Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.02.2013 11:32 - ДАНТЕ - Божествената комедия - кратка презентация от доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5466 Коментари: 0 Гласове:
2



 

                  “Божествената комедия”
Данте създава тази си творба през периода 1308 - 1321 година. Замислена е в три части /к а н т и к и/ “А д”, “Ч и с т и л и щ е”  и  “Р а й”. Изградена е от 100 песни, тъй като това число, получено от умножаването на 10 по 10, е символ на съвършенството. Всяка от песните съдържа между 130 и 140 стиха, организирани в тристишия /т е р ц и н и/ - строфа /terza rima/, заимствана от народната сирвента. Всеки среден стих от предходната терцина се римува с първия и третия стих на следващата терцина.

Заглавието на поемата /”Комедия”/ указва, според тогавашните представи, че действието в нея ще започне от тъжни, трудно поносими ситуации и ще се развива към ведър, щастлив край. Епитетът “божествена” е добавен към венецианското издание на поемата /1555/ осъществено от печатаря Джолито.

Още в края на лирико-философския си сборник “Нов живот” със съзнанието, че е “казал за една жена това, което никой мъж не е казвал никога за никоя жена” Данте дава израз на намерението си да напише една “свещена поема” преди Бог да  призове душата му на поет в отвъдния свят, където ще може на воля да съзерцава славата на Беатриче, “избраницата на Небето”. Предполага се, че Данте е започнал да пише поемата “Божествена комедия” през 1307 година обзет от религиозно и морално назидателно вдъхновение след като прекъснал да работи върху нравствено философския си трактат “Пир”.

Данте пресъздава видението си, което му се явило по време на Страстната седмица през 1300 година. Слязлата от трона на славата Беатриче се представя, цялата излъчваща ослепителна светлина, но с лице обляно в сълзи, се възправя пред Вергилий и го умолява да се притече на помощ на Данте. Вергилий откликва на настоятелната молба на Беатриче, а италианският поет все още в плен на любовта си към безукорно благочестивата красавица приема да стане смирен ученик на древно римския поет. Данте приема да напусне материалния свят и да се впусне в изследване на Битието. Двамата поети се озовават в отвъдния свят, където ръководени от Бог, възкресил в тях стремежа към красота, се упътват към небесния Рай - царството на благочестивите и праведни души.

Темата на поемата е инициационно пътешествие на поета през трите дяла в царството на мъртвите, чрез което той придобива мощта да съзерцава отблизо,  от Емпиреята /Десетото небе/ Бога. Съдбовното странстване на Данте през трите царства на отвъдния свят следва една вертикална низходяща траектория: Данте слиза от северното полукълбо към центъра на света, оттам навлиза в южното полукълбо чак до върха на Чистилището, за да се втурне към бездънните дълбини на небесата и накрая да стигне до Емпиреята. Но в действителност това пропадане надолу се превръща за Данте в непрестанно извисяване: непрекъснато обогатяващ се чрез изпитанията с жизненост неговият интелект  допринася за духовното му усъвършенстване до степен, в която той се себепознава в пълния си разцвет сред пълната светлина и прозрачност. Той прилича на дърво, което пуска все по-дълбоко корени надолу в земята като едновременно устремява постоянно цъфтящите си клони все по-високо в небето към лъчезарната свобода на слънцето.

В “Ад” и “Чистилище” преценките на Данте са насочени върху заложените в човешката природа загадки, в която се сплитат щенията на плътта и поривите на интелекта. Поетът се ангажира да разгадае причините, които превръщат земното човешко съществуване в нескончаема драма. В “Рай”, макар че се отчитат естествените, бързо преходни въжделения в живота на човека, се обръща изключително вниманието на одухотворяващото човека стремление да вникне в Божията мъдрост.

Опитът, който Данте като човек натрупва в пределите на логиката на земния разум, напомня много за опита, който придобива героят на поемата на Вергилий Еней, когато слиза в царството на мъртвите. Италианският поет и легендарният троянски герой научават много полезни за земния им живот правила по време на пребиваването им сред общността на преселилите се в отвъдния свят хора. Опитът, който натрупва авторът на “Божествената комедия” в небесните селения, управлявани от Божията милост и озарявани от Божието милосърдие, напомня много за придобития от Свети Павел, един от първите защитници и проповедници на Божията премъдрост, опит. Данте се обогатява както с опита на Еней, така и с опита на Свети Павел. Той се издига до съдбовното за духовния човек на Средновековието прозрение, че земният живот на вярващия трябва да бъде подчинен на надземния морал, който се възнаграждава в сияйните владения на Божията мъдрост.

Средновековният мислител Данте е убеден, че целта на човека в нашия поднебесен свят е земното и преходно съвършенство, което се доказва в гражданския и политическия живот. Но той вярва непоколебимо, че земното съществуване на индивида е строго и неизменно подчинено на непреходното духовно Благо - върховната морална цел на всеки човек.

   Странстването на Данте, което се проследява в “Божествената комедия”, е всъщност приказна и фантастична транспозиция на онази поетична дейност, която всеки човек крие в себе си: заредената с живот дейност на мисълта и любовта, които в акта на познанието и обичането се усъвършенстват, за да издигнат интелекта до съзерцанието на Бога. В действителност преследваната от Данте цел е опознаването на Бога -  най-високото и непреходно блаженство. Бог е едновременно, неотделимо личен и трансцедентален: той е този, който съществува за себе си, тъй като той всъщност е собствената си доброта, истина и красота.

В “Ада” Бог е представен като носител на справедливостта,а  в “Чистилището” той раздава милосърдието си. В свръхестествения порядък, владение на Божията милост и великодушие, Бог се явява в собствената си същност, като достоен за безкрайна обич обект. Придобитата в житейския опит от Данте представа  за Бога е основание на неговата деятелност. Авторът на “Божествената комедия” постига себевладение благодарение на високо развития си интелект и силната си воля. Чрез това си постижение поетът успява по-леко да се приобщи към истинския живот на духа.

Като налага непрекъсната аскеза на интелекта и душата си поетът осъзнава постепенно дълбоката същност на моралната философия, овладява науката разчитаща подбудите на човешките действия, осмисля свободата благодарение на Вергилий и Божията и човешката мъдрост благодарение на Светото писание, чиито тайни му разкрива Матилда. Накрая, като естествено следствие от духовното му извисяване, озовал се в лоното на Божествената светлина Данте прозира християнската мъдрост на светците с помощта на Беатриче и мъдростта на мистиката благодарение на Свети Бернар.

Но все пак Бог не може да бъде опознат в истинската му същност, а по аналогия, чрез една сътворена форма, която не е Той. Възможно е само реалното и конкретното опознаване, опознаването чрез поезията на тази загадка, която от най-дълбоката бездна вдъхва живот на цялото творение и изпълва с трепет всички неща и с дух скрития им живот.

“Божествената комедия” представлява хармоничен синтез от възгледи за живота и поезията, в който човекът Данте дава израз на обитаващите душата му въжделения на вярващ, морализатор и творец. Той приема, че сътворената природа е неподвластна метафизична територия, която е населена от аналогии и сходства. Като автор Данте се разполага в центъра на фантастичния свят, който отразява хармониите и пропорциите на  осезаемия и неподвластния на сетивата ни реален свят разглеждан от поета като творение на изкуството. Връзките по аналогия, които свързват поетичния свят на Данте със създадения от Бог свят, са изцяло духовни, макар че се установяват на различни интелектуални нива.

Според Я.Буркхарт “композицията и основния замисъл на  “Божествената комедия” спадат към Средновековието и говорят на съзнанието ни само исторически; ала поемата бележи началото на всяка модерна поезия най-вече поради богатството и изключителната пластична мощ в описанието на духовното във всички негови прояви и във всяко преображение.” /с.254/.

   “А д” Тази първа кантика /съставна част на “Божествена комедия”/ е писана по време на изгнанието на Данте, който напуска родната Флоренция през 1302 година. В нея обаче  са разказани и осмислени случили се по-рано събития.  Някои изследвачи използват един пасаж от ХХІ песен /112-114/, за да докажат, че първа песен на “Ад” е започната в нощта преди Разпети петък / 7 април 1300 година/. През 1300 година Данте е бил на 35 години, т.е. точно по средата на библейската представа за продължителността на един човешки живот /70 години/. Той посвещава преди обеда за изкачването на планината, т.е. Разпети петък. В кантиката  се установява много прецизно връзка между съкровищницата от християнски символи и изложените в повествованието събития.

  Докато Данте пише “Ад” в изгнание след 1301 година, за него е твърде лесно да прави “точни” предсказания за тези събития, които вече са се случили и да обгражда с аура на истинност своите правдиви пророчества.

  Тъмният лес трябва да се възприема като метафора на всичко, което според Данте е белязано от злото през 1301 година. Многобройни са преображенията на злото: това са вътрешната обърканост и греха, несъвършенството на света, политическата корупция, липсата на истинска власт, грешните деяния на Папите и т.н. Изкуплението се асоциира с битката, която в случая се води на хълма. Тя е непосилно трудна, тъй като изкушенията на порока са непрекъснати и неизчерпаеми.

        Понесен от вихъра на политическите си и партизански страсти “на попрището жизнено в средата” Данте “изгубва пътя прав” и “се озовава сам сред мрачни дебри”, където всеки човек, затворен в индивидуалността си, си е все още неразорана целина. Животът му е все още много сходен със съществуването на животните, растенията и камъните. Поетът се пробужда от вцепенението си и се устремява към обляната в светлина планина на щастието. Поривът му е възпрян от развихрилите се три страсти в душата му на човек, която е  все още неподвластна на разума му: жаждата за имането на другия /пантерата/, неговата, наследена от дедите му, гордост /лъвът/ и алчността /вълчицата/. Данте е обладан от присъщото за земните хора самочувствие, че са центъра на света.

       Данте среща в началото на странстването си Вергилий, изпратен от възлюбената му Беатриче да му стане водач из Ада и Чистилището. Високо почитаният в Древен Рим поет е възхвалявал мира и справедливостта, почитал е принцепса Октавиан Август, който, според него, ги въдворява най-успешно в римското общество. Прочутият през Късната античност защитник на реда и хармонията в човешкото общество става водач на Данте и го съпътства с мъдрите си съвети и наставления в упоритото му извисяване от дъното на Ада, по стръмния склон на планината на Чистилището, чак до пределите на Рая, където негова предводителка към Божието небе ще стане Беатриче.  В началото на първата кантика двамата прославени поети/ езическият и християнският/ се озовават пред вратите на Ада, върху които е изписано: “Вие, които влизате тук, оставете всякаква надежда!”

       Данте е станал жертва на отчаянието, обхванало го след дълъг период на мълчание, но тъкмо тогава той дочува гласът на поетично настроения разум /Вергилий/, който го подканя да потърси пътя към Рая. Вергилий е убеден, че човек трябва да се изгради още през земните си дни за обиталището на чистите и праведни души. В делничния живот, в който са по-важни практическите умения, поезията би могла да ни насочи към ясно поставени, конкретни цели, но тя също поражда у нас порива да търсим, пробужда в съзнанието ни усета за морален дълг и така неусетно посява семената на любовта. Отначало това е любов към самите нас, но след това тя се превръща в обич роднините, към себеподобните ни, към отечеството и накрая към цялото общество. Данте е убеден, че обществото като живо творение на разума трябва да се обича преди всички други неща в живота на човека.

         Вергилий често утешава Данте, успокоява изтерзаното му съзнание, уверява го, че гражданските размирици в Италия ще бъдат преодолени от Върховния помирител /Хрътката/, който е дарен с мъдрост, добродетел и обич и ще върне на хората справедливостта и мира. Така  странстването на Данте из отвъдния свят е подбудено и вдъхновено от езически поет, озарен от пророчески дух, но е осъществено от поет, ревностен католик,изповядващ вярата, характеризираща атмосферата на Новото  време, че Божието провидение бди над всичко в този свят.

        Религиозното и моралното съзнание на Данте се подхранва от вярата и теологията. Като следва водача си Вергилий поетът се насочва към точката, в която природният свят и светът творение на Божията милост се срещат и проникват един в друг. Данте се издига до позицията на съдник над живите и мъртвите, тъй като истините на християнската вяра са просветлили земния му разум и са го дарили с изключително прецизен усет за справедливостта. Всяка оценка на поета е заредена едновременно и в равна степен с морална и религиозна значимост.

 

 В един сътворен от Бога свят, където всичко, поради самия факт, че е дарено със съществувание, е Добро, Злото, породено от извънмерната гордост на първия разбунтувал се ангел, представлява всъщност лишение от Доброто - небитието, бездната, нищото. То е мрачната бездна на отчаянието, на мъката, в която изпада  човешкото същество, когато се откаже да развива заложеното в него от природата съвършенство.

      В света на Данте тази бездна е символно представена в кантиката /съставната поема/ “Ад”. Обиталището на грешните е изобразено от поета като мрачна пропаст точно под земната кора в обитаваното от хората северно полукълбо. То има формата на обърнат конус, чийто връх достига центъра на земята, който е всъщност център и на Вселената  и е най-отдалеченото от Бога, т.е. Всеозаряващата светлина, място. На дъното му /върхът на конуса/ е запратен от небесните висини Луцифер, който е обречен да обитава там до края на времената.

В адската фуния, измислена от Данте, са разположени три категории грешници: а/ грешници неуспяли да овладеят темперамента си и склонността си към насилие; б/ грешници допуснали вероломни престъпления срещу свещенослужители, храмове и Църквата; в/ грешници подчинили разума и разсъдъка си на Злото. Първата група е обречена на мъки в кръговете от І до VІІ, втората изстрадва прегрешенията си срещу Църквата в десетте ями на VІІІ кръг , а непоправимите злосторници са сковани от вечен  лед в бездните на ІХ кръг.

    Адът е царството на мрака, “долината на мъките сред бездната”, където пропада човекът от мига, в който той се е отказал да следва в живота си разума и добродетелта. Този отказ е означен в първата кантика /съставна поема/ символно от .Данте с липсата на светлина в пределите, където изстрадват прегрешения неразумните и порочните. Когато човек изгуби естествения порив да преценява с ясно съзнание битието си и се затвори в пределите на телесното си съществуване, той се удавя в бездната на егоизма си и се озовава главозамайващо завъртян от въртопа на страстите.

      Користният човек се превръща в обикновен отломък от материалния свят, който става изцяло подвластен само на неговите закони. Той става средоточие на влиянията от физическия и космическия свят, от животинския и растителния свят. Егоистът се състои само от заробващо го тяло, което го прави подвластен на всякакви вихри и бури, дъждове и наводнения,  гръмотевици и изпепеляващи огньове. Човешката му природа затъва все повече в материята без да може да се освободи от присъщите й несъвършенства. Затъналият в земните си амбиции човек не може да надмогне времето. Той не може да преодолее своята ограниченост, тъй като му липсва силата на просветляващата любов, жаждата за справедливост и стремежът към спокойствие и мир.

Мъката в ада произлиза от противоречието, че душата на човека обитава вътрешния свят, но й липсва сила да вникне в него и да го проумее. Тъй като е изгубил способността да усеща спонтанната сила, която го подтиква към Доброто, той се оказва запален от огъня на първичната похотливост, смазан от наследения товар на първородния грях, провален в разврата.

     Лишеният от разсъдък, формиращ човешкия му облик, индивид се превръща в неразорана, дива земя, става безплодна пясъчна пустош, върху която сред огромни безформени канари растат само дървета без листа. По аналогия адът е изобразен от поета Данте като хаос с “цвета на вечността”, в който не се вписва никаква човешка деятелност. В него властва дивата природа, тъй като хората в него са занемарили дълга си да живеят според повелите на разума. Данте, както вече установихме, е убеден, че само разсъдъкът може да подреди разногласния хаос на човешките инстинкти и страсти.

 В началото на втора песен Данте призовава Музите да му помогнат да разкаже своята история. Той започва да се съмнява дали си струва да предприема пътешествието през бездните на ада. Поетът осъзнава, че е по-слаб от “родителя на Силвий” /Еней/ и по-крехък от “избрания Съсъд” /Така е наречен в Светото писание апостол Павел, Г.Г./, които са слизали преди него в пределите на мъртвите и са се връщали невредими оттам. За да го убеди да не се поддава на временна страхливост, Вергилий му напомня, че възлюбената му Беатриче е слязла от Рая в Лимба /Предверието/. Тя е намерила там древно римския поет и го е помолила да предвожда прославения флорентински поет в опасното му странстване. Вергилий напомня, че още две благословени девици се интересуват живо от участта на Данте – Лучия и Рахил, тъй като “Най-милосърдната” /Света Богородица/ е узнала, че долу “той е изпаднал в неволя” и решила “да смекчи присъдата му с добрина”. Поетът възвръща куража си след като разбира, че единствената му Възлюбена не го е забравила.

   “Ад” е епическа поема, която е създадена по модела на “Енеидата”, но си остава християнска творба, тъй като в нея се използва символиката на новата монотеистична религия и се създава нова представа за царството на мъртвите. Докато за древните това е просто Долния свят, за християните той е зловещо място, където лошите хора се наказват според извършените през земните им дни грехове. Върховната цел на християнина е да достигне Бога. В постигането на тази цел италианският поет смесва всеотдайното обожание на Всевишния с  ревностното отдаване на куртуазната любов към избраната Дама, която вече е само душа в отвъдния свят и е благословена за безукорната й благочестивост от Бог. Беатриче може да се възприема като одухотворената връзка между Данте и Бог. Така пътешествието на Данте из ада не е само епическо премеждие, но също духовно приобщаване към религията и отдаване на почит към безукорно праведната дама на сърцето /Беатриче/.

  Възхищението на Данте от Вергилий и идентифицирането му с Еней е Свети Павел може да бъде разбрано в контекста на проимперското политическо усърдие на автора на “Божжествената комедия”. Ако “Енеида” е била създадена да се възслави героичното минало на Римската империя, италианският поет се ангажира да предскаже бляскаво бъдеще на Свещената римска империя, която се изгражда  върху синтеза между войствения дух на древните римляни и нравствените добродетели на християнската вяра. Holy Roman Empire, which unites the martial virtues of the Romans with the Christian virtues.

   Данте описва Божието правосъдие като правораздаване, което се основава върху изключително строги закони, но и върху щедро милосърдие. Според него строгостта произлиза от Бот-отец и Христос, а милосърдието от Дева Мария /“Най-милосърдната”/т.е. строгата преценка е атрубут на мъжа, а на жената е присъщо милосърдието.

  Данте и Вергилий се озовават пред вратата на ада, на която е написано: “През мен се влиза в град скърбящ и вечен; / през мен се влиза там, где скръб цари; / през мен се влиза при народ обречен. / Тук правдата Твореца озари: / Мощта небесна, Разумът пресвети / и първата Любов ме сътвори / след вечните неща през вековете; / и ще пребъда аз през вечността; / надежда всяка оставете!” След като преминава през вратата Данте чува от “мрака беззвезден” “въздишки, плачове и крясък лих”. Вергилий му обяснява “участта на безутешните души,  без слава и без позор живели на света”: ”Не иска  раят с тях да се петни, / и адът в свойта глъб не ги желае, / че гордост грешните ще осени.” Те са преследвани от “ангелска сган лукава”, т.е. от ангелите, които при бунта на Луцифер не застанали на негова страна, но и не подкрепили Бога. Тези нещастници са принудени да тичат след някакво знаме, преследвани по петите от стършели и оси. За тях са затворени и Ада, и Рая, тъй като са презрени както от силите на Злото, така и от силите на Доброто. Данте се вглежда за миг в  тях, но  ги бързо ги подминава.

Малко след това двамата странници се озовават на “тъжния бряг” на Ахерон, където “душите голи с немощни крака” кълнат “Бога, близките си мили, / рода човешки, своя край рожден, / часа, когато бяха се родили”. Там “демонът Харон с очи-жарава / знак дава и събирайки сганта, / с греблото бие, който изостава”. Оттук се навлиза в пределите на същинския Ад. Харон предупреждава Данте, че като жив човек той не може да навлезе в тези предели, но Вергилий му обяснява, че такава е волята на Бог и легендарният лодкар изпълнява заповедта свише. На брега се трупат нови тълпи от грешници, които, тъй като не могат да избягат от предначертаната им съдба, очакват да бъдат превозени през Ахерон. В края на песента Данте за първи път изпада в несвяст: “В миг вихър на земята на сълзите / изви и метна огън страховит, / и аз безчувствен грохнах на скалите / като човек от тежък сън надвит.”

   Според Светото писание е създаден веднага след сътворяването на Небето, Земята и Ангелите от Светата троица – Бог-отец /Мощта небесна/, Бог-син /Разумът пресвети/ и Бог – Свети дух /първата Любов/ - като място за наказание на Луцифер /Дите/.

   Данте подминава бързо душите, които приживе са били обхванати от равнодушие. Явно става, че италианският поет не приема онези, които в живота си се придържат неизменно към умереността и затъват сред компромиси. Тъй както твърдо отстоява своите политически ангажименти, той очаква и другите да следват неотстъпно гражданските си позиции. Данте като че ли е по-склонен да състрадава на тези грешници, които са се ангажирали с някакъв порок, но не са останали нерешителни и безлики.

     Данте често заимства реалии от класическата митология /Ахерон и Харон/ и ги въвежда в географията на християнския Ад. Макар че на теория древните гърци и римляни са отричащи единния Бог езичници, тяхната мъдрост и култура се радва на особена почит през епохата на Ренесанса в Италия. Почитта на Данте към великите предшественици от Античността, поместени от него в Лимба /Предверието на Ада/ е въведена в разумните граници, които са предписани още в Ранното средновековие от първоотците на християнската вяра.

      След като преминават през адската река Ахерон двамата поети навлизат в  Лимба, където са “душите без кръщение”: “Лишени от Христовото учение - обяснява Учителят - не вярваха те в истинския Бог: / и аз съм от това поколение.” Тук страдалците не плачат, а само тежко въздишат. Това е местопребиваването на издъхналите без кръщение деца и на всички, които почитат науките и изкуствата, но не са били въведени в истинската религия.

 В пределите на първия кръг /Лимба/ Вергилий е обхванат от смъртна бледност, тъй като той се озовава сред бележитите си учители и съвременници от езическата древност. В “благороден замък…, зад седем кръга от стена висока” поетите успяват да зърнат “строги мъдреци с ведър поглед, вдъхващ уважение”, които “говореха, но с глас смирен и тих” - Анаксагор и Емпедокъл, Демокрит, Сократ с Платон, Птоломей, Гален и Авицена и др.

   Към Данте и Вергилий идват “четирима, ни тъжни, нито радостни наглед”: това са “богоизбрания поет” Омир, “сатирика” Хораций, заедно с “великия” Овидий и Лукиан. Предводителят на Данте признава: “С тях ме свързва титлата велика, / която техният задружен глас / от уважение към мен извика.” Самият Данте е трогнат от безмълвното признание на своите бележити предшественици: “Продумаха си в своя кръг привичен / и кимнаха да мина по-напред; / и се усмихна вождът ми обичан; / бе чест велика в техния съвет, / сред най-прославените на света, / да бъда за шести член приет.”

    В тази песен Данте се обръща към един от най-важните морални проблеми на християнството, който се повдига настоятелно от ренесансовите учени, които почитат дълбоко древните мъдреци. Кръщението е наистина  необходимо за спасението, но като че ли е непочтено, че всички добри хора, живели преди налагането на християнството, никога не чували за него, са обречени на страдания след приемането на новата вяра. Данте решава наболелия проблем като помества езичниците в Ада, но им отрежда безболезнено пребиваване в Предверието му. Лимбът не е място за щастлив живот, но в неговите предели може спокойно да да се размишлява и съзерцава сред “поляни свежи и широки” и “благордни” замъци.

       Данте съзира “първия мъдрец /Аристотел, Г.Г./ със свита / от мъдри философи обкръжен. / И всеки бе щастлив да го почита…” Особената почит, която Данте отдава на Аристотел не е случайна, тъй като в неговата епоха древногръцкият мислител е почитан като Ф и л о с о ф ъ т, изворът на мъдростта. Схоластичната традиция в теологията и философията е забележително силна през епохата на Ренесанса, тъй като в нея се съчетават Аристотеловата мисъл и християнската догматика. Късно средновековните и ранно ренесансовите мислители ползват с дълбок респект наследеното от древните знание. Макар че повечето от тях изповядват християнската вяра, никой не може да отрече, че всички нови познавателни системи черпят основанията си от античните мислители.

       Aдът е представен от Данте като управлявано от слепите сили на природата според замислите на Провидението царство. Тъмните сили на материята са символизирани от чудовищата и злите духове, т.е. от демоните. В по-ниско разгръщащите се в адската фуния кръгове, от ІІ до V, Данте разполага провинилите се в невъздържаност, озлобеност и ощетяващо разума им оскотяване грешници. В по-долните кръгове, в Града на Дите, поетът  “обрича на мъки” онези, които са грешили със зла умисъл. Това са дарени със свободна воля хора, които съзнателно са рушили установения природен ред като са се подчинявали на ниски, страстни и инстинктивни, импулси. Под тях се гърчат сред безплодна пустош и мрак оскотелите мерзавци, които са подчинили интелекта си на някакво перверзно, вмъкнало се в ядрото на личността им щение. Животинските желания са опустошили душата им и са я обрекли на освирепяваща самота.

     В началото на V песен Данте представя  легендарния старец от Крит Минос, синът на Зевс и Европа, като човек, който е обречен да бъде вечна плячка на противоречивите си щения. Той е превърнат от поета в образ на онзи човек, който е предопределен да преследва една кратко вечна цел - достойно място в гражданския живот, без да успее да осъзнае, че земният властник е колос върху глинени крака. От подобна неосъзнатост произтичат, според Данте, нещастията, илюзиите, неизбежните падения и безкрайна болка.  Горчивите сълзите на такива нещастници се изливат от векове в коритата на виещите се из ада реки Ахерон, Стикс, Флегетон и Коцит.

     Във втори кръг са сладострастниците, с души превзети от плътската страст, влечени от постоянен, вертикално ориентиран, вихър. В неговите мрачни предели, където “Минос със зъби скърца страшно” и “адски вихър, който не престава, / влече душите в свойта слепота”, се мъчат тези, които са прегрешили “отстъпвайки на плътското желание”. “Тук, както ято жерави към юг / се носят с тъжна песен в клин разперен, / летяха духове един до друг / сред вихъра в простора разтреперен” - свидетелства италианският поет.

  Тук са поддалите си на страстните си плътски желания легендарни и земни герои, които са умрели от любов: Семирамида, Клеопатра, Елена, Парис, Ахил, Дидона и Тристан. Още през Античността на царицата на Асирия Семирамида се приписват безнравствени чувствени авантюри и прелюбодейни връзки. От легендата се знае, че невъздържано похотливата царица на Египет Клеопатра се е самоубила след като й известили, че любовник й Марк Антоний е вече мъртъв. Митологията е въдворила у нас представата, че Троянската война избухва заради страстната невъздържаност на Парис подбудена от неустоимия чар на красивата Елена. Според Вергилий страстно влюбената Дидона се самоубива след като разбира, че възлюбеният й Еней е избягал от нея. Младият рицар Тристан, опиянен от “еликсира на любовта”, дотолкова се привързва към белоръката Изолда, че мами от любов своя крал, посветил го в рицарството.

 Сред “прелюбодейците” е и съвременницата на поета Франческа от Римини, чиято любов е била поругана на земята. Тя споделя мъката си пред Данте, без да скрива от него, че е обичала истински и се чувства несправедливо осъдена. От тук, от ада, влюбената девойка проклина без страх онзи, който е убил нея и възлюбения й /Паоло Малатеста/. Набедената прелюбодейка е запазила чувството си, въпреки наложените й в ада страдания: “Любов, която отказ не допуща, / тъй страстно пламна в моите гърди, / че виждаш как и тук ни ми напуща” - обръща се тя към Данте, за чийто покой е готова да се моли, тъй като поетът умее да съчувства на страдалците в техния “жребий мизерен”. Изслушал “нежното излияние” на Франческа развълнуваният поет “изпада в безсъзнание” и “рухва както труп студен”.

   За Данте породените от невъздържаните пориви на тялото грехове не са толкова тежки и опасни. Присъдите на поета са подсказани от вътрешното му съпричастие със съдбата на влюбените и са относително меки. Повечето грешници в кръга на прелюбодейците са жени, у които похотливото желание е естествено подхранвано от искрена любовна всеотдайност. Данте се придържа към средновековната теологическа представа за похотливостта като предимно “женски” грях, тъй като е обвързана с плътта, т.е. жените използват цветущата си плът, за да въвеждат в прегрешение мъжете, които според католическата догма са по-скоро “жертви” на женските чувствени въжделения.

  В следващия /трети/ кръг, проснати по корем, лакомниците са шибани от постоянен “проклет и мрачен, студен и тежък дъжд”. С тях се е заел демонът с трите глави, Цербер, който разчеква крайниците им и разкъсва месата им. В този кръг Данте среща някои от съгражданите си. Пред поета се явява дух, който  известява, че е умрял малко след раждането на син във фамилията Алигиери. Данте разпитва Чако за именитите им съграждани, които, според него, са били добри хора през земния си живот: Текяйо, Ариго, Фарината, Моска и Якопо Рустикучи. “Вина различна ги притиска / по-долу сред народ нечестив; / за да ги водиш, слез  в глъбта по-ниска” – съветва Чако. След това грешникът “превива плещи” и “в локвата ничком се събори”. Очаква го общата за всички грешници в ада участ / Страшният съд /, която поетът Вергилий описва така: “Няма той да се свести, / преди тръбата ангелска да звънне / и съдникът велик да се вести. / Тогава всеки в гроба ще осъмне / и пак във своя образ, в свойта плът, / ще чуе как присъдата ще гръмне.”

    Вергилий ни поднася една схоластична интерпретация на усъвършенстването на прокълнатите души след Страшния съд. Според Аристотел душата и тялото са много по-съвършени, когато са обединени в хармония. Тъй като са по-съвършени те изживяват по-пълно удоволствието и болката, прокълнатите ще страдат много повече, когато телата им възкръснат. В схоластичната философия епитетът “съвършен” придобива твърде относителен смисъл. У Аристотел той е означавал идеята за цялостност и пълнота.

     В тази песен Данте дава израз на гнева си срещу Флоренция, в който царува всеобхватна морална и политическа корупция. Ето как прочулият се с лакомията си Чако предрича развоя на политическите битки в родната и на двамата Флоренция: “Ще стигнат този път / до кръв те /гвелфите, ГV..Г./ в споровете си безмерни / и черните там белите ще сменят. / След белите на власт ще дойдат черни…” Съгражданинът на Данте мъдро заключава: “Знай: гордост, алчност, завист всички живи / горят в сърцата като три главни.” От историята знаем, че Белите гвелфи се опитват да ограничат влиянието на Папата във Флоренция, докато Черните гвелфи ратуват за налагането на папската власт и авторитет в града край Арно. Явно е, че Чако /както и Данте/ е яростен противник на покровителя на Черните гвелфи, папа Бонифаций VІІІ, когото обявява за “майстор на думи лицемерни”.

 

 



Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1071850
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031