Бездарността е жалка; в най-лошия случай се смееш над нея и след това я забравяш, но злоупотребите с таланта за ниски цели заслужават най-тежко порицание. /1808/

В никакъв случай не възнамерявам да се идентифицирам с Чайлд Харолд, напротив, отричам всякаква прилика с него. Ако на места ви се стори, че съм описвал себе си, повярвайте ми, то е само на места и аз дори не искам да признавам този факт. По-добре е да описвам това, което съм видял, отколкото да измислям. Не бих искал да съм такъв, каквито са моите герои.../1811/

Досега съм написал само един сонет, и то много отдавна, и не на сериозно, а само за упражнение – и никога няма да напиша други. Те са най-плоските, най-сковаващите, най-идиотските платонически композиции. Така силно ненавиждам Петрарка, че дори не бих искал да притежавам неговата Лаура, нещо, на което оня метафизичен, хленчещ, изкуфял дъртак не е бил способен.../1813/

И какво всъщност представлява книгата – която да е книга, - нима не е пустиня, в която за дългия ти целодневен преход можеш да срещнеш някой друг оазис или може би горичка? /1813/

Не мога да греша /освен с вкуса си/ по отношение на книга, която веднъж съм прочел, оставил съм я и отново започвам да я чета; не може да бъде абсолютно лоша никоя книга, която намира един, макар и само един читател, който искрено да признае това... /1813/.

Искрено ще кажа, че сега не съм особено чувствителен към критиката. Вярвам, че причината е тази, че не отдавам нужната значимост на авторството, което мнозина правят и както и аз правех на младини.../1813/

Спомням си как ми подейства първата рецензия на “Единбърг Ривю”. Бях чул за нея шест седмици по-рано, прочетох я в деня на излизането й, вечерях, изпих три бутилки бордо /със С.Б.Дейвис, струва ми се/, не изгубих нито съня си, нито апетита си, но все пак не намерих мир, докато на същите тия страници не излях гнева си и стиха си срещу всичко и всички.../1813/

Ако реша да се отдам на някаква дейност в тази страна, то тя сигурно би била парламентарна. Но нямам никаква амбиция; ако имах, то щях да бъда aut Cesar, aut nihil /или Цезар, или никой/. /1813/

Да отдаваш специално предпочитание към писателя, да го поставяш над човека на делото, както и огромният шум около съчинителството и съчинителите, вдиган от самите тях, а и от други, е признак на мекушавост, на упадък, на слабост. Кой би писал, ако има възможност да се занимава с нещо по-добро? “Действие, действие, действие” – казал Демостен. “Действия, действия, действия” – казвам аз, но не в писане, а още по-малко – стихове. Погледнете недоволния и монотонен живот на пишещите братя – с изключение на Сервантес, Тасо, Данте, Ариосто, Клайст /които са били смели и активни граждани/, Есхил, Софокъл и още някои от древността, - погледнете какво безполезно и бездействено люпило са всички останали! /1813/

Изгорих своя роман, както направих и с първите сцени и наброски за комедията ми, ако ме питате – удоволствието от изгарянето е точно толкова голямо, колкото и това от публикуването. Тези две последни творби не ставаха за печат. Бих навлязъл в действителността повече от всякога; някои направо можеха да се познаят, а други – да се отгатнат. /1813/

Изпратих на лорд Холанд коректурите на новото изданиее на “Гяур” и “Абидоска невеста”. Последната той няма да хареса, а може би скоро и на мен ще престане да ми харесва. Написах я за четири нощи, за да разсея мислите си по...Ако не беше така, никога нямаше да я напиша, а не вършех ли нищо през това време, сигурно щях да полудея, гризейки собственото си сърце – доста горчива храна. /1813/

Да избягам от самия себе си /проклет да бъде този егоизъм/ - това е бил единственият ми, цялостен и искрен мотив, който ме е карал да пиша; а публикуването на произведенията ми е продължение на същата цел – да ангажирам съзнанието си, което иначе рикошира в себе си. /1813/

...Казват, че и дяволът може да бъде мил, когато е доволен; и трябва да си по-зъл от онзи стар змей, за да можеш да хапеш и жилиш в нашето общество. На някои това може да се стори невероятно, но зная, че Вие ще ми повярвате, ако кажа, че ви желая успех, както един човек може да желае успех другиму – желая Ви го така, сякаш аз самият никога не съм писал нито стихче. Полето на славата е наистина достатъчно просторно за всички. А дори и да не беше така, не бих по свое желание отнел ни педя от територията на ближния. /1813/

...Сега живея в пълен мир с пишещите братя; или поне ако аз не обичам някого, то не е по поетически, а по лични съображения. Безгранично е полето на човешката мисъл; какво значение има тогава кой е по-напред или по-назад в надбягване, което няма цел? Храмът на славата е като тоя на персийците – цялата вселена; наш олтар са планинските върхове. Еднакво ще съм доволен и от връх Кавказ, и от кой да е друг, а тези, които искат, могат да заемат Монблан или Чимборацо – няма да завиждам на тяхното издигане. /1813/

Любовницата не е никога и никога не може да бъде приятел: докато се разбирате, вие сте любовници, а когато това свърши, вие можете да бъдете всичко друго, но не и приятели. /1813/

За какъв ли дявал съм се захванал с писане?  Вече е твърде късно да се питам, да съжалявам е безполезно. Но можеше ли да се започне отначало, пак бил писал, със сигурност. Такава е човешката природа или моята поне: въпреки че бих си подобрил мнението за себе си, ако съумея да сложа край на писането още сега. Ако някой ден имам съпруга и тази съпруга роди син /от когото и да е/ ще възпитавам моя наследник в явен антипоетически дух – ще го направя адвокат или пират, или какво да е. Но пропише ли и той, ще съм сигурен, че не е мой син и ще го лиша от наследство. /1813/

Аз не мога и, кълна се, за нищо на света няма да се отрека от свободните си мисли и съмнения. Ако съм глупак, то поне съм изпълнен със съмнения; но не завиждам на нито един човек, който е убеден в самозваната си мъдрост. /1813/

Не съм ennuiй /отегчен/ във всички възможни времена на този причиняващ прозявка глагол, който непрекъснато спрягам; но не мисля, че обществото помага да се излекува този недъг. /1813/

...у мен живее нещо, което въстава срещу насилието. /1814/

...Как да пиша за някой, когото никога не съм виждал, не познавал?...Не съм способен да пиша, без да имам някакъв жизнен опит, а още повече и на подобна тема. /1814/

Доставя ми огромно удоволствие да мисля, че временната слава, която притежавам, е завоювана напук на общоприетите мнения и предразсъдъци. Не съм се подмазвал, не съм ласкал никого, не съм прикрил нито една мисъл, която ми се е искало да изкажа. Никой не може да ме обвини, че съм се огънал пред изискванията на времето или че съм подбирал любими теми /както Джонсън или кой беше казал за Клийвланд/; всичко, което съм постигнал, ми се отдаде с цената на личната ми популярност. /1814/

Аз я похвалих /поемата “Кристабел” на Колридж/, първо, защото ми хареса и, второ, защото Колридж се намира в голяма беда: направих това дребно нещо за него, защото всъщност реших, че публичното изказване на една похвала може да оправи отношенията му, макар и с книжарите. /1816/

Обичам Природата и се прекланям пред Красотата. /1816/

Струва ми се, че ако авторката /Мадам дъо Стал/ е написала истината, само истината и цялата истина, то романът би станал не само по-романтичен, но и по занимателен. /1816/

Радвам се, че Ви харесва /песен от “Чайлд Харолд”/ и на мен тя ми е любима – прекрасен образец на поетическо отчаяние. Докато я пишех, бях наполовина полудял от метафизика, езера, любов неугасима, мисли неизразими и от кошмара от собствените си прегрешения. Много пъти ми е идвало да се гръмна, но ме възпираше единствено мисълта, че ще доставя удоволствие на моята тъща; ех, ако съм сигурен, че ще мога да стана от гроба и да се явявам пред очите й като призрак..., но да не се занимавам повече с дреболиите от семейния живот. /1817/

Разни глупци си въобразяват, че поезията ми винаги намеква за моите собствени похождения: преживял съм и по-опасни, и по-необикновени приключения ип едва ли не – всекидневно, но, разбира се, никога не ще разкажа за тях.../1919/

Що се отнася до “Дон Жуан”, признай, признай – куче такова, и бъди честен, че той представлява върхът на този вид творчество, може и да е неприлично, но нима не е на добър английски? Може и да е развратно, но нима не е такъв и самият живот, нима не е истина? Би ли могъл да го напише някой, ако сам не е живял в тоя свят? И не се е шлял безцелно с дилижанси? – с наемни коли? – с гондоли, с придворни карети? И не е бил виз-а-ви на масата и под масата? /1819/

Човек нищо не може да си спомни ясно без усилия на паметта: тогава светлините отново блясват, но кой може да бъде сигурен, че не са запалени от факела на Въображението? /1821/

Драмата не е само диалог, но действие; тя по необходимост предполага нещо, което става пред очите на зрителите...Ако авторът няма това постоянно пред вид и не си представя по време на съчиняването разнокожата и жадно внимаваща тълпа, то той може да бъде и поет, но не е никакъв драматург... /1821/

Защо във върховния момент на всяко човешко желание и наслада – били те светски, обществени, любовни, честолюбиви или дори алчни – се прокрадва известно чувство на съмнение и печал – на страх пред бъдещето, - на съмнение към настоящето, поглед назад към миналото, който ни кара да предугаждаме бъдещето? /Най-добрият Пророк на Бъдещето е Миналото./ Защо е всичко това?../1821/

Не съм мислил, че критиката е способна да убие. /1821/

Няма да ми изпращате никакви отзиви, ни хубави, ни лоши, ни безразлични – вашите собствени и на вашите приятели, за което и да е мое съчинение, минало, настояще или бъдещо.../1821/

Не ми изпращайте никакви периодически издания – когато статиите се отнасят до мен, те само раздуват моя егоцентризъм; ако отзивите са положителни – не отричам, че похвалите възгордяват, а ако са неблагоприятни, то критиката дразни; последните могат да ме подтикнат да напиша някоя сатира, която няма да донесе добро нито на вас, нито на приятелите ви. /1821/

След дълбок размисъл се убедих, че и похвалите, и критиката ми вредят. Докато бях в Швейцария и Гърция, те не достигаха до мен и как писах там тогава! /1821/

Винаги съм мислил, че известна доза Простота е неизбежна съставна част от Величието. /1821/

...действително ползвах широко реалните факти /в “Дон Жуан”/, за поезията те са същото, каквото са ландшафтите за художника; но моите фигури не са портрети. /1821/

Моят първи поетически опит датира от 1800 година. Той бе породен от изблик на чувства към първата ми братовчедка, Маргарет Паркър, /съответно внучка и дъщеря на адмиралите Паркър/, едно от най-прекрасните от всички мимолетни творения на този свят. /1821/

Започнах да живея необичайно рано. В моите по-ранни стихотворения са изказани мисли, които биха могли да принадлежат на някой, поне с десетина години по-голям от възрастта, на която съм бил тогава; нямам предвид дълбочината на мислите, а вложения в тях жизнен опит. Първите две песни на “Чайлд Харолд” завърших, когато бях на двадесет и две години, а като че ли са написани от човек на възраст, до която аз едва ли ще достигна. /1821/

Получавал съм доволно много и похвали, и порицания; и едното, и другото за мен не са новост, но продължавам да пиша, така както и яздя кон, чета, къпя се или пътешествам – по навик. /1822/

...злоба и пристрастие. Двете последни качества считам за достойнство на писателя, защото го заставят да пише сериозно.../1822/

По природа съм вежлив и внимателен човек и мразя да причинявам болка на другите, когато това може да се избегне. /1820/

Паметта ми беше отлична: пишех бързо и почти без усилия. /1821/

Винаги съм се смятал за надарен с добра, дори с отлична памет. /1821/

Нещастието на тия хора /английските творци/ се състои в това, че не им се е удавало да живеят както сред висшето общество, така и в уединение, а без това не можеш да опознаеш света нито в движение, нито в покой. А допуснеха ли ги до висшите кръгове, макар и за един сезон, те биха били само зрители, а не част от действащия механизъм. /1821/

Общо взето не се погаждам много с писателите; не че ги мразя, но никога не знам какво да разговарям с тях, след като похваля последното им произведение. /1821/

В моменти, когато очаквам някакъв взрив, не е лесно да седнеш зад бюрото и да се съсредоточиш за творчество на възвишено поезия. Аз бях способен на това; миналото лято писах драмата си в разгара на бракоразводното дело на мадам контеса Гуичиоли и всички съпътстващи го обстоятелства. По същото време ме информираха, че съм загубил важно дело в Англия. Но това бяха лични и частни въпроси; настоящето е съвсем различно. /1821/

В днешното стълкновение между философията и тиранията трябва открито да се извади мечът и да се захвърли ножницата – с такъв противник по друг начин не може да се действува. Зная, че борбата е неравна, но тя трябва да се води, защото в крайна сметка ще спомогне за благото на човечеството, за да не грози заплаха самотния боец, който рискува живота си. /1822/

Когато създавам образа, възможно е да се увлека и както всички хора с богата фантазия, аз, разбира се, се отъждествявам с героя си, докато го рисувам, но нито миг повече, след като съм отделил перото от хартията.../1822/