Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.04.2013 09:08 - DOLCE STIL NOVO - статия на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1090 Коментари: 0 Гласове:
0



                                   СЛАДОСТЕН НОВ СТИЛ / І част/   

                                         ( DOLCE STIL NOVO)

        Това е третата влиятелна лирическа школа в средновековната западноевропейска поезия, след Провансалската и Сицилианската, която възниква в Болоня в края на ХІІІ и началото на ХІV век. Лесно е да се установи, че поетите от тази школа черпят вдъхновение от изящните любовни изповеди, които преобладават в интимната лирика на трубадурите. Като лирическа тенденция “сладостният нов стил” е резултат на динамичното развитие на душевните нагласи и интелектуалните прозрения, които са се оформили в лоното на провансалската школа. Поезията създадена от “Сладостния нов стил” е силно повлияна от концепциите и изобразителните похвати разработени в късно-средновековната сицилианска лирическа школа.

       “Долче стил ново” се разглежда в италианската ранно-ренесансова поезия като важен етап в процеса на задълбочаване на психологическия анализ в европейската интимна лирика. Ревностното вглъбяване на влюбения в себе си излиза на преден план в зародилата се през първата половина на ХІІІ век Сицилианска поетическа школа. Тя се формира от кръга салонни поети подслонили се в двора на Фридрих ІІ Швабски, в който се отстоява дворцовия рицарски идеал за любовта:

 

Любовта е желание, което идва от сърцето

и ни преизпълва с голяма наслада;

първо очите раждат любовта,

а сърцето я подхранва.

(Amor и uno desio che ven da core

per abondanza di gran piacimento;

e li occhi in prima generan l’amore

e lo core li dа nutricamento.)

       Днес се налага схващането, че с означението “сладостен нов стил” (dolce stil novo) не се определя нито обособена италианска школа, нито единно направление в европейската интимна лирика. Издигането до съвършенството на небесната обич чрез вдъхновението получено от възлюбената дама се постига самостоятелно от всеки поет приобщил се към кръга, така че в този устрем към идеала стилновистите не биха могли да бъдат разглеждани като участници в единна школа. Всъщност техният кръг може да се определи като школа само въз основа на сплотяващия ги стремеж към формално съвършенство на лирическия изказ, т.е. на базата на ревностното им усилие да постигнат “сладостния стил” (dolce stil) в изразяването на любовните си въжделения.

      Според италианския литературен критик Габриеле Балди (1919 - 1969) би било по-точно да се говори за “сладки и изящни стихове” (rime dolci e leggiadre, вж. песен ХХVІ на “Чистилището”), отколкото да се приеме изразът ”сладостен нов стил”, с който Данте описва само собствения си поетичен стил, а не стила на целия поетичен кръг.

       Като учредител на поетичния кръг “Долче стил ново” се почита Гуидо Гуиницели. От Флоренция в общността на стилновистите се включват Гуидо Кавалканти, Данте Алигиери, Лапо Джани, Джани Алфани, Дино Фрескобалди и Чино от Пистоя. Някои историци на италианската поезия причисляват към този кръг и Киаро Давандзати, Данте от Майано, Гуидо Орланди, Рустико ди Филипо. Стилновистите градят интелектуалното си превъзходство си върху придобитата индивидуална култура, която в житейския си опит всеки натрупва сам. Те живеят със самочувствието на свободни интелектуалци, които не са обвързани с определен княжески двор и се доказват в контекста на по-либералната градска среда. Оттам схващането им за любовта не е обвързано с нормите на дворцовата галантност, а е вдъхновено от изучаваните в Университета на Болоня антични и средновековни философски доктрини.

     Поетите от кръга “Долче стил ново” се заемат да определят произхода и природата на любовното изживяване и да обяснят различните му проявления – мъката, радостта, мечтателността и страстния копнеж, като състояния на съзнанието на влюбения индивид. В изследването на човешкото съзнание те са повлияни от философската доктрина на Свети Бонавентура, бащата на средновековната мистика, определяна като “метафизика на светлината” (metafisica della luce). Според тази доктрина светлината е проявление на духовната мощ на Висшето същество, чиято енергия се трансформира от Ангелските духове в движеща небесата и интелектуално извисените хора сила. [по De Sanctis]

        Посветеността на “стилновистите” в понятийния инструментариум на средновековната философия прозира в честото им боравене с термини като “скрит дух”, “мощ”, субстанция”, “деятелност”, “акциденция”. Те явно са заети от схоластиката и мистиката. Подобно на схоластиците те приемат, че психо-физиологичната система на човека се изгражда от трите способности – интелектуалната, възприятийната и вегетативната. Най-често използвани от стилновистите са схоластичните реалии с етичен заряд - “добродетел”, “благородство”, “превъзходство”, “милосърдие”, “смирение” и “състрадание”, които в поезията им придобиват нов, може да се каже, “научно-изследователски” смисъл.

       Несъмнено стилновистите са силно повлияни от пространните анализи на Божията любов и проявленията й, които философите-мистици провеждат в уединение и така естествено култивират в духа си една изтънчената лирична нагласа. Те ги пренасят в стиховете си, най-често за да представят отвътре екзалтираната, често раздвоена от внушенията на строгия разум, влюбена душа.

      За разлика от поетите в Болоня флорентинските поети-стилновисти изграждат един сплотен поетически кръг, чието единение се гради върху самочувствието им на елитни интелектуалци и върху силното им духовно излъчване. Макар че отстояват творческата си самобитност те си остават “отворени” за влияния от събратята им по перо принадлежащи към творческата им общност. Тези поети изявяват открито гордостта си, обусловена от богата им ерудиция и се отнасят с известно пренебрежение към местните, ограничаващи вдъхновението им, културни традиции и с явно презрение към възприетите в делничния живот от простолюдието грубовати нрави и недодялани маниери.     

     Съвременните италиански литературни историци са единодушни, че поетите формиращи кръга “Сладостен нов стил” заимстват от предшестващите го поетически школи на провансалците и сицилианците следните нагласи и изобразителни похвати:

1)            прославата на любовта като най-висша форма на духовна аристократичност;

2)            утвърждаването на истинското благородство, което не се придобива с раждането, а се култивира в духа на индивида;

3)            представянето на възлюбената дама като небесен ангел. [По Bonghi ]

 

     Но в кръга “Сладостен нов стил” психологическият анализ на любовното изживяване е вече много по-задълбочен и по-детайлен, отколкото при провансалците и сицилианците. Поетите стилновисти влагат много повече усърдие в детайлизирането на настроенията у наблюдаваната отдалеч възлюбена и полагат много по-големи усилия при разтълкуването на поведението й. За разлика от сицилианските поети те разкриват имената на своите избрани дами и по този начин внасят в интимната лирика повече автобиографична конкретност.               

        Мария Гараваля и Джузепе Бонги [Maria Adele Garavaglia - Giuseppe Bonghi] твърдят, че Данте е видял Беатриче, дъщерята на Фолко Портинари, омъжена отскоро за Симоне Барди, през 1274 година (когато е бил на девет години, според твърдението му в “Нов живот”) и отведнъж се влюбил страстно в нея. Друг прочул се стилновист, Чино от Пистоя, обезумява по Дивачката (Selvaggia), а съвременникът им Гуидо Кавалканти въздиша по Джована. Всеки от тях се стреми да представи собствената си любовна авантюра като изключително важно историческо събитие. Въпреки това тези стилновисти не се различават особено в представянето на “влюбването”, възлюбените им не са откроени с индивидуален облик и самобитно поведение, така че любовните им изповеди се възприемат по-скоро като разгърнати метафори на “разкриването на собствената душа”.

       В поезията на “Сладостния нов стил” хубостта на възлюбената е символ на Божията красота, към която е устремена душата на човека. А любовта е всъщност този устрем към Бога. Тъй като жената е вдъхновителка на всички страсти, радостта от съзерцаването й е съпроводена от безмълвен отпор на чувствените пориви, т.е. подвластният на любовта мъж е призван да съпоставя земната с небесната обич и да отстоява в морален план чистотата на първата.  Това е всъщност основната тема в “Долче стил ново”-  духовното издигане на земния индивид чрез любовта до съвършенството на небесната обич, което се постига по различен начин от отделните стилновисти.

      Основателят на лирическата тенденция “Долче стил ново” Буонаджунта от Лука е бил съдия и нотариус, който в свободното си време редял стихове, в които възхвалявал, под влияние на провансалските поети, любовното изживяване. На провансалците подражава в своите стихотворения и сициалианският поет Якопо от Лентини, чиито прякор е Нотариуса, тъй като по професия той е бил нотариус. Гуитоне от Арецо, роден най-вероятно през 30-те години на ХІІІ век и живял до 1294 година, е водещият поет в Тосканската поетическа школа, която въздига в култ мистичната любов. По-нататък ще разгледаме по-подробно приноса за възникването на “сладостния нов стил” на този късно-средновековен италиански поет

       Названието на кръга “Сладостен нов стил” се обяснява в поредицата стихове /55-63/ на песен ХХІV в кантиката ”Чистилището” на ранно-ренесансовата поема на Данте “Божествената комедия”. В тях стихоплетецът Буонаджунта Орбичиани от Лука заявява, че това, което се съдържа в поезията на Якопо от Лентини, на Гуитоне от Арецо и в неговите собствени творби, предшества упоменатия от Данте /в 57-ми стих/ “Долче стил ново”, но признава, че поетите от новата школа “редят слова, които чувството диктува”/стих 59/. В песен ХХІV на “Чистилище” Данте среща Буонаджунта от Лука, който разпознава автора на сборника “Нов живот” и се обръща към него с думите:

 Кажи, не ти ли ми слуха погали

 със своя стих и сладостен, и нов:

“Жени, които сте любов познали!”/Бел. Това е първия стих, с който започва “Нов живот”./

Данте  му отговаря:

 

 Отвърнах аз: “Щом сладката любов

 ме вдъхнови, словата на сърцето

 веднага да запиша съм готов.”

 

     Всъщност в отговора на Данте не се твърди, че стилновистите са по-сантиментални от сицилианците и тосканците, а се подчертава майсторството им в описването на променливите психически състояния, които предизвиква у влюбените Амур и усърдието на тези поети да ги претворят в “сладостна форма” (forma dolce). Явно е обаче, че авторът на “Нов живот” се дистанцира от лирическата традиция, следвана от старите тоскански и сицилиански поети, които са се прославили предимно като съчинители на стихове, като изкусни реторици, като майстори на формата, в чиито творби липсва “сладостта” при пресъздаването на трепетите на истинската любов.

      Според проф. Иван Шишманов Данте е “първият средновековен писател, който се опитва да проникне в собствената си душа и да даде точен отчет за своите чувства”. “Той е първият, който дава на психологическия си анализ и художествена форма.” [Шишманов, 1938 ]. Всъщност, благонамерено възприето, определението на Данте за “сладостния нов стил” подчертава не само значимостта на правдивото пресъздаване на истинската любов. То отпраща към началния стих на сборника “Нов живот” - “Жени, които сте любов познали!” -  и към формулата, която следва поета в цикъла любовни сонети.

      Според Данте животът и конфликтите на чувствата, уловени в почти ритуални формули и изпълвани постепенно със символни значения, трябва да преминат през пречистващата дейност на абсолютното интелектуално напрежение, да бъдат въведени в точно стилово изражение. Най-вероятно авторитетният италиански естетик и литературен критик Бенедето Кроче е имал предвид тези размишления на Данте, когато много по-късно пише: “На поета, на художника, комуто не достига формата, не му достига всичко, защото самият той не достига на себе си. Поетическата материя тече в душата на всеки човек, само изразът, тоест фразата, прави поета.” [Кроче, 1996].

      Наистина Данте ратува преди всичко за формално съвършенство в лирическите любовни изповеди и не счита задължително съотнасянето на трепетите на душата към конкретните исторически ситуации. Според него такива ситуации са често “нечисти” и поради това недостойни да бъдат въвеждани в представянето на една възвишена страст. Всъщност днес е лесно да констатираме, че поезията и поетиката на ”Долче стил ново” са общо взето неподвластни на каквито и да било местни културни и езикови условности.

    От кореспонденцията на Данте черпим сведения, че италианската поезия на прехода от ХІІІ към ХІV век преминава в развитието си през три етапа: през първия се изявяват поетите Буонаджунта, Гуитоне от Арецо и Якопо от Лентини, чийто стил не е нито “сладък”, нито “нов”; началото на втория полага Гуидо Гуиницели, чийто стил е “сладък”;  през третия етап поколението от поети, съвременници на Данте, обновява и обогатява “сладкия стил” на Гуиницели. Така от края на ХІІІ век до днес като първоосновател на ранно-ренесансовата италианска поетическа школа “Долче стил ново” се почита и прославя болонският поет Гуидо Гуиницели, когото Данте определя като “баща на мене и на по-добри, / които за любов са сладко пели”/”Чистилище”, песен ХХVІ, стих. 98-99/.[По Bonghi ]

     Тук би трябвало да се отбележи приемствеността в развитието на схващането за любовта от последните провансалски поети, през Киаро Даванцати, до Гуидо Гуиницели. Не е трудно да се установи, че в ранните канцони на Гуидо се появяват много идеи и образи, заимствани както от канцоните на Америко от Пегийан /Americo di Peguilhan/, така и от сонетите на Якопо от Лентино /Jacopo da Lentino/. Всъщност в поезията на стилновистите отзвучават споровете относно етапите в любовта и последствията от нея, които се водят непрекъснато в средновековната поезия както на Франция, така и на Италия. В техните стихотворения могат да се открият много наблюдения и коментари, заети от “Любовното изкуство” на Овидий и от дворцовия кодекс “Правила на куртоазната любов” от французина Андре Льо Шаплен /Andrй Le Chapelain/. [По De Sanctis ]

        В концепцията на стилновистите за любовта благородството е неразривно свързано с добродетелта, а любовта – с благородството, т.е. любовното изживяване е стимул за морално самоизграждане, за постигане на нравствено съвършенство от индивида и за извисяването му до Божията мъдрост. Тук би трябвало да упоменем канцоната на Гуидо Гуиницели “Амор в сърцето благородно пребивава” (Al cor gentil rempaira sempre Amore), която в кръга “Долче стил ново” се приема като творба-манифест. В нея благородството се определя не като наследствена придобивка, а като индивидуална добродетел. Всъщност поставянето под въпрос на наследственото благородство е знак за налагането на новия граждански дух в големите градове  държави на Тоскана. То означава постепенното изместване на феодалните фамилии от предприемчивите делови мъже в политическия живот, които стават носители на новите културни нагласи.

      В тази прочута канцона-манифест Гуиницели подчертава неизбежната сроденост на любовта с душевното благородство. Той утвърждава традицията, идваща от трубадурите, от политическия живот възлюбената жена да се сравнява с небесен ангел. В традицията на “Долче стил ново” на любимата жена неизменно се приписват външна красота, вътрешно благородство, смирение, милосърдие и пречистващо въздействие върху всички около нея. Тук би трябвало да изложим тезата на проф. С. Хаджикосев, която напълно споделяме:

        “Италианската поезия на дуеченто /ХІІІ в./ е в голяма степен повлияна и от силно развития през ХІІІ век марианизъм, т.е. култът към Божията майка”. “Ангелизацията и обожествяването на любимата жена, които се естествена последица от платонизиращите тенденции в провансалската лирика от периода на упадъка, намират характерен израз в поезията на “стилновистите” чрез въвеждането на повелителката на сърцето в “небето на любовта” и уподобяването й на звезда. Ще припомня особеното символично значение на думата “звезда”, с която завършват и трите кантики на дантевата “Божествена камедия”. Звездата символизира нематериален блясък, сиянието на божествената и човешката възвишена любов.”[С. Хаджикосев, с. 161].

      Лесно е да се установи, че не малко образи и идеи в прочутата канцона на Гуиницели са заети от лириката на предшестващите поколения сицилиански и тоскански поети. Въпреки това тя се приема като творба-манифест заради новото им съчетаване и заради новата емоционална екзалтация, с която са обосновавани и тълкувани. В основата на тази канцона, а по-късно и на цялата поезия на “Долче стил ново” е заложен мощен интелектуален ентусиазъм за изграждане на схеми, образи и словесни обрати, които да изразяват и тълкуват най-дълбоките пориви на изцяло посветилата се на любовта душа.

      Моралната философия, изповядана от поетите-стилновисти, от една страна, се изгражда върху религиозното преклонение, от друга, върху оспорването на потомственото благородство, на което се противопоставя благородството на душата – единствената опора на истинската любов. Религиозният патос на “Сладостния нов стил” е обусловен главно от темата за ангелската жена, т.е. жената се уподобява на слязъл на земята ангел. Любимата жена се въздига в култ като живо въплъщение на Доброто, превърната е в посредничка между Бог и човека и по този начин се сродява с изображението на Светата дева. Любовта към подобно създание не само прави мъжа по-добър, но и му открива пътя към небето.

        Според Хаджикосев “Амор на римските елегици има някои общи черти с Амор на “стилновистите” като например раняващата любовна стрела. По-съществена е обаче неговата амбивалентна функция на раняващо и изцеляващо същество... При поетите стилновисти Амор е ангелоподобно същество, негово “седалище” е паметта (memoria) и разумът (mente) на влюбения.” [Пак там, с.170].

        Вече уточнихме, че според Данте новостта на “Сладостния нов стил” се състои в пълното съответствие между поетическия език и “диктовката отвътре” на любовта. Всеки възприет предварително израз и всяка извършена впоследствие реконструкция на “диктовката” се смятат за неуместни и изкуствени. Най-важна е непосредствеността, истинността. В кръга на стилновистите се изоставя реторичната изобретателност и се залага на мигновеното възприемане на любовното чувство, при което вниманието е насочено изцяло към душата.

     Наистина в кръга “Долче стил ново” се появяват редица нови тълкувания на любовта, които се въвеждат и обогатяват в сборниците на отделните поети. За Кавалканти например любовта е чувство, което внася непрекъснато в душата безпокойство и страдания:

 

Не чувствам нито пълно спокойствие, нито разкаяние

след като любов и своя възлюбена намерих.

(«Non sentн pace nй rimorso alquanto

 poscia ch"amore e madonna trovai»).

 

    Като влюбен поетът-стилновист Чино от Пистоя споделя същата тревожна нагласа на духа:

 

Не съм живял без мъка и въздишки,

не съм оставал нито миг, без да усещам

смъртта, след като очите ми откриха

красотата на моята възлюбена и бяха обсебени от нея.

(Senza tormento di sospir non vissi, 
 nй senza veder morte un"ora stando 
 fui, poscia che i miei occhi riguardando 
 e la bieltate di madonna fissi.)

     Любовта “навлиза с щурм” (assale) в душата на Гуиницели и в “жестока битка чрез въздишки” го поваля на земята. За Кавалканти и за Данте срещата с възлюбената е също “битка” (battaglia). Чино определя любовта като “дух, който изпълва човека с безпокойство” (uno spirito ch"ancide). В една своя късна канцона Гуидо Гуиницели твърди, че “любовта обръща в бягство всички духове на  спокойствието в мен” (amore ruppe tutti i suoi spiriti a fuggire). А Данте изповяда, че любовта:

 

...отнема смелостта и самоувереността,

като ранява плахото ми самочувствие

с толкова тревога и толкова дълбока рана.

 

(...prende baldanza e tanta securtate 
che fere tra" miei spiriti paurosi 
e quale ancide, e qual pinge di fore.)


     Кавалканти и Чино назовават очите си, с които са прогледнали в красотата на тяхната възлюбена “безумни” (folli). Гуиницели, Данте и Чино се обръщат към близките приятелки на избраната от тях дама, за да ги приканят да се вгледат в нейната красота и да приемат предизвикателството да се състезават с нея по хубост. В редица свои стихотворения, с различна степен на настойчивост, влюбените поети Данте Алигиери, Гуидо Кавалканти и Дино Фрескобалди зоват смъртта като освободителка от страданията на любовта.

     В кръга “Долче стил ново” възлюбената жена се представя по сходен начин с едни и същи изобразителни средства. За Гуиницели тя “изглежда като лъчезарно слънце” (par lucente sole), според Кавалканти любимата “излъчва по-ярък блясък от слънцето” (risplende piъ che sole). Гуиницели не вярва, че “в света съществува християнка, която да е толкова красива и добродетелна” (che nel mondo sia cristiana / sн piena di beltade e di valore). Кавалканти твърди, че “в този свят не съществува създание, в което да има толкова красота и сладост” (in questo mondo non а creatura / sн piena di bieltа nй di piacere).

    Когато Гиуницели попада под властта на любовта, той се превръща в “статуя от месинг, в която няма нито живот, нито дух, макар че носи лице на мъж” (como statua d"ottono, / ove vita nй spнrto non ricorre, / se non che la figura d"uomo rende). Влюбеният Кавалканти изповяда, че се скита “като човек извън живота, който изглежда като фигура от клони, камъни или дърво, която се движи само благодарение на изкуството на нейния създател” (come colui ch"и fuor di vita, / che pare, a chi lo sguarda, come sia / fatto o di rame o di pietra o di legno / che sй conduca sol per maestria).

     Поетите стилновисти откриват нов поетичен език за означаване на чувството в момента на избликването му. В трактата си “За простонародната реч” (De vulgari eloquentia) Данте уточнява, че в любовната лирика думите трябва да бъдат лишени от острота и подбрани според критерия “яснота”. Поетичната реч трябва да е облагородена и да бъде по-мъдра под въздействие на чувството. Синтаксисът трябва да бъде подчинен на диктата на подредбата и хармонията. Идеалните стилистични схеми трябва да довеждат образите до максимална конценрираност.

       През третия период от развитието му в кръга “Сладостен нов стил” се озовават двамата талантливи флорентински поети Данте и Кавалканти. В програмната си канцона “Една жена ме помоли” (Donna mi prega) първият от тях взема тема от поезията на Гуидо Гуиницели и я развива чрез изтънчени силогизми. Той разгръща в два полюсни, но допълващи се регистъра темата за любовта - любовта-екстаз към жената-ангел и любовта-мъка, която се поражда от невъзможността да се намери реално превъплъщение на идеалната, зародила се в ума любов.

       Най-важният принос във финалния етап на еволюцията на “Сладостния нов стил” е безспорно този на Гуидо Кавалканти. Именно той довежда до съвършенство процеса на интериоризация на любовта, като разработва мотива за силата на влюбената жена да прави блажен мъжа, на когото отдава сърцето си. В кръга на приятелите и последователите на Гуидо Кавалканти се налага едно по-изострено внимание към отделните вътрешни способности и дейности на човешкия организъм. Чрез детайлното им описание поетите стилновисти от това поколение изграждат по-прецизно собствения си индивидуален облик и индивидуализират до по-висока степен излъчването на избраната възлюбена. В любовната драма вече се замесват душата и ума, очите и духовете обитаващи тялото, в които, според конвенциите на средновековната одухотворена /спиритуализирана/ митология, се конкретизират нравствените ангажименти и чувствените пориви, заложени у човека.

        Всъщност още през началния етап от развитието на поезията на “Долче стил ново” се отдава особено важно значение на “вглеждането в себе си”, т.е. на интроспективния анализ. Това обяснява предпочитанието, отдавано от стилновистите на “пейзажа да душата” пред външния природен пейзаж в поезията им, която е по-скоро метафизична и психологична, отколкото насочена към възпроизвеждане на сетивния свят. Това предпочитание предопределя общо взето абстрактното внушение на “стилновистката” лирика,  насочването й към квинтесенцията, благодарение на което тя като че ли предопределя най-новите експерименти в модерната поезия, чиято цел в крайна сметка е да намерят точно съответствие между лирическия изказ и мимолетните пориви, зародили се в капризното любовно изживяване.

     Нов по-зрял етап в развитието на психологическия анализ откриваме в поезията на късния стилновист Чино от Пистоя. При него той става по-конкретен и по-артикулиран, поривът да се постигне формална изтънченост като че ли отстъпва пред стремежа на влюбения да се изповяда докрай, без да скрива нищо. Този стремеж бележи криза в средновековната лирика и предизвестява прехода към лирическата стратегия на Петрарка като поет на любовта. Приема се, че поетите от Тоскана откриват нова насока в развитието на европейската лирика, която в общи линии е следвана от петраркистите /ХVІ век/ до поетите романтици /първата половина на ХІХ век/ – насока, в която се придава висока стойност на динамичното съчетаване на възвишените пориви и елегичните нагласи в любовната страст.

       Новаторството на стилновистите е обусловено от съзнателното им търсене на една извисена над земното реалност, предопределено е от пренасянето им в един изящен идеален свят, в който всяка представа и всяко слово придобива духовен, пречистен от всичко земно смисъл. В тази надземна реалност, в този съвършен свят чувствата се развиват в пречистена от всякакви користни и плътски пориви атмосфера, в необременена от чувствени помисли и телесни щения среда.

                                  СЛАДОСТЕН НОВ СТИЛ / ІІ част/

                                       /ОСНОВОПОЛОЖНИЦИ/

 

     Поетите от кръга Долче стил ново творят с интелектуалната убеденост, че познават много добре интимната същност на любовното изживяване и могат да я предават по съвършен начин чрез изящния си лирически изказ. Данте, например, е убеден, че “под диктовката” на Амур може да изрази всички трепети на любовната си страст към Беатриче, т.е. той се чувства привилегирован владетел на истината за любовта и е убеден, че може да изрази съвсем точно въздействието й върху влюбения.

       Простодушната юношеска самоувереност на стилновистите придобива измерението на духовно превъзходство, което се крепи върху педантичната им отдаденост на перфектния лирически изказ. Тази обреченост на изящно изказаната платонична любов при тях придобива смисъла на привилегия, която естествено подхранва у тези всеотдайно обрекли се на култа към чувството поети усещането за отчужденост от манталитета на простолюдието. Тази отчужденост е искрено изповядана в кръга Долче стил ново и днес много изследвачи я констатират като естествена последица от усъвършенствания психологически анализ, които провеждат в любовната си лирика стилновистите.

     В сравнение с всички други словесни изобразителни тенденции, които битуват в късно-средновековната италианска лирика, Сладостният нов стил придобива най-силно и най-дълбоко влияние, най-вече заради ясната си концепция за любовта и жената и пределната откровеност на неговите съвършени по форма послания. Според съвременния италиански историк Джулиано Прокачи “новаторството” на кръга Долче стил ново в сравнение със сицилианската школа се състои предимно в пречистването и усъвършенстването на езиковите средства и обогатяването на поетичното съдържание, което, макар и да остава тясно обвързано с темата за любовта и жената, “се подплатява” и с философски и нравоучителни мотиви, почерпани от културата на епохата.“(Прокачи, 2004).

 

                                    ГУИТОНЕ ОТ АРЕЦО / ? - 1294/

 

      Гуитоне от Арецо се почита като поет-корифей в кръга на тосканските поети.  Сведенията за живота му са оскъдни. Родил се е най-вероятно през средата на 30-те години на ХІІІ век в град Арецо. Според оцелелите в кметството на Арецо архиви Гуитоне е напуснал родния си град около 1265 година, а според други източници това е станало още преди 1258 година. Предполага се, че е изоставил жената и децата си и влязъл в Ордена на войните на Блажената Дева Мария, по-известен като Орденът на Наслаждаващите се братя (Ordine dei frati Godenti). Най-вероятно той по собствена воля се обрекъл на изгнание.

       След като напуска родния си град, според Аналите на братята-калмадули (Annales Camaldulenses), Гуитоне повежда отшелнически живот в манастира Санта Кристина (Болоня). В описа на оцелелите от него ръкописи се открояват две групи канцони и сонети: в първата група са обособени творбите му, обвързани с куртуазната традиция, а във втората – творенията на брат Гуитоне, след като той се отдава на строго монашеско уединение и осъзнава новия си морален статус на “човек на духа”. Като монах в ордена той установил тесни връзки със събратята си в Пиза и Флоренция. Според същите “Анали...” Гуитоне издъхнал през 1294 година в манастира “Санта Кристина”.

      По-голямата част от неговите творби става известна благодарение на описа им, съхранен във флорентинската библиотека Лоренциана (Biblioteca Laurenziana). Написаните от този поет канцони и сонети се обособяват в два дяла: творби на светския поет Гуитоне, повлияни от куртоазната традиция, и творения на брат Гуитоне, съчинени след замонашването му и подчинени на новата му житейска участ и морални принципи. Но, ако се отчетат избраните теми и използваните в него език и стил, цялото творчество на Гуитоне впечатлява с единството си, въпреки строгото деление, което е проведено в горе упоменатия опис на канцоните и сонетите му.

    Към 48-те канцони и 182-та сонета, фигуриращи в описа на библиотека Лоренциана, би трябвало да се прибави венеца от 12 сонета (съхранявани в Кралската библиотека на двореца Ескориал, Мадрид) и 21 сонета, отпечатани във флорентинското издателство Джунти (Giunti) през 1527 година. Според описа на библиотека Лоренциана Гуитоне е създал и 34 послания – 27 написани в проза и 7 - в стихове.

     Като следва установените в провансалската лирика конвенции Гуитоне създава поезия, в която въвежда светските теми и моралните внушения, характеризиращи поетиката на Старата сицилианска лирическа школа. Той обогатява лирическата лексика и изразните средства на италианската поезия, като приспособява стила на херметичната трубадурска школа (trobar clus) към вече достатъчно заредения с образни внушения простонароден тоскански говор. Този поет става водеща фигура (caposcuola) в групата на поетите Монте Андреа, Галето Пизано, Тераманино Пизано, Панучо дал Баньо, Лемо Орланди, които си разменят постоянно стихотворни поздрави, изящни посвещения и изтънчени комплименти. Въпреки безспорния му принос в усъвършенстването на италианската късно-средновековна интимна лирика Гуитоне от Арецо е често укоряван от стилновистите - най-вече от Кавалканти и от Данте заради “недостатъчното познание” на човешката душа.

   

            ГУИДО ГУИНИЦЕЛИ  /1235 – 1276/

      В ХХVІ песен на кантиката “Чистилището” Данте Алигиери определя болонеца Гуидо Гуиницели като свой учител, макар че той е единственият “стилновист”, когото създателят на “Божествената комедия” не е познавал лично. В нея воденият от Вергилий поет се среща с именития вдъхновител на Сладостния нов стил и му отдава дължимата почит заради мелодичните му стихове:

Сладкият ви стих ме покори

и докато е словото ни живо,

ще ми е скъп с мастилото дори.”

                               (Превод Иван Иванов и Любен Любенов)

       Гуидо Гуиницели е роден в Болоня, където се прочува като съдия, а по-късно и като политик. Прогонен е от родния си град заради принадлежността му към групировката около фамилията Ламбертаци, която през 1274 година е изтласкана от политическия живот на града от фамилията Джеремеи. Заедно с жена си Биче дела Фрата и сина си Гидучо е принуден да се засели в градчето Монселиче. Умира рано, на 41-годишна възраст, в самия край на 1276 година. Последният останал от него документ е пълномощното, с което той възлага отглеждането на своя малолетен син на жена си (14 ноември 1276 г.).

      Гуиницели създава скромно по обем творчество: пет канцони, петнадесет сонета и два лирически фрагмента. Отначало той подражава на Гуитоне от Арецо, на когото засвидетелствува в сонет дълбоката си почит като учител в поезията. По-късно обаче се противопоставя открито на лирическата традиция, която следва Гуитоне. Макар и малко продуктивен този поет предопределя нова насока в развоя на късно-средновековната италианска лирика.

        Гуиницели пресъздава подробно своите и на своите следовници  възгледи за любовта и морала на своята Възлюбена в прочутата си канцона “Амор в сърцето благородно пребивава”, фрагменти, от която предавам тук в мой превод-подстрочник:

          В благородното сърце любовта се все възражда,

          тъй както зеленината неизменно избуява като помощница на гората;

          ...........

          И тъй любовта намира убежище в благородната душа,

          по същия начин както

          топлината пребивава в светлината на огъня.

          ........................................................                                       

          Блести сред ангелските духове на небето

          духа на Бога-творец така както слънцето блести в нашите очи:

          защото като изпълняват неговите замисли

          и движат небето тези духове се подчиняват на Него;

          и тъй те постигат успешното завършване,

          т.е. успешното осъществяване на справедливия замисъл на Бога,

          което е въвеждане на реда и хармонията във вселената,

          така и красивата жена, посветила се на истината,

          трябва да блести в очите на своя надарен с благороден дух възлюблен

          и да му вдъхва желанието да не се отклонява никога от дълга си към нея.

 

          О, любима! Когато моята душа след смъртта ми застане пред Него,

          Той ще я запита: “Защо самонадеяността те ръководеше през земния ти                   

          живот?

          Защо се извиси през небето и стигна чак до Мен,

          защо ме използваше като сравнение за изразяване на земната си суетна 

          любов?

          Хвалебствените песни и химните могат да се отправят само към Мен

          и към Царицата достойна за Моето Царство -  Раят,

          където става невъзможна каквато и да било измама.”

          Тогава ще мога да Му кажа: “ Жената, която обичах, притежаваше лик на 

          ангел,

          който пребивава в Твоето Царство,

          не е в мен вината, че й отдадох любовта си.”

    &nbs




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075028
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031