Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.10 15:29 - ЖАН-ПОЛ САРТЪР (1905 - 1980) - драматургия
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 19 Коментари: 0 Гласове:
0



 

      Сартр е роден на 21 юни 1905 г. в Париж. Завършва Екол нормал сюпериор във френската столица. Включва се във френска съпротива срещу нацистката окупация. Живее със Симон дьо Бовоар. Сред многобройните му есета, романи, театрални пиеси, философски текстове и биографии се отличават „Погнусата“ (La Nausйe) и "Битие и Нищо" (L"Кtre et le Nйant) - книги, повлияли на не едно поколение интелектуалци. Заявява необходимостта от обществена ангажираност на хората на мисловния труд. Сартр е привърженик на идеята за марксистка революция, но не дава подкрепата си на Френската комунистическа партия, която е подчинена на СССР, който не задоволява изискванията му за свобода. Сартр членува в комунистическата партия до 1956, когато е потушено Въстанието в Будапеща. Заедно със Симон дьо Бовоар и приятелите си търсят политическо решение, отхвърляйки капитализма и сталинизма. Верен на своите идеи и принципи, Сартр отхвърля почестите, и по-специално Нобеловата награда за литература през 1964 г. Умира на 15 април 1980 г.

Детство и образование: Жан-Пол-Шарл-Аймар-Леон-Ежен Сартр (на френски: Jean-Paul-Charles-Aymard-Lйon-Eugиne Sartre) е роден на 21 юни 1905 г. в Париж, в буржоазно семейство и е единствено дете. Сартр не познава баща си, който умира от треска малко след раждането му. Авторитетното място на баща заема дядо му Шарл Швайцер, който се занимава с обучението му до 10-годишна възраст. Времето от 1907 до 1917 г. младият Сартр прекарва обграден от ласките и вниманието на семейството на майка си, което развива у него известена степен на нарцисизъм. От малък Сартр проявява огромен интерес към книгите, които опознава в богатата библиотека на дядо си.

    Този период завършва в 1917 г., когато майка му се омъжва повторно. Преместват се в Ларошел, където Сартр се сблъсква с контраста между реалния свят и приказката, в която живее до 12-годишна възраст. Заради болест се връща в Париж през 1920 г. Поради съображения за неговото образование, майка му решава да останат в столицата.

      На 16 години Сартр продължава образованието си в лицея "Анри IV". Там се запознава с Пол Низан, който се превръща в най-добрия му приятел в продължение дълги години до войната, когато той умира. Двамата приятели се справят с особена лекота с елитния профил латински-древногръцки и завършват успешно средното си образование. Две години след приема им в Луи ле Гран(Louis-le-Grand) Сартр и Низан печелят конкурс за Екол нормал сюпериор. Сартр се откроява бързо от останалите с революционния си дух. Полага изключителен труд в следването си, четейки повече от 300 книги годишно, пишейки песни, поеми, новели и романи. Създава множество приятелства с хора, който впоследствие ще се превърнат в известни личности, като Раймон Арон. През тези 4 години той не проявява никакъв интерес към политиката.

Годините на война: През 1939 г. Сартр е мобилизиран във Френската армия, където служи като метеоролог. Немските кавалеристи го пленяват през 1940 г. и той прекарва девет месеца като заложник в Нанси, а най-накрая - и в Stalag (в Германия - лагери за военнопленници) 12D. През прекараното там време той написва и първата си театрална пиеса - Barionа, fils du tonnerre, в която става въпрос за Коледа. Заради крехкото му здраве Сартр е освободен през април 1941 г. Той отново започва работа като учител, след като му е върнат статусът на цивилен. Назначен е в Lycйe Pasteur в близост до Париж. Сартр се настанява в хотел Мистрал, близо до Монпарнас и заема мястото на еврейски учител, комуто било забранено за преподава.

      След като се завръща в Париж на 21 май 1941 г., Сартр участва в учредяването на тайната група Socialisme et Libertй заедно с писатели като Симон дьо Бовоар, Мерло Понти и други. През август той и Бовоар заминават на Френската ривиера, търсейки подкрепата на Андре Жид и Андре Малро. Жид и Малро се колебаели и може би това е била причината за разочарованието и обезкуражението на Сартр. Socialisme et libertй скоро се разпада и Сатр решава да пише, вместо да се замесва в активна съпротива. Точно тогава той написва „Битие и нищо”, „Досиетата” и „Без изход”, като нито една от тях не била цензурирана от германците.

       След август 1944 г. и освобождението на Париж той е изключително активен сътрудник в Combat, вестник, създаден от Албер Камю, философ и автор, споделящ сходни вярвания с неговите. Сартр и Бовоар останали приятели с Камю, докато той не се отказал от комунизма. По-късно, когато Сартр бил определен от някои автори като „съпротивляващ се”, френският философ Vladimir Jankelevitch критикувал липсата на политическа отдаденост през немската окупация и интерпретирал неговите по-нататъшни борби за свобода като опити да изкупи вината си. Според Камю, Сартр бил „писател, който се съпротивлява”, а не „съпротивител, който пише”.

 

Екзистенциализмът: Сартр добива огромна популярност след Освобождението на Франция. Разпространява идеите си чрез политическото, литературно и философско ревю Les Temps modernes (Модерните времена), което Сартр основава през 1945 г. За списанието допринасят също така и Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти (Merleau-Ponty) и Раймон Арон. Les Temps modernes поставя принципите за отговорността на интелектуалците пред своето време, както и за ангажираността на модерната литературата. Позицията на Сартр доминира всичките интелектуални дебати през втората половина на 20-ти век.

      Публикацията на „Екзистенциализмът е хуманизъм“ става без знанието на Сартр, който я определя като необходимо опростена, но трудно сравнима с труда, който тя включва. Екзистенциализмът стига своя връх. Всеки иска да бъде екзистенциалист и да живее като такъв. Сен-Жермен-де-Пре, кварталът, в който живее Сартр, се превръща в център на екзистенциализма, както и място, привличащо множество културни дейности. Рядко явление за френската философия е да получи толкова силен отзвук в публичното пространство. Това явление може да се обясни с факта, че всеки успява да стигне чрез своя прочит на творчеството на Сартр до екзистенциализма, и както че той изисква пълната свобода и отговорност за действията на хората пред тях самите, както и пред другите. Тези идеи се вписват напълно в странния климат след войната, където се смесват радостта и спомена за жестокостите.

Личната свобода: Тръгвайки от идеята, че съществуването предшества същността, Сартр развива позицията си за свободата и значимостта на личния избор в "Битие и Нищо", и по специално в примера "Сервитьорът на кафе" (Le garзon de cafй). Сервитьорът се възползва от личната си свобода, приемайки да играе ролята на сервитьор, без да бъде такъв в действителност. Той се нуждае от това да бъде сервитьор, за да бъде част от обществото, без признанието на околните той не би могъл да съществува като сервитьор, защото всъщност той не е. Във връзка с неизбежната обвързаност на всеки човек с обществото и нуждата от нея за съществуването на индивида Сартр казва "Адът, това са другите" ("L"enfer, c"est les autres").

Политическата ангажираност:

Алжирската война: От 1956 г. Сартр и екипът на Les temps modernes заемат позиция срещу идеята за френски Алжир и изявяват подкрепата си за независимостта на алжирския народ. Осъжда действията на френската армия[2], но не казва нищо по повод военните престъпления на Фронта за национално освобождение (Front de libйration nationale). През 1962 г., именно заради позицията си по алжирския проблем, терористична организация взривява част от къщата му.

Куба: Сартр е активен поддръжник на кубинската революция от 1960 г.. В подкрепата си към борбата на революционерите Сартр се сближава с Че Гевара и Фидел Кастро. За Кастро Сартр казва: "Харесах го, странно е, харесах го много."

Леви убеждения: Сартр продължава докрай социалистическата битка, поддържайки маоизма. Революционният весттик "Народната кауза" ("La cause du peuple") е бил застрашен от изчезване до 1971 г., когато Сартр става главен редактор. В желанието си да предпази вестника, Сартр излиза на улицата, за да го продава заедно със Симон дьо Бовоар. През 1973 г. заедно с Филин Жави, Бернар Лалман и Жан-Клод Верние Сартр основава вестника "Освобождение". Той остава главен редактор до 24 май 1974 г., когато се налага да се откаже по здравословни проблеми. Дълги години Сартр подкрепя левите и феминистки движения.

Израело-палестинският конфликт: Сартр заема позиция по този проблем в последните години от живота си. Без да отрича правото на израелска държава, Сартр определя палестинската съпротива като до известна степен оправдана, държейки сметка за нечовешките условия на живот.

 

    "Започнах живота си, както навярно и ще го завърша - сред книгите." Това размишление на Жан-Пол Сартр из автобиографичната му книга "Думите" определя една негова важна характерна черта. В думите Сартр намира повече реалност, отколкото в предметите. "Запознах се със света чрез книгите, а непоследователността на моя книжен опит обърках със случайния ход на реалните събития. Оттук идва и този идеализъм, от който се освободих едва след тридесет години." - пише той. А Андре Мороа задава въпроса дали изобщо Сартр се е освободил от своя идеализъм? И есето му сякаш има една цел: да докаже противното.

     В края на автобиографията си Сартр споделя: "Аз се промених... Илюзията на миналото е разбита: мъченичество, спасение, безсмъртие - всичко се разпада, постройката рухва в развалини... Атеизмът е едно жестоко начинание и изисква дълго усилие: мисля, че съм го довел докрай. Виждам ясно, освободил съм се от заблудите, познавам истинските си задачи и сигурно заслужавам награда за гражданска доблест. Почти от десет години се събуждам като човек, излекуван от продължителна, едновременно горчива и сладостна лудост, чиито стари заблуждения не мога да си спомня, без това да ме разсмее, човек, който вече не знае какво да прави с живота си."

     Според Мороа тези думи крият върховно кокетство, защото Сартр много добре знае какво ще направи със своя живот: ще го разкаже и ще покаже, че от детството му извира неговият морал - а именно: грубото отрицание на лицемерието и недобросъвестността на "имотните хора". Понеже в младостта си Сартр е наблюдавал тази недобросъвестност у своите и у самия себе си, затова така гневно се бори по-късно срещу нея, заключава Мороа.

Преди да стане писател, Сартр е вече философ. Той винаги е смятал, че от всяка епоха остава една-единствена философия - тази, която изразява основната насока на обществото. Такъв е случаят и с френския екзистенциализъм в средата на XX век. Това е една философия на свободата, която поставя човешката воля в центъра на всичко. "Човекът е осъден да бъде свободен." - пише Сартр. Докато ДРУГИТЕ ни оформят, ние приемаме техните ценности. От мига, в който започваме сами да създаваме нашите собствени ценности, ние ставаме изцяло отговорни. "Щом свободата запали своя фар в сърцето на човека, боговете са безсилни пред него" - продължава Сартр и обобщава: "Аз сам избирам същността си, и понеже не мога да избера съдбата си, избирам своя начин на живот."

       Тази философия вдигна много шум - отбелязва Мороа, - упражни известно влияние. Но, общо взето, беше слабо разбрана. Тълпите нарекоха екзистенциалисти момичетата и момчетата с дълги коси. Но цяла група френски писатели (и преди всичко Сартр и Симон дьо Бовоар) пренесе тази философия в романи и драми, придаде им тежест и резонанс, докато съответно романите и драмите придадоха на екзистенциализма мощ, с която той въздейства върху съвременните умове. И Андре Мороа обосновава наблюденията си:

       "Сартр въплъти идеите си по най-ярък начин в своите пиеси. Именно чрез тях развълнува една огромна публика в много страни. Първата му пиеса, "Мухите", играна през окупацията, дължи успеха си и на немците, които зрителите долавяха в нея, но тя има също така и непреходна стойност. Сюжетът й е следният: в град Аргос се завръща синът на Агамемнон и Клитемнестра, Орест, чийто баща е бил убит от любовника на майка му, Егист. След това убийство милиони мухи нападат Аргос и измъчват народа. Те са символ на угризенията, които разяждат целия град.

       В началото на пиесата Орест, богат и красив младеж, скептик, проповядва, че човек никога не трябва да се ангажира, "особено възвишеният човек". Той е свободен, но тази свобода е изтъкана от неговото небитие. Този дворец не е вече неговият, този град не е вече неговият. Слабоволният Орест би се решил да напусне Аргос, ако не се бе намесила неговата сестра, Електра, която е живяла с престъпната двойка и петнадесет години е чакала своя брат, за да отмъсти и да освободи Аргос.

      Самият Юпитер подтиква Орест да си отиде. "Винаги ли трябва да наказваме?" - пита Юпитер. Боговете насочват тези вълнения в полза на обществения порядък. Орест обаче отказва. Той е "добър младеж и добра душа", но всичко си има граници. И настъпва обратът. Орест е направил своя избор, той ще извърши непоправимото: ще убие убиеца на баща си, ще убие собствената си майка и, отречен от своята сестра, порицан от Юпитер, ще напусне Аргос. Защо Електра се отрича от него? Защото той я е лишил от смисъла на нейния живот - от мечтателната й омраза, която е само един блян.

      Самият Орест е екзистенциалистки герой и приема безрезервно отговорността за своето действие. "Аз съм свободен, Електра. Свободата се спусна върху мен като светкавица" - казва той. Колкото до Юпитер, след като е създал хората свободни, той вече не е господар на тяхната свобода. Орест няма да попадне отново под неговия закон. "Защото аз съм човек, Юпитере, а всеки човек трябва да намери сам своя път." Никаква съдба не може да бъде наложена на човека, който има своя воля. Орест заявява: "Хората са безсилни единствено тогава, когато приемат, че са безсилни." Само че със своята постъпка той се е разделил с младостта. Орест е навлязъл в зрялата възраст, във възрастта на отговорния човек, на мъжа. Жителите на Аргос, които е спасил, го преследват, защото той им вдъхва страх. Когато Орест потегля, мухите (или Ериниите) го следват. Тяхното заминаване ще бъде спасение за Аргос, което му е осигурено от Орест и за което градът нищо не е допринесъл.

     Следващите пиеси ще подхванат същата тема, темата за свободата, но те сочат неуспехите и границите, които налагат на свободата смъртта, обществените привилегии и необходимостта да се действа. "При закрити врати", една от най-играните пиеси на Сартр, е мит, изпълнен с дълбок смисъл. Действието се развива в ада, но не средновековния ад, в него няма дяволи и казани с врящо масло. За да бъдат измъчвани хората, достатъчно е присъствието на други хора. Три действащи лица са оставени да живеят заедно в една обикновена хотелска стая цял живот. Защото "адът, това са другите", адът, това е проницателният поглед, който другите отправят към нас. Чувствата в най-чист вид са предоставени на преценката на другите свободни хора. Впрочем този ад съществува и в живота, където още от нашето раждане ДРУГИТЕ ни поставят в положение, което ние трябва да приемем.

      Сартр не вярва нито в задгробния живот, нито в ада, но смята, че "да умреш значи да станеш плячка на живите". Към това се прибавя и идеята, че за мъртвия "играта е свършена" (заглавие, което Сартр даде на един филмов сценарий). Играта е свършена, защото животът е приключил и смъртта не може нито да го заличи, нито да го допълни. Трябва само да се тегли чертата и да се направи сметката, с която мъртвият ще бъде оценен, оценен според своите дела, защото той не е нищо друго освен това, което е вършил. Тази безвъзвратност на живота е една от основните идеи на пиесата "При закрити врати". Втората идея е как живите се измъчват под погледа на ДРУГИТЕ. Като "Шагренова кожа" на Балзак този богат и плодотворен мит крие много по-дълбок смисъл, отколкото предполага и самият автор.

      "Затворниците от Алтона" е една от най-хубавите пиеси на Сартр, макар и странна, объркана, ужасна. В дома на индустриални магнати, близо до Хамбург, синът живее затворен в своята стая, хранен от сестра си, скрит от всички, защото е луд. Неговата лудост е убежище срещу мислите му, ужасяващите спомени от войната, от убийствата, за които той е отговорен. Бащата страда от рак на гърлото и знае, че му остава да живее само шест месеца. Всички сартровски бесове бродят в тази прокълната къща: кръвосмешение, омраза към бащата, изолация.

       В своята стая Франц продължава да вярва, че Германия не се е възстановила от войната, че ще изкупва престъпленията си, че след тринадесет години трева покрива улиците. Изведнъж той узнава истината: Германия е по-преуспяваща от всякога, фамилното предприятие работи с пълния си капацитет. Лишен от своята лудост, Франц не може повече да живее. Баща му и той ще се самоубият заедно в колата, самоубийството ще бъде замаскирано като нещастен случай. Силата на Сартровия театър е, че не предлага тезисни пиеси, а трагедии, и може би имаме право да кажем - НЕГОВАТА трагедия."




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583233
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930