Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2013 08:49 - Трактатите на Данте Алигиери - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 671 Коментари: 0 Гласове:
0



 

ТРАКТАТИТЕ НА ДАНТЕ:

    Според професор Георги Фотев “влиянието на Тома от Аквино върху Данте е безспорно огромно”: “Може би тъкмо чрез Тома Данте, който не е знаел древногръцки, но е могъл да се запознае с латински преводи на съчиненията на Аристотел, е открил за себе си мислителната вселена на античния мъдрец. Ако между античните поети, а по обясними причини - сам Данте е първият голям поет /през Средновековието поезията фактически е изключена от духовния живот и такава не се създава/, Вергилий е поставен от Данте най-високо, а пък Аристотел е най-високо поставен сред всички антични философи.” /32, с.101/.

П И Р

       Почти сигурно е, че данте започва да пише този трактат през 1304 година, две години след като е бил принуден да се изсели от родната си Флоренция. Това допускане се базира върху уговорката, която авторът прави в V глава на първата част на “Пир”, с която той предизвестява читателите си, че има намерение да напише отделно съчинение в защита на “простонародната реч”(il volgare). Тук трябва да се припомни изпреварващо, че Данте наистина започва да пише трактат със заглавие “За простонародната реч” в началото на 1305 година.

    Според първоначалния замисъл морално поучителният трактат “Пир” (Convivio) е трябвало да се състои от уводна част и още тринадесет части, които са били замислени като коментари на тринадесет “канцони за любовта и добродетелта”. Данте успява да завърши до края четвъртата част. Макар и незавършен този труд на Данте, състоящ се от една уводна и три основни части, днес се възприема като важно философско послание, чрез което се установява прехода в мисленето на първия завършен интелектуалец на Италия от теологичните догми на Средновековието към хуманистичните морални принципи на Ренесанса.

    “В достигналата до нас част от трактата “Пир”, едно изпълнено с поредица символни послания угощение, което е насочено към “изгладнелите за наука”,  се съдържа ценна информация за философските идеи и поетически принципи, към които се придържа ранноренесансовият мислител Данте. За повечето изследвачи на “Божествената комедия” този трактат се използва като основното реферативно произведение, върху което те градят интерпретативната си стратегия.”/41, с. 87/.

      “Пир” се ражда от необходимостта, която Данте изпитва да защити репутацията си пред тези, с които се е познавал и да се представи пред онези, които са слушали за него, като философ, т.е. любител на мъдростта, и като водещ безукорно благочестив живот човек. Първият ренесансов мислител на Италия е ръководен от желанието да сподели своята самобитна житейска философия и да докаже страстната си любов към Мъдростта. Той възприема мъдростта като знание, което човек придобива в стремежа си да опознае истината.

        Данте споделя, че е решил да устрои пиршество не защото е от кръга на “няколкото привилегировани, които седят край масата, на която се сервира хляба на на ангелите”, т.е. мъдростта, а защото, след като се е “освободил от суетните желания на простолюдието, той се е озовал в краката на тези, които са се разположили около трапезата”. Така авторът на “Пир” се заема да събира “това, което изпадне от тази трапеза” и опитва сладкия му вкус като не забравя за онези, които изнемагват сред нещастията на живота и са вечно гладни, тъй като са изцяло обсебени от своите “граждански и семейни задължения”. Ръководен от природния си усет, той започва да пише вдъхновен от желанието да помогне на всички “князе, барони, рицари и други знатни мъже и жени, които представляват част от народа и, тъй като имат други грижи, нямат време да се занимават с литература”.

    Данте признава, че след смъртта на Беатриче е ухажвал няколко достолепни дами, сред които се откроява “любезната Дама” (Donna gentile), която се заема да го утешава. Читателите я разпознават като алегорична персонификация на Философията, т.е. по този начин поетът се връща към годините, когато всеотдайно се е посветил на философските размишления и лирическите изповеди. Той изповяда, че няколко години след това той е бил призован да се върне към духовните ангажименти, които налага на всеки вярващ Католическата църква. Данте споделя, че се е ръководил от благочестивите напътствия на Беатриче от отвъдното да се обърне отново към Бога и да следва мъдрите му наставления. Подвластен на идващо от Небето вдъхновение поетът преживява своеобразно възвръщане към вярата, което е подбудено от неизменно присъстващата в душата му единствена Възлюбена. Беатриче му се явява непрекъснато обладана от трескавото нетърпение да съдейства за спасението на духа му. Всъщност любимата се е посветила на това спасение още от момента, в който душата й се е преселила в отвъдното – момент, който е описан с изящно поетично слово в “Нов живот”. /41, с. 89/.

     В увадната част на “Пир” Данте споделя убеждението, че установяването на благоденствие в обществото зависи най-вече от “знатните мъже и жени”. В тази част Данте обявява, че подрежда трапеза за мъдреци, на която ястия ще бъдат канцоните, а хлябът ще бъдат коментарите. Той приканва да заемат места край нея само хора благородни по душа, както мъже, така и жени, всички, които са гладни за знание, всички, които са се отдалечили заради гражданските си или политически ангажименти от учението. Авторът уточнява, че това не е общество от учени и ерудити, които говорят латински, един език, който нито се променя, нито може да бъде променен, а общност от просветени светски люде, които говорят простонародния език (volgare), който до този момент е използван само в любовната лирика, а сега за първи път се използва във философски трактат.

   Данте поддържа концепцията, че езикът е жив, подвластен на промени и усъвършенстване организъм, тъй както е подвластен на непрекъснато усъвършенстване човешкият опит. Той смята, че всички грамотни хора трябва да бъдат поучавани непременно на родния им език, като се следва ежедневната им реч, пренебрегвана от професионалните учени, заети само с трупането на пари. На тези, които са успели да съхранят в себе си дарената им от Природата мъдрост, авторът на “Пир” обещава да предложи напътствията си в песни, в които ще вложи грижливо целия натрупан от него, зрелият мъж, житейски опит.

      В коментарите, написани в проза, Данте не използва латинския език /”пшеничения хляб”/, за да не бъде прекъсната връзката между съчинените на простонароден език канцони и изясняващите ги размишления. Авторът на “Пир” е твърдо решен да си служи с делничния език /”ечемичения хляб”/, защото той е разбираем за всички и ще разнесе по-нашироко науката, добродетелта и мъдростта. Очевидно Данте е повлиян от неизчерпаемата обич, която още от детството му го свързва с простонародния с тоскански диалект. Та нали на същият този диалект той е изказвал първите си любовни трепети през юношеските си години и е излагал вълнуващите прозрения на зрялата си възраст.

      С ентусиазма на самоук филолог Данте възхвалява родния си говор, тъй като го усеща като най-съвършения инструмент за изразяване на преживените незабравими мигове в отминалия му живот. Той утвърждава достойствата на простонародния тоскански език , тъй като изградената от него делнична реч “може да предава съвсем точно новите понятия по съответния задоволителен и изчерпателен начин”, точно както латинският. Поетът напада с нескрито презрение онези “безсъвестни италианци”, които възхваляват простолюдния език на другите народи и не могат да оценят достойнствата на техния собствен говор, който толкова добре им служи в ежедневния живот.

       “Твърдя, че дадената му от природата любов подбужда влюбения: първо, да възвеличава любимия обект; второ, да го ревнува и трето, да го защитава - разсъждава Данте. - И няма човек, който да не е разбрал, че така става винаги. Тези три подбуди подтикнаха и самия мен да избера нашия роден език, който, поради свойствени за природата ми, а също и привнесени причини, винаги съм обичал, обичам и ще обичам.”

        В края на ХІІІ глава  Данте прави страстна апология на простонародния език, който се появява като всеогряващо слънце оттам, където залязва латинския. По-точно пророчеството на Поета е, че “простонародният италиански език ще бъде новата светлина и новото слънце, което ще изгрее там, където ще залезе старото слънце /латинския език/ и ще разпростре излъчването си над онези, които живеят в мрак и тъмнина”. Така в уводната част на трактата си Данте изразява непоколебимото си убеждение, че много скоро простонародният италиански език ще се наложи като достъпно за всички средство за общуване.

    В същата /първа/ част на “Пир” Данте определя пределно ясно ролята на интелектуалеца /духовния труженик/ в живота на обществото: да възпитава, да разпространява своя опит и знания, да въвежда хората в науката и добродетелта. Към това осъзнато морално и културно призвание се прибавят избора на простонародния език и отстояването на славата, която не може да бъде опетнена от принудителната изгнаническа участ на интелектуалеца.

    Канцоната предшестваща втората част на “Пир” е съчинена в края на  1293 или началото на 1294 година. В нея Данте изяснява конфликта, който възниква между любовта му към Беатриче, отстоявана в лирическия му сборник “Нов живот”, и нарастващото у него страстно влечение към Благородната дама, същата, за която той споменава в глава 35 - 39 на сборника “Нов живот”.

     Преди коментара на уводната канцона към втора част Данте вмъква пасаж, в който изяснява четирите типа смисъл /значения/ присъщи на всяка поетична творба: буквален, алегоричен, морален и анагогически. Той споделя изцяло средновековната представа за поетичната творба като съчетание от четири смисъла: “Първият се нарича буквален. Този смисъл не се разпростира извън буквалното значение на използваните думи - например измислиците на поетите. Вторият се назовава алегоричен. Той е стаен под покривалото на тези измислици и се явява истина, скрита под красива лъжа…Третият смисъл се нарича морален. Това е смисълът, който читателите трябва да дирят в писанията, за да извлекат полза от тях за себе си и за учениците им…Четвъртият смисъл се назовава  анагогически, т.е извисяващ до Небесния разум или свързващ творбата с мъдростта на Светото писание. Той е неизменният носител на истината, заложена както в буквалния смисъл, така и в гореупоменатото Писание, в което намират израз най-висшите Истини, съпричастни с вечната Слава.”

     Тук Данте се спира по-обстойно върху разликата в значението, което придават на алегорията поетите и теолозите. Според Тома Аквински метафоричният смисъл се отнася изцяло към литературния план и на написаното от човек се признава единствено буквален смисъл. В глава ХХV на “Нов живот” Данте придава на алегорическия смисъл рационална мощ. Той твърди, че в някои случаи поетите общуват с неодушевените предмети така, като че ли те са надарени с разум и чувства. Данте зачита този възприет от поетите подход при условие, че те се ръководят винаги от разума и дават възможност да се изясни смисъла на изказаното в проза. Освен това, той отстоява избора на поетите да пишат на народен език, който е достатъчно богат, за да изразява разнообразни по смисъл послания.

       Според професор Георги Фотев “средновековната теологична херменевтика е начин за общуване с Божието слово и със Светото Писание – Библията”: “Всъщност буквалният смисъл на текста се представя в християнската теология и теологична херменевтика по мъчително противоречив начин и с усилие да остане, колкото е възможно на второстепенен план, като нещо, което е с най-малко значение, за което може да се каже, че е така бренно, както изобщо материалния свят. И за Данте буквалният смисъл сам по себе си съдържа в най-висока степен неистина. От гледна точка на средновековната херменевтика буквалният смисъл няма по-голяма тежест от измислиците, които създават в своите басни поетите. Вторият смисъл, който се съдържа в Светото писание, е алегорически. Тук вече Данте видоизменя средновековния херменевтически канон и по-специално прави значително отклонение от гледната точка на Тома Аквински. Данте казва, че алегорическият смисъл се “крие под покривалото” на поетическите басни и е “истина скрита под красива лъжа”. /32, с. 94/.

    “Третият, по-висш, смисъл е моралният, който в средновековната херменевтика е назоваван тропологически. Този смисъл съдържа различни морални напъствия, предписания и полезни изводи.

    Четвъртият смисъл, анагогическият, е своеобразен свръхсмисъл. Той е заложен в Светото писание и е изпълнен с Божиите напътствия. Чрез него се осъществява връзката на поетичната творба с непреходните нравствени ценностси. За да се издигне до анагогическия смисъл човек трябва да тръгне от буквалния смисъл, предхождащ всички останали. За да обоснове порядъка в тълкувателния процес, Данте се позовава на тезата на Аристотел за неразривната връзка на вътрешното с външното, на материята с формата. Става дума за строгата последователност в познавателния процес, обяснена във “Физика” на Аристотел - движение от това, което задоволително познато към по-малко познатото.” /32, с.95/.

    В следващите коментари, съставляващи съдържанието на втората част на “Пир” авторътизлага своята представа за порядъка на небесата във вселената, за йерархията, в която се подреждат ангелските общности и за безсмъртието на душат От ХІІ глава, след като припомня за кончината на Беатриче и утешаващите свои прочити на трактатите на Боеций и Касиодор, Поетът изрежда трудностите, които е срещал при изучаването на философията в продължение на 30 месеца.

      При излагането на подредбата на небесата във Вселената Данте следва Учителя си /Аристотел/, когато защитава като неопровержима истината, че “нашата Земя е неподвижна, не се върти и заедно с моретата е център на звездното небе”. Авторът на “Пир” полага, че Първото небе е небето на Луната, Второто - небето на Меркурий, Третото - небето на Венера, Четвъртото - небето на Слънцето, Петото - небето на Марс, Шестото - небето на Юпитер, Седмото - небето на Сатурн, Осмото - Звездно небе, Деветото - Кристално небе. Зад пределите на всички тези небеса - уточнява Данте - католиците разполагат още едно небе, Емпиреята, иначе казано Излъчващото ослепителна светлина небе, и твърдят, че то е неподвижно…Според Светата Църква, която никога не лъже, в това небе обитават душите на хората постигнали Блаженството.”

    В края на втора част Данте изповяда, че споделя традиционната теологична представа за безсмъртието на човешката душа: “Твърдя, че от всички видове човешко скотство, най-глупавото, най-подлото и най-вредното е да се вярва, че след този живот няма друг живот. Всъщност, ако прелистим всички съчинения както на философи, така и на мъдреци и писатели, ще установим, че те си приличат по това, че всички твърдят, че у нас /хората/ има нещо непреходно…Ние не можем да видим съвършено ясно безсмъртието, тъй като безсмърното е смесено с тленното в нас. Ние можем да видим  съвършено ясно безсмъртието единствено чрез вярата, тъй като чрез разума ние го виждаме през непроницаемата завеса, която се образува от преплитането на безсмъртното с тленното в нашата природа.”

   Третата част на “Пир” е много тясно свързана с предходната втора част. Предпоставената пред нея канцона възхвалява достойнствата на Благородната дама, която се явява персонификация на философията. Тази дама е представена последователно като жената-ангел, като слязла от небето жена, която прави чудеса и раздава блаженство. Главното призвание на Благородната дама е да дарява хората с благородство, да укрепва вярата им, да им помага да постигнат истинската цел на човешкия живот – вечното щастие, което е обвързано с непрекъснатата отдаденост на съзерцанието на Божията премъдрост.

  Тук с разсъжденията си авторът на “Пир” се явява поддръжик на нов тип религиозна култура, в която се отдава предимство на постигането от индивида на по-голяма независимост от господстващите власти /феодалната и религиозната/ при изработването на свой собствен морал.

     По-нататък в третата част Поетът отстоява важното място, което заема в душевния мир на човека  любовта. Излага твърдото си убеждение, че Земята е центърът на вселената, че във вселената господства един йерархичен порядък, в който причините пораждат съвсем естествено следствията. В стремежа си да защити собствената си слава Данте изпреварва възможните обвинения, че много бързо е заменил лйбовта на сърцето си /Беатриче/ с любовта на разума си /Философията/.

    В тази част на “Пир” Данте отстоява тезата на Учителя /Аристотел/, че “разумът е най-благородното ядро на човешката душа”. Като доразвива прозренията на древногръцкия философ италианският мислител твърди, че човешкият разум се изгражда от четирите проявления на добродетелта: даващата знания добродетел, наставляващата добродетел,  изобретяваща добродетел и оценяваща добродетел. Той допуска, че освен тези четири “най-благородни добродетели” човешкият разум съдържа и редица други, които го превръщат в “най-извисената и най-благородна съставка на душата”.

        Буркхарт твърди, че Данте извежда от Аристотеловата дефиниция за благородството - “Благородническото съсловие почива върху превъзходство и унаследено богатство” – своето определение: “Благородническото съсловие почива върху собствено превъзходство или върху това на прадедите.” Но на други места Данте не се задоволява повече с това. Той се укорява, че дори в рая в разговор със своя праотец Качагуида е споменал благородническото потекло, което все пак е само мантия, от която времето непрекъснато откъсва късчета, ако човек не прибавя всеки ден по някоя нова стойност към него. А в “Пир” той откъсва почти напълно представата за nobile /благороден/ и nobilita /благородство/ от каквото и да е условие, свързано с рождението, и я идентифицира със заложбата за всякакаво нравствено и интелектуално предимство; при това поставя особен акцент върху по-висшето образование, като смята, че nobilita е сестра на filosofia.”  /9,  с. 289-290/.

       В предпоследната част на “Пир” Данте отстоява една оригинална, типично ренесансова концепция за независимостта на благородството от богатството: “Поддържам твърдението, че богатството не може да придаде благородство, както допускаха доскоро някои мислители. А за да докажа, че богатството се различава твърде много от благородството, аз твърдя, че богатството не може да отнеме благородството на този, който го притежава. То също не може да му го осигури, тъй като богатството е низко, а низостта е противоположното на благородството.”

     Четвъртата част на “Пир” е написана, за да “насочи хората да осмислят със собственото си съзнание истинското благородство”. В началото Данте привежда определението на благородството, формулирано от немския император Фредерик ІІ /1220-1250/ - “древно богатство и красиви обичаи” -, което по-късно опровергава. За да докаже, че тази формулировка е погрешна, авторът на “Пир” е принуден да съпоставя авторитета на императора с авторитета на философа. Според преобладаващото сред простолюдието мнение благородството би могло да се сведе само до красивите обичаи, тъй като още Аристотел е казал “това, което изглежда красиво за повечето хора, е невъзможно да бъде фалшиво” /”Пир”, ІV, 2-3 глава/.

     Така авторът въвежда като своеобразно социално-философско отстъпление /от текста/ своето пространно размишление върху характеристиките и границите на императорската власт, чието основание се търси в онзи природен закон, който налага на човека да се стреми към осъществяването на собственото му щастие. И тъй като необходимото условие за пхреследване на подобна цел е да се живее в едно справедливо и радващо се на траен мир общество, необходимостта от една световна империя произлиза от това, че само такава империя може да гарантира мира и справедливостта на цялата човешка общност. След като доказва, че имперско управление може да бъде осигурено на Рим и народа му само от Божието провидение, чрез предстоящо в близко бъдеще земно превъплъщение на Божия син /ІV-V глава/, Данте се впуска в разсъждения относно властта на Философа, като има предвид Аристотел, и дали тя поражда доверие и подчинение /смирение/.

     След кратък преглед на приносите на древните философски школи /Академията, перипатетическата школа, стоицизма и епикурейството/ Данте стига до извода, че власта на Императора и властта на Философа се допълват взаимно, тъй като първата без втората е опасна за поданиците, а втората без първата е твърде слаба /VІ глава/. Авторът съжалява, че сред простолюдието се е наложило мнението, че благородството е семейно наследство, и се заема да обяснява какво представлява “истинското благородство”. Данте прибягва да притчата, според която един човек, който трабвало да премине местност, чиито пътеки били затрупани от снега, тръгнал по дирите оставени от преминал преди него умник, и така се озовал на грешен, “виещ се сред трънаци и развалини” път. Ако умникът е успял да налучка правия път, той може да се нарече “храбрец”, т.е. истински благородник, докато вторият, макар че пътят пред него е прокаран, се оказва “най-големия некадърник”, т.е. изроден наследник /VІІ глава/.

   По този начин Данте оспорва сравняването на благородството с “натрупаното в древни времена богатство”, първо, защото подобно богатство нито придава, нито отнема благородство, тъй като то може да е натрупано по нечестен начин или да е плод на неутолима алчност /Х – ХІІІ глава/. Второ, периодът от време изминал от древността едва ли е бил достатъчен за появата на истински благородни потомци, както погрешно смятат простодушните хора, тъй като много рядко от недостоен баща се ражда достоен син. Изводите от тези доводи са два: или благородството не съществува, или /противно на философията и религията/ хората не са създадени от един Творец /ХІV – ХV глава/.

    След като представя благородството като “съвършенство на собствената природа на човека във всяко нещо”, като присъща не само за хората, но и за всички живи същества добродетел, Данте се връща към главната тема на трактата /ХVІ глава/. Като разяснява по примера на Аристотел в неговата “Етика” 11-те морални добродетели /Силата, Умереността, Щедростта, Величието, Великодушието, Честолюбието, Смирението, Любезността, Истината, Eutrapelia, Справедливостта/ и утвърждава превъзходството на интелектуалните /духовни/ добродетели над тях, т.е. на съзерцателния живот над деятелния /ХVІІ – ХІХ глава/,  Данте дефинира човешкото благородство като индивидуална дарба, а не като потомствена зестра, като “семето на щастието посято от Бог в праведната душа” /ХХ глава/.

     Влагането на тази “добродетел” /благородството/ в човешката душа от Бог дава повод на автора да проследи процеса на зараждането на душата в зародиша, както и да говори за щедрите дарове, с които Свети дух обсипва праведната душа, която единствено е предразположена да ги приеме /ХХІ глава/. След като определя благородството като “семето на щастието”, Данте различава две форми на щастието, които са свързани съответно с практическите действия и с операциите на разсъдъка, които съставляват рационалната дейност /ХХІІ глава/. Семето на добродетелта кълни в отделния човек като във всяка от четирите му възрасти дава като плодове различни “съвършенства”: послушание, кротост, свенливост и телесна красота през юношеството; умереност, сила, любов, вежливост и честност през младежката възраст; благоразумие, справедливост, щедрост и любезност през “зрелостта”; и това, което прави душата съвършена в старостта е готовността й да се върне при Бог като благославя собствения си, изминат вече, земен път /ХХІІІ - ХХVІІІ глави/. В края на “Пир”, преди традиционното заключение на автора, предназначено за съвестните читатели, Данте повтаря, че благородството е индивидуална дарба и едно поколение може да се определя като благородносамо въз основа на “добродетелността”, която излъчва всеки родственик в него.

       Френският литературен историк Анри Овет свидетелства, че “години след създаването на “Пир” Данте се укорява за грешките, които е допуснал през зрелия период на живота си, когато се бил отдал на ревностни научни изследвания”: “Той се обвинява, че се е отдалечил от вярата и от Божието откровение в стремежа си да изучи човешката мъдрост. Лишен от напътстващия го ангелски взор на Беатриче, който не би му позволил “да се отклони от правия път”, поетът Данте съжалява, че не е обръщал достатъчно внимание на идващите от Небето послания, “тръгнал е по неистинния път и е следвал фалшиви представи”.

      Данте признава, че е живял сред заблуди не само в плана на духовния живот, но и в делничния живот. Той прекалено пламенно се е отдавал на светските удоволствия, посвещавал се е страстно на други любовни увлечения, различни от истинската любов на детството му, подвеждал се е от други приятелства, които са го отдалечавали от единствения му истински приятел – Гуидо Кавалканти. Така символиката на Данте се обогатява от наблюденията му върху случванията в реалния живот и на хората потопени в делничната действителност. Всъщност поетът създал по-късно “Божествената комедия” наистина черпи от реалния живот, от делничната действителност образите и атмосферата, сред които разполага интелектуалните и религиозните си кризи.” /41, с.88/.

З А ПРОСТОНАРОДНАТА РЕЧ

      Трактатът на Данте  “За простонародната реч” е незавършен. Той се състои от две книги, в които авторът излага идеите си на латински език. В него се проследяват еволюцията и достиженията на италианския език в областта на филологиятал литературата и стихосложението. Авторът твърди, че никой от местните диалекти, говорени в Италия, с изключение на говора възприет във Флоренция, не може да се използва при съчиняването на възвишена поезия.

      Първият авторитетен анализатор на културата на италианския Ренесанс Якоб Буркхарт пише, че в съчинението “За простонародната реч” “под различни форми намира израз многократно заплатеното с толкова страдания чувство, че изгнаникът би трябвало да намери и извън родния си град нова духовна родина в езика и образованието, родина, която не може да му бъде повече отнета.” /9, с. 87/. Същият изследвач твърди, че Данте “намерил нова родина в езика и културата на Италия, но отишъл и по-далеч с думите: “Моята родина е светът изобщо.” Когато му предложили да се върне във Флоренция при недостойни за него условия, той отговорил писмено: “ Не мога ли навсякъде да гледам светлината на слънцето и звездите? Да размишлявам над благородните истини, без да изглеждам поради това лишен от слава или дори покрит с позор в очите на народа и града? Дори и насъщният хляб няма да ми липсва.” /9. с.128/.   

   В първата книга на “За простонародната реч” езикът на простолюдието е представен като език без правила, който проговарящито дете усвоява от своята дойка. Той, макар че не до такава степен облагороден каксто латинския и старогръцкия, е естествен и пригоден да назовава всичко, което ни заобикаля. В началото му речта се представя като отличителет белег на хората и се напомня, че ангелите и животнвите не се нуждаят от нея. Данте оспорва написаното в Светото писание, че първите думи произнесени от човешкия род са словата изречени от Ева на змията. Той твърди, че по-логично е допускането, че първата дума произнесена от смъртен е била El / (от еврейски Бог), която е била отправен от Адам към Бога-създател. Според Данте първият език говорен от Христос е бил еврейският и той би трябвало да се приема като първия говор сътворен заедно с първия човек /Адам/.

    След като обвързва възникването на различните езици с наложеното от Бог наказание на велиикана Немрод и последователите му (одързостили се да предприемат строежа на импозатната Вавилонска кула), Данте обяснява разкселването на човешкия род надалеч от родното му място /Израел/ като следствие от настъпилото обособяване на езиците, с които си служели отделните племена. Едно разклонение на емигрантския поток се насочва на Запад и отнася със себе си един съставен от три диалектни съставки език ("ydioma tripharium"). Изселниците си устройват държави в в трите посоки на континента Европа – север, юг и изток. Така народите заселили се на Запад започват да използват три различни диалекта, всеки от които се поделя на многобройни местни говори. В Южна Европа се налагат следните местни езици: езикът на “ок” (говорен в Южна Франция и Северна Испания); езикът на “ойл” (говорен в Северна Франция) и езикът на “си” (говорен в Италия).

    Противопоставен на еврейския, охраняван от Божията милост и поради това непроменящ се език, за разлика от езиците изработени от земните хора, латинският, според Данте, е изобретен още преди Христос, за да позволи разпростанението на човешкото знание сред много хора, намиращи се в различни страни. Той  се оказва много удобен за ползване език, който е възприет “с общо съгласие от много хора” ("communi consensu multarum gentium").

      След като признава, че езиците на “ок”, “ойл” и “си” имат достатъчно основания да се гордеят с превъзходните си качества ( тук се припомнят изтънчените стилистични похвати разработени в кръга от италиански поети “Сладостен нов стил”), Данте започва да изрежда достойнствата на разнообразните италиански диалекти, които се говорят по двата склона на Апенините. Авторът твърди, че сред това многообразие се открояват най-малко 14 широко използвани говора, а общата цифра, в която се включват всички локални селски говори е може би над хиляда.

     Поетът се заема да прави оценка на широко разпространените говори, за да определи кой е най-благоприличния и най-известен италиански местен говор. Сред простолюдните диалекти особено внимание е отделено на сицилианския, тъй като той е използван за създаването най-ранната италианска любовна лирика. Данте обяснява превъзходството на сицилианския местен език с благодатния духовен климат, в който се ражда той, благодарение на мъдрата политика в областта на културата и изкуствата на Фридрих ІІ. Прегледът на местните народни говори продължава с представянето на художествените достойнства на диалекта говорен в областта Пулия, в която са се родили бележитите поети Джакомо да Лентини и Риналдо д’Акуино. Данте отстоява превъзходните качества на тосканския говор като изрежда прославилите си вече лирически поети, благодарение на които този простолюден език постига “най-висше съвършенство ("vulgaris excellentiam"): Гуитоне д’Арецо, Буонаджунта да Лука, Гало Пизано, Мино Мокато, Брунето Латини, Гуидо Кавалканти, Лапо Джани, Чино да Пистоя и самия себе си.

    В следващите глави на трактата си Данте представя и оценява италианските местни диалекти, които се говорят на източния склон на Апенините, по земите, които се простират до Адриатическо море. Той отделя повече внимание на болонския говор, който преценява като най-изящния сред източните диалекти, макар че е несравним с флорентинския дворцов език. Като доказателство той напомня, че много талантливи поети, родени в и край Болоня, са напуснали тази област /напр. Гуидо Гуиницели, Гуидо Гизилиери, Фабруцо и др./

     За да докаже, че простонародният език е вече достатъчно известен (illustre), Данте се заема да доказва превъзходството му като го сравнява с дворцовия език и с език на папската курия. Според него простонародният език е вече достатъчно изтънчен, отличава се със забележителна духовна извисеност, очистил се е тромавите конструкции на общинските диалекти, освободил се е от грубовато звучащите думи. Той е повлиян от облагородяването на градските нрави, станал е по-ясен и по-съвършен. Данте го назовава кардинален (cardinale), т.е. водещ, тъй като с него се съобразяват останалите местни говори, т.е. той все повече е приеман като образец за подражание. Авторът го определя и като дворцов (aulico), тъй като допуска, че ако в Италия съшествуваше кралски двор, в него биха говорили простонародния език използван във флорентинското Палацо /кметтство/. Накрая Данте дефинира простонародния език като “език на папската Курия” (curiale), т.е. език на тази гражданска и духовна общност, разделена от политическите си пристрастия, но сплотена в идеално единство благодарение на интелектуалното излъчване ("gratioso lumine rationis") струящо от Божията премъдрост. В края на първа книга се предизвестяват доводите, които авторът има намерение да разгърне във втората книга на трактата.

       Според Буркхарт първата част на съчинението на Данте “За простонародната реч” е “важна не единствено за самия проблем, а защото е първото произведение, съдържащо размисли за модерния език изобщо”: “Ходът на размислите на Данте и неговите изводи спадат към историята на езикознанието, където ще заемат винаги изключително важно място. Тук следва само да установим, че дълго преди съставянето на това съчинение езикът трябва да е представлявал всекидневен животрептящ жизнен въпрос, че всички диалекти се проучват, като накои пристрастно се отхвърлят, а към други се проявява предпочитание, така че раждането на общия идеален език било съпроводено с най-силни родилни болки.” /9. с.301/.

      В началото на втората книга на този трактат Данте повтаря още веднъж, че простонародният език е вече достатъчно богат, за да може да се ползва както в поезията, така и в прозата, но само от надарените с талант писатели. Темите, които могат да бъдат разработвани на този език са  достойнствата на воина, качествата, необходими за постигането на любовта, и добродетелите, които помагат на човека да владее волята си. Според автора най-добрият поет в разработването на първата тема е провансалският трубадур Бертран дьо Борн. Темата за любовта е най-изкусно пресъздадена в стиховете на френския поет Арно Даниел и на италианския стилновист Чино да Пистоя. Добродетелите, които придават достойнство на човека, са най-завладяващо представени от френския трубадур Гио дьо Борней и от самия Данте. Най-удабната форма за разработвене на горепосочените теми е канцоната, която в йерархията на тогавашните лирически форми е следвана от балатата и сонета.   

    По-нататък Данте припомня теоретичния принцип отстояван от древноримския поет Хораций в неговото “Поетическо изкуство”: всеки поет трябва да си подбере тема, за чиято разработка са най-пригодни неговите творчески способности. След това авторът на трактата изрежда трите стила, които обикновено се използват в литературното съчиняване – трагичният, комичният и елегичният. Най-пригоден за постигането на трагически ефекти стил е усъвършенствания /прочут/ простонароден език (volgare illustre), използван в канцоните. За написването на комедия най-удобен е простонародният език, който се ползва от хората със средно културно ниво, а при създаването на елегия най-добре е да се използва езика на малограмотните простосмъртни.

    След като се заема да опише най-подробно трагичния стил Данте откроява същностните му съставки: дълбочината на мисълта, великолепието на стиховете, възвишеността на граматичните конструкции и превъзходните звукови внушения. При разработването но трите гореупоменати теми този стил използва най-много мъдри сентенции, за да въведе читателите /слушателите/ в най-важните морални норми. Според Данте най-подходящият стихов размер за постигане на трагически ефект е единадесетсричният стих, който най-пълно предава богатствата на мисълта, конструкциите и звученията. След него се подреждат стиховете със седем, пет и три срички. Според Данте, с изключение на деветосричния стих, всички останали стихотворни, най-вече с чифтен брой срички, размери, са отдавна изоставени или много рядко се използват в народната поезия.

      По-нататък Данте разграничава четири постижими чрез синтактичната подредба стилистични нива, които определя съответно с епитетите “посредствено”, “приятно”, “приятно и антично” и “приятно, антично и превъзходно”. Последното ниво е обяснено най-подробно с примери от провансалсктата и италианската поезия и е обявено за най-пригодно при съчиняването на трагедии. Що се отнася до лексиката той разграничава словосъчетания излъчващи “детска незрялост”, “женственост” и “мъжественост”. “Мъжествените” словосъчетания са два типа: “горски”("boscherecci") и “градски” ("urbani"). “Градските” словосъчетания от своя страна биват “сресани и лъскави” ("pettinati e lisci") и “космати и четинести” (“villosi e ispidi"). Като най-пригодни за постигането на трагическия стил Данте сочи “сресаните” и “косматите”. Те най-убедително внушават добродетелите, любовта, радостта, сигурността и спасението.

     В VІІІ глава Данте се връща към метриката на канцоната, която, според него, осъществява връзката между трагическия стил и строфите с еднакъв брой срички, в които се проследява една тема. Авторът анализира подробно структурата на строфата, мелодичните й акценти, броя и качеството на изграждащите я стихове. Той препоръчва на поетите да отчичат прецизно броя на “стъпките” и да разполагат в строга подредба римите, така че да се избягват двусмислицети и грубостите. Тази част на трактата завършва с препоръката обемът на строфата да се избира в съответствие с вдъхновението, което темата поражда у поета.

     Най-голямото достойнство на трактата “За простонародната реч” е, че в него Данте дава израз на възхищението си пред тосканския диалект като го дарява с епитетите illustris /славен/, aulica /изящен/, curialis /официален/. С убедителен патос той откроява благоприятните за разширяването на употребата му качества. Тук Данте формулира и правилата за съчиняване на канцоната, която обявява за най-благородния жанр и насърчава събратята си да въведат “славното просторечие” (volgare illustre) в него.

     Не бива да се забравя, че в “За простонародната реч” на Данте се съдържа една пророческа сентенция относно бъдещото развитие на италианския език: “Той ще бъде новата светлина, новото слънце, което ще изгрее, когато старото залезе, и ще дари със светлина онези, които тънат в сянка и мрак заради старото слънце, което не ги е огрявало”. Така авторът предизвестява, че писмения италиански език ще се гради върху тосканския диалект и ще се разпространи върху целия Апенински полуостров. /15. с. 31/.

З А  МОНАРХИЯТА

    Данте започва да пише на латински трактата си “За монархията” най-вероятно през последните години на живота си. В него той излага  с назидателен патос средновековната схоластична теория за вселенската монархия като подробно анализира взаимоотношенията между имперската и папската монархия.

     В началото на първата книга на този трактат авторът обявява, че си е поставил за цел да изследва важен проблем, с голямо обществено значение, върху който вече са разсъждавали мнозина: това е същността на монархията. Най-напред Данте формулира едно най-общо определение на монархическата институция: “единственото княжество, което с времето се издига над всички други и успява да разреши всички междувременно възникващи въпроси”. След това той предпоставя трите проблема, които има намерение да обсъди: дали монархията е необходима за благоденствието на човешкия род; дали задължението да избира монарха принадлежи по право на римския народ и дали императорски пълномощия се дават от самия Бог или чрез посредничеството на папската власт.

    Данте полага, че целта на обществото е да убеди човека да разгърне както в спекулативен, така и в практически план, своята “интелектуална /духовна/ мощ”. Отчита се, че за постигането на тази цел е необходим всеобщ мир, както и второто условие: за да се разгърне човешката духовна мощ е необходимо тя да бъде направлявана само от един човек, т.е. от един единствен монарх, който да наложи единение в земното общество, което да отразява постигнатото в небесната държава единство. Необходимо е “властта над отделните части” /т.е. градове, княжества/ да бъде поета само и единствено от императора, за да се прекратят споровете между владетелите и народите. Необходимо е също той да се ползва от всеобща подкрепа, да може да прилага висшата си воля и да употребява най-голямата възможна мощ, за да въдворява справедливостта в обществото. Неограниченото разширяване на територията, върху която упражнява своето правосъдие, всъщност освобождава императора от срамната алчност, която Аристотел ( в “Никомаховата етика”) счита за най-голямото препятствие, което изниква пред правосъдието.

    Третото условие, след мира и справедливостта, което е необходимо на човека, за да постигне съвършенство, е свободата. Издигнат на върха над всички политически и правни институции (замислени преди всичко да осигуряват независимостта на индивида), императорът е всъщност духовен наставник на всички, т.е. върховният пазител на свободата на човека.

   След като уточнява, че пълномощията на императорската власт се разпростират върху всички поданици, че те охраняват груповите интереси на отделните общности, че благоденствието на хората зависи от постигнатото между тях съгласие, Данте привежда в края на първата книга в “За монархията” най-убедителното доказателство в защита на всеобщата земна монархия: Христос изчаква епохата, през която на земята, благодарение на мъдрото управление на Октавиан Август, е постигнато пълно политическо единство, за да се въплъти в тялото на земен човек.

   Във втора книга на същия трактат Данте се заема да обсъжда втория проблем: дали задължението да избира владетеля на земната монархия принадлежи по право на римския народ. Авторът изповяда пред читателя, че известно време е вярвал, че наследниците на Еней са станали господари на света благодарение на военните си успехи, но по-късно се убедил, че победите на римската войска са били предопределени от Божието провидение, което налага безусловно превъзходството на Древен Рим над другите държави. След като утвърждава съвпадението на Божията воля с правото, Данте се заема да разчита “знаците”, явяващи се непрекъснато в Светото Писание и в античната история, които налагат убеждението, че римската империя е творение на Божията промисъл.

   Превишаващ по благородство всеки друг народ, римският народ, тъй като произхожда от прославен древен род и почита като свой родоначалник благородния по произход и характер Еней, утвърждава мощта си чрез поредица от чудодейни събития /напр. гъската появила се на Капитолийския хълм/. Той е постоянно устремен към постигането на всеобщото благо – върховната цел на всяко справедливо правораздаване. По този начин римляните доказва законността на своето превъзходство над другите народи.

   След като доказва с примери, че Божията воля се проявява в края на редица мирновременни състезания и военни игри, Данте обявява за напълно законна властта на Рим над другите народи, тъй като е естествено следствие от Божията справедливост. Имперската мощ на Рим се налага чрез поредица от двубои за постигане на справедливата кауза, първият от които е двубоят между Еней и Турн /вж. “Енеида” на Вергилий/. Накрая законността на Римската империя, призната от самия Христос, макар че на учението му наложена забрана от Август, се доказва с утвърдил се в християнската теология аргумент: ако властта на Рим над целия свят е била незаконна, смъртта на Христос, наложена с римски закон, не би могла да изкупи първородния грях на целия човешки род обитаващ в земните предели.

   В трета книга на “За монархията” Данте обсъжда въпроса дали властта на Императора е дадена от Бог или от папата. Авторът обявява, че няма да приема като сериозни опоненти на теорията му онези, които изповядат нечестива вяра, т. нар. Декреталисти, т.е. Защитниците на римските декрети, тъй като те са несведущи както във философията, така и в теологията. Той приема да води спор само с тези, които се противопоставят на императорската власт ръководени от искрената си обич към Църквата. Аргументите на последните в подкрепа на превъзходството на папската власт над императорската са извлечени от Библията и от древната история. В първия от тези аргументи папата и императорът са сравнени съответно със слънцето и луната: както по-малката звезда блести със свметлина заета от по-голямата, така и временната власт /императорската/ се изгражда върху основите на духовната /папската/ власт. Данте все пак отчита, че както луната излъчва своя собствена светлина, така и императорската власт притежава известна независимост от духовната власт.

   По-нататък Данте разглежда подробно втория аргумент на своите опоненти, които отстояват тезата, че първородството на Леви спрямо Учителя, единият символ на духовната власт,а  другият – на земната власт, предопределя превъзходството на властта на понтифиците над властта на земните монарси. Според Данте първородството не означава висшевластие.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075753
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031