ФРАНЧЕСКО  ПЕТРАРКА /1304 - 1374/

Живот и творчество: Франческо Петрарка е роден на 20 юли 1304 година в Арецо, малко градче в Тоскана, където баща му потърсва убежище след като е прогонен от Флоренция като бял гвелф. Според проф. Шишманов бащата на Петрарка е изгонен от родния си град Флоренция “като член на тъй наречената партия на Белите гвелфи заедно с Данте, с когото бил личен приятел, и с 600 други видни граждани на 27 януари 1302 година”./38, с. 156/.

      Всъщност бащата на Франческо Петрарка се ражда с името Пиетро ди Паренцо, но по-късно като нотариус той се прочува с прозвището Петрако /модификация на първото му име, което след време възприема като фамилно/. Майката е поета е Елета Каниджиани. Седем месеца след раждането тя, заедно с новороденото, се заселва в градчето Инчиза, разположено недалеч от Флоренция, където живее в бащината си къща. Там се ражда през 1307 година брата на поета Герардо.

     През лятото на 1311 година семейството на Петрако се установява в Пиза, където пребивава близо една година. На следващата година /1312/ то се преселва в южнофренския град Авиньон, където от 1305 година там се установява Папският двор, в който бащата, ползващ се от покровителството на един кардинал, приятел на белите гвелфи, успява да получи престижна длъжност. Тъй като градът на папите се оказва пренаселен Петрако е принуден да се засели със семейството си в предградието Карпентра, където фамилията пребивава през периода 1312 – 1316 година.

     В Авиньон Франческо започва да изучава усърдно граматиката, реториката и диалектиката под ръководството на Ковеневоле да Прато, верен приятел на баща му, който е също изгнаник от Флоренция. През 1316 година ученолюбивият юноша постъпва в университета на Монпелие, където без особено желание следва четири години право. През 1320 година, след като изгубва майка си /1319/, се подчинява на волята на баща си и заедно с по-малкия си брат Герардо и един приятел се премества в Университета на Болоня, където продължава подготовката си за юридическа кариера.

     През 1326 година, след смъртта на баща им, Франческо и Герардо напускат Болоня. Озовали се в трудна икономическа ситуация двамата братя решават да влязат в монашеския орден на миноритите /малките братя/. Преди да се посветят всецяло на монашеския живот те се връщат в Авиньон, за да поживеят още малко като свободни светски люде. Там, в църквата “Сент Клер”, на 6 април 1327 година, Франческо ще съзре сред общността на молещите се тази, която ще вдъхновява пламенните му любовни въжделения и която той ще обожава и възхвалява под името  Л а у р а. По същото време Франческо започва да пише първите си стихове.

      През 1330 година Франческо Петрарка придобива духовнически сан, който му носи достатъчно доходи, за да води приличен живот. Той става семеен свещеник на заможната фамилия на кардинала Джовани Колона, на която служи преданно до 1337 година, а след това, до 1347 година, като приходящ изповедник. През 30-те години на ХІV век Петрарка се отдава на пътешествия, за да откликне на всички покани. Пътува много, изпълнява отговорни дипломатически мисии на важни личности, странства наширока, за да задоволи личния си стремеж да опознае повече хора и страни.

    Французинът Овет уточнява: “Пътешествията на Петрарка, дългите му престои в Прованс, могат да ни подтикнат да го възприемаме като “гражданин на света”, който се издига от представата за родината до представата за човечеството.” Според същия литературен историк “в дълбоката си същност Петрарка е италианец и презира еснафските брожения, които се вихрят в общинската политика, защото има амбицията да работи за издигането на Италия”: “Той продължава да се стреми, подобно на Данте, към спасението на Италия и към издигането на Рим чрез завръщането на папите в Рим /от Авиньонското пленничество/ и намесата на императора...Пред разделенията, които опустошават Италия, Петрарка изпитва дълбока тъга и се опитва да стане посредник между двата града, които са непримирими неприятели - Венеция и Генуа. Но тук той се натъква на още една илюзия като вярва, че тези градове, републики на търговци, всеки решил непременно да унищожи другия съперник, за да си осигури владението над морето, могат да бъдат склонени да се примирят чрез красиви речи.” /41, с.128/.

     След като спечелва благоволението на кардиналската фамилия Колона Петрарка се възползва от гостоприемството и прекарва лятото на 1330 година в градчето Лобец, център на епископата на Джакомо Колона. През 1333 година той предприема дълго пътешествие из Северна Франция, Фландрия и Германия.  Не пропуска да свърне и посети известните места за религиозно поклонение, манастири и църкви, където могат да се открият древни ръкописи. Така той попада в Лиеж на една защитна реч на Цицерон /“Pro Archia“/. По същото време Петрарка странства из Фландрия, Германия и Италия.

    През 1336 година Франческо изкачва връх Ванту, а година по-късно посещава Рим - градът, в който решава да остане по-дълго време, тъй като иска да го опознае много добре. Диви се пред многобройните останки от древната латинска цивилизация: “Вече не се учудвам, че този град е успял да покори целия свят, но се учудвам, че го е завладял толкова късно.” Но въпреки че се възхищава от Рим, Петрарка предпочита да се засели във Воклюз, предградие на Авиньон, където си купува къща. През 1337 година Петрарка се оттегля и заживява като отшелник в своя “отвъдалпийски Хеликон” както го нарича той.

      Според Якоб Буркхарт още като младеж Петрарка е бил страстен любител на природата: “Петрарка е не само значителен географ и картограф - смята се, че по негово нареждане е изработена първата карта на Италия - и не повтаря само казаното от древните, но природните гледки го вълнуват най-непосредствено. За него насладата от природата е най-желан другар при всяко духовно занимание; върху преплитането на тези две неща почива отшелническия му живот на учен във Воклюз и другаде, периодичното му бягство от времето и света. Би било крайно несправедливо, ако от още слабата му и малка способност за пейзажно описание се извади заключението, че му липсвало чувство.”/9, с. 243/.

      Сред красивите пейзажи на  Воклюз Петрарка осъзнава, че е дошъл момента да подреди мислите си - необходимост, чиято настоятелност усеща в себе си след прочита на “Изповедите” на Свети Августин, подарени му през 1333 година в Париж. Когато по-късно Петрарка си спомня за този период от живота си, изповяда: “Нека почива вечно в мир този, чиято ръка ми поднесе книгата, която успя да прекъсне завинаги безпокойството в душата ми.”

      Във Фонтен дьо Воклюз /в превод Изворите на Затворената долина,/, близо до изворите на река Сорг, на 25 километра от Авиньон, Петрарка замисля най-значителните си творби, които изграждат славата му на високоерудиран философ - хуманист. Прочитът на поемата “Енеидата” на Вергилий, “Сънят на Сципион” /“Somnium Scipionis”/ от Цицерон и  “Римската история” от Тит Ливий предопределя подтика му да започне да пише епическата поема “Африка”/ок. 1338/ и трактата “За знаменитите мъже” /De viris illustribus /1338/. 

      През 1340 година, докато е във Воклюз, Франческо Петрарка получава едновременно две покани, от Париж и Рим, да бъде увенчан с венец като най-талантливия поет на своето време. Той решава да откликне на поканата идваща от Рим и на 8 април 1341 година е увенчан тържествено с лавров венец пред Капитолия с пищна церемония, организирана по маниера на древните. Преди коронацията той се съгласява да положи ритуален изпит пред тогавашния крал на Неапол Робер от Анжу.

    След като отчита, че “поетът Петрарка често си играе с думата laura”, тъй като по онова време “любовта му към Лаура и любовта към лаврите обладава цялото му същество”, проф. Шишманов пресъздава с богато въображение увенчаването на поета с лавровия венец: “На връх Великден /8 април 1341 година/, под звуците на тръби, цимбали и литаври, при необикновено стечение на народа и неописуем възторг, Петрарка възлиза на Капитолия, наметнат с разкошната мантия на крал Робер от Анжу. Тук Петрарка държи реч за поезията и значението на лавровия венец. Един сенатор / Орсо дел Ангуилара, зет на стария Стефано Колона/ му възлага саморъчно лаврите на главата.”/38, с. 166/.

     Според френския литературен историк Анри Овет “никой поет не е бил обграждан приживе с повече почести от Петрарка”: “Може би никой не се е грижил толкова ревниво и толкова изкусно за собствената си слава...В това отношение Петрарка върви по следите на Вергилий, вдъхновява се от Тит Ливий и Валерий Максим.” /41, с. 130/.

    През 1341 – 1342 година Франческо Петрарка пребивава в Парма, където е почетен гост в дома на местния благородник Адзо да Кореджо. След завръщането си в Авиньон през пролетта на 1342 година Петрарка възобновява приятелските си контакти и повежда интензивен светски живот. Малко след това преживява сериозна морална криза, която се задълбочава, когато разбира, че брат му е решил да се посвети на монашеския живот. Наистина през 1342 година Герардо се подстригва и става монах.

     При дългото си застояване във Воклюз /1342 – 1343/ Петрарка започва да пише “Моята тайна” (Secretum). Тази дълбоко лична и най-известна творба на ерудита Петрарка е вдъхновена от “Изповедите” на Свети Августин. През 1343 година Петрарка се озовава отново в Италия, обикаля Неапол, Парма, Модена и Болоня. Франческо посещава селищата по крайбрежието на Неаполския залив, където се е уединявал, за да твори неговият кумир Вергилий. Ново доказателство за непрекъснато разширяващата се ерудиция на този поет е съчинението му “Деяния и писания скъпи за паметта” /Rerum memorandarum libri, 1343 - 1345/, което остава незавършено.

       Две години по-късно Петрарка се връща в Авиньон, а скоро след това, през периода 1345 – 1347 година, се уединява във Фонтен дьо Воклюз. Там у поета се ражда импулса да създаде трактатите “За уединения живот” /De vita solitaria” /, “За безделието на служителите на религията” /De otio religiosorum/ и да нахвърли проекта си за “Буколически песни” /Bucolicum carmen/. В “За уединения живот” Петрарка възхвълява благодеянията на живота в самота, който вдъхновява духовните търсения и предлага необходимата свобода на посветилия се на литературата творец. Темата за самотата е в центъра на трактата му “За безделието на служителите на религията”, започнат след едно посещение при неговия замонашил се брат, който е постъпил в манастира на Монтрьо. Сборникът “Буколически песни” е вдъхновен от Вергилий и се състои от дванадесет изпълнени с трудно разбираеми алегории еклоги, написани в латински хекзаметър.

      През 1347 година Франческо подкрепя с пламенен ентусиазъм опита на Кола ди Риенцо за радикално преустройство на обществения живот. Професор Шишманов пише, че за всички просветени италианци, които живеят през средата и втората половина на ХІV век “главното е l’unita”, т.е. обединението на Италия. Според Петрарка това е “въпрос на тактика”: “Ето защо, когато папите не рачиха да слушат Петрарка, той се обърна без всякакво стеснение към Кола ди Риенцо, онзи знаменит римски нотариус, по своята социална принадлежност пролетарий, син на кръчмар и перачка, който, разпален от четенето на класиците, на Ливий и Цезар, горещ италиански патриот, един ден възмечта да възстанови Римската република с всички нейни учреждения...Станал трибун Кола започва да преследва най-безпощадно аристократичните семейства и се възгордява дотам, щото си позволява един ден да цитира в своя съд Лудвиг Баварски и Карл ІV, изявили едновременно претенции за императорската власт...

     Този смел плебей, който дължи всичко на себе си – един съвършен тип на Ренесанса – не можеше естествено да не импонира на първия идеолог на безграничния индивидуализъм Петрарка.../38, с. 170/.

      “Не е удивително, че след като опитът му да въздейства на папите излезе несполучлив, Петрарка пламна за Кола ди Риенцо и неговата република, възпя смелия трибун в проза и стихове и отиде в своето увлечение дотам, щото заради Кола развали своите дългогодишни близки отношение с аристократичното семейство Колона, на което той толкова много държеше...В своите писма и химни от това време Петрарка нарича Кола ди Риенцо втори Брут, изпратен от провидението да изгони тираните от Италия. В негова чест той намисля даже да напише една нова поема. Посвещава му и някои канцони. Най-сетне решава да поднесе своите честитки на втория Брут. За тая цел се отправя в 1347 година от Авиньон за Рим, но по пътя узнава печалния край на Риенцовата република и променя маршрута си.” /38, с. 171/.

     През 1348 година ужасяващата чумна епидемия покосява живота на много от приятелите на Франческо Петрарка. В Парма той узнава съкрушителната за него вест – смъртта на Лаура, издъхнала на 6 април 1348 година. По същото време Петрарка установява приятелски отношения с Бокачо и с някои други известни флорентински литературни творци.

     След като открива през 1345 година във Верона писмата на Цицерон Петрарка решава да събере своята кореспонденция. Макар че той вече е унищожил голям брой свои писма, Петрарка оставя на потомците малко повече от 600 писма. По-обемистите му сборници са “Писма до роднините” /Rerum familiarum libri, 350 писма/, “Писма на стареца” /Rerum senilium libri”, 125 писма/, от които поредицата “Писма до потомците” /Posteritatis/ остава незавършена/, “Без заглавие” /Sine nomine, 19 писма/, “Разни писма” /Variae, 65 писма/ и “Послания в рима” /Epistolae metricae, 66 писма/.  Написани на латински език тези писма позволяват да се проследи биографията на Петрарка след срещата му с Лаура дьо Новес до края на живота му.

     През периода 1351 - 1353 година Петрарка пребивава за последен път във Фонтен дьо Воклюз. По-късно той се установява окончателно в Италия. През периода 1353 – 1361 година Петрарка се установява в Милано, където е гост в дома на фамилията Висконти. През тези години той съчинява трактата си “За средствата срещу съдбата” /De remediis utriusque fortune/. През 1356 година една миротворческа мисия го отвежда до Прага и Базел. Тези пътешествия са повод за Петрарка да вникне в особената творческа атмосфера, сред която са творили любимите му автори от античността.

     Професор Шишманов отчита, че “много князе, императори и папи се покланят на Петрарка”: “Благодарение на влиянието на самия Петрарка, у повечето от тия владетели се развива тънък художествен вкус и спомените за древното меценатство ги поощряват да се надпреварват в поддръжката на поети и писатели....След това лесно може да си обясните, защо например Якопо да Карара, владетел на Падуа, не престава с особени пратеници и писма, да блазни Петрарка да му прави чест със своето посещение. Такива доходни синекури Петрарка получава впрочем от разни места. Така по ред му предлагат архидяконат, каноникат и пр. Папа Климент VІ го кани да му стане секретар. Но поетът ревниво пази своята независимост, отблъсква почетното предложение.”/38, с. 168/.

    През периода 1362 – 1368 година Франческо Петрарка живее във Венеция, където пише трактата “За себе си и за много незнайни неща” /De sui ipsius et multorum ignorantia/. Вероятно по същото време той работи върху своя лирически сборник “Песни”/Canzoniere/, който ще бъде публикуван  чак през 1470 година. Днес тази творба се възприема като разгърната в сонети поема, написана на простолюден италиански език (volgare), в която се прославя паметта на Лаура в традицията на Сладостния нов стил /Dolce stil nuovo/.

      По същото време Петрарка започва да пише сборника “Триумфи” /Triomphes/, който е написан също на простонароден италиански, но по атмосфера е съвсем различен от сборника “Песни”, макар че някои го считат за негово продължение. В него образът на Лаура се вплита в съдбата на човечеството.

     През 1361 година, след като Милано е обхванат от чумна епидемия, Петрарка се установява в  Падуа, в дома на Франческо да Карара. По-късно, през периода 1363 - 1369 година, той пребивава ту в Падуа, ту във Венеция, след като получава ог Венецианската република разположен на Riva degli Schiavoni разкошен дворец.

    Като най-известния независим интелектуалец на епохата /втората половина на ХІV век/ Петрарка е упорито ухажван от властващите: “Царица Анна, жената на император Карл ІV, му съобщава саморъчно в 1358 година, че й се е родила щерка. Миланският епископ почти насила го задържа в Милано, когато преминава през града. Галеацо, владетелят на Милано, моли Петрарка да кръсти сина му. Когато в 1368 година същият Галеоцо жени дъщеря си за сина на английския крал, Петрарка обядва на една трапеза с князете.” /3, с. 170/.

    През 1368 година Петрарка решава да се установи задълго в Падуа, в чиито околности /Аркуа/ на Евганските възвишения той си построява къща. Умира там през нощта срещу 19 юли 1974 година. По повод кончината на Петрарка Якоб Буркхарт пише: “Към култа спрямо родната къща спада и този към гробовете на прочути личности. За Петрарка се прибавя и мястото, където е умрял. Така селището Аркуа станало в негова памет любимо място за поданиците и било украсено с изящни жилищни сгради - по време, когато на север не познавали изобщо още никакви “класически места”, а само поклоничества пред икони и реликви.” /с.135/.

Оценки за Петрарка: Според всички изследвачи на личността и житейската участ на Франческо Петрарка той е първият ренесансов всестранно развит човек (uomo universale) - поет, историк, филолог и дипломат. Отдава се неуморно на литературни изследвания и оставя на потомството творчество, голяма част, от което е незавършено, но чиито език и стил ще упражняват трайно влияние върху следващите поети от епохата на Ренесанса. Заедно с Данте и Бокачо той е един от първите блестящи представители, а с основание може да се назове и основоположник, на италианската поезия.

       Разочарован от културата на своето време Петрарка с неизчерпаемо любопитство изследва античната култура. Като творец той се чувства най-близък до Цицерон и Вергилий, от чиито творби изповяда, че непрекъснато се вдъхновява. Като мислител се влияе най-вече от Свети Августин. Предпочитаната от него книга до края на живота му си остават “Изповедите” на Августин Блаженни. Така, проникнат от духа на античната литература, този творец цял живот се стреми към претворяването в живота си на непреходните христиански духовни ценности.  

    Професор Шишманов смята, че “имаме пълно право да причислим Петрарка към гениите”: “Той е несъмнено в много отношения новатор. Той е родоначалник на петраркизма...Обществото очакваше отдавна един Месия. И обществото го позна, като позна и себе си в него и тръгна подире му с несъкрушима вяра. Петрарка изразяваше неговите най-съкровени мечти, чрез неговите уста говореше самото общество...Ето защо и днес още критиката се колебае, какво да предпочете у Петрарка: гениалният поет или великия обществен деятел; певеца на Лаура или първия италиански хуманист.”/38, с. 155/.

      Немският философ Хегел пръв отчита парадокса, че Петрарка “смятал своите сонети за игри и основал славата върху латинските си поеми и произведения, обезсмъртила го е тъкмо тази родена от фантазията любов, която под италианското небе се побратимявала с религията в художествено развитото усърдие на сърцето” /36, І т. с. 751/.

     Според французина Анри Овет “по своята дълбока същност Петрарака е променлив и различен, впечатлителен, често непоследователен, разкъсван от множество противоположни пориви, привързан към земните радости чрез нуждите на една алчна за удоволствия, слава и почести природа, измъчван от угризения, от желанието да се измъкне от толкова измамни прелъстителни прелести”: “Любовта не му донася нито едно от утешенията, които очаква от нея...Тези постоянни преходи от ентусиазъм към униние, сигурни указания за една страстна природа със слаб характер, пораждат в душата на Петрарка дълбоко влечение към недоволството и меланхолията, съвсем ново за тогавашната литература. Обсебен от жаждата да се образова както и от нуждата да се развлича, той пътува, но не по задължение или заради занятието си, а заради чистото удоволствие да гледа...Той е първият турист, първият алпинист на модерните времена.” /41, с. 127/.

      Професор Шишманов обобщава по следния начин своите впечатления за характера на човека и твореца Петрарка: “В сравнение със своя предшественик Данте, Петрарка като личност е, няма съмнение, далеч не тъй кристално чист. В неговия характер критикът съглежда някои петна, които не могат да се измият и с най-силния критически бензин. Няма съмнение, че много често Петрарка страда от афектация: поетът обича, така да се каже, да позира за потомството. Струва ти се, че като че ли седи постоянно пред фотографически апарат. Петрарка е много повече, отколкото прощаваме ние днес на моралната личност, суетен, тщестлавен и в голяма доза егоист...

        Между отрицателните черти на характера на първия хуманист някои критици отбелязват и неговото не твърде голямо постоянство...Отрицателните черти в характера на великия хумонист се дължат може би и на някои физиоложки, отчасти наследствени причини /ние нищо не знаем/, но те са още повече според мен плод на едно раздвоение на личността. Не трябва да се забравя, именно, че душата на поета е арена, на която се борят още две стихии: средновековната и модерната.”/38, с. 174/.

     За съвременния ни италиански историк Джовани Прокачи Петрарка е преди всичко “неспокоен пътешественик и несравним популяризатор на славата, на която се радва сред съвременниците си”: “Той гостува на най-големите италиански и европейски кралски дворове, като се започне от папския двор в Авиньон и се стигне до анжуйския двор на крал Роберт Мъдри /от чиито ръце получава лавровия венец на поезията/, до миланския двор на архиепископ Джовани и до двора на Светлейшата република Венеция.” /28, с.99/.

    Своята представа за Петрарка френският литературен историк Овет обобщава по следния начин: “Сред своите съвременници Петрарка минава за най-учения мъж на своя век, достойният съперник на най-прочутите древни писатели. Малко по малко той събира огромна за неговото време библиотека, уникална за времето му...Петрарка успява да се потопи изцяло в античността, да я обикне заради самата нея, да я преживее отново на свой ред, да я възкреси в творбите си и да я представи пред съвременниците си като най-възвишения образец.” /41, с. 131-132/.

     Според изтъкнатия наш философ Слави Боянов “за разлика от Данте, Петрарка не е активна, страстна и буйна личност, склонен е към мечтания, съзерцаване и екстаз”:  “Той е хуманист в широкия смисъл на думата - познавач и изследовател на античната римска литература, история и епистология. Той е най-добрия познавач на римската античност, но живее като отшелник в Авиньон - тогава столица на папата по време на френското му пленничество, наблюдава цветята, птиците, слуша ромона на поточето, съзерцава синия небесен свод и мечтае за Лаура - жената, към която е привързано сърцето му.” /7, с. 33-34/.

    Българският философ отчита обективно, че “на Петрарка не е било чуждо самолюбието”: “На него като ренесансова личност е било свойствено чувството за човешко достойнство, което е ядрото на ренесансовия хуманизъм…Петрарка, както и неговият предшественик Данте, се осмелява да погледне в себе си и да защити човешкото достойнство и човешката гордост. Той открива в себе си неизчерпаеми богатства, свойствени за човешкия дух. Оттам може би идва и неговото славолюбие, за което има известни основания.”/7, стр.39/.

     След като определя Петрарка като “първия съзнателен хуманист” на Ранния Ренесанс руският историк Бицили напомня, че в посланието си “До потомците” италианският поет признава, че “обикнал Античността, защото не му харесвало новото, неговото време” / 3, с. 51/. 

    Съвременният английски /?/ изкуствовед Пол Джонсън смята, че “Петрарка може да бъде наречен първия хуманист и с положителност е първият писател, който изказва мнението, че вековете между падането на Рим и настоящето са епоха на мрак и невежество”. /15, с. 39/.


                                                                   Доц. ГЕНО ГЕНОВ