Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2013 09:44 - "Дон Кихот де Ла Манча" - насочващи бележки на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 9659 Коментари: 0 Гласове:
1



                  “Дон Кихот де ла Манча”

 

 

История на създаването: Не е установено кога и при какви обстоятелства възниква у Сервантес идеята да напише роман за рицаря с остарели представи за преодоляването на несправедливостите и неправдите в света. Известно е, че предприемчивият испанец получава разрешение да издаде първата част на романа “Хитроумният идалго до Кихот де ле Манча” на 26 септември 1604 година. Романът се появява през януари 1605 година. Отпечатването на втората част на романа е разрешено от Инквизицията на 5 ноември 1615 година. Скоро след това тя се озовава в ръцете на испанските читатели.

Жанровата специфика на творбата:  Според авторитетния руски познавач на европейския роман  Виктор Шкловски “рицарският роман е не само предмет на спор за Сервантес”: “Това са книги, от които той е взел много в писателския си опит; самият той е искал не толкова да унищожи рицарския роман, колкото да го преустрои…Сервантес като Колумб, който мечтаел да намери кратък път за Индия, а вместо това се натъкнал на Новия свят, не преустроил рицарския, а създал нов роман” /стр.211/

          В края на първата част на романа за безумния странстващ рицар авторът ни среща с един мъдър каноник, който повежда беседа с героя му. Явно е че свещенослужителят харесва рицарските романи, макар че умственото разстройство на страстния читател на тези романи Дон Кихот го плаши. Шкловски възприема речта на каноника не като отрицание на рицарските романи, а като набор  от “съвети как да бъде преустроен той”. Руският изследвач откроява следните пасажи в речта на мъдрия каноник: “Самият сюжет на рицарските романи позволява на един просветен да развие своите сили, тъй като открива пред него широко и просторно поле, в което може безпрепятствено да даде воля на перото си…Свободната форма на този роман дава на автора възможност да се показва ту епичен, ту лиричен, ту трагичен, ту комичен и да съчетава в произведението си онези елементи на най-нежните и занимателни изкуства, каквито са поезията и риториката. Пък и самият епос може да се предаде еднакво добре в стихове и проза.”

                   “Многоплановостта била присъща на самия рицарски роман; откритието на Сервантес, негов исторически подвиг, било това, че той променил отношението  към героя и преосмислил наново осъзнавайки взаимоотношението между частите на романа” - отбелязва справедливо Шкловски /стр.214/.

             Шкловски анализира приноса на модата на тъй наречените “шмекерски /плутовски/ романи” в изграждането на особената, комплексна жанрова поетика на творбата на Сервантес: “Системата от подвизи на Дон Кихот, първоначалният смисъл на неговите постъпки са рицарски, но в същ7ото време романът е построен върху съзнателното използване на елементите на плутовския роман…Плутовският роман е система от неукрасен показ на действителността от гледна точка на плута. Тази система минава често без морална оценка на постъпките на героя: постъпките са обяснени с желанието му да оцелее…Рицарският роман е възвишен жанр, в който героят извършва необикновени подвизи и живее като че ли извън бита, в свят на чудеса и вълшебници.”/стр.224/ 

   Според Шкловски “особеността на романасе състои в това, че Сервантес за пръв път поставя на мястото на рицаря бедния безумец и го обгражда с низка действителност” /стр.227/…”Редуването на мъдрост и заблуди у дръзновения човек разкрива истинската същност на Дон Кихот” - пише Шкловски/стр.229/.

   “Въвеждането на Санчо Панса рязко изменя строежа на романа - твърди Шкловски. Сега всички събития се извършват чрез анализ на двата вида съзнание - на рицаря и на оръженосеца. Оръженосецът анализира всичко с помощта на пародийно изобилие пословици.

    Дон Кихот анализира всичко не само като рицар, а и като човек хуманитарно образован.

    Сдобивайки се със събеседник, Дон Кихот става по-демократичен и по-разговорлив. Той осмисля философски всичко, което се извършва.

     А Санчо Панса едновременно и вярва във всичко, и нищо не вярва” /стр.230/.

Нравствените принципи на рицаря Дон Кихот:

         Вярата е въпрос на избор от волята, хипотеза, едно “може би” - това е мисловна позиция, а умът понякога се забавлява да заема друга или няколко съвсем различни становища по тази позиция. Защо не и някое рационално становище? Така може да се разбере как в една игра, в която залогът би могъл да бъде и по-голям, може да се появи иронията на Дон Кихот и да породи несводимите антиномии на Унамуно, неговата “агонистична” философия и “усещането му за трагичното в живота”. Ако останем в плана на иронията, която в действителност е пропита с тъга, можем да си припомним предизвикателните слова на Дон Кихот / І част, гл. ХХV/, прекрасната сцена с омагьосания кон при херцозите: след като Санчо, паднал от коня, разказва за смайващите чудеса, които е видял по време на кавалкадата си из небесата, неговият господар го атакува и, без да се отклонява от обичайната си сериозност, му подшушва на ухото: “Санчо, след като искате да ви вярваме за това, което сте видял в небето, аз също искам да ми вярвате, когато ви казвам какво съм видял в пещерата на Монтесинос. И не е нужно да ви обяснявам повече.” /ІІ част, гл.ХLІ/.

         Един велик проблясък отваря очите на човека за познанието, горчиво и налагащо се, на всемогъществото на реалността. Този проблясък намира израз в литературата и в това подобие на литература, което носи името Сервантес, посредством едно ожесточено и гордо приемане съпътствано от съжаление, от меланхолия и…от ирония.

             Когато разглеждаме изключителните дарби, които притежава Сервантес, ние се учудваме, че им е трябвало толкова дълго време за да съзреят. Причината е може би, че са се нуждаели от съответното съдържание, което не могло да им се предостави отведнъж, тъй като то е изпитаната реалност, изживяната реалност, животът. Днес констатираме, че дарбите на Сервантес са дарби на писател реалист.

      Сервантес е превъзходен в представянето на вещите, обстоятелствата и природата. Една щриха, еднта мазка са му достатъчни за да пресъздаде една местност, един миг му е достатъчен да представе един сезон. Творчеството му е изпълнено с много нощни сцени, които излъчват разтърсваща красота. Той като творец е дълбоко сроден с епохата на барока, в която авторите развиват невероятен усет за неопределимите, мистериозни загадки на природните сили. В един от превъзходните му поетични фрагменти, описанието на фантастичната нощ при херцозите, /ІІ част, гл.ХХХІV/ Сервантес установява връзка между магията на нощта и магията на музиката като доказва сродството си като творец с Шекспир. Той пише: “Госпожо, там, където има музика не би могло да се появи лошо нещо.”!!!

  Сервантес доказва, че е велик реалист не само като описва конкретния облик на вещите, но и чрез способността си да им придава внушаваща мощ и лирично въздействие. Със същата мощ той пресъздава човешките същества, описва по неповторим начин характера им и телесното им присъствие. А онова, което придава напрегнат живот на едно човешко същество, е словото. Сервантес умее да го вложи в персонажа и да го охарактеризира чрез него всеобхватно. Всеки от неговите персонажи, благородник или просяк, дуеня или разпътно момиче, се изразява с езика на своята близка битова среда. Често преди да се представи персонажът се изявява чрез някаква песен както в театъра -  мястото, в което действието се превръща в слово. И когато той започне да разговаря, той се изказва като следва установените в неговата среда дискурсивни модели. Читателят усеща междувременно удоволствието на повествоваващия да слуша говоренето на действащото лице, чийто създател и изобретател на стила му е самият той. Така под сурдинка, изпод това отривисто бликане на словото, се усеща съпътствъщият гений на автора, неговият демон. А демонът на Сервантес е  к о м и ч е н. Той е присъщ на всички велики комични автори като Сервантес и подобните му - Молиер,Дикенз, Галдос и много често Балзак, които намират удоволствие да карат хората да говорят.

                      Демиюргът Сервантес осъзнава, че словоохотливостта на другите придава истинска стойност на творбата му. Той знае, че чрез точното предаване на словоизлиянията на другите доказва дарбата си на съзидател. Той поема много сериозно този ангажимент и както подобава на всеки съзнателен писател хуморист е безкрайно внимателен при проследяването на меандрите и обратите в изказа на персонажите, които произхождат от най-различни социални и съсловни общности. В изказването им се редуват много динамично сериозността с присмеха, патетиката с иронията, приповдигнатостта с делничната словоохотливост, тържествеността с пародийното обезценяване на казаното.

                            Комичното присъства в речите на всички персонажи, които Сервантес “подсторва да говорят присъщия им език”. Той ги разграничава едни от други с изключителния си усет за повърхностната и подмолната логика, която се изявява или прикрива в изказванията им. Писателят знае, че езикът на благородника излъчва рафинирана хуманност и куртоазност, а езикът на човека от простолюдието е зареден с мъдрост, с поговорки и полезни знания, натрупани сред природата, в полската работа. За него не е тайна, че всяка социална група си изработва свой жаргон, свои правила на общуване. Един майстор в изкуството да създава смях си изгражда ясна представа за властващата атмосфера във всеки един от тези затворени светове, подсторва участниците в тях да говорят привичния им език. Но върховното постижение на този майстор на комичното е проникването в затворения свят на един луд, който е населен с натрапчиви фикции. Висшата степен на това майсторство е овладяването на ироничния изказ. Майсторът, авторът Сервантес, възприема този въображаем свят на лудия Дон Кихот и начинът, по който, съобразно с условията в него, се говори в този свят. Той възприема невъзмутимо логиката на този свят и разсъждава с доводите на безумието, с доказателствата на разстроения разум. Той допуска също, че Санчо може да приеме този въображаем свят и, сякаш заразен от иронията на автора, се преструва, че вярва на измислиците на полуделия идалго.

             Възприемането на романа на Сервантес за Дон Кихот е съпътствано от странен парадокс: творбата е продукт на изкуството на един писател реалист, който всецяло се посвещава на възпроизвеждането на нравите, хората, вещите, пейзажите и то със съвършена точност. До такава степен, че цяла Испания започва да се разпознава в нея, започва да я възприема като национална книга, като своя Библия. И цялата тази Испания, чрез гласа на всички, които живеят в нея - мулетарят, кюрето, ханжията, херцога и херцогинята - се изказва, говори за себе си. Това прави действителността представена в романа още по-реална и неотменима. Но в романа говорят Дон Кихот и Санчо Панса. Тяхният диалог е зареден със своите необорими истини, които те защитават с не по-малко усърдие от останалите персонажи. Но за разлика от езика на останалите персонажи езикът на Дон Кихот и Санчо Панса е изпълнен с неизброими абсурди и екстравагантности.

               Тонът на беседите им е същият, т.е. звучащ правдоподобно, но е обременен с една допълнителна тържественост, с онази тържественост, която е дискредитирана от комичните коментари на автора, следващ дълбоко врастналия в съзнанието му смехотворен демон. Разликата в тона се усеща само от ухото на високоинтелигентния, подготвен предварително за този тип повествование, читател. Защото на пръв поглед двамата протагонисти в романа на Сервантес говорят езика на всички в Испания. Само търпеливият читател, който преброди цялата творба, ще открие, че тя обхваща животът и нравите на цяла Испания, из която скитат рицарял и оръженосецът му. Ще забележи, че макар да говорят сериозно общо взето само за нереални неща, двамата герои на Сервантес имат много точни наблюдения за живота в родната им страна, умеят да привеждат солидни аргументи и да водят забавни, но поучителни, дискусии, т.е. беседват както обикновено беседват персонажите на един реалистичен роман. Така че парадоксът е, че двамата носители на света на лудостта трудно могат да се приемат като умствено разстроени хора, като безцелно блуждаещи безумци, като лишени от земни ориентири, витаещи в облаците романтици.

               Необходимо е да се спрем върху борбата, която се води  между реалистичния гений на Сервантес и темпераментът му на ограбен герой, опиянен от химери и взрян в притчите на миналото. От една страна реалистичният му гений е надарен с възхитително въображение. Писателят Сервантес сам осъзнава, че е дарен с изключително богато въображение и се свали с него още в поемата си “Пътешествие из/до/ Парнас”. Там той се обявява за “рядък съчинител, чиято изобретателност изпреварва всичките му събратя по перо” Хвали въображението си, че можело да постигне “най-невъзможните неща”. Наистина фантазията му е винаги на разположение, плодоносна, неизчерпаема и неуморима.

             В комедиите и интермедиите му въображението му се рее сред трудно свързващи се логично прищявки и грубовати “любезности” обичайни за панаирджийските сцени. В странната благочестива комедия “Щастливият дръвник” то е слабо развито, но в патриотичната трагедия “Нумансия” се издига до  красиви,  извисяващи духа, находки. Защото ако от всички невъзможни неща най-невъзможното е героизмът, предопределено е героизмът да бъде най-важният проблем за въображението на Сервантес. Тъй като вече не може да осъществи героизма в живота си, той решава да  го изгради чрез въображението си в своята творба. И той си го въобразява в плана на иронията като безумно мечтание. Дон Кихот ще го изявява в един фантасмагоричен свят, който подменя чрез декрет на фантазията реалния свят през първия век от Новото време/Модерните времена/.

  Чудото е, че при това продължитено и упорито транспониране на героизма в света на въображението, се съхраняват пропорциите, измеренията, структурата и оживлението на реалния свят. В него се конструира една истина, учредява се един морал и човекът там преоткрива себе си. Този въображаем свят е озарен от една първозданна добродетел - милосърдието, т.е. обичта на човека към нещата, животните, природата и хората. Озарен е не от състрадание, а от обич, от истинската евангелска обич, която се проявява чрез жеста на бедната Мариторнес, която донася стомна вода на жестоко унизения Санчо, и в човечното отношение на Рицаря и Оръженосеца към каторжниците. Това милосърдие е съпътствано от едно не по-малко христианско чувство като чувството за справедливост. Кои са тези оковани хора? Това са каторжници на краля: “Как така каторжници на краля? Възможно ли е кралят да упражнява насилие върху някого?” / І част, гл.ХХІІ/.

  Справедливост, човешко достойнство, а също и свобода - тук се докосваме до много възвишени неща /принципи/ и необичайно чувствителната душа на Дон Кихот се учудва как те могат да бъдат погазвани. Това му се струва скандално. Мощта на обичта и изключителната доброта се проявяват в най-висша степен във взаимоотношенията между Дон Кихот и Санчо Панса., между рицаря и оръженосеца му, между господаря и приятеля му, между слугата и приятеля му, в затрогващото им побратимяване, в тази изящна, деликатна и свенлива куртоазия, с която всеки един от тези двама човеци, достойни да се назоват човеци, уважава другия и го обича.

                Най-сетне те се проявяват в заредените им с жизнерадостна ирония и с дълбока мъдрост разговори, към които всеки съвестен читател непрекъснато се връща. Защото двамата, Дон Кихот и Санчо, съставляват най-трогателният групов образ, който е произвело някога човешкото общуване. Това общуване стига до изненадващия с афективната си мощ връх в края на романа, когато Дон Кихот се връща в родното си село за да умре там загубил илюзиите си - едва ли е уместно да казваме, че се е излекувал - и когото Санчо, обзет от извисяващ го импулс да докаже верността  и привързаността си към Рицаря, умолява настоятелно да си възвърне лудостта и да тръгнат отново по пътищата, за да довършат делото си с нови героични подвизи.

                     Едната заслуга на писателя Сервантес е преоткриването на възможностите за изява на рицарския героизъм. Другата му заслуга е преотриването на добротата и на творческата й мощ. Романът е едно ставане, което разказва за самото себе си. Въображението на романиста дава възможност на двамата персонажи да се преобразяват, да придобиват все повече плът и дух, да изживяват един все по-реален, по-личностно предопределен живот, да зареждат съществуването си с все по-интензивно съществуване.

Житейската философия на оръженосеца Санчо Панса:

              В студията си “Животът на Дон Кихот и Санчо”/1905/  изтъкнатият испански философ и литературен критик Мигел де Унамуно твърди : “Дон Кихот имаше нужда от Санчо. Имаше нужда от него, за да говори, т.е. за да мисли на висок глас, открито, за да се слуша и за да чува живия отзвук на гласа си в света. Санчо става негов хор, става за него цялото човечество. В лицето на Санчо той обиква цялото човечество” /стр.79/

          “Нека отбележим, че пхри всяко приключение Санчо се появява едва когато настъпва часът за подялба на плячката и с това показва от какво тесто е замесен - забелязва Унамуно. Малко са нещата, които възвисяват дон Кихот така, както пренебрежителното му отношение към земните блага. Рицарят носи в себе си най-добрите черти на съсловието и на народа си.” /стр.85/

    Унамуно: “ В любовта към жената се корени стремежът към безсмъртие, защото в тази любов духът на възобновление побеждава и подчинява инстинкта за самосъхранение, като същественото взема връх над чисто привидното. Стремежът към безсмъртие ни кара да обичаме жената и затова дон Кихот свързва в образа на Дулсинея жената и славата. Понеже не е могъл да се увековечи чрез нея, създавайки деца от плът и кръв, потърси да се увековечи чрез нея, извършвайки духовни подвизи. Той бе влюбен, но целомъдрен и въздържан в любовта си…”/ стр.100/.

        Според Унамуно “същността на санчопансизма, който наричат ту позитивизъм, ту натурализъм, ту емпиризъм и който  в същност се превръща, след като премине страхът, в жестока подигравка на Донкихотовия идеализъм” /стр.116/ Той предвижда, че “ше дойде ден”, когато  “Санчо ще се донкихотизира, преди дон Кихот да се е санчопансизирал” /стр.117/.

           Унамуно е убеден,че романистът  Сервантес е пренесъл в творбата си участта на реално живяли през епохата на Ренесанса хора: “За утеха и назидание на простодушните и добросъвестни хора, надявам се, че ще напиша с Божия помощ книга, в която ще докажа с най-сериозни доводи и позовавайки се на многобройни най-компетентни авторитети - което е много важно в случая, - че дон Кихот и Санчо са съществували наистина и действително и че всичко, което за тях ни се разказва, е било точно както ни се разказва” /стр.150/.

                       Унамуно за обвързаността между Рицаря и Оръженосеца: “…те са едно същество, видяно от две различни страни. Санчо поддържаше жив санчопансизма на дон Кихот, а Рицарят донкихотизираше Санчо, като изваждаше на показ дълбоката му донкихотска същност” /стр176/.

  Б а х т и н /с.36/: “Дебелото шкембе на Санчо (“Panza”), неговият апетит и жадност са в основата си още дълбоко карнавални; стремежът му към изобилие и пълнота в основата си още няма частно-егоистичен и обособил се характер, това е стремеж към общонародното изобилие. Санчо е пряк потомък на древните шкембести демони на плодородието, фигурите на които виждаме например върху знаменитите коринтски вази. Ето защо в образите на яденето и пиенето тук е още жив народно-пиршественият, празничният момент. Материализмът на Санчо – тумбакът му, апетитът му, обилните му изпражнения – това е абсолютната долница на гротесковия реализъм, това е веселият телесен гроб /шкембето, червото, земята/, изкопан за обособения, отвлечен и безжизнен идеализъм на Дон Кихот; в този гроб “Рицарят на печалния образ” сякаш трябва да умре, за да се роди нов, по-добър и по-велик; това е материално-телесен и общонароден коректив към индивидуалните и отвлечено-духовните претенции; освен туй това е народен коректив на смеха към едностранчивата сериозност на тези духовни претенции /абсолютната долница винаги се смее, това е раждащата и смеещата се смърт/. Ролята на Санчо по отношение на Дон Кихот може да се сравни с ролята на средновековните пародии по отношение на високата идеология и култа, с ролята на шута по отношение на сериозния церемониал…

С.37 Възраждащото весело начало, но отслабено, още го има и в приземяващите образи на всички тези мелници /гигантите/, на кръчмите /замъците/, на стада овни и овце /войската на рицарите/, на кръчмарите /стопанина на замък/, на проститутките /благородните дами/ и т.н. Всичко това е типичен гротесков карнавал, травестиращ битката в кухня и пира, оръжието и шлемовете – в кухненски принадлежности и легени за бръснене, кръвта – във вино /епизода с битката с меховете за вино/ и т.н. Такава е първата карнавална страна на живота на всички тези материално-телесни образи на страниците на Сервантесовия роман.

 

Еволюция във взаимоотношенията Дон Кихот-Санчо Панса:

 Георги Гачев: “Потребността от единство е вече продиктувана от съществувалия някога - в класическа Гърция - прецедент на на хармонично единство между личността и обществото. Но не в достигането, а в безкрайният стемеж се състои типичната за Новото време красота. Това е красотата на дисхармонията, на вечния стремеж към единството. Затова не категорията  п р е к р а с н о, както в античността, а  в ъ з в и ш е н о става тук специфична естетическа категория. Затова единството се постига не като окръгленост, съгласуваност на образа, не в свързването на началата, не по периферията, не в развръзката, а в зърното, в изходния пункт - като единство на художествения проблем, на вътрешното противоречие. Единството и целостта на “Дон Кихот” не са, че в двата му тома има точно толкова художествен материал, колкото е необходимо: там е могло да има и по-малко, и повече вмъкнати новели, епизоди, а в единството на противоречието, художествения проблем, ситуацията, чрез която се вижда животът: Дон Кихот - Санчо Панса, илюзорността на действителността и действителността на илюзията…”/стр.228/.   

            “Дон Кихот не е иманентно комичен, той е комичен като закъсняла функция на условия, отдалечени най-малко два века - пише в студията си “Разумът на безумието” професор Исак Паси.…Това е въображението на лудия, но в неговата основа лежат разум и мъдрост…Както в лудостта на Хамлет, така и в лудостта на Дон Кихот има система, а там, където има система, там господства разумът, защото системата винаги е плод на разум” /стр.44/

   “Дон Кихот не е смес от разум и безумие - твърди Исак Паси. Той е разумен в безумието, той е мъдър в лудостта” /стр.45/

  “Лудостта на Дон Кихот превръща несъвършенството на света в съвършенство на идеала.” И.Паси/стр.46/.

  “За разлика от Хамлет Дон Кихот не проверява обстойно деянията, доказателствата и свидетелите. Той знае своя дълг, няколкото прости правила за живот, които прилага най-често там, където приложението им е безсмислено” - пише Исак Паси./стр.51/

  “Дон Кихот трябва непрекъснато да доказва на другите и на себе си, че презира всякакъв род опасности - той прави това не за да прикрие вътрешна слабост, каквато наистина не познава, и не за да задоволява суетно честолюбие, което наистина му е чуждо, а за да осъществи абсолютната независимост и абсолютната свобода на своя дух - твърди професор Исак Паси /стр.53/

  “Дон Кихот е у дома си и трябва да умре.  Не може да живее като Алонсо Кехана човек, който вече е бил Дон Кихот” - смята професор Паси/стр.58/.

    “В действителност Санчо Панса не е антипод на Дон Кихот - твърди Исак Паси - а негов двойник, alter ego. Странствувяащият оръженосец е напълно достоен за странстващия рицар. Различията между Санчо Панса и Дон Кихот са различия в явлението, в детайла, но не и в принципа” - отстоява тезата си Исак Паси /стр.59/

  “Санчо Панса се изменя, търпи еволюция  - твърди Исак Паси. Една от неговите любими поговорки е “по-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата”. Еволюцията на Санчо Панса е вътрешно опровержение на собствената му поговорка и скоро той захвърля по дяволите врабчетата, за да се устреми към орлите” /стр.61/.

   “Осемте дни на Санчовото губернаторство показват какво значи  да се мине през школата на Дон Кихот - обобщава Исак Паси. Санчо, който толкова мечтаеше за пари, който дори искаше да продава негри, ако островът се окаже в Африка, напуща властта гладен и бит, без да е влязъл джоба му нито един петак” /стр.65/

Трагичният комизъм в романа: И.Паси: “Дон Кихот е възвишен в смешното и той предизвиква на единоборство не друг, а хищния лъв. Дон Кихот е смешен във възвишеното и великата любов на странствуващия рицар се насочва към Алдонса Лоренсо, най-сръчната жена в соленето на свинско месо. Ренесансът показа смешното и възвишеното не само като съществуващи едно до друго, но и като преминаващи едно в друго.” /с.47/.

И.Паси: “Кризата на Ренесанса, крушението на ренесансовите идеали наложиха литературното сливане на комедията и трагедията, на смешното и печалното. Античната строгост на жанровете вече не беше възможна…Само великият испанец, само дон Кихот не е актьор в света, който го обикаля и който той обикаля. Само той е искрен в мечтата си да възстанови добродетелите на земята. При дон Кихот комичният трагизъм, трагичният комизъм достига предела на възможното и невъзможното - с този изстрадал идалго завърши Ренесансът, заедно с него падна бремето на обещанията и разочарованията и той завеща на следващите векове своята мъдрост и своето безумие.”/с.48-49/.

 Ив.Попиванов: “Именно насочването към комичното е извън обсега на действително страшното и опасното. Но има и такива примери, при които опасното е привидно, тревогата е напразна и тогава нюансите са по-сложни. В някои случаи в съзнанието има патологични склонности и проявления, в други случаи въображението, подхранвано от уплахата или от някакви странични фактори, преувеличава опасността и води до трагикомична ситуация.

  Върху основата на този контраст се създава до голяма степен трагикомизмът в много от сцените на “Дон Кихот” от Сервантес - емоционални състояния или болезнено въображение, повлияни от покварящи източници, водят до ситуацията вятърните мелници да бъдат сметнати за великани и да се води борба с тях. В “Дон Кихот” на Сервантес авторската намеса при очертаването на двойнствеността не изпъква определено, тъй като самото съзнание на героя преобразява фактите и явленията. На пръв план изпъква противоречието между виждането на героя и действителното положение - неблагоприятният резултат от действията му води до трагикомичната развръзка при всеки отделен случай. Тук важно значение има характерът на героя, представен от автора в трагикомична светлина поради органичното съчетаване на философското, сериозното, проблемното, от една страна, и обикновеното, делничното, примитивното, от друга.” /с.142/.

Изкуството на романиста Сервантес:

 

    “Дон Кихот е символ на гибелта на възрожденската епоха, символ на гибелта на възвишената богатирска личност, която се стреми да утвърди себе си красиво, с титаничен размах, през всички времена както в собствените си очи, така и в очите на обклъжаващите го - твърди известния руски философ естетик Алекссей Лосев. Естетиката на романа на Сервантес е естетика на гибелта на стихийно утвърждаващата себе си и действаща с артистично титаничен устрем богатирска личност на  човека на Възраждането. Тази естетика е безусловно трагическа и безизходна.”

 




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1071862
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031