Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2013 08:43 - Поезията на Данте Алигиери - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4182 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 11.06.2013 08:59



ПОЕЗИЯТА НА ДАНТЕ

     Безспорно като поет Данте е “задължен на своя непосредствен учител по реторика Брунето Латини, автор на написана на латински език “Реторика” /1260/, а също и на авторите, от които е черпил Брунето – Цицерон и Квинтилиан”. Проф. Хаджикосев уточнява, че “латинското понятие suavitas (сладост, приятност) още в ранната поетическа практика на Данте се изразява с италианското dolcezza и съдейства за смисловото покритие на прилагателните (soave = dolce)./35, с. 164/.

       Прието е с формулата “Сладостен нов стил”  да се означава втория етап в поетичното творчество на Данте, когато той създава последните сонети на “Нов живот”, а след това канцоните, с които започват отделните части на морално-философския му трактат “Пир” /Convivio/. По-късно литературните историци започват да го прилагат, когато оценяват интимната лирика на кръга от болонски, а по-късно и флорентински поети съвременници на автора на “Божествена комедия”.

      Според проф. Хаджикосев “в сравнение с поезията на предшествениците у Данте е чувствително засилена философската аргументация”. “При него любовта не е толкова чувство, изживяване, колкото мирогледно начало. Поради това тя е въздигната до степен на чиста духовност, а понятието raggione /”разум”/ се оказва ключово за поезията му. Заниманията с трудовете на най-авторитетните представители на теологическата мисъл от онова време също не са останали без последствие за Данте /ще спомена само тома Аквински, Бернар дьо Клерво и Бонавентура/, поне що се отнася до честотата, с която в стиховете му се появяват редица основни понятия на теологическата мистика като “сладост”, “милост”, “надежда”, “огън” и др.”/35, с. 175/.

      Сборникът “Нов живот” се състои от 30 сонета, свързани с изповедни фрагменти, написани в проза, в които поетът проследява раждането и еволюцията на чистата му безскористна любов към Беатриче.

       В поетичния изказ използван от Данте в този сборник, както и в поезията на неговите съвременници обявили се за “стилновисти”, са заложени основните изобразителни похвати, които улесняват анализа на самобитната поетика на “Сладостния нов стил”. Според проф. Хаджикосев “забележителната заслуга” на Данте в “Нов живот” е, че “докато у останалите представители на “Сладостния нов стил” новаторското разбиране за любовта е представено откъслечно, в отделни творби, в “Нов живот” то е систематизирано и мотивирано естетически, морално и философски”. /35, с.176/.

      Този сборник на Данте, определян от много изследвачи като своеобразен “любовен роман в стихове и проза”, е посветен на Беатриче. В монографията си за провансалската лирика проф. Симеон Хаджикосев коментира по следния начин името на вдъхновителката на поета”: “Нека се задоволим да отбележим нейното “значещо” име /то иде от beata (блажена) и може да бъде разтълкувано като “носеща блаженство”. Тук е допустима аналогия с провансалската лирика, в която наличието на сенял /псевдоним/ е задължително условие за опазване на тайната на куртоазната любов. От това гледище псевдоними са и имената на Петрарковата Лаура – поетът умело използва игрословицата с lauro и l’aura (лавър, зефир) и мадона Фиамета /Пламена, Огняна/ на Бокачо, който под това име скрива невярната си любима Мария д’Акуино.” /35, с. 176/.

     В действителност лирическите послания на “Нов живот” са изцяло насочени към изясняването на същността на любовното изживяване, т.е. съсредоточени са върху възхищението от любимата жена, което непрекъснато се обогатява чрез “кристализацията”. За поета Данте любовта е благословена всеотдайност, възхвала на възлюбената жена-богиня, в която той открива едновременно основание за своето самочувствие и източник за своята радост.

       Фрагментите проследяващи раждането на любовта у Данте и етапите в нарастването на възхищението му от Беатриче са сладкодумно преразказани от проф. Шишманов” : “Данте е още дете на девет години, когато за първи път среща Беатриче в момента, в който тя навлиза в деветата си година. Той усеща “Духът на живота” да трепти в дълбините на душата му и от този ден душата му е подчинена на бога на любовта Амур. Девет години по-късно той вижда своята възлюбена облечена в бяло: “Като минаваше по улицата тя обърна взор към мястото, където стоях разтреперан и, ръководена от своята доброта, тя ме поздрави толкова мило, че ми се стори, че докосвам пределите на блаженството.” Данте се затваря сам в стаята си и, след като преживял това дълбоко вълнение, написал първия си сонет.

       По- късно той съзира Беатриче в църквата и, за да прикрие коя е жената причиняваща вълнението му, той се преструва, че ухажва друга дама, после трета, така че поведението му поражда укорителните забележки на околните. Беатриче се обижда от случилото се и му дава да разбере, че не одобрява постъпката му като не отговаря на поздрава му.

     Не след дълго един приятел завежда поета на една сватба. Там Данте среща отново Беатриче, която, след като забелязва смущението му, забавлява приятелките си с неговата непохватност. Той, обезумял от мъка напуска сватбата и, след като пролива обилни сълзи, решава да не търси възможност да срещне своята възлюбена, защото не издържа на погледа й. Блаженството, което е усещал до този момент от поздрава на Беатриче, поетът започва да търси само в хвалебствените стихове, които й посвещава.

   Тогава той започва да пише прочутата си канцона “Жени, които имате усет за любовта” (Donne ch’avete intelletto d’amore) и създава няколко сонета, които днес се възприемат като шедьоври. В тях той анализира подробно всички съвършенства, които притежава възлюбената му, и въздействието им върху тези, които отправят взора си към нея.”/38, с. 81/.

       В авторитетната си монография “Социална реалност и въображение” професор Георги Фотев твърди, че “социалният живот и неговото поетическо виждане остават при Данте подчинени на теологията”. “Концентриран израз на противоречията в субективно значимия свят на Данте е образът на Беатриче, която се появява в живота и виденията на поета като реален човешки индивид и е стерилизирана в мисленето на теолога Данте в символ на теологията, на божествената наука, превърната е в свръхестествено същество. В биографията на Данте или в последователното самоконструиране на социалния свят на Данте проблемът Беатриче е мъчително и с това симптоматично ситуиран на границата между иманентното и трансцендентното.” /32, с. 96/.

        Първият изследвач, който обръща внимание на “прозата в сборника “Нов живот” в която се излага повода за всяко стихотворение” е Якоб Буркхарт: “Тя е толкова прекрасна, колкото и самите стихове и образува с тях една хармонична цялост, обжегната от най-пламенно въодушевление. Безогледен към самата душа поетът установява всички отсенки на нейното блаженство и нейното страдание, а след това излива всичко това с твърда сила на волята в най-строга художествена форма. Четем ли внимателно тия сонети и канцони, а между това и ония прекрасни откъси от дневника на неговата младост, ни се струва, сякаш през цялото средновековие всички поети са избягвали сами себе си, единствено той пръв е вникнал сам в себе си…Това е субективна лирика с напълно обективна истина и величие; по-голямата част е така проникновено изработена, че всички народи и векове могат да я усвоят и да я почувстват…само чрез тия младежки поеми Данте би бил граничен камък между Средновековието и Новото време. Тук духът и душата правят внезапно огромна крачка към проникване в най-съкровеното си битие.” /9, с. 254/.

     В началото на сборника-любовен роман Данте описва своята първа среща с тази, която ще стане пълновластна господарка на любовта му: “Яви се тя пред мен в началото на деветата си година, съзрях я аз в края на моята девета година. Появи се облечена в най-благородния, скромен и благопристоен, кървавочервен цвят, с украшения и пояси както подобаваше на юношестката й възраст. В този миг - казвам ви истината - духът на живота, обитаващ съкровените дълбини на сърцето ни, затрептя толкова силно в мен, че се усещаха и най-слабите му пулсации. И кяато трептеше той произнесе следните слова: “Ето появи се по-силният от мене Бог, който владее над мен!” В този миг духът на душата ми, обитаващ в ума ми, където всички духове на сетивата отнасят впечатленията си, се възхити и се обърна към духа на зрението като промълви следните думи: “Ето пред теб се яви твоето Блаженство.” Тогава духът на природата, обитаващ онази област, където се извършва храносмилането в нас, се разплака, започна да лее сълзи и промълви тихо: “О, нещастният аз, от днес ще срещам често в живота препятствия!” Казвам ви, че от този момент А м у р установи властта си над душата ми и тя скоро напълно му се подчини…”

 

       В своята монография посветена на средновековната поезия в Западна Европа проф. Хаджикосев предлага свой превод на сонета от Данте, в който се излага типичната за кръга “Сладостен нов стил” концепция за любовта, според която това интимно изживяване облагородява неизбежно обладания от него. /35, с. 180/:

Амор и благородното сърце са едно и също,

както твърди мъдрецът в своята творба,

едно без друго те сами не могат,

както разумната душа не може без разум.

 

Когато е подчинена на любовта,

природата прави Амор господар, а сърцето – обиталище,

където си отдъхва в сън,

понякога за кратко, понякога за дълго.

 

Тогава се появява красота в умната жена,

която толкова радва очите, че в сърцето

се ражда копнеж по приятното творение.

 

И това трае толкова дълго у оня,

че се пробужда духът на Амор.

И доблестният мъж въздейства на жената така.

      Българският професор предлага “краткото тълкувание на сонета от самия Данте”: “Данте твърди, че творбата му се дели на две части: в първата става дума за любовта in potenzia, т.е. в нейната същност и възможности, а във втората, започваща с терцините, за любовта в действие (in atto). Отдавна е направило впечатление на дантолозите, че в първата терцина поетът не говори за красотата на любимата си, а употребява израза “появява се красота”...Художественото прозрение се съдържа в твърдението за появата на красота у влюбената жена – любовта одухотворява и разкрасява.”/35, с. 181/.

        Всички изследвачи на “Нов живот” не пропускат да цитират фрагмента в проза, в който Данте излага характерната за стилновистите представа за Любимата: “Казвам ви, че когато тя се появяваше някъде, заради надеждата да срещна чудотворния й поглед за мен вече не съществуваха врагове, тъй като ме обхващаше пламъкът на милосърдието, който ме заставяше да прощавам на всички, които са ме оскърбили. И ако някой ме запиташе нещо, аз му отговарях само с думата “л ю б о в”, а лицето ми изразяваше смирение.”

     Буркхарт коментира с явна възхита този фрагмент: “Данте не е възпял своята Беатриче никъде по-прекрасно, отколкото там, където описва само отражението на нейното същество върху цялата околна среда. Но тук не става дума за поезия, която следва свои собствени цели, а за способността да се обрисуват с думи някои както особени, така и идеални форми.” /9, с. 279/.

     Концепцията на “Сладостния нов стил” за Любимата е блестящо защитена в прочутия сонет на Данте започващ със стиха “Днес всяка добродетел заслужава”:

Днес всяка добродетел заслужава

човекът, който види сред жените

любимата ми как се появява;

те трябва да прославят висините,

 

че съпровождат красота такава,

че могат да се кичат с добрините

и с нежността, която притежава,

и с любовта й, скрита във гърдите.

 

Видът й прави хората смирени,

затуй защото другите мадони

се извисяват в дружбата си с нея.

 

Постъпките й са така почтени,

че всеки, спомнил  я, въздишки рони

и само сладостни мечти лелее.

                                            Превод на Л.Любенов и Гр. Ленков

      Вероятно този сонет на Данте е допринесъл в най-голяма степен за оформянето на комплексната представа на проф. Георги Фотев за Беатриче, която според него е “отделена от нейното обкръжение като реално неповторима и прекрасна”. “Нейното естетическо или до възможния предел естетизирано битие е първият и абсолютният признак на човешката индивидуалност. Моралът е царството на необходимостта. Красотата е царството на свободата. Красотата се самоопределя. Вярно е, че красотата е в отношението, а не чисто обективно качество на предмета, но тъкмо в това отношение най-силният и непреодолим момент е напрежението на прекрасния предмет да остане самодостатъчен и неговата привлекателност, която е магическа, превръща естетическото отношение в отношение на господство и подчинение. Прекрасното изчезва от хоризонта на възприятието ни в степента, в която има допускането или съзнанието, че то е прекрасно поради този, който го възприема.” /32, с. 106/.

         Проф.  Фотев обръща особено внимание на сравнението на лика на Беатриче с “ангел небесен”: “Но ангелът тук е сред другите. Ангелическото е призовано, защото как иначе да се изрази по рационален начин рационално неизразимото естетическо, което иначе е самодостатъчно. Ние нямаме никакво право да модернизираме света на Данте, за когото чисто естетическото, обособеното и самодостатъчно естетическото е чуждо. Ала акцентът върху красотата е вече достатъчна отлика на Дантевото светосъзерцание и начин на мислене и живот.” /32, с. 102/.   

      Друг обект на интереса на изследвачите на  “Нов живот” е мотивът за очите на любимата, които са възприемани като “източник на лъчиста светлина, която възвисява и облагородява оня, който ги погледне”. В прочутия сонет “В очите си любимата носи Амор” Данте достига до мистичното прозрение, че всичко, до което се докосне с поглед любимата, се облагородява:

В очите си любимата носи Амор,

защото се облагородява всичко, което тя погледне.

/Ne li occhi porta la mia donna Amore,

per che si fa gentil cio ch’ella mira./35, с. 169/.

     В авторитетния си труд /35/ проф. Хаджикосев обобщава: “Данте не достига умението на Петрарка да портретува любимата жена. Може би главната причина за това не е в отсъствието на поетическо майсторство, а в обстоятелството, че поетът търси любимата в самия себе си, следвайки предписанието на Бернар дьо Клерво за самовглъбяването – intrare in semetipsum (да навлизаш в самия себе си). Затова още в началото на “Нов живот” той назовава перифрастично Беатриче donna della mia mente (жената на моя разум).”/35, с.177/.

       Смъртта на възлюбената Беатриче /1291 г./ внася дълбок потрес в душата на Данте и той зове всички благородни хора, ревностно отдали се на усъвършенстването на благочестието си, “да се облеят в сълзи мълчаливи.  

О, пилигрими, в размисъл вглъбени,

неосъзнали за кого скърбите,

от толкова далече ли вървите,

че тъй сте грохнали и изтощени?

 

И ако минете непросълзени

през този тъжен град и замълчите,

ще знам: не можете да оцените,

от загуба каква сте сполетени.

 

Но чуете ли моя зов трагичен,

то отсега сърцето ми повтаря,

че тук ще плачете, дорде сте живи.

 

Градът загуби свойта Беатриче,

и споменът за нея ще ни кара

да се облеем в сълзи мълчаливи.

                                           Превод на Л.Любенов и Гр. Ленков

       Според френския литературен историк Овет  е напълно логично “разказът в “Нов живот” да завърши с прелестната канцона “Очите сe измъчват от състрадание към сърцето” (Gli occhi dolente per pieta del cuore), в която поетът изплаква покрусата стаена в “неутешимата му душа”. В тази творба “обожествяването на любимата достига апогея си”:

Издигната е Беатриче във високото небе,

в царството, където ангелите намират покой,

и остава сред тях.

(Salita и Beatrice in l’alto cielo,

Nel reame ove gli angeli hanno pace,

E sta con loro…)

    Любопитното е, че след тази покъртителна канцона “Данте решава да продължи разказа си, макар че в него вече се проследяват незначителни произшествия: изневярата му спрямо паметта на Беатриче, ухажването на дама, която била трогната от негово отчаяние. Въпреки това той скоро се връща към истинската си любов и сборникът му завършва с обещанието, че той ще издигне поетически паметник на Беатриче, с какъвто не би могла да се похвали никоя жена.”/41, с. 82/.

      В сборника “Нов живот” смисълът на обожаването на възлюбената след смъртта й е изяснен от Данте в прозаичен фрагмент описващ срещата му с няколко приятелки на покойната вече Беатриче: “Една от дамите се обърна към мен, назова ме по име и произнесе следните слова: “ Каква е целта на твоята любов, ако не можеш да издържаш присъствието на твоята дама? Кажи ни, защото сигурно целта на подобна любов е необичайна и невиждана!”…Аз й отвърнах: “ Целта на моята любов, мили дами, беше да приветствам моята възлюбена Дама, която, разбира се, ви е известна. В поздрава ми се съсредоточаваха всичките ми желания. Но тъй като на нея й беше угодно да ми отказва любовта си, по милостта на моя владетел Амур, аз извличах блаженство от това, което не може да ми бъде отнето.”…След като известно време разговяряха оживено помежду си, същата дама, която първа се обърна към мен, запита: “Молим те, би ли ни казал в какво се състои блаженството според теб?” Отговорих им кратко: “В думите възхваляващи моята Дама.”

      Според Хегел “Възвисяването, което виждаме у Данте, също е имало изходна точка любовта му към Беатриче,  която после се прояснила в него до религиозна любов, докато неговата храброст и смелост се издигнала до енергията на един религиозен художествен възглед,  който той – на което не би се осмелил никой преди това – направил себе си световен съдия над хората и ги отредил на ада, чистилището и рая.”  /36, І т. с. 751/.

 

     Проф. Хаджикосев обръща особено внимание на “мистичната символика на числата” в “Нов живот” и разглежда “увлечението на Данте по кабалистиката” като една от особеностите на този сборник, която “трайно го обвързва със средновековната литература”: “Освен сложните етапи на “преобразяване” (transfigurazione) на Беатриче в паметта и чрез паметта (поетът сам нарича творбата си libro de la mia memoria /книга на паметта ми/) особено значение в нея се придава на числата 3, 4, 7 и 9. Изследователите отбелязват, че всяко от тях символизира елемент от християнската религия: три – Светата Троица, четири – Четвероевангелието, седем – Светите Седмочисленици и т.н. За съвременния читател няма никакво съмнение, че оскъдните известия за отношенията между Данте и Беатриче са мистична трансфигурация на реално случили се събития.”/35, с. 178/.

     В заключението на представянето на сборника “Нов живот” френският изследвач Овет обобщава: “Днес не можем да си представим по-прецизен анализ на състоянията на покорената от любовта душа и на поведението на възлюбената дама. Това е една объркваща творба, защото със сигурност намерението на Данте не е било само да разголи сърцето си за наше удоволствие.

     Абстрактният характер на повествованието, в което външните събития заемат незначително място, в което напразно бихме открили живописно описание на живота във Флоренция; тържественият, почти библейски, тон, впечатляващ още от първите думи и не прекъсващ до последните фрази; честите философски отклонения; употребата, дори злоупотребата с видения, някои от които излъчват подчертано апокалиптичен колорит; значението, което се отдава в живота на Бетриче на числото девет, което се получава от утрояването на тройката, символ на Света Троица – всичко това съдейства, за да се докаже, че Данте е заложил в тази алегорична приказка за истинската любов някакъв по-дълбок смисъл. Някои са склонни да възприемат младежката творба на поета по-скоро като измислица и символ, да подлагат на съмнение съществуването на Беатриче въпреки биографичните данни за юношеското любовно увлечение на поета.”/41, с. 83/.

       Трудно изброими са поколенията читатели, които са били подвластни на магията на  свързаните и коментирани от излъчващата мледежка искреност откровеност проза сонети в “Нов живот”. Мнозина днес възприемат този съчетаващ поезия и проза лирически сборник като първия психологически роман в историята на западноевропейската литература.

 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075576
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031