Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.02 11:31 - ПОЕЗИЯТА НА ПОЛ ВЕРЛЕН - лекция на доц. ГЕНО ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 60 Коментари: 0 Гласове:
2



 

 

Животът на Верлен през годините:

 

1844 – ражда се в северозападния френски град Мец на 30 март

1851 – семейството му се настанява в Париж

1853 – във Фльорвил се ражда Матилд Моте, за която по-късно Верлен се оженва

1862 – Верлен завършва средното си образование и се записва да следва право

1864 – назначен е като писар в отдел “Кореспонденция” на Кметството на Париж

1865 – публикува есе върху поезията на Бодлер в сп. “Изкуство” /”Art”/. Умира баща му.

1866 – започва да сътрудничи на сп. “Съвременен Парнас” /”Le Parnasse contemporain”/.

1868 – запознава се с романиста Анатол Франс и поета Шарл Кро. Пътува до Брюксел , за да се срещне и запознае с Виктор Юго

1870 – жени се за Матилд Моте

1871 – посреща радушно поетът-юноша Рембо в Париж, ражда се синът му Жорж

1872–първо спречкване със съпругата. Заминава заедно с Рембо за Белгия, а по-късно се озовават в Англия. Майка му също идва при него в Лондон

1873 – в Брюксел избухва яростна свада между Верлен и Рембо – Верлен стреля срещу най-близкия му приятел. Осъден е на две години  затвор.

1875 – излиза от затвора, отново се среща с Рембо в Щутгарт. Заминава сам за Англия, откъдето изпраща последно си писмо до Рембо.

1877 – завръща се във Франция, преподава в лицея на градчето Ретел, където се влюбва в ученика си Люсиен Летиноа

1879 – пребивава в Англия заедно с предания му приятел Люсиен

1880 – Пътува с Люсиен до Кулом /Coulommes/?/, където си купува къща. Отново се завръща в Лондон заедно с приятеля си.

1882 – завръща се в Париж с намерението да влезе литературния живот на столицата, работи като служител в издателство

1883 – умира любимия му приятел Люсиен Латиноа

1885 – обвинен е, че е нанесъл побой и причинил опасни наранявания на майка си. Осъден е на един месец лишаване от свобода. Освобождават го от затвора през май.

1886 – умира майка му. Сключва за втори път брак с Матилд Моте. Заради опасни гноящи рани по краката е приет в болница.

1889 – отива да се лекува в курортния град Екс-ле-Бен

1891 – постъпва в парижката болница “Сент Антоан”. Умира разкаял се и отрекъл се от поезията си Артюр  Рембо

1893 – Верлен представя кандидатурата си за редовен член на Френската академия, но не е приет. Обикаля из Англия и изнася беседи за френските поети от неговото поколение.

1894 – след смъртта на поета-парнасист Льоконт дьо Лил е обявен за Принцът на френските поети

1896 – издъхва в Париж на 8 януари, тленните му останки са съпътствани от многолюдно траурно шествие из улиците на Париж, погребват го в гробището на предградието Батиньол.

 

  Бележка: Разгънатият вариант на биографията на поета Верлен ще намерите в частта “Бележки” на настоящето издание.

 

П О Е З И Я Т А  НА  П О Л   В Е Р Л Е Н

 

                                         “Обзет съм от яростта да обичам.

                                         Моята толкова слаба душа е изгубила разсъдъка си.”

                                                               Стих.  “Люсиен Летиноа” /сб. “Любов”/

 

         Животът на Верлен е бил изпълнен с недоразумения /Виж подробната биография на поета, поместена в началото на Бележките, бел. Гено Генов/. Като мъж той се влюбва в една Жена, като жена той се привързва последователно към няколко мъже. Недоразуменията произтичат от неравните разстояния, на които се разполага той между двата пола – мъжкият и женският. Тук припомняме подробности от биографията му само за да изразим удивлението си от двуделната индивидуалност, а може би е по-уместно да кажем от многоликостта на човека Верлен. Като млад той се влюбва в Матилд, след това го привлича Рембо, а по-сетне е запленен от чаровния юноша Люсиен Летиноа, а в края на живота си той поддържа връзка с една излязла от занаята проститутка като старата Кранц, чийто повехнал чар явно е успокоявал някак неизчерпаемата му жажда за нежност.

     От многобройните му увлечения констатираме, че Верлен се е обричал на другия с безумна любов, която днес с основание привлича вниманието на благонамерените познавачи на поезията му.  Като изключим онези, които са заети предимно със скандалните му хомосексуални увлечения, би трябвало да се вслушаме в изводите на сериозните изследвачи на психографията му, които твърдят, че любовта на този френски поет е била чиста и всеотдайна. Повечето от тях констатират, че колкото по-жизнеспособен и страстен в чувствата си един поет, толкова по-често той е малтретиран от еснафите на времето му – обсаждан бил от злостни клюки, често унижаван, ставал нерядко жертва на побои, многократно бил захвърлян в затвора. 

     Когато такъв поет с кипяща жизненост и изящна чувствителност напусне този свят “ценителите” започват да ровят със сластно ръмжене из интимния му живот, да изреждат “греховете” му, да пълнят отзивите си със “скандални” подробности относно личните му неудачи.  Верлен е чудесен обект за “говачите” специализирали се да приготвят пошли есеистични буламачи от нещастията на твореца, който цял живот е преследвал неуспешно извисената си представа за пълно любовно щастие. Но Принцът на поетите във Франция, неслучайно получил такова високо признание, със завещаното от него за поколенията творчество винаги се е изплъзвал и ще продължава да се изплъзва на търсещите сензацията тълкуватели, които са заразени с делничния “дух” тротоарните клюки и кафеджийските брътвежи.

      Литературният статус на самобитния творец Верлен е тясно обвързан със скандалите в личния му /интимен и семеен/ живот. Трудно е да се приеме, но истина е, че при разчитането на всяко от стихотворенията му интерепретаторът е обречен да влиза в ролята на ясновидец, който разгадава многобройните и сложни обрати в духовното битие на свръхчувствителния и свръхмнителния човек Верлен. В изповедите му са деликатно травестирани любовните му увлечения, които разтърсват интимния му мир – с Люсиен Виоти, Рембо и Летиноа. Критиците ги разчепкват с явно удоволствие, тъй като често се изкушават да преувеличават скандалните си догатки. Читателите отначало са обезпокоени, някои дори се разочароват, но накрая се поддават на властното привличане, което е породено от съкровеността на лирическите признания.

          Достатъчно много е писано за драмите, срамните похождения и пристрастяването към абсента на неуниващия неудачник Верлен. Но никой не отрича, че този поет е упражнил “гигантско” въздействие върху преустройващия се лирически изказ във френската поезия през 70-80-те години на ХІХ век. За добре запознатите с новаторските амбиции на твореца Верлен, като Маларме например, изтощилият нервите на влюбения поет развод с Матилд Моте, драматичните приливи и отливи в страстната му приятелска връзка с Рембо, съдбовният изстрел в хотела на Брюксел /Взаимоотношенията между Верлен и Рембо са проследени по по-подробно в Бележките, бел. Г.Г./ и яростните изблици с непредвидим изход срещу майката не могат да помрачат славата му на Принц на френските поети през последните две десетилетия на “Века на Юго”. Те утвърждават без всякакви колебания, че това е най-големия поет на Франция от онази епоха, чиято самобитност се налага безспорно, въпреки силното модно въздействие на парнасизма и символизма върху тогавашните френски поети.

 

                   * * *

        Птиците, които човек гледа в морето, приютен зад стъклото на корабната си каюта, като че ли ни правят отчаяни знаци, поне като такива ги възприемаме, тъй като пространството, което се обособява между нас и тях насърчава съчиняването и мечтанието, и ни се приисква да виждаме в тяхната елементарна или просто дискурсивна геометрия някаква развълнувана, изпълнена с молитви, реч, заредена със съмнения, обременена с някакви тъжни припомняния. Отчаянието на самотните морски птици, дарени с крила, но лишени от твърда земя, напомня за отчаянието на поетите. Твърде далеч от нас, сред лазура, който докосваме само с мисъл, те създават впечатлението, че съществуват само за нас, за нашата отмора, за нашите разтоварващи разговори, за нашето съзерцание.

         Във всяка поезия всъщност съществува само това,  което човек е склонен, благодарение на сложен комплекс от вътрешни нагласи, да внесе в нея.  Музиката на стиховете, както музиката на пърхащите крила, е най-често обвързана с бързо отлитащия миг. Птицата ни изглежда като пленница на своя собствен полет във висините. Поетът също е пленник на своя своеобразен полет, чиято траектория се ограничава от правописа, прозодията и ритъма. Изкуството е доброволно приет затвор без решетки, от който човек не може да избяга: сплийнът /необяснимото меланхолно настроение/ е тъмничарят в него, болката – размитата от сълзите чорба, наборът от стилови конвенции – изящните като дантела окови.

            Поетът е вдъхновено подреждащ словата инженер. Той е изпълнен с впечатляващо търпение болник, който непрекъснато изстрадва напора на оформящите се фрази. Общоизвестна истина е, че поетът Верлен е едновременно дръзновен новатор и подвластен на изобретената от него лирическа поетика, разчитаща предимно на музикалността, страдалец.

         Обикнат от Верлен похват е “преследването на неясното, на излизащите “под сурдинка” звуци, на полусветлината, на изпълнената в приглушени тонове картина, на утринното проясняване и на вечерния полуздрач”. Авторитетният френски историк, изследвач на Символизма, отбелязва “отказът на Верлен от бруталността, ясно изявеното му предпочитание в избора между плътта и душата, между ангелския дух и калта, между грубостта на пияницата и нежността на детето както и между слабия и силния пол”./с.89/.

         У този поет се усеща усилието да забрави самия себе си, да избегне раните, които нанася живота, както и собственото си чувство за виновност. През втората половина на ХІХ век Пол Верлен придобива известност във Франция като поет на нюансите, майстор на изтънчените словесни светлосенки. Той често използва в поезията си пейзажите с преливащи се цветове, които рисуват неговите съвременници – импресионистите. Знае се, че прочутият френски импресионист Мане често повтарял на приятеля си Верлен: “Главното действащо лице в една картина е светлината.”

         Френските поети, негови предходници, които като него са обновявали лирическата поетика и са изстрадвали собствените си съдържателни или формални, новаторства, са Вийон, Ронсар, Расин, Юго и Бодлер. Те придават на лирическото слово основание, призвание, плодоносен развой, които предизвикват и днес учудването ни, когато преминават през емоциите ни и съвременната ни интелектуална нагласа.  Основните стилистични похвати са били открити и са се наложили във френската поезия още в края на Средновековието. След това няма какво повече да се открива, а просто трябва да се обогатява с нови експерименти лирическия изказ.

        “Творчеството на Верлен е толкова тясно преплетено с житейската му учасг, че критиците, които са се вглеждали отблизо в него, не са успели да избягнат обясненията отчитащи неговите наследствени предразположения, предопределени от снизходителността на родителите му към него, усилени от терзаещото го осъзнаване на собствената му грозота, от първата му нещастна любов към омъжената му братовчедка Елиза, покосена рано от смъртта и, накрая, от избора му на хомосексуалното обвързване.” / Анри Пейр /Henri Peyre/, 2, с. 82/. Не бива да се крие, че върху съвременния прочит на поезията на Верлен неизменно витае подвеждащата сензация, поддържана от скандалната жълта преса, с която днес се гарнират “креватните похождения” и “видяните през ключалката интимни подробности” от живота на звездите.

      Когато се самообрича на поезията юношата Верлен си съчинява анаграмата извлечена от собственото му име - изписано на френски - “бедният Лелиан”. Възприелият лирическия изказ “беден Лелиан” е привлечен от двата полюса, които тогава се очертават в парижкия литературен живот. Той посещава както кафенетата, така и салоните. Предпочита салона на маркизата-генералша дьо Рикар, майка на Луи-Ксавие дьо Рикар / който публикува първите стихове на Верлен в “Рьовю дю Прогре” /Списание на прогреса”/. В този салон младият поет среща поетите-парнасисти Вилие дьо Лил-Адан, Теодор дьо Банвил, Жозе-Мари Ередия, Франсоа Копе и Катюл Мендес. В сборника “Съвременен Парнас”/издаден от последния/ той е “съсед” като поет с Бодлер и Маларме. Франсоа Копе го въвежда в стихосложението на парнасистите.

        В първите сборници на поета “Сатурнически стихотворения” и “Галантни празници” се усеща влиянието на поетите-парнасисти Банвил и Льоконт дьо Лил. Когато в началото на кариерата си Верлен се поддава на самоцелната виртуозност на парнасистите или на словоохотливостта на късните романтици, резултатите често са отчайващи. В двата си първи изповедно лирически цикъла той вече се изявява като творец , който иска да се наложи сред другите със собствен натюрел и самобитна поетика.

             Целта на автора на “Сатурнически стихотворения” е да накара читателя да разтвори сборника му със същия трепет, с който изтънченият, чувствителен мъж се опитва да “разтвори” душата на жената, в която е влюбен. /По времето на управлението на древноиталийския бог Сатурн човешкият род е бил, според легендата, в своя “Златен век” – епоха на равенство, взаимоуважение и обич, изобилие и спокойствие, бел.Г.Г./.

       Когато “бедният Лелиан” издава със собствени средства сборника си “Сатурнически стихотворения”, той вече не е просто Верлен, а човекът-писател, който известява решителния час, който ние изживяваме отново, когато днес четем творбите му. Верлен започва да се възприема като Другият. В един съдбовен час, чувствителният творец осъзнава, че поетът – това са другите хора, това е бъдещето. “Бедният Лелиан”  си дава сметка, че поетът създава преди животът. Той си вменява в дълг да изпреварва живота чрез сюгестивно /деликатно внушаващо/ лирическо слово.

     Упоменатият вече френски литературен историк Анри Пейр разглежда едно съкровено признание на Верлен в писмо до приятеля му Казалс /“ Аз съм същество в женски род и това би обяснило доста неща.”/ като задължителна изходна точка за изследващите психографията на този творец тълкуватели  /2, с.81/. Наистина  Верлен неведнъж признава, че е  “двусъставно същество, обречено да се колебае между двата полюса - на звяра и ангела, на тигъра и  изплакващото нуждата си да бъде напътствано и обичано малко дете”./с. 82/ В един от най-предизвикателните му сонети, отправени към безкрилите еснафи, /“Добрият ученик”/ Верлен изповяда: “Аз се нося из въздуха като сокол и умирам като лебед.”

        Още  в първия си лирически сборник /”Сатурнически стихотворения”/ Верлен се усеща като поет прикован с единия си крак към земята, а с другия в някакъв безтегловен свят. Той предизвиква читателите си да се освободят от телесната, сковаваща душата им, обвивка, защото само след като се освободят от физическото си бреме /т.е. тялото/ те ще успеят да се сближат с Него /т.е. Поетът/.

            Прочитът на “Сатурнически стихотворения” и “Галантни празници” би могъл да се оприличи с внимателното повдигане на ефирни воали и с упоритото вглеждане в сенки, които в крайна сметка убиват. Този, когото сте сметнали за окован пленник, се оказва нахълтал във вас палач. Той се вмъква във вас, омагьосва ви, прекършва ви. Читателското усърдие често причинява трудно възстановими щети върху изтънчено чувствителния човек. Той заприличва на несретника, който неусетно се връща към успокояващите го опияти, към онези “часове на отсътвието от света”, които така добре е опознал. На онзи наивен и изящен несретник, който е убеден, че любимите му гласове няма да заглъхнат никога. Тези гласове, които витаят около възглавницата му, кръжат под нощната му лампа-приятелка, прилични на измамните насекоми на мимолетното – ефемеридите. /Насекоми, които живеят само няколко часа и прелитат на големи ята обикновено край водните площи, където снасят яйцата си и веднага след това умират, бел. Г.Г./

      В “Галантни празници” интересът на Верлен се насочва към изпълнения с удоволствия салонен живот по време на царуването на Луи ХVІ. Този му интерес си има свои основания в историята на френската поезия.  Още през 50-60-те години на ХІХ век романтикът Виктор Юго и парнасистите Теофил Готие и Теодор дьо Банвил проявяват интерес към пищните светски развлечения, които се организират в двора на този френски крал прочул се със скандалната му житейска максима “След нас – потоп”, т.е. нека се наслаждаваме сега на разкоша, а следващите поколения не ни интересуват.

     В този сборник се чувства личното увлечение на поета символист по живопистта на Вато и Фрагонар. Явно е магическото влияние, което оказват върху юношата Верлен колоритните типови персонажи на комедия-дел-арте, което по-късно се появява и в сборника  на поета “Романси без думи”. На бляскавите празненства, на които ни кани Верлен, се прославя невъздържано упойващата сладост на  удоволствията, които обещава на тялото любовта.

   В стихотворения като “Върху тревата” и “На парахода” невъздържаните аристократи чакат с нетърпение падането на нощния мрак, за да се отдадат на  страстните си плътски желания.  В “Алеята” преобладават заредените с еротични видения мечти. В “Наивните” също се намеква за предстоящи сладостни изживявания на зажъднялото за нежност тяло.

      В този сборник меланхолията не е представена като подтискащо умонастроение както обикновено я интерпретират поетите-романтици. Когато се упоменава смъртта, например в стихотворението “Безразличните”, се има предвид примирането от сладост, което обикновено следва задоволеното силно щение. Общо взето настроението, което доминира в повечето стихотворения на сборника, особено във финала му – е белязано от тежко поносима, мрачна и подтискаща, тъга. В песента на славея, с която завършва стихотворението “Под сурдинка”/ вж.  Бележките /, се се усеща съвсем друго вдъхновение и естетическа позиция. Те са в явен дисонанс с преобладаващата емоционална и интелектуална атмосфера на този сборник.

     В “Галантни празници” стилът на поета влиза в много по-пълна симбиоза /сливане/ със смисловите послания на “бедния Лелиан”, отколкото в “Сатурнически стихотворения”. Стиховете са понякога изненадващо къси /вж. стихотворенията “Коломбина” и “На Климена”/. Във “Върху тревата” и “Безразличните” се използват често фамилиарни похвати характерни за устната реч и някои архаични думи, които оживяват лирическата разработка на заложените в тези стихотворения мотиви. В този сборник поетът доказва, че вече владее във впечатляваща степен музикалните ресурси на звучния френски език.

        Стихотворенията в сборника “Добрата песен” впечатляват със своята откритост и безизкустност. Не бива да се забравя, че първият им читател е била девойка, която е навършила наскоро 16 години /вж. Бележките/.  Стилът на творбите включени в този кратък лирически цикъл не е така изискан както в “Сатурнически стихотворения” и “Галантни празници”: поетът често използва пълнозвучните рими и дванадесетосричните стихове /александрини/, които са характерни за класичистичната френска поезия.

     В този сборник поетът Верлен възхвалява нравствената чистота, скромноста и светостта на обичната му годеница Матилд Моте. Поетът като че ли иска да покаже на своята възлюбена, че не държи толкова на страстната привързаност в любовта, колкото на благоразумието и на готовността да изкупиш грешките си пред Другия. Докато повечето сцени в “Галантни празници” се развиват сред мрака на нощта, в “Добрата песен” преобладават стихотворенията изпълнени с ведра, изпълнена с ярка светлина, атмосфера.

    Очевидно е, че в този сборник вдъхновен от връхлетялата го любов Верлен е обзет от странното усърдие да върви срещу собствената си, болезнено придирчива, интимна същност. Днес критиците определят често “Добрата песен” като сборника-недоразумение. Някои са склонни да винят благонамереното притворство на поета, проявено в него, за бързо настъпилото неразбирателство, което скоро минира отначало щастливия съпружески живот на Пол и Матилд.

        Най-големият успех на поета Верлен е безспорно сборника му със стихотворения-импресии "Романси без думи”. В него Верлен се освобождава решително от пиетета си на млад поет пред френската класическа лирическа традиция, която следва разколебано в предишните си сборници. Той  често използва стихове с нечетен брой срички и не се съобразява с възприетите в класическата прозодия / учение за ударението и дължината на сричките, бел.Г.Г./ норми. Например, Верлен преднамерено не съблюдава  редуването на мъжки с женски рими в много от стихотворенията.

    В цикъла “Пейзажи от Белгия” Верлен извива врата на реториката /красноречието/ и се насочва към сугестията /внушаването/ на мимолетните човешки настроения, които се зараждат в бързо отлитащия миг. В стихотворението “Beams” /Лъчи/ поетът-символист пресъздава по впечатляващо непосредствен начин екзалтацията на естета пред Красотата.

      Още преди да създаде тази си творба Верлен има намерение да посвети проектирания сборник на скъпия си приятел Артюр Рембо. Това му желание е напълно основателно, тъй като влиянието на младия автор на “Един сезон в ада” е неоспоримо върху автора на “Романси без думи”. Рембо въздейства не само върху събитията и настроенията, които са деликатно пресъздадени от Верлен в този сборник. Той повлиява приятеля си най-вече с концепцията си за поезията, която е плод преди всичко на изтънчената юношеска, изпреварваща времето /авангардна/, интуиция на поета от Шарлвил /родният град на Рембо, бел. Г.Г./.

        През периода 1873 – 1880 година Верлен работи над сборника “Мъдрост”. Много от стихотворенията в него са създадени в затвора на Брюксел /например, стих. “Небето над покрива”/ и в затвора на белгийския град Монс. По това време с впечатляващо ревностно усърдие Верлен отново се приобщава към католическата вяра.

    Но творбите в сборника не са само плод на религиозното вдъхновение на поета. В него Верлен изповядва, че като човек трудно се освобождава от пороците си / “Измамно красивите дни…”/, че е зажъднял за опрощение (“Скъпите ръце…”) и копнее за спокойствие /”Небето е над покрива…”/. Изповедният тон, който доминира в “Мъдрост” не бива да ни подвежда и несправедливо да пренебрегваме стихотворения като “Стройните редове на плетовете…”, които напомнят за прецизно пречистения стил на сборника “Романси без думи”. В този кръг стихотворения поетът Верлен не иска да ни убеждава, нито пък ни се доверява, а предпочита деликатно да ни внушава новото си възприемане на хората и природата.

  Не бива да се премълчава, че в “Мъдрост”  наред с безспорните шедьоври в него се появяват и някои стихотворения, които, може да се каже, разочароват.

        С дръзките си формални експерименти както и с редица безспорни съдържателни художествени постижения Верлен смайва съвременниците си. Но често се случва да ги разочарова с поредица, макар и малобройна, от лирически провали. Разтърсилите неведнъж на живота му емоционални и сексуални екцесии /крайни, невъздържани изстъпления/ са полюсни, т.е. те се разполагат между истинската обич и самоцелното скандално предизвикателство.  Като млад,  по времето когато е увлечен от страстната си привързаност към Матилд Моте, той вярва, че щастието е постижимо само в хармоничния брак между един мъж и една жена. По-късно, поддал се на изкушението да поддържа предизвикващата тогавашните обществени конвенции /условности/ скандална хомосексуална връзка с много по-младия от него Рембо, той се озовава за три години в затвора, след което с трескаво усърдие се връща към ангажиментите на ревностно вярващ католик.  Това му късно “възвръщане” към католическата вяра не го поглъща всецяло.

            Верлен отново се отдава на бохемските скиталчества и не престава да възхвалява “предимствата” на хомосексуалната любов – деяния, които по онова време се възприемат като грубовати предизвикателства в контекста на тогавашното самоуверено еснафско общество. Същото френско общество, което смехотворно се предохранява чрез два шумни  съдебни процеса през 1857 година срещу “скандалния” роман на Флобер “Мадам Бовари” и “порнографските” сонети в лирическия сборник на Бодлер “Цветя на злото”.

      Известно е, че на стари години Верлен ходел с бастун, чрез който разговарял тромаво с витаещите ниско над земята сенки. Той си въобразявал, че бавно куцука по някаква странна “ничия земя”, тъй като разяждащите болния му крак рани разстройвали разсъдъка му. Тъй като не можел да покаже на другите “подрязаните си крила”, той използвал осакателите си нозе като впечатляващ знак на отчайващата  несрета, в която изпаднал. Днес критиците използват често придобитият от Верлен на старини недъг, за да обявят за аксиоматично допускането “истинският поет винаги малко накуцва”.

         Верлен упорито свежда ангелския си лик над писалищната си маса почти до самия край на изгубващия дъха си романтичен ХІХ век. Той би могъл да бъде оприличен с атлета, който хвърля копието си, заредено с благородно въздействаща отрова, някъде отвъд простиращия се пред него стадион. Като всеки авангарден поет той си създава нова представа за “лирична изповедност”, която е разположена извън пределите на традиционно възприетите поетични конвенции на неговото време.

   Верлен се обръща не към потомците, а предизвестява скорошното разширяване на “лирическото пространство”, което той си представя като своеобразна “music-land " /страна на музиката/, в която думите не се различават от звуците и се поднасят на слушателите и читателите като най-изтънчената духовна храна за човешката душа. В нея всички изтънчено чувствителни души ще се подхранват с трохите красота отронени от тази излъчваща музика поезия-амброзия. Единственото достойнство на истинската поезия, според Верлен, са емоционалните предизвикателства, с които тя приканва хората да преоткриват заложените в дълбините на човешката природа съкровени чувства.

       Верлен използва последните достижения във френската лирическа поезия, която излиза радикално обновена, в плана на съдържанието и във формалния изказ, от едно етапно изпитание – сборникът “Цветята на злото”, с който Шарл Бодлер я подготвя да служи на поетите от следващия век.  Френските поети, които живеят и творят един век по-късно, през втората половина на ХХ век, трудно биха проникнали в манталитета на съвременните им читатели без да са развили слух за музикалния лирически изказ на “клетия Лелиан”. До такава степен Верлен е опознал наглед “непотребното в живота” и е вникнал в девствените, заредени с изненадваща жизненост, интимни дълбини на човешката психика.

       Концепцията на Верлен за поезията:  В знаменитото си теоретично стихотворение “Поетическо изкуство” Верлен разгръща в три “технологични” насоки схващането си за поезията: съдъжанието на лирическото послание, сугестивната мощ на лирическото слово и организацията на стиха. В него се насърчава разработването на поезия разчитаща на сугестията /внушението/, а не на детайлното словесно описание. Отрежда се привилигировано положение на изкустно подбудената импресия, а не на обективното пресъздаване на определена емоция, вълнение или страст.

        Още от началния стих на творбата “Музика преди всичко друго” се започва мотивирането на необходимостта от създаване на “поезия за душата”. Отдава се предпочитание на “мелодията сива”, която Верлен счита за най-съответното музикално озвучаване на трудно изразимите със слово, трудно определими в плана на съдържанието, бързопрелетни състояния на човешката душа.

     Верлен смята, че стихът с нечетен брой срички най-добре може да възпроизведе всичко онова, което е обречено “най- бързо да се разтваря и изчезва във въздуха”. В това теоретично стихотворение авторът използва деветосричния стих като разполага цезурата ту между 3-та и 4-та,  ту между 4-та и 5-та сричка – редуване, което придава изключително разнообразие на ритъма. Той не счита, че полетът на мисълта трябва да се прекъсва с римата и да се отраничава само в рамките на един стихов ред, затова насърчава поетите свободно да ползват анжамбманът , т.е. преливането /още по-точно преведено “прекрачването”/ на разгръщащото се поточе на някоя малка  смислова поредица в следващия стих.

    Верлен отхвърля от стиха всичко онова, което “съдържа някаква тежест или поза”. Отдава предпочитание на игривите асонанси, характерни за народната песен, пред строгото римуване, в което пълнозвучната клаузула /завършек на стиха/ се превръща в самоцел. Той е явно благосклонен към алитерациите /повторенията на еднакви или сходни звукове/, които умножават благозвучните ефекти вътре в стиха. Верлен доказва в тази напътствена творба, че е ненадминат майстор в “експлоатирането” на кристалната звучност на “ясните” /несложните/ гласни във френския език. Препоръката на Верлен да се използват предимно асонансите и алитерациите указва още веднъж теоретичната му амбиция да насърчава сюгестивния тип поезия.

     При избиране на думите поетът би трябвало да скъса с класическата, привилигироваща яснотата и порядъка, традиция. Верлен препоръчва да се използват неясните, създаващите объркване думи. Така той се приобщава към концепцията на символистите, че езикът е несъвършен инструмент за изразяване на постоянно зараждащи се у нас идеи и чувства.

    Авторитетният френски литературовед Анри Пейр пише: “Повече от всеки друг  Верлен като поет се посвещава на изменението на дълбокия характер на класическия френски александрин като умножава третостъпните стихове, като непрекъснато мести мястото на цезурата в стиха, като струпва в една строфа смущаващи анжамбмани, които разчупват завършеността на стиховете и сближават редица негови стихотворения с прозата…Метриката на Верлен като че ли често се отказва от силабическото стихосложение и почива върху изключително добре пресметнати комбинации от ударения, толкова добре разпределени в стиховете, че, когато тези ударения падат върху съюзи или частици, те са направо “изненадани”, че са издигнати до такава степен на благородство…/с. 86/

     Трудно може да се завършиа с някакъв патетичен финал представянето на поезията на творец, който твърди, че законът, който властва в живота, представен в образи гласи: “Червеят си е в плода, пробуждането си е в съня и угризението на съвестта си е вътре в любовта…”




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 622689
Постинги: 531
Коментари: 49
Гласове: 268
Календар
«  Април, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930