Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2019 15:44 - ПИЕТРО БЕМБО /1470 – 1547/ - Презентация на доц. Гено ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 29 Коментари: 0 Гласове:
0



   Пиетро Бембо е известен италиански хуманист, който се ражда през 1470 година във Венеция и умира в Рим през 1547 година. Издига се бързо в йерархията на Римо-католическата църква и е ръкоположен като кардинал. Той проповядва ревностно, че тосканският език е достатъчно богат, за да бъде възприет като литературен език – “Разсъждения в проза за народния език” /Prose della volgar lingua, 1525/. Като поет създава сборник “Стихотворения” / Rime, 1530/, с който допринася за налагането на модата на “петраркизма” в итаталианската поезия.

  Дълго време Бембо е почитан като най-талантливия писател на неговото време. Това признание е основателно преразгледано от потомците. Очарованието му днес не ни впечатлява толкова, колкото неговият принос  за развитието на италианския език, чиято литературна употреба утвърждава. Той е уважаван днес и като авторитетен разпространител на модата на петраркизма.

Дейност на убеден хуманист

      Произхожда от патрицианско семейство от Венеция, където се ражда на 20 май 1474 година. Още отрано Пиетро Бембо си осигурява достатъчно предимства, за да се надява без прекалена самонадеяност, че някой бъдещ ден ще бъде ръкоположен за кардинал. Според представите на епохата, в която  живее, той става достоен за кардиналската митра малко преди да навърши 65 години. Баща му, който осигурява средства за реставрирането на надгробния паметник на Данте в Равена, го посвещава на литературата и поезията, които са особено ревностно почитани в семейството. Макар че поради дипломатическите си ангажименти е трябвало да отсъства често от Венеция, той държи да следи отблизо възпитанието на сина си.

       През периода 1478-1480 година синът съпътства баща си във Флоренция, а няколко години по-късно той вече живее при него в Рим. През 1492 година бащата насърчава сина си Пиетро да замине за Месина, за да учи там в частното училище на прочутия познавач на езика и културата на Древна Гърция Константин Ласкарис.  Малко след като се завръща във Венеция през 1494 година, той решава да замине за Падуа, където продължава учението си в местния университет. През 1497 година Пиетро се озовава във Ферара, където баща му е натоварен с нова мисия. Там остава до 1505 година, като междувременно подготвя едно издание на стихотворенията на Петрарка, което се отпечатва във Венеция през 1501 година в печатницата на вече известния Алдо Манучи. През периода 1498 – 1502 година Пиетро Бембо написва трите книги на сборника “Азолански беседи” / Asolani / , също отпечатани във Венеция през 1505 година.

        В “Азолански беседи” се възпроизвеждат разговорите, протичали като диспути, които са се водили малко преди това във вилата край Азоло, където живеела патрицианката Катерина Корнаро, царица на Кипър. В тях участват трима млади венециански благородници, единият от които говори като прокурор и произнася обвинителна реч срещу любовната страст, тъй като тя, според него, е причина за мъките, които се изтезават влюбените. Вторият се обявява за защитник на любовта, която е източник на всички истински радости в живота. Третият се изказва като мъдър съдия и заключава, че любовта е наистина порив към Божията истина и радост за душата, ако не отстъпва пред плътското щение. В този текст се откриват влияния, всъщност по-скоро емоционални, отколкото точни, от проповедите на неоплатониците /Марсилио Фичино/, както и възгледи, които произлизат както от някои тълкувания на поезията на Петрарка, както и от някои одухотворени размишления за любовта, характерни за школата “Сладък нов стил” /Dolce Stil Novo/. Тук-там Бембо се отдава с явна наслада на описания на прелестите на женското тяло.

        В крайна сметка “Азолански беседи” предизвикват интереса ни не толкова с идеите, които преповтарят, колкото с изяществото на повествователното майсторство, с което са изпълнени.

       По времето, когато пребивава във Ферара, Бембо се сприятелява с Ариосто. Без да се отказва от другите си увлечения или любовни авантюри, по същото време той се влюбва в Лукреция Борджия, станала през 1502 година съпруга на Алфонс І, на която са били посветени “Азоланските беседи”.

Защита и прослава на италианския език

     През периода 1506 – 1511 година Пиетро Бембо живее ту в Рим, ту в Урбино, където се събира общност от изтънчени царедворци около херцог Гуидобалдо и съпругата му Елизабета от рода на Гонзагите. Тогава той се сприятелява с Балдасаре Кастилионе и Джовани Медичи, който по оноова време е прогонен от Флоренция. През 1512 година той дава своя забележителен принос чрез написаното на латински послание “За подражанието” (De imitatione ) към започналия тридесетина години по-рано спор относно правилата, които трябва да се следват, когато се имитират великите автори. Въпросът е, дали трябва да се съчетават в еклектична сплав най-добрите образци, които предлагат тези автори, както смятат Полициано и Пико дела Мирандола, или трябва да се избере един автор, след като бъде преценен като най-добрият сред останалите, и да бъде следван неотстъпно като единствен образец? Чрез кой подход най-добре ще бъде гарантирана оригиналността на мисълта  на онзи, който подражава на даден стил? Кой метод може да осигури на новите писатели увереността, че могат да надминат образците и така да утвърдят своята самобитност? Бембо проповядва, че трябва да се подражава само на един автор, издигнат като единствен достоен образец. Това е всъщност тезата, която се налага в Италия, тъй като там се залага както на творилите на висок латински древни писатели като Цицерон, Вергилий и Тацит, така и на създавалите произведения на простонародното “волгаре” като поета Петрарка и пишещия новели Бокачо.

    През 1513 година, когато Джовани Медичи е провъзгласен за папа под името Лъв Х, той веднага привлича в Рим и включва като секретар в многолюдния си секретариат блестящия събеседник, с когото се е запознал в Урбино. Въпреки облагите и познанствата с вече прославени хуманисти, които му осигурява новият пост, Бембо предпочита да се оттегли от папския двор през 1519 година, преди края на понтификата на Лъв Х. Той взима това решение, тъй като започва да се безпокои за здравето си, но и защото затъва в дългове след смъртта на баща си. Освен това придобива от извънбрачна връзка в Рим три деца, за които ревностно се грижи, но не може да признае, тъй като ще загуби облагите, които му се полагат като духовник в Папския двор. Угасва и надеждата му, че скоро ще получи кардиналски сан, макар че още при избора му за папа през 1513 година Лъв Х известява на личния си секретар Бибиена, че ще ръкоположи ерудита от Урбино за кардинал.

      В 1521, годината на смъртта на Лъв Х, Пиетро Бембо вече се е установил в Падуа. Там обитава богато украсен с шедьоври на ренесансовото изкуство дом, в който остава чак до 1530 година, макар че често присъства и в светския живот на Венеция. През същяата 1530 година той присъства, заедно с Ариосто, на тържественото преминаване на император Карл V през Болоня.

      През периода на пребиваването си в Падуа, по-точно между 1522 и 1524 година,  Бембо се заема да довърши съчинението си, започнато през 1508 година, за приноса на простонародния език за развитието на литературата. То се появява във Венеция през 1525 година под заглавието “Разсъждения в проза за народния език /Prose della volgar lingua /. Това е трактат от три книги, написан във формата на диалог, който много напомня за “Азоланските беседи”. В него се възобновява спора, започнат преди век от предишното поколение хуманисти, относно възможността простонародният език да се изравни с учения латински в литературно художествената практика. Авторът поддържа тезата, че езикът на простолюдието трябва да се снабди с граматични правила, за да придобие авторитета на използвания от ерудитите латински. (Нека припомним, че още през втората половина на ХV век се появява анонимно съчинение, посветено на езика на флорентинците, “Правила”, а през 1516 излиза труда на Дж. Ф. Фортунио “Граматичните правила на народния език”). Бембо разполага дискусията за правилата във Венеция, където тя се води през 1502 година. По онова време защитниците на превъзходството на учения латински език са все още многобройно, така че Бембо се заема “да организира” дискусията, само за да подчертае стойността и достойнствата на регионалния език, който е създаден от тосканските автори през XIV век. Пред онези, които предпочитат усложнения италиански език, приел изрази от по-широк кръг местни говори, звучащ по-съвременно, той налага мнението, че е най-добре да се използва флорентинския диалект на Данте, Петрарка и Бокачо. Той настоява, че най-удачно е поетите да ползват езика на Петрарка, а пишещите в проза – езика на Бокачо. В третата книга авторът формулира редица граматични правила, чрез които смята да утвърди трайно авторитета на “волгаре”.

      Трудно може да се изчисли историческата значимост на позицията на Бембо, която се налага за дълъг период от време в средата на образованите читатели. Не може да се помине факта, че благодарение на този тип съчинения Италия става първата европейска страна, в която простонародният говор получава най-рано статут на литературен език.  През ХVІІІ век се правят много опити за нововъведения в италианския език: облекчава се синтаксиса, правят се заемки от чужди езици, най-вече от френския. Но нито тези иновации, предложени от редица “просветени умове” през ХVІІ век, нито изборът на Мандзони в полза на флорентинския диалект, направен в началото на ХІХ век, не могат да променят структурата на утвърдилия се чрез прозата на Бокачо италиански език.

Инициатор на петраркизма

      През 1530, годината, в която Бембо получава от Съвета на Десетте длъжността историограф на Република Венеция, той е призован да ръководи престижната библиотека “Марциана”. Тогава той решава да публикува стихотворенията, които е създал през последните години. Те представляват ярък пример за подражание само на един поет – Петрарка. Само в отделни творби от тази поредица се проявява амбицията на поета Бембо да бъде достоен съперник на модния тогава Полициано.

     Изключителната елегантност на този цикъл стихотворения подвежда често познавачите да подценяват впечатляващата искреност заложена в някои от тях. Наистина Бембо е дълбоко белязан от Петрарка, макар че като човек на литературата не приема безрезервно неговия претенциозен лирически изказ. Но все пак в съзнанието си той безспорно носи същата изтънчена представа за любовта, която споделя неговия, посветил се всецяло на Лаура, кумир. Безспорно е, че Бембо си осигурява почит като поет и известност в Европа като творец благодарение на ревностния си култ към Петрарка. Именно той най-усърдно съдейства за разпространяването на модата на петраркизма из Западна Европа през ХVІ век.

      Въпреки злонамерените слухове относно личния му живот през 1539 година папа Павел ІІІ ръкополага Бембо за кардинал. Междувременно изящният ерудит продължава съвестно да изпълнява обязаностите си на историограф. По същото време той събира и издава всички свои писания на латински и на “волгаре”. Но високия църковен сан го задължава да изостави спокойния живот в Падуа и Венеция и да се приобщи към Папския двор в Рим. Умира във Ватикана на  18 януари 1547 година.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 604279
Постинги: 515
Коментари: 49
Гласове: 258
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031