота”, която го въвежда в познанието на тайнството на любовта.
Защо се връща вечно утринта?
Защо властта на земното не свършва?
Злощастната ни суетня погубва
долитането дивно на нощта.
И жертвеникът скрит на любовта
защо навеки не гори?
Отмерено е времето
на светлината,
ала без време и пространство
е на нощта властта.
Сънят ни вечно трае.
Сън свещен,
недей ощастливява толкоз рядко
обреклите се на нощта
във бурната ни земна делничност.
Не виждат те едни глупците
и сън какво е те не знаят.
Те знаят сянката, която
във оня здрач
на истинската нощ
от жал ти мяташ върху нас.
Не те усещат те
на гроздовете в златното море
и на бадема
в чудния елей,
нито на мака в сока кестеняв.
Не знаят те,
че ти открай докрай
облъхваш скрит гръдта
на крехката невинна дева
и в рай утробата превръщаш…
Не знаят те,
че идеш от сказания исконни,
за да отвориш дверите небесни,
че носиш ключа и отваряш
чертози преблаженни -
Ти, на безбрежни тайни
носител ням.
Превод на Димитър Стоевски
Своеобразна лирико музикална вариация върху темата за “вечния сън” е вторият химн. В третия химн Новалис приканва възлюбената си София да му се яви отново като й припомня, че тя вече го е осенила с присъствието си до него като нетленен дух на 13 май.
Последните си три химна Новалис зарежда с религиозните си убеждения, вярвания и представи. В четвъртия химн поетът въвежда лирическите си вариации около двата типично романтически мотива - любовта, т.е. неумиращата страст към Любимата, и религията, т.е. ревностната посветеност на култа към Христос. Своята представа за блажен живот “горе”,в обятията на Бог, романтикът Новалис пресъздава в петия химн. Шестият химн напомня за религиозен хорал изграден по мотива “Ела, смърт, за да ме спасиш от земните страдания!” В сборника не срещаме нови мотиви, нито задълбочени философски прозрения, но той ни покорява със сюгестивния си ритъм и музикалното лирично интерпретиране на простодушните човешки вярвания и вълнения.
През зимата на 1797-1798 година Новалис пише един своеобразен поетико-философски фрагмент, който озаглавява “Учениците в Саис”. След смъртта на четиринадесетгодишната му “единствена любима” София Кун младият поет романтик изпада в дълбока депресия, от която го извежда едно пътешествие да Фрайберг, където той се среща с прочулия се тогава минералог Вернер. С беседите си известният учен връща отчаяния младеж към живота и му подсказва сюжета, който той развива в “Учениците в Саис”. По същото време Новалис изучава ревностно съчиненията на философа Фихте и се пристрастява към тезата му за Свръхаза като надарен с неизтощима творческа мощ повелител на природата. Във фрагмента се долавя и влиянието на Фридрих фон Шлегел, който във фрагментите си, публикувани в йенското списание “Атенеум”, провъзгласява абсолютното превъзходство на поезия над другите изкуства.
Първоначалното намерение на Новалис е да напише философско лиричен роман, който да се състои от две части “Ученикът” и “Природата”. Като използва понякога херметично кодиран поетичен език, предназначен само за “посветени”, той проследява чудодействата на Учителя, който изпълнява с радост благородната мисия да преодолява и съчетава непреодолимите противоречия. За него хората могат да бъдат звезди, а звездите - хора. Той се държи като повелител на силите и явленията в природата, като “посветен” в живота на растенията, животните, облаците и камъните. Учителят притежава мощта да открие избран от него покойник и да го възкреси за живот. Той е своеобразен магьосник, който борави свободно с безкрайната мощ на своето “Аз”, вдъхновен от “магическия идеализъм”, към който ориентира фантазията на човешкия род философа-чаровник Фихте.
Учениците живеят сред атмосферата на магьосничества, озарявани от време на време от заслепяващи проблясъци, които отмират скоро в далечните селения на бляновете. Предпочитаният от Учителя негов следовник “има дълбоки и мрачни сини очи и бяла като лилия кожа”. Един ден той изчезва, но Учителят успокоява другите, че той ще се върне и “вече няма да има нужда от уроци”. Един от другите, несръчен, неразбиращ нищо до деня, в който се завръща “излъчващ блаженство” и показва “камък със странна форма”, който предизвиква у всички “ясното предусещане за един възхитителен свят”. Учителят и учениците му се стремят да открият скритите истини, до които може да ги отведе само интуицията в моментите, когато тя бъде насърчена Божията милост.
Във второта част Новалис описва природата като припомня, че през Златния век хората са били в по-непосредствен контакт с нея. Той разказва приказката за Зюмбюла и Малката розичка, в която моралната поука е, че любовта се извисява над всичко и се оказва недостъпна за този, който я търси. За да разберем природата тя трябва да проникне с цялата си пълнота в нас. В това начинание хората трябва да се отдадат само на божествения импулс, който ги тласка към себеподобните им, защото от “интимното сливане” с духовния свят на природата и от хармонията на този свят с Цялото, изниква почти веднага начин на мислене, благодарение на който най-точно може да се схване Вселената. Природата си остава няма, ако “Азът” не се потопи изцяло в нея, за да разгадае загадките й, да я одухотвори и извлече духа, който е скрит в нея. Човекът, който не се е научил да разчита природата, остава цял живот слепец.
Новалис твърди, че само поетите, деца преизпълнени с любов, могат в блажените си мигове да открият възхитителни неща сред тайните на природата и могат да ги известят с неосъзната от самите тях простота. На това място във фрагмента един ученик изпява “химн в прослава на водата”, всемогъщият елемент, който излива любовта и братството над земята: “Във водата ние виждаме не само отражение на небето, тя означава нежното сближаване, сприятеляването; докато неукротимото желание иска да се издигне , щастливата любов обича да слиза в бездънната дълбина.” Това е най-впечатляващият израз на интимната същност на поета Новалис, който, макар че не е пантеист и е неподвластен на желанието да се слее с природата, открива духа на природата в процеса на себеизследването си и прославя поезията, която подтиква хората да се побратимяват в порива им да раздават обич на другите.
Проницателен анализ на особения лирически натюрел на романтика Новал прави именитият унгарски литературен историк и критик Дьорд Лукач, който в статията си “Романтическата философия на живота: Новалис “ пише: “Неговата опасност беше смъртта. Собствената смърт и смъртта на най-близките на душата му. Житейската му програма можеше да гласи само така: в поезията си да превърне в рими смъртта, която трябваше да бъде неговият живот; хармонично да вплете в нея живота си като неприкосновена даденост. Да живее така, че смъртта да изглежда само ключова дума и никога да не слага край на нещо, вътрешната закономерност и красота на което не изисква вечна фрагментарност; да надживее смъртта на любимата, но така, че мелодията на болката никога да не заглъхва напълно, така, че с болката да започва ново летоброене, че неизбежната му смърт да остане дълбоко вътрешно свързана с тази на любимата и краткият живот между двете смърти все пак да бъде богат и пълен с преживявания.”
Новалис като романист: Новалис отнася романа към “естествената поезия”/Фр.1264/ и си го представя като “свободна история, все едно митология на историята”/Фр.1269/. “Романът има за сюжет живота, изобразява живота…Романът като такъв не съдържа определен резултат - той не е образ и факт на един-единствен дял от живота. Той е нагледно осъществяване, реализиране на една идея. Идеята обаче не може да се улови само в един дял. Идеята е безкрайна поредица от дялове, ирационална величина, неопределима, неизмерима…”/Фр.1272/ Според Новалис “романистът се стреми да сътвори поезия с помощта на събития и диалози, на разсъждения и описания, както лирикът с помощта на чувства, мисли и образи.” /Фр.1274/. “Романът трябва да е поезия отначало докрай, пише той. Както философията, поезията е именно хармоничната настройка на нашата душа, където всичко се разхубавява, където всяко нещо намира подобаващ нему вид, всичко - своя подходящ съпровод и подходяща среда…”/Фр.1276/ Романът, според Новалис се изгражда върху противопоставянето на две реалии - ”борбата между поезията и не-поезията, между стария и новия свят”/Фр.1277/.
С незавършения си роман “Хайнрих фон Офтердинген” Новалис пародира просветителската представа за “възпитателен роман”, защитена художествено от Гьоте в романа му “Годините на учение на Вилхелм Майстер”. В Германия тази творба се възприема до днес като романтически вариант на жанровия подвид “роман за възпитанието”. Наистина Новалис не приема романа на Гьоте:”Това е в основата си една фатална и глуповата книга - толкова претенциозна и превзета, - непоетическа в най-висока степен, що се отнася до духа, колкото и поетическо да е изображението. Това е една сатира срещу поезията, религията и т.н…”/Фр.1287/.
В този си роман Новалис се заема да пресъздаде духовното развитие на немския минезингер, придворен поет на Фридрих ІІ, крал на Сицилия и германски император/1220 - 1250/. Той озаглавява първата част на тази си творба “Очакването”, а втората, която не успява да довърши - “Осъществяването”. Авторът ни запознава с героя в бащината му къща. В своя сън юношата Хайнрих, след като странствува из вълшебни страни, стига до една пещера, в която открива Синьото цвете - символ, според повечето тълкувания, на немската романтическа поезия, т.е. на чистата поезия, възпроизвеждаща съвършенния духовен живот.
След време Хайнрих напуска родната си къща в Тюрингия и заедно с майка си заминава при дядо си. По време на пътуването им синът и майката стават свидетели на приготовленията за поредния Кръстоносен поход. Хайнрих се запознава с младо момиче, плинено и доведено от Изтока, което му изпява носталгична песен за своето изгубено отечество. Този епизодичен образ в романа на романтика Новалис напомня за пленителната Миньон в просветителския “роман за възпитанието” на Гьоте “Годините на учение на Вилхелм Майстер”. След ужасяващите сцени на подготвящия се завоевателен, кръвопролитен поход двамата пътници срещат един стар миньор, който им говори въодушевено за различните метали и чудните минерали, скрити дълбоко в земните недра.
Със сладкодумния миньор те се спускат в една пещера, където откриват един някогашен владетел от династията на Хохенцолерните, който, след славното си минало, се е оттеглил там, за да се запознае с далечната история на света от мъдрите стари книги. Впечатлен от наставническите му поучения Хайнрих продължава пътешествието си и скоро пристига при дядо си, където заварва прославения вече поет Клингзор, чийто прототип е вероятно олимпиецът Гьоте, и красивата му дъщеря Матилде.
Между Хайнрих и Матилде се ражда пламенна любов, която бащата следи с благородна покровителственост. Между любознателния юноша, мечтаещ да стане прочут поет, и постигналият вече славата на поет мъдър старец възниква спонтанна симпатия. Клингзор разказва, по настояване на Хайнрих, една поучителна история. В зареден с много символи и алигории разказ старецът предрича победата на поезията над творенията на хладния разум и над всички нейни злонамерени врагове. Този разказ може да се приеме като предсказание на събитията и случванията във втората част на романа: Хайнрих ще навлезе във високата политика, ще бъде приет радушно в двора на Фридрих ІІ в Палермо, ще предприеме пътешествие чак до Светите места, ще участва в битка край Пиза, ще пребивава продължително време в Рим, а след това ще се завърне в родната си Тюрингия, където ще участва в прочутото състезание между минезингери “Певците на Вартбург”.
Според проекта на Новалис в края на втората част на романа ще се покаже единението на съществата и силите в Природата - животните, растенията и камъните ще проговорят и ще смесят гласовете си в хармония, символно претворяване на романтическата теза за Вселенската хармония. След смъртта на Матилде нейната неумираща женственост ще се превъплъщава във всички жени, в които ще се влюбва през живота си Хайнрих. Накрая прославилият се минезингер ще намери в реалния свят Синьото цвете. Както вече споменахме Новалис не успява да разработи приживе проекта си докрай и романът “Хайнрих фон Офтердинген” остава недовършен.
В прочутата си студия “Романтическата школа” късният немски романтик Хайнрих Хайне представя накратко първия романтически роман в немската литература, създаден от неговия именит събрат по перо и предшественик, по следния начин: “В сегашния си вид този роман е само фрагмент от една голяма алегорична поема, която, както “Божествената комедия” на Данте, е трябвало да възпее всичко земно и божествено. Хайнрих фон Офтердинген, прочутият поет, е героят на този роман. Виждаме го като млад в Айзенах, прелестният градец, разположен в подножието на стария Вартбург, където са се вършили най-велики, но и най-глупави неща, където Лутер преведе своята Библия и където няколко несмислени националистически глави изгориха жандармерийския кодекс на Г. Кампиц. Все в този Вартбург е ставала някога и онази безмилостна надпревара между певци, в която сред другите поети е пял и Хайнрих фон Офтердинген, рискувайки живота си в състезание с Клингзор Унгарски, за което четем в Манеския сборник. Главата на победения трябвало да падне под секирата на палача, а съдия е бил тюрингският ландграф. Внушително се издига сега над люлката на героя Вартбург, арената на неговата бъдеща слава, и в началото на романа си Новалис ни го показва, както казах, в бащината му къща в Айзенах:
“Родителите са си легнали и спят, стенният часовник цъка в монтонен ритъм, навън зад хлопащите се кепенци вие вятърът; от време на време стаята се изпълва с бледата светлина на луната.
Момчето лежеше неспокойно в постелята си, то си спомняше чужденеца и неговите разкази. “Не са съкровищата, казваше си то, които събудиха у мене такъв неизразим копнеж, далеч от мене е всякаква алчност, ала жадувам аз да видя синьото цвете. То ми е непрестанно в ума, аз не мога за нищо друго да мисля и да мечтая. Никога не ми е било още така досега; струва ми се, че по-рано съм сънувал или че в съня си съм се пренесъл в някакъв друг свят; защото в света, в който досега съм живял, кой се замисля за цветя? Особено за такава необичайна страст към едно цвете тогава никога не бях нещо чувал”.”
С тези думи започва “Хайнрих фон Офтердинген” и навсякъде в този роман виждаме да сияе и благоухае синьото цвете…”-завършва представянето на творбата на Новалис Хайне. По-сетне, за следващите поколения романтици в Германия, към последното от които принадлежи и самият Хайне, Синьото цвете се превръща в поливалентен символ на стремежа им към нравствено съвършенство в любовта, приятелството, поезията и приобщаването им към красотата на безкрайния свят.
Нашата известна изкуствоведка Ерика Лазарова възприема романа на Новалис “Хайнрих фон Офтердинген” като “познаватилно пътуване на странстващия герой, при което се формира нова представа за макрокосмоса”: “Познанието върви през живота, смъртта, природата, обществото, мира и войната, античния свят и съвременната действителност. Новалис говори за тайнствените знаци на битието, които са разхвърляни навсякъде - в кристалите и минералите, по облаците, в цветята, в пеенето на птиците, в чертите на човешкото лице, по черупките на яйцата, по планинските върхове и голите склонове. Разчитането на тези “писмена” дава истинската наука за съществуващото. Чрез поредица идеалистични спекулации философът-романтик стига до изграждането на научната теория върху основата на опитното познание.”/стр.90/.
В края на студията си “Романтическата философия на живота: Новалис” бележитият унгарски философ и естетик Дьорд Лукач пише: “Новалис е единственият истински поет на романтическата школа, само при него цялата душа на романтизма се изля в една песен и само при него това беше изключително душата на романтизма. Другите, ако изобщо бяха поети, бяха просто романтични поети; романтиззмът им предложи само нови мотиви, само промени посоката на развитието им или ги обогати, но те бяха поети още преди да различат в себе си новите чувства и останаха поети, след като скъсаха с романтизма. Животът и изкуството на Новалис - какво да се прави, обобщената фраза е единственото сполучливо определение - представляваха неделимо единство и като единство те са символ на целия романтизъм; сякаш романтическата поезия, подхвърлена на живота и залутана в него, е спасена от живота на Новалис, възвърнала е звучността и истинността си.”
