Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2019 15:49 - ЛУИДЖИ ПУЛЧИ / 1432 - 1484 / - Презентация на доц. Гено ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 40 Коментари: 0 Гласове:
0



        Луиджи Пулчи заедно с идващия след него Боярдо са основоположници на литературния жанр “рицарска поема”, който е предопределен да процъфтява в италианската литература. По-късни образци на този жанр, който се оказва невероятно жизнеспособен до края на Ренесанса, са забележителните поеми на Ариосто и Тасо, съответно “Разгневеният Орландо” и “Освободеният Йерусалим”. В  него се доразвиват сюжетите, които вече в основни линии са разработени от “майсторите певци” през Средновековието. Пулчи създава своята поема “Великанът Морганте” по образеца на рицарската поема, но той обогатява творбата си с образността извлечана от народните смехотворни песни, които се пеят по онова време във Флоренция. Съчетаването на сцени от действителния живот с фантастични епизоди в нея я причислява към възхождащата на мода в края на Ранния Ренесанс реалистична проза, която пресъздава нравите в новоучредените градове.

Житейската участ на автора на “Великанът Морганте”

      Пулчи е роден във Флоренция, но за детството не се знае3 почти нищо. Сериозните сътресения в семейството му го принуждават през 1459 година да приеме служба при Франческо Кастелани. Той става негов секретар. Неуспешните финанасови далавери, в които затъват двамата му братя Лука и Бернардо, са причина за прогонването им от Флоренция. Пулчи успява да се сближи с Лоренцо Медичи и става негов безукорно лоялен служител. Изпълнява блестящо редица дипломатически мисии, които му възлага неговият покровител.

      Богатата кореспонденцията, водена между Пулчи и покровителя му от фамилията Медичи, е благодатна за навлизане в характера на бъдещия поет. Той е с лирична нагласа на духа, странен, склонен да се отдава на тъжните си настроения, но без да губи изобретателната си духовитост. Пулчи влиза в спор с високо уважавания от Лоренцо Медичи придворен поет Матео Франко, спречква се и с близкия приятел на Франко – философът Марсилио Фичино. Може би тези свади охлаждат привързаността на Лоренцо Великолепни към него и той /Пулчи/ преминава на служба при принц Роберто Сансеверино, когото следва неотстъпно в многобройните му пътувания. Заболява тежко след едно пътуване до Венеция и издъхва в Падуа през 1484 година. Погребан е като еретик, тъй като са се носели слухове, че е практикувал магически заклинания и се отнасял твърде скептично към религиозната догматика на католицизма.

МОРГАНТЕ /Резюме/ : Поема на Пулчи / 1478 г. – 23 песни; 1483 г. – 28 песни/ написана в /октави/ осмостишия. Орландо напуска Франкия /кралството на франките/ разгневен от клеветите на Гано и доверчивостта на Карло Маньо/Велики/. Стигнал до един манастир той се бие с трима великани, които тормозят монасите. Убива двама от тях, но пощадява третият, Морганте.Надянал за защита на главата си огромен железен шлем, въоръжен за бой, добродушният великан, покръстил се в християнската вяра, тръгва след Орландо, като се изправя от време на време пред някакво премеждие и се справя с препятствията благодарение на съпътстващия го полувеликан Маргут. Междувременно други царедворци се присъединяват към отряда на Орландо отправил се на Изток. Но по същото време предателят Гано успява да убеди краля Марсилио да предприеме поход срещу християните. Орландо се връща във Франкия за да се бие с неверниците подпомаган от Риналдо и Ричардето, пренесени от Египет до бойното поле при прохода Ронсивал благодарение на магическата мощ на дяволите Астароте и Фарфарело. Героичната смърт на Орландо при Ронсивал е последвана от наказанието на предателя Гано и смъртта на Карло Маньо /Велики/ в Акуисграна. 

ХОВЕТ: с. 181...Поемата на Луиджи Пулчи “Дългият Морганте” /Morgante Maggiore/ е озагалавена така, защото в окончателния й вариант от 1483 година тя се разпростира върху 28 песни за разлика от предишните издания, в които сюжетът е изложен в 23 песни. Поетът започва да я пише към 1466 година по молба на Лукреция Торнабуони, ревностно набожната майка на Лоренцо. Той започва да чете новосъчинените песни пред кръг от близки приятели в хода на разработката им, за да ги забавлява. В поемата Пулчи се заема да пародира възприетия от разпространителите на модните песни за рицари повествователен маниер като следва и съветите на своите ерудирани приятели...Така поемата “Морганте” се изгражда като почти неразбираемо творение, ако бъде откъсната от специфичната среда, в която възниква и чието описание представлява...Луджи Пулчи и брат му Лука успяват да съчинят и по-сериозни поеми като “Рицарският турнир на Лоренцо” /Giostra di Lorenzo/, “Чирифо Катанео” /Ciriffo Cataneo/ и “Дриадите на Амур” /Driadeo dAmore/, но дялът на участието на двамата поети в създаването им е трудно определим...Като поет Луиджи има влечение повече към карикатурата...

с. 182...Неговият “Морганте” е всъщност пародия на рицарските поеми, които се декламират на градските площади из цяла Италия. Но трябва да сме наясно със съдържанието на пародията у Пулчи, тъй като тя не съдържа нито презрение, нито присмех към тези разкази за рицари. Вероятно Пулчи e изпитвал голяма удоволствиеу, когато се е потопявал в тълпата, която с въодушевление е слушала изпълненията на “разказвачите на истории” /cantastorie/. Не по малко от обикновените италианци той е бил престрастен към разказите за чудодейните подвизи и изумителните премеждия на Роланд и Рено. Но никое от наивните внушения, очевидните неправдоподобия и грубоватите шеговити подмятания на тия самородни певци не може да се изплъзне от добродушните му подигравки. Никой по-добре от него не е усещал комичното в импровизациите на “разказвачите на истории”. Той успява да си присвои тона, стила, изобретателните и кухи наративни формули, дори привичните тикове, на тези велеречиви и невежи рецитатори. Той преднамерено ги преувеличава и извлича от тях бурлескни /смехотворни/ ефекти.

     Самият сюжет няма голямо значение, а и заслугата за измислянето му не принадлежи на Луиджи Пулчи. Той просто следва събитията заложени във фабулата на една посредствена анонимна поема. Разгневен срещу Карломаньо /Карл Велики/ Роландо се оставя да бъде глупаво измамен от Ганелоне, напуска владетелския си двор и се установява в “Страната на езичниците” /Pagania/. Неговите царедворци Оливие, Рено и Дуун тръгват да го търсят. Ганелоне се впуска да ги преследва и им устройва многократно клопки. Повествованието е изпъстрено с битки, изключителни подвизи в борбата с великани и чудовища, чудотворни превръщения, покръствания на езичници и любовни истории. Още в началото на поемата Роландо проявява милост към един великан, пощадява го и го кръщава с името Морганте. Добродушният великан става негов предан, но даста глуповат спътник. Пулчи озаглавава поемата си с неговото име като се поддава на един от обичайните си капризи, макар че великанът не играе основна роля в редящите си невероятни случвания. Той всъщнос изчезва в песен ХХ.

 С. 183...Този исполин с неустоима сила и учудващ апетит смазва неприятелите си и ги прави на каша като ползва за оръжие една огромна църковна камбана. Той изтръгва цели борови дървета, за да ги превърни в шишове, на които нанизва и пече слонове и други едри диви животни, които поглъща цели, без главите и лапите им. Но умира ущипан от рак в петата. По време на странстванията си той среща един полувеликан, Маргут, който е лаком и крадлив, клюкар и развратник – цинично и смехотворно превъплъщение на седемте смъртни гряха, чиито обеснически хитрости развеселяват великана Морганте. Когато Маргут издъхва в пристъп на извънмерна радост /той се разпуква от смях/, добродушният Морганте оплаква “добрия си приятел”, тъй като съжалява че не е успял да го представи на покровителя си Роландо...

   Епизодът с Маргут, разпространяван отначало като завършен текст из книжарниците, е находка за Пулчи, в която той разгръща на воля свежото си въображение, с което той се явява предшественик на Рабле. Още по-оригинална е друга находка на Пулчи. Тъй като поемата, която той възприема като основа на своя “Морганте”, е незавършена, поетът й прикачва като развръзка разказа за поражението на франките в прохода Ронсево, който вече е преведен на италиански в няколко варианта, но Пулчи го разгръща с по-голям замах и независимост от оригинала. Той решава, че Рено трябва да участва в битката, но тъй като този царедворец по същото време се намира на Изток заедно с Рикиардето, два дявола, Астароте и Фарфарело, се вселяват в конете на двамата рицари и  те много бързо се озовават в Испания. Описано е едно главозамайващо фантастично  препускане през Азия, Африка и Испания. Рено няма време да скучае, не само защото пътешествието е съвсем кратко, но и защото Астароте се оказва много услужлив дявол и много любезен събеседник: като опитен теолог той цитира Светото писание, говори с почит за Бога и упреква назидателно хората заради безверието им. След като преминава със смайващ скок протока Гибралтар, той твърди, десетина години преди изследователското пътешествие на Христофор Колумб на запад, че отвъд океана съществуват континенти обитавани от хора като нас, които, макар че са езичници, не бива да бъдат осъждани. Въпреки невежеството им трябва да се знае, че Христос е пролял кръвта си и за тях.

С. 184...Пулчи не е написал нищо по-любопитно, по-духовито, по-дръзко и по-объркващо от този епизод. Едни внушават, че чрез него той утвърдил непоклатимостта на католическата вяра. Други виждат в него продължение на присмехулното му отношение към нея. Истината е, че Пулчи нямал намерение да дискредитира нито християнството, нито рицарството. Той е еднакво привързан и към двете и говори с удоволствие за тях. За нещастие този непоправим шегаджия ги описва така, че не е възможно да не се забележат хитроумните му намигвания и дяволито сбърчените му ъгълчета край устата. Той е готов да избухне в смях точно тогава, когато изглежда напълно спокоен. В дългия затрогващ разказ за смъртта на Роландо се намесва слезлият от небето ангел Гавраил, който не само успокоява героя в предсмъртните му мигове, но и го разведрява  със забавни новини за Морганте и Маргут.

   Музата на Пулчи е подчертано плебейска, ако се отчита нагласата на въображението му, твърде грубоватото му веселие и несложния му стил, изпълнен със сочни и колоритни изрази. За разлика от нея музата на Полициано излъчва изцяло аристократична изтънченост и елегантност. Прозвището му е извлечено от наименованието на родния му град Монтепулчиано. Той е особено сръчен в съчиняването на елегии на латински и на епиграми на гръцки, но пише римувани стихове и на “волгаре”...

С. 185...В неговите rispetti и балади, ако изключим някои негови бурлески, са разгънати с изключителна изтънченост на образите и изразите най-често повтаряните вричания в любов. Той притежава безспорен усет за формата и хармонията, изкуството да изкаже всичко с една дума, която изненадва и омагьосва. Той е изящен поет без престореност и сладникава угодливост, който осъзнава по трогателно простодушен начин своята личност...Полициано не само установява интимно съпричастие с великите писатели на Рим и Атина, но постига и нещо повече: с изцяло класически подход той въвежда в типичните народни жанрове легенди, идеи и чувства идващи от античността. На 26 години, когато през 1480 година пребивава в Мантуа, той написва “Легендата за Орфей”/Fabula di Orfeo/, която трудно може да се нарече първи опит за трагедия: в нея откриваме всички характеристики на богослужебното представление /rappresentazione sacra/, но отсъства фундаменталната компонента на драмата – действието. Това всъщност е една излъчваща завладяваща нежност идилия или елегия.  Най-важното за тази творба е, че за първи път в нея се въвежда антична легенда в жанр, който е предопределен за християнски сюжети.

  На 28 януари 1475 година се организира рицарски турнир, в който като главен герой се налага Джулиано Медичи...Полициано е натоварен да възпее този турнир. Няма нищо по-неблагодарно от подобна тема. Той работи върху началните епизоди, когато на 26 април 1478 година Джулиано издъхва прободен от кинжала на заговорниците от фамилията Паци... “Станци за Рицарския турнир” /Stanze per la Giostra/ представлява първа част /125 октави/ на проектираната поема, към която са прибавени и 46-те начални октави на втората част, в които още не се споменава за турнира...В тези начални откъси е представена поредица от описания, които се обособяват в два епизода: ловът на Джулиано и срещата му с красивата Симонета Катанео, която завладява душата му дотогава неподвластна на любовта. След това се описва дворецът на Венера, в който идва Купидон за да разкаже за победата си. Полициано е пряко вдъхновен от Овидий, Стаций и най-вече от Клавдиан ???...Изтънчената чувствителност на Полициано намира в митологията съответна на вкусовите му предпочитания тема, така че подражанието, вместо да задуши самобитността на поета, я откроява по безспорен начин...Едно от най-известните платна на художника Сандро Ботичели “Пролет”, представящо излъчващата изящество сцена, в която Симонета се появява пред очите на Джулиано, ни поднася сходства със стиховете на Полициано, които не са случайни. Двете творби се допълват, за да отразят бляна на една влюбена в изкуството и разведряващите радости епоха. Природата е пресъздадена с чисто идиличното й излъчванве: разцъфнала пролет е необходимата рамка за открояване на красотата. На красотата е приписано само едно въздействие – омагьосващото...Двамата автори пресъздават с изключителна деликатхност хармонията, ведростта, спокойствието, желанието да се харесаш и нежната сладост на живота.

 

Творчеството на Пулчи:  Запазени са писмата на Пулчи до Лоренцо Велики. До нас са достигнали и една кратка пасторална поема, която се възприема като пародия на поемата “Ненчия да Барберино” /Nencia da Barberino/ от Лоренцо, и поемата “Рицарския турнир на Лоренцо” /Giostra di Lorenzo/, в която се прославя победата на Лоренцо на организирания през 1469 година рицарски турнир. Но най-значителната творба в литературното наследство на Пулчи е “Великанът Морганте” (Morgante Maggiore , 1460-1479). Тази комична рицарска поема е съчинена по настояване на благочестивата майка на Лоренцо Медичи, Лукреция Торнабуони. Състои се от 28 песни, написани в октави /строфи от осем стиха/. Авторът преработва несложната фабула на една поема от ХІV век, написана от неизвестен певец, в която се възпяват подвизите на храбрия рицар Орландо, племеникът на франкския владетел Карл Велики (Cantare d’Orlando ).

    В нея откриваме познатите герои, чиито подвизи са вече известни от “Каролингския цикъл” на френския средновековен епос: Шарльоман, Ролан, Оливие, Рено, Ганелон, Марсилий. Персонажите, които въвежда във фабулата Пулчи са великанът Морганте и полу-великанът Маргуте, негов оръженосец – пълнокръвни въплъщения на добродушието и доверчивостта на хората от народа. Представени са и двама дяволи, Астарот и Фарфарело /Astaroth, Farfarello/, които, благодарение на чудодейната мощ на магьосника Маладжиджи /Malaggigi/, успяват да доведат по въздуха Рено и Ричард. Орландо и Рено, обидени от сляпото доверие, с което Шарльоман се отнася към Ганелон, напускат кралския двор на франките. Точно тогава Роланд среща езичника Морганте, който обсажда със своята юнашка свита едно абатство, и успява да го придума да приеме християнската вяра.

      След като спечелват поредица от битки с чудовища и крале, след като се спасяват от редица клопки, устроени им от злонамерени магьосници, прославените царедворци на Франкия се завръщат в родината си и я спасяват от нашествениците. Във фабулата на поемата на Пулчи откриваме поредица епизоди, които явно са заимствани от френската средновековна поема “Песен за Роланд”: битката в прохода Ронсево, смъртта на Роланд, разкриването на коварството на Ганелон. След като предателите биват наказани поемата описваща временното заслепение на Шарльоман завършва с щастлив край. Няколко песни преди края на поемата на Пулчи измисленият от него гигант Морганте, храбър воин, който разсича на две лъвове, крокодили, слонове и демони, изчезва от бойното поле. След като извършва последния си подвиг – убива един кит – той умира ухапан от един воден рак и горко оплакван от приятелите му Орландо и Рено.

Реалност и надреалност

    Малко вероятно  е Пулчи да е избрал вече популярния епически жанр, само защото той се оказва удобен за пародиране на рицарството и вярата му. Истина е, че поемата като жанр дава възможността на автора й да обхожда свободно пространството, да се придвижва без уговорки във времето, да съчетава нравите на своята област с порядките в една отдалечена страна, да екслоатира в повествованието си различни тоналности – на епопеята, смехотворния разказ, битовото описание и делничната шега, да ги изпълни с нов емоционален заряд, да даде воля на стремлението си към изследване на нови духовни пространства.

     Трудно е да се открие в поемата на Пулчи строга и последователна критика на християнската догма и рицарския дух. При прочита й читателят се натъква на поредица противоречия, разминавания, промени в перспективата, неубедителни аргументи, които го объркват. Неуместно е да приписваме на тази творба някаква дълбока носталгия по живописната атмосфера на близката минало. В поемата за великана Морганте откриваме изобразителна стратегия, която е напълно противоположна на комплекса повествователни похвати характерни за средновековния епос. В епоса всяко случване се вписва в установения вселенски порядък, предопределено е от него. В тази творба приносите са не толкова в плана на теорията, колкото в плана на естетиката. Поетът откликва на новопоявилите се увлечения по окултите науки, магическите практики, Кабалата и древните еврейски текстове. Пулчи е общо взето безразличен към писанията на Светите отци на Църквата и към традиционните християнски ритуали. Явен е импусът му да прави експерименти със стила като се позовава на модните, нелегално печатани, съчинения, в чийто център вече не е християнската догматика.

   Образът за добродушния великан - езичник Моргант, който приема християнската вяра, може да се разглежда като художествено предизвестие в ренесансовата италианска литература на великана Пантагрюел, който въвежда в своя роман “Гаргантюа и Пантагрюел” френският ренесансов писател-философ Франсоа Рабле. За разлика от Рабле Пулчи въвежда полюсните контрасти, сблъсква ярки цветове в описанията си, предпочита богатата цветова палитра, обича да рисува изобилието от вещи – порив, който издава стремежът му към всеобхватно пресъздаване на света.

  Баталните сцени в поемата “Великанът Марганте” са озарени от ярка, като че ли идваща от свръхестестевн източник, светлина. Поетът описва света на вещите като използва много запомнящи се епитети и напомня с усърдието си да изследва битовата среда стила на фламанските художници – майстори на пищните натюрморти. Забелязва се влечението на Пулчи по гастрономичните изкушения в описанието на трапезните угощения. В поетичния му речник фигурират много метафори заимствани от първите кулинарни наръчници. На бойното поле неприятелите са разсечени като дини, полето на битката при Ронсево е осеяно с кости, битката прилича на кипежа на гигантска тенджера. Явни са пародийните акценти и увлеченията по комичния рисунък характерен за първите битови живописни картини.

   Поемата може да се възприеме като увеличително огледало, в което са отразени нравите във флорентински двор на Лоренцо Велики – салонните празници, многолюдните балове, рицарските турнири. В него се оглеждат и забавленията на простолюдието – веселите панаири, шумните кръчмарски запои, скромните домашни тържества. В творбата откриваме много поговорки, заети от фолклора на Флоренция и околностите й, отзвуци от жаргона на крадците, странни неологизми, екзотични словесни находки, неразбираеми простолюдни изобретения и игри с думите. Атмосферата на Ранния Ренесанс се усеща в радостта да се отдава доверие на откритията в “зоната на невероятното”, в опиянението да се разширяват границите на въображението, в анархистичното струпване на речеви остроумия.  

 

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 604325
Постинги: 515
Коментари: 49
Гласове: 258
Календар
«  Януари, 2020  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031