МАДАМ  ДЬО СТАЛ    

 ЗА ВЛИЯНИЕТО НА СТРАСТИТЕ
          ВЪРХУ ЩАСТИЕТО  
НА ИНДИВИДИТЕ И НАЦИИТЕ

       / Ф р а г м е н т и /

Втора глава: За амбицията

......

   Като амбиция определям страстта, която има за цел само мощта, т.е. притежанието на позиции в обществото, на богатствата или на почестите, които я пораждат; страст, която посредствеността също проумява, тъй като тя може да постигне чрез нея успехи.

.................

  Всичко е предварително установено в амбицията;  нейните тъги и удоволствия са подчинени на определени събития; въображението има малка власт върху амбициозните, защото за тях нищо не е по-реално от облагите на властта. Тъй че мъките, които се пораждат от екзалтацията на душата изобщо не са познати за амбициозните; но ако неопределеността на въображението отваря поле за болката, тя предоставя също широко пространство, за да се издигнем над всичко, което ни заобикаля, да избягаме от живота и да се изгубим в бъдещето.    При амбицията, напротив, всичко присъства сега пред нас, всичко е позитивно; нищо не се явява отвъд предела, нищо не остава след нещастието и точно чрез непреклонността на изчислението и чрез небитието на миналото човек трябва да оценява своите ползи и своите загуби…

........

   Предразположението към амбицията предполага своеобразно презрение към човешкия род, една съсредоточена в себе си личност, която затваря душата си за другите удоволствия. Огънят на тази страст изсушава; той е буен и тъмен, както всички чувства, които, обречени на потайност от собствената ни преценка за природата им, са долкова по-мощни, доколкото човек никога не си позволява да ги изразява. Няма съмнение, че амбициозният човек, когато постигне това, към което се стреми, изобщо не усеща онова неспокойно желание, което остава след триумфите на славата, неговата цел е съответна на неговата личност; така че, ако не я постигне, няма да останат никакви ресурси в личността му, а ако я постигне, няма да почувства никаква празнота в себе си. Целта на амбицията е със сигурност много по-леко постижима, отколкото е целта на славата; и тъй като съдбата на амбициозния зависи от много по-малък брой индивиди, отколкото съдбата на постигналия славата, в това отношение той е по-малко нещастният.

...............

   В делничните ситуации на живота човек не си създава илюзии относно собствените си заслуги; но един активно действащ усет подтиква амбициозния да открие точната мяра на неговите възможности и страстта му помага да проумее собствената си природа, не както разсъдъкът, който подбира безпристрастно, а както желание, което е изпълнено с безпокойство; така човек се оказва зает повече да мами другите и,за да постигне това, той непрекъснато се вглежда в себе си: самозабравата само за миг би била фатална за него; нужно е той да подрежда изкусно това, което знае и което мисли, така че всичко, което казва да бъде предназначено само да указва онова, което би трябвало да се скрива; нужно е той да търси изкусни похвати, които да помагат на замислите му, без да издават онова, което му липсва; нужни са му изпълнени с невежество и суета висшестоящи, които могат да бъдат отклонени от правилната преценка чрез възхвалата; нужно му е той да създава илюзии у тези, които зависят от него чрез сдържаност и да мами онези, от които очаква нещо чрез преувеличението; накрая, нужно е той да избягва непрекъснато всякакъв род доводи доказващи истината: неспокоен като провинил се човек, който се страхува, че ще разкрият тайната му, той знае, че някой човек с прозорлив ум може да открие в мълчанието на сериозността преструващото се невежество и в ентусиазма на ласкателството обзетото от възторг хладнокръвие …...

    Човек не предизвиква безнаказано собствените си качества; и този, чиято амбиция го увлича да поддържа от трибуната мнение, което неговата гордост отхвърля, което неговата човешка природа осъжда, което здравомислието на неговия интелект отхвърля, такъв човек изпитва тогава едно мъчително чувство, все още независещо от размишлението, което може да го оневини или да го осъди. Той се крепи, може би, на надеждата, че ще изяви самия себе си тогава, когато вече е постигнал целта си; но ако той претърпи корабокрушение преди да пристигне в пристанището, ако е бил изгнаник, докато подобно на Брут се е преструвал на луд, тогава той напразно би се опитвал да обясни какво е било намерението му, каква е била надеждата му: действията винаги изпъкват по-въздействено пред коментарите и това, което човек е казал на сцената никога не бива заличено от онова, което той е написал в уединение. Точно в битката за техните интереси, а не в мълчанието на техните страсти, се вярва, че се разкриват истинските мнения на хората: а има ли по-голямо нещастие от това, че си заслужил репутация противоположна на собствения ти характер!

........

   Високите постове се губят и поради промяната, която те предизвикват у тези, които са ги придобили. Гордостта или леността, недоверието и заслепението се пораждат от продължителното притежание на властта; в тази ситуация, в която е необходима както умереността, така и завоевателния дух, се изисква едно почти невъзможно съчетание; а душа, която е обзета от умора или от безпокойство, която се опиянява или е подвластна на страха, изгубва необходимата, за да се задържи на поста си, сила.

...........

      Събитията съставляват външната страна на живота; неговият истински източник е разположен изцяло в нашите чувства. Диоклециан може да слезе от трона, Чарлз II може да го запази чрез спокойствие: единият е философ, другият е епикуреец: и двама притежават короната, която е обект на въжделенията на амбициозните хора; но те превръщат трона в своя лична участ; и техните качества, както техните недостатъци, ги правят абсолютно чужди на амбицията, която би могла да стане целта на живота им.

.........................

   Амбицията е страстта, която, в нещастията, изпитва най-много нуждата да отмъщава; сигурно доказателство, че тя оставя след себе си най-малко утешение. Амбицията извращава сърцето: когато човек е преценил всичко от своята собствена гледна точка, как би могъл да възприеме гледната точка на другия? Когато човек е разглеждал внимателно другите, които го заобикалят само като помощни средства или препятствия, как би могъл да ги възприеме като приятели? Егоизмът, в естествения развой на историята на човека, е недостатък на старостта, защото е наистина този недостатък, който  човек никога не може да поправи. Да преходиш от заетостта със себе си към загриженост за съвсем друг обект е своеобразно прераждане, за което има твърде малко примери…

..........

     Влюбеният в славата има едно съзнание, това е гордостта; и макар че това чувство прави човека много по-малко независим отколкото обречеността на добродетелта, то освобождава от другите, ако не оказва влияние върху самия теб. Амбициозният човек никога не е поставял достойнството на характера над облагите от властта; и тъй като никоя цена не му е изглеждала твърде скъпа, за да я завладее, никакво утешение не би трябвало да му остава след като я е загубил.

...................

     Страстта към славата не може да се измами относно нейната цел; тя иска или да я постигне напълно, или да я отхвърли, ако тя се окаже твърде ниска; за разлика от нея амбицията има нужда от първото, от второто и от последното място по стълбата към доверието и към властта и се вкопчва във всяко нейно стъпало, отстъпвайки пред ужаса, който й вдъхва абсолютното лишение от всичко онова, което може да запълни или задоволи желанията й, или дори да създаде илюзия, че са постигнати.

  Може би ще попитате: Не може ли човек да живее, след като е притежавал висши постове, както е живял преди да ги придобие? Не; никога едно безпомощно усилие не се оставя да бъде върнато на позиция, от която е искало да ви извади, а реакцията му предизвиква изпадането на по-ниска степен; и тъй великата и жестока природа на страстите е да оставят отпечатък от техния развой върху целия живот, а щастливото им осъществяване трае няколко мига.

................

    В революционните епохи амбицията е единствената страст, която може да постигне успехи. Все още остават средства да се спечели властта, но мнението, което раздава славата, вече не съществува; народът командва вместо да преценява; тъй като играе активна роля във всички събития, той заема страна в полза или срещу този или онзи човек. Тогава нацията е съставена само от войни; безпристрастната власт, която се нарича общество, не се проявава никъде. Това, което се оказва велико и справедливо по безспорен начин, вече не бива признато; всичко се преценява според моментно развихрилите се страсти; чужденците нямат никаква възможност да узнаят уважението, което дължат към нечие поведение, което всичките свидетели са осъдили; може би нито един глас няма да го предаде вярно на потомството.

   В разгара на една революция трябва да се вярва или на амбицията, или на съвестта; никой друг водач не може да ви доведе до нейната цел. И то каква амбиция!! Каква отвратителна саможертва налага тя! Каква носеща тъга корона обещава тя!...За да си амбициозен в една революция, трябва винаги да изпреварваш надигащия се подем; това е всъщност бързо спускане, което не може да бъде спряно; човек напразно вижда бездната; ако той слезе устремно от колесницата, той се разбива от това падане: да се избегне опасността е по-страшно, отколкото да се изправиш срещу нея: трябва да ръководиш сам  себе си по пътеката, която трябва да те погуби и най-малката стъпка назад поваля човека, без да отклони развоя на събитията. Няма нищо по-безумно от това да се намесваш в напълно независещи от собствената ти воля обстоятелства; това означава да обвържеш не само живота си с тях, това значи да отдадеш цялата нравственост, изграждаща поведението ти, на повличащия всичко порив на една материална сила. Човек си мисли, че може да влияе върху революциите, вярва, че действа, че е тяхна причина, а той винаги е само още един камък повлечен от движението на голямото колело; ако някой друг беше заел мястото му, едно различно средство би довело до същия резултат; с наименованието „водач” се назовава първия индивид изхвърлен напред от тълпата, която върви отзад и тласка напред.

............

         За да придобиеш, за да запазиш за няколко мига властта по време на една революция, не трябва да слушаш нито душата, нито дори ума си. Каквато и да е партията, която прегърнеш, същността на политическата фракция се гради върху демагогията; тя е съставена от хора, които не искат да се подчиняват, които се чувстват необходими и изобщо не  смятат, че са обвързани с тези, които ги командват; тя е съставена от хора, които всеки ден са готови да си избират нови водачи, защото става въпрос само за собствения им интерес, а не за предварително, естествено или политическо подчинение: за водачите е по-важно да не будят подозрение у подчинените им войни, отколкото да предизвикват страх у техните врагове. Всякакъв род престъпления, безполезни за успеха на каузата престъпления се предизвикват от кръвожадния ентусиазъм на простолюдието; то се страхува от милосърдието, независимо от степента на силата си; точно чрез ожесточението, а не чрез милостта то усеща властта си. Народ, който управлява, е обзет от непрекъснат страх, на него непрекъснато му се струва, че във всеки следващ момент ще изгуби властта си; и предразположен от положението си към порива да завижда, той никога не изпитва към победените интереса, който предизвиква подтиснатата слабост, а непрекъснато се страхува от тях. Така че човекът, който иска да си извоюва могъщо влияние в подобни времена на криза, е длъжен да успокоява множеството чрез непреклонната си жестокост. Той изобщо не споделя паническия страх, който се предизвиква от невежеството, но той трябва да извършва жертвоприношенията, които невежествената тълпа изисква от него; той трябва да избива жертви, от които няма никакво основание да се страхува, които характерът му изпитва често желание да спаси; той трябва неотклонно да върши престъпления, без гняв, дори без жестокост, за да следва заповедите на един върховен повелител, чиито заповеди той не може да предвиди и чиито страсти неговата просветена душа никога не би могла да възприеме.

........

    Разнообразието от мнения не позволява да се наложи нито една слава, но всички тези мнения се обединяват в презрението; то придобива характера на отричаща овация и народът, когато изостави амбициозния човек, след като узнае престъпленията, които той му е наложил да извърши, го обсипва с хули, за да се изчисти от греховете си: онзи, който приема за водач своята съвест е сигурен, че ще постигне целта си; но тежко и горко на алчния за власт човек, който се втурва да участва в една революция! Кромуел си остава узурпатор, тъй като основният принцип на размириците, които поражда той, е била религията, която вдига на бунт без да предизвиква ожесточение; този принцип е бил суеверното чувство, което подбужда към смяна на господаря, а не към ненавист на всички робски режими. Но когато причината за революциите е превъзнасянето на всички идеи за свободата, не е възможно първите водачи на бунта да запазят своята мощ; нужно е те да подбудят първия щурм, от който първи ще бъдат свалени; нужно е те да развият принципите, които ще послужат за осъждането им; накрая, те могат да служат на тяхното мнение, но никога на своя интерес; по време на една революция фанатизмът има по-голямо значение от амбицията.

                         Превод на доц. Гено Генов