ЧАРЛЗ ДИКЕНЗ

                                   (1812, Портсут – 1870, Гадсхил)

     Дикенз разработва всички жанрове – реалистичния роман, сатиричния портрет, смехотворното есе – като доказва висок усет на психолог и ревностен патос на морализатор. Той е самоук писател, който сам доказва таланта си в началото на творчеството си журналист, сатирик и майстор на романите излизащи в подлистник.  Поразява с изключително развита чувствителност и с благородната си щедрост като писател-наставник. Осигурява си авторитет най-вече като анализатор на социалния живот в Англия в началото на индустриалната епоха. Той няма амбицията да се намесва в политическия живот, но осъжда мизерията и пораждащата я експлоатация.

    Дикенз анализира в дълбочина духовната атмосфера на Викторианската епоха, чиито манталитет и морални предпоставки познава много добре. Той е на 25 години, когато, през 1837 година, кралица Виктория се възкачва на трона на английската империя. Най-значимите му творби се появяват след това важно за страната му историческо събитие.

  Но влиянията, които оформят творческия му натюрел произлизат от по-ранна епоха. Той може да се счита по-скоро за рожба на 30-те години на ХІХ век, когато в Англия започва индустриалната революция породила едновременно надежди и страхове, еуфория и депресия.

   Дикенз се ражда в едно предградие на Портсмут през 1812 година. Баща му Джон Дикенз произхожда от семейство на слуги и служи в администрацията на Адмиралтейството. През 1816 година го командироват в градчето Чатъм, а през 1823 година е вече чиновник в Лондон. Семейството му се настанява в един работнически квартал на столицата.

         Но непредвидливостта на бащата довежда скоро домашните му до мизерията и той е затворен за дългове. Чарлз е принуден да работи известно време в една фабрика за производство на вакса за обувки, преди да бъде настанен в пансион. Учи само три години и след това, през 1827 година, постъпва на служба като писар при един адвокат.  Жаден за знания той през свободното си време се заема да овладее стенографията, посещава често публичните читални в Лондон. 

    Дикенз става стенограф в лондонския вестник “Сутрешна хроника” /Morning Chronicle/. Забелязват го през 1835 година, когато публикува в същия вестник една серия скечове, която подписва с псевдонима “Боз” /«Boz»/. Става известен две години по-късно, когато се появява първия му хумористичен шедьовър “Приключенията на мистър Пикуик” /Aventures de M. Pickwick/. През същата година /1837/ сключва брак с Катрин Хогарт, дъщеря на един известен журналист, чиято сестра Мери подслонява в дома си. Преживява мъчително смъртта й. Дълбоката покруса го принуждава да смени маниера си на писане. Първото забележително свидетелство за промяната на атмосферата в създадения от него фикционален свят е романът му “Приключенията на Оливър Туист” / Oliver Twist/.

    Посвещава живота си изцяло на литературата. Единственото му развлечение са пътуванията. Радва се на топлата благосклонност на читателите в Англия и извън нея. През 1840-1841 година е приет радушно от читателите в САЩ. Но излезлите след това “Животът и приключенията на Мартин Чъзълуит” /Martin Chuzzlewit (1843)/ - роман, в който се критикува материализма на американците, и “Американски бележки” /Notes amйricaines/ ще пробудят остри реакции сред американците.

   През периода 1843-1846 година Дикенз странствува из Италия, Швейцария и Франция, където се среща с известните писатели по онова време. Междувременно продължава да пише, излизат неговите “Коледни приказки”, започнати през 1843 година, в които се открояват “Една коледна песен”, “Коледните камбани”(1845) и “Щурец в огнището” (1846). Дикенз основава вестник “Дейли нюз” / Daily News/ и започва да издава списанието “Новини от дома” /?/, в което ще публикува свои повести, романи и една предназначена за деца “История на Англия” .

   През 1858 година писателят се разделя с жена си. Тогава се заема да организира публични прочити на романите си из Англия и Съединените щати. Тези четения имат огромен успех. Но изтощен от непрекъснатите пътувания Дикенз е принуден да се оттегли в имението си Гадсхил, където умира през 1870 година издигнал се на върха на славата, малко преди да завърши последния си роман “Загадката на Едуин Друуд” /The Mystery of Edwin Drood/.

  През юношеските си години Дикенз зарежда въображението си както с лични преживявания, така и с романите написани приз ХVІІІ век. Той е особено ревностен читател на романите на Филдинг и Смолет. Като писател следва каноните на неокласичистичната естетика: целта, която си поставя като романист, е да се харесва и да поучава. 

    Той пресъздава атмосферата в обществото, в което живее. Насочва се често към конкретни социални проблеми: законът за общественото здраве, появил се през 1848 година / “Студеният дом” /Maison d"Вpre-Vent/; дълбоката бездна, която разделя богатите от бедните / “Домби и син”/; “дъното на обществото”, където изчезва междата разделяща затъналите в мизерия от отдалите се на престъпленията, тези, които са за социалните домове, от онези, които са за затвора “Малката Дорит”(1857); експлоатацията на децата и отрицателните последствия от закона за бедните /1834/“Приключенията на Оливър Туист”/. Дикенз си извоюва престижа на ангажиран в проблемите на зараждащото се гражданско общество писател. Романистът става близък приятел на боранеса Бърдет-Коутс /Burdett-Coutts/, която посвещава времето си на благотворителна дейност в подкрепа на мизерстващите бедняци.

  Според Дикенз причините за обществената криза и социалните злини са заложени в човешката природа. Сатиричните му нападки отначало се насочват към нравите, а по-късно започват да се възприемат като критика на обществените институции. Романистът разобличава алчността на Фейджин /”Приключенията на Оливър Туист”/, безскрупулния стремеж към печалба, който завладява индустриалците /”Тежки времена”/, фалшивата филантропия /”Студеният дом”/. 

    Той отправя като романист призив към хората да променят нравите си и към обществото да реформира институциите си. Но Дикенз не откликва пряко на народните протестни движения, които се зараждат по онова време. Той си остава заклет консерватор, който е враждебно настроен към движенията, които настояват за радикална промяна на съществуващия обществен строй. Той вярва единствено на еволюционните промени, протичащи под контрола на управляващите и отхвърля насилствените опити за промяна на социалните условия. Страхува се от разюзданата революция и не вярва, че тя би могла да промени положението в родната му страна /вж. “Приказка за двата града” и “Барнаби Ръдж”/.

    В романа му “Магазин за антични ценности” могат да се открият редове, в които авторът яростно атакува движението на “чартистите”. През 1850 година проповедниците на икономическата либерализация и освободената от обществен контрол предприемаческа инициатива правят първите си бляскави изяви в обществото. Самюел Смайлс /Samuel Smiles/ проповядва своето “Евангелие на труда и пестеливостта”, докато Дикенз, чрез посредничеството на героите си, отстоява кредото на викторианската епоха: доверие към индивида, който е творец на собственото си щастие и създател на просперитета в обществото. 

    Дикенз е не само писател, чиито идейно-художествени послания са достъпни за всички, но и талантлив романист, който овладява техниката на разказа, за да се хареса на читателите. Той доказва, че е майстор в разработването на интригата, но и познавач на човешката природа и притежател на завидни способности като стилист.

   За да привлече читателя този романист му разказва истории, които поддържат постоянното напрежение на очакването в ума му. Той започва писателската си кариера с “Приключенията на мистър Пикуик”, където подрежда забавни, хумористични епизоди, макар че ги свързва с грубовати свързващи описания. Но след 1845 година, когато неговият главен конкурент Тъкъри се изявява като способен романист, Дикенз доказва, че като повествовател може да заплита по-сложна интрига и да ползва удачно подхода на драматурзите при разработване на характерите. Той отначало ги описва като наблюдател отвън, който се взира предимно във физиката, жестовете и маниера на изказване. Той заимства подход от ономастиката, чрез който използва името на персонажа като означение на специфичния му стил на живот.  Тъй като трябва да действува в съответствие с вече заложените черти на характера, романистът Дикенз се подвежда да представя по-скоро статични персонажи.

    Английският романист Едуард Морган Форстър упреква Дикенз, че изграждал персонажи с “плоски характери” (flat characters). Но прочутият викториански романист може да рисува детайлни портрети на хора, които се развиват под въздействие на външните обстоятелства и събития и се обогатяват чрез собствения си опит. В проследяването на еволюцията на Пип в романа “Големите надежди” Дикенз наистина доказва, че е  виртуоз на психологическия роман. 

  Често се обсъжда поетичната нагласа у романиста Дикенз. Той е наистина поет, когато разгръща в преднамерено ритмувани фрази атмосферата, в която се разгръща действието на романите му. Известно е, че този романист често използва символи, вариации върху главната тема, повторения, с които откроява водещата идея, сугестивни звукови конфигурации, поредици от въздействащи образи. Тези “лирически находки” правят прозаичните му изложения не само по-свежи, но и по-вълнуващи.

  Достатъчно е да се проследят вариациите върху образа на “реката” в творбите му. Реката присъства постоянно в живота на Лизи, героиня в романа “Нашият общ приятел”, реката е символно означение на падението на Марта в романа “Дейвид Копърфийлд”: тя е чиста и спокойно течаща през полето, но става мръсна и зловеща, когато навлезе в града. Отчаяната млада жена, объркала живота си, ще бъде изкушена да се удави в нея, да се приобщи към омърсяването на водата в нея.  Романистът често експлоатира и образа на “прахта”: тя, например, покрива боклуците на столичния град Лондон, трупа се и върху Парламента, който не може да поеме отговорностите, които е призван да изпълнява в политическия живот на Англия.

    Романистът Дикенз владее магията на словото особено тогава, когато се заема да разсмива и да предизвиква вълнение у читателите си. Той е майстор на патетичния изказ. Често употребява разнежващи епитети като “малък”, например: малката Дорит, малката Нел и малкият Пол са представени като лесно уязвими от живота жертви. Той често въвежда в романите си, дари злоупотребява със “сцените на агония”, например: смъртта на Пол Домби и на малката Нел са подробно описани и естествено предизвикват емоционалното съпричастие на читателя към мъчителната “атмосфера на края”.

  Дикенз умее да извлече много ефекти от богатата палитра комични похвати, например: “донкихотовските” премеждия на мистър Пикуик и на Сам Уелър, гротескните фигури на госпожа Гемп /Gamp/ (“Мартин Чъзълуит”), смехотворното джудже Куърп /Quirp/ (“Магазин за антични ценности”), описаните с ярки краски моряци Бънсби и Кътъл /Bunsby, Cuttle/ (“Домби и син”), както предизвикващия разведряващ смях Дейвид Копърфилд и облекчаващото веселие, което съпътства развръзките на “Домби и син” и “Големите надежди”.

  Дикенз си изгражда приживе авторитета на високо уважаван писател на народа. В творчеството си той пресъздава делничния живот, мъките и радостите на добрите хора и на злодеите.  Неговите талант и въображение му помагат да предаде сцените от ежедневието с впечатляваща правдоподобност. Неговите съвременници много скоро оценяват забележителната му дарба и с трескав интерес очакват появата на поредния му роман. Днешните читатели продължават да откриват дълбоко сродство с персонажите, които е изградил през средата на ХІХ век Дикенз. Съпоставян тогава с Тъкъри, той си осигурява славата на “народен писател”, който е вдъхновен от трайната си симпатия към унижените и оскърбените в родната си Англия. Той оказва силно влияние върху формирането на повествователен почерк у големите руски романисти Гогол, Толстой и Достоевски.