Тяхното появяване /на басните на Лафонтен/ предизвикало малко шум; както всички проникнати от дълбока мисъл поетически произведения, те изисквали от съвременниците и смелост на ума, и дълги размисли, необходими за да се разбере прекрасната поезия. /1826/

 

Той /Молиер/ много обичаше да произнася речи; а когато четеше своите пиеси на актьорите, винаги молеше да довеждат децата си, за да съди за впечатлението по движенията на детската душа. /1826/

 

Ако на поета, на художника или на скулптора се е отдало да вдъхне живот в произведението си, значи, неговият замисъл е възникнал в момент на творчество. /1830/

 

Идва трудът и разпалва огъня в горене, мълчанието и усамотяването откриват своите съкровища; няма нищо невъзможно. Екстазът на творчеството заглушава жестоките мъки на раждането. /1830/

 

Когато Талма, произнасяйки една дума, грабва душата на две хиляди зрители, слели се в единния порив на чувството – тази дума е като огромен символ, това е съчетание на всички изкуства. С един израз той предаваа цялата поезия на епическата ситуация. Въображението на зрителя би могло да намери тук картина или история, пробудени образи, дълбоки представи. Такава е силата на произведението на изкуството. /1830/

 

Това е своего рода второ зрение, позволяващо на писателите във всички възможни положения да откриват истината; или, по-точно, някаква сила, принасяща ги там, където те трябва или желаят да бъдат. Те намират правдата по аналогия и ясно си представят описвания предмет независимо дали е създаден във въображението им, или го виждат с очите си. /1831/

 

Едно е несъмнено: въображението постоянно разгръща пред поета безброй менящи се картини, подобни на вълшебната фантасмагория на нашите думи. Сънят може би е естествената игра на тази непонятна сила в часовете на бездействие. /1831/

 

Разумът е по-знатен от граф дьо Тур, помнете това! Мисълта е...по-висока от кралете; тя ги венчава и развенчава. /1834/

 

За нашето благородство свидетелство нашето мълчание. /1834/

 

За да се оценят прекрасните литературни произведения...нужни са обширно образование, развит интелект, покой, свободно време и известно напрежение на ума, докато за разбиране на една драматична пиеса е достатъчно да я послушаш и погледнеш в сънливите часове на храносмилането. /1834/

 

Ако картините, нарисувани от писателя, са фалшиви, критиците биха го обявили в клевета на съвременното общество; но тъй като по-скоро критиката ги признава за правдиви /в “Дядо Горио”/, значи, безнравствено е не произведението. /1835/

 

Историкът на нравите е принуден...да търси навред, където може да ги намери, фактите, породени от една и съща страст, макар те да се отнасят до различни сюжети и да ги съшива заедно, за да получи завършена драма. /1835/

 

...аз съм най-доброжелателният критик на света и охотно прощавам петната на слънцето; способността за хладнокръвно съждение ми се възвръща едва след няколко дни. /1838/

 

Жанровете принадлежат на всички и немците нямат повече привилегии за луната, отколкото ние за слънцето или Шотландия за Осиановите мъгли. /1838/

 

Да се посочат бедствията, породени от изменението на нравите – това е истинското предназначение на книгите. /1838/

 

Произведенията, несвързани с нищо с реалната действителност, чийто сюжет е напълно измислен, най-често се появяват мъртвородени, книгите, които са основани на факти и наблюдения, на картини, видени в живота, и на изводи, извлечени от него, придобиват дълговечна слава. /1839/

 

Така и трябва да постъпва историкът на нравите – неговата задача се състои в това, сливайки в едно аналогични факти, да създава общо изображение. Нима не е длъжен той да предава духа, а не буквата на събитията. /1839/

 

Може би след поредното повишаване в чин, което от време на време общественото мнение прави, авторът, известен като романист, ще бъде произведен в чин историк. /1839/

 

Аз съм дотолкова непосредствен читател, така лесно се поддавам на очарованието, че ми е невъзможно да изкажа мнението си веднага след прочита на книгата.../1840/

 

...тези дни за трети път прочетох това произведение /”Пармският манастир”/; намерих го още по-прекрасно и изпитах чувство, подобно на щастие, възникващо в душата на човека, когато той желае на хората доброто... Да, аз изпитвах чувство на завист, когато четях великолепното и  правдиво описание на битката – такова, за каквото мечтаех за “Сцени от военния живот”, най-трудният дял от моето творение; този откъс ме доведе до възторг, огорчи ме, възхити ме, хвърли ме в отчаяние. Чистосърдечно признавам това. /1840/

 

 

...вдъхновението е необходимо на този, който има работа с глината и длетото, с четката и баграта, с перото и съкровищата на нравствената природа... /1840/

 

Вдъхновението на гения е присъщо само нему и въодушевява и най-малките му творения. /1840/

 

/Похватът, при който един герой повтаря една и съща реплика, която го характеризира/...това е похват твърде нищожен и свидетелствуващ за безплодност на ума. Геният се състои в това, че при всяка ситуация възникват думите, в които се проявява характерът на героите, а не в това да се натрапва на героя една единствена фраза, неизменна при всички ситуации. /1840/

 

...може да се изобразява човек весел, мрачен, ироничен: но неговата веселост, печал, ирония трябва да изразяват чертите на характера. Като нарисувате своя герой, заставете го да говори; но не го заставяйте да говори винаги едно и също нещо – това е показател за безсилие. /1840/

 

Писателят не ще се поддаде на никаква илюзия, ако писателят сам не я е споделял, когато е творял. /1840/

 

Когато четем книга, чувството за правдивост ви говори: “Това е лъжа!” – при всеки неверен детайл. Ако това чувство говори твърде често и говори на всички, значи, книгата няма и не ще има никаква ценност. Секретът на всемирния вечен успех е в правдивостта. /`1840/

 

В литературата не е достатъчно да развличаш или да се харесваш, на шегата е необходимо да се придаде някакъв смисъл. /1840/

 

Предполагам, че писателят, който може да разчита на вниманието на публиката, върши велико добро, като я заставя да чете и да размишлява§ но трябва да узаконим правото да го поучаваме и да го заставяме да се вслуша; това право може да се запази, след като е завоювано, само като се заинтересува читателя /1840?/

 

...опитът говори против Волтер, против всички съчинения, където стиховете се редуват с проза, даже когато стиховете не принадлежат на поезията, а се приближават към прозата, както е например у Волтер. Не е трудно да се намери причината за това почти инстинктивно отвращение на читателите. Умонастроението, предразполагащо към четене на проза – у французите особено, - е право противоположно на онова умонастроение, което позволява често да се въздигаме към висините на поезията. /1840/

 

Като четеш Купър, изпитваш странно усещане. Струва ти се, че слушаш прекрасна музика, а наблизо отвратителен селски музикант стърже на своята цигулка и ви изкарва от търпение, повтаряйки една и съща мелодия. /1840/

 

...в какъвто и жанр да бъде написано произведението, то ще остане в паметта на хората само в случай, че се подчинява на законите на идеала и формата. /`1840/

 

Пазете изкуствата и езика, защото, когато вашите материални интереси няма да ги има, вие ще живеете в творенията си, които никога няма да умрат, и даже, ако страната изчезне, ще кажат: “Тук беше Франция.” /1840?/

 

Несправедливост не можеш да откриеш у онзи критик, чийто думи се опират се опират на фактите..., който разглежда образите и постъпва като честен следовател, склонен да одобрява онова, което е хубаво, и да се присмива с право над онова, което е скучно, лошо, смехотворно и става само за тоалетната. /1840/

 

Ако може да се извини бедността, то с нищо не може да се оправдае онова изпросване на похвали и статии, с които се занимават съвременните автори. Това е също бедност, пауперизъм на духа. /1840/

 

Панюрг, Гаргантюа, Пантагрюел – превъзходни безсмъртни образи, освен на своето действително огромно значение дължат живота си и на това, че са отговорили на потребностите на времето. /1840/

 

Думите “република на литературата” са безсмислени, тук никога няма да има равенство. /1840/

 

...някои цялостни хора, някои двустранни умове /т.е. обединяващи школата на литературните образи и школата на литературните идеи – в схващанията на Балзак това е обединяването на принципите на класицизма и романтизма с известни уговорки/ обемат всичко, търсят и лирика, и действие, драма и ода, предполагайки, че съвършенството изисква пълен образ на явленията. Тази школа, която бих нарекъл литературен еклектизъм изисква изобразяването на света такъв, какъвто е: образи и идеи, идея в образа или образ в идеята, движение и мечтателност. Уолтър Скот напълно удовлетвори тези еклектични натури. /1840/

 

Литературното правдоподобие се състои в избора на фактите и характерите и изобразяването им така, че да ги признае за правдиви, защото всеки има своето мерило за правдивост и всеки е длъжен да разпознава оттенъците на всеобщото в общия колорит на типа, въведен от романиста. /1840/

 

Не ще се уморя да повтарям, че правдата на природата не може да бъде никога и няма да бъде никога правда на изкуството; а ако изкуството и природата точно съвпаднат в някое произведение, това означава, че природата, чиито неочакваности са безбройни, се е подчинила на условията на изкуството. /1840/

 

 Героите трябва да бъдат представители на болшинството. /1840/

 

Ако героят е измислен, изкуството на романиста се състои в правдивостта на всички детайли. /1840/

 

Имал ли е предвид генерал Бейл определена жена, когато е нарисувал Сансеверина? Мисля, че да. За подобна статуя; както и за принца и първия министър, е нужен модел. /1840/

 

Мефистофел на Гьоте е слаб драматичен герой; всеки слуга от сцената на “Комеди франсез” би се оказал по-жив и по-остроумен, би действал с повече логика и  проницателност от този мним дявол. Изучете хубавичко образа! Той е просто жалък. Но ето всеки читател е открил в него собствените си представи за дявола, всеки се е възползвал от този образ, за да даде име на своите ужаси, съмнения и мисли. Целият свят е дошъл до поета, който му хвърли това име, и Мефистофел, особено в съединение с Фауст, започна да живее. /1840/

 

Истинският роман се свежда до двеста страници, в които се съдържат двеста събития. /1840/

 

Дидро би могъл да стане велик разказвач, стилът му се появява едва когато разказва, но, за нещастие на своята слава, той слабо е развил тази страна на таланта си. /1840/

 

Величието на Сервантес може да се постигне, само ако сам разиграеш сцената на донкихотството. /1840/

 

Харисват ми простите сюжети, те свидетелствуват за голяма творческа сила и винаги крият в себе си несметни богатства. /1840/

 

...дадена история може да ни заинтересува само тогава, когато е добре разказана. /1840/

 

...в какъвто и жанр да е написано произведението, то ще остане в паметта на хората само в случай, че се подчинява на законите на идеала и формата. /1840/

 

Всеки сюжет иска своята особена форма. /1840/

 

Геният на съвременният трувер се проявява в създаването на характерни обстоятелства и черти. /1840/

 

В продължение на два века литературата на идеите /т.е. класицистичната/ е  царувала безрезервно: наследниците на осемнадесетия век са били длъжни да приемат единствената известна литературна система за цялата литература. Няма да осъждаме защитниците на класицистите! Литературата на идеите, стегната, наситена с факти, е присъща на гения на Франция. /1840/

 

Комическото е враг на размисъла и образа. /1841/

 

Историята не е длъжна за разлика от романа, да се стреми към висшия идеал. Историята е или е длъжна да бъде това, което е била, докато романът трябва да бъде по-добър от света. /1842/

 

Има положения, които се срещат в живота на всеки човек, това са типичните фази на живота му, именно в тяхната обрисовка аз се старах да бъда по възможност най-точен. /1842/

 

Страстта – това е цялото човечество. Без нея религията, историята, романът, изкуството биха били безполезни. /1842/

 

В основата на повечето Сцени, публикувани от автора, до днес лежат истински събития.../1842/

 

...създаването на типове се осъществява чрез съединяване отделните черти на множество еднородни характери. /1842/

 

...писателят, който не се решава да издържи огъня на критиката, не бива въобще да се залавя за перото, както пътешественикът не бива да тръгва на път, ако разчита само на прекрасно време. /1842/

 

...невероятното и правдивото – това са елементите на епоса. /1842/

 

Ние носим на страната съкровища, които тя не би имала, съкровища, независещи нито от почвата, нито от обществените съглашения; и като награда за най-изморителния труд страната конфискува неговите плодове. /1843/

 

Истинското произведение на изкуството не бива да се отбелязва с герба на клана, да се отдава за забава на финансиста, да се продава като продажна жена; стиховете оросени със сълзи, плод на трудове и на бдения, поетът никога няма да хвърли в краката на властта, той сам е облечен във власт. /1844/

 

Аз принадлежа към тези, които казват на хората с добра воля: “Работете! Ние си отиваме, а делото трябва да продължава!” /1844/

 

Вечен труженик, изнемогващ в борбата с препятствията /писателят/ няма време да се продава за грош похвала на всеки срещнат, за да получи в замяна купчина злато, наречена слава; но колкото и да съм бил зает, винаги горещо съм откликвал на искрените, идващи от сърцето думи. /1844/

 

Отличителният признак на таланта без съмнение е способността му да измисля. /1846/

 

Ако предположим, че някой гениален човек е извършил невъзможното – написал е драма, в която да действат само честни хора. Повече от две представления тази пиеса няма да види.../1846/

 

Как мислите: биха ли чели моето съчинение, ако честните хора, чийто живот протича без драми, заемаха в него същото място, което те заемат в реално съществуващото общество? Та един Килерински настойник /?/ би съборил цялото ми съоръжение. Скуката, нещо като холерата в литературата, би убила моите герои в сто страници наоколо. /1846/

Във великите произведения живее само онова..., което е обвеяно от страст. Обаче страстта – това е крайност, това е зло. Писателят благородно изпълнява своята задача, когато, ползвайки се от този основен елемент на всяко литературно произведение, го съпровожда с мъдър урок. /1846/

 

Ако при четенето на “Човешката комедия” някой юноша сметне, че Люсиен дьо Рюбампре, Лусто и другите не са достойни за порицание – този юноша е изпортено същество. /1846/

 

Какво би станало с литературата, ако делата й не се защитаваха? Ние имаме своя касационен съд – това е бъдещето. Щастлив е онзи, който може да се яви на него! /1846/

 

В “Човешката комедия” вие рядко ще видите човек, загубил чувството за чест, да завършва добре; но доколкото в нашето общество произведението  твърде често си позволява подобни жестоки неща, то и този факт ще бъде представен в нея /1846/

 

...всеки типичен герой става грандиозен именно по силата на своята типичност. /1846/

 

Мога да ви уверя, че прототип съществува /на Вотрен/, че той се характеризира с по-ужасяващо величие и има своето място в обществото. Този човек по всичко приличаше на Вотрен, само е лишен от страстите, с които аз съм го снабдил. Той бе гений на злото, при това осъществен. /1846/

 

...сега, когато всички комбинации са сякаш изчерпани, всички ситуации- обработени, всичко невъзможно – изпитано, авторът твърдо е уверен, че занапред само детайлите ще бъдат достойнство на произведенията, неточно наричани романи. /1846/

 

...всички ужаси, които писателите на романи измислят, са далече от ужаса на истината. /1847/