Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 13:20 - ДЕКАМЕРОН - анализ на доц. Гено Генов /втора част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 34 Коментари: 0 Гласове:
0



 

  Когато на четвъртия ден “скиптърът” се озовава у Филострато, той предлага на дружките и другарите си да поразсъждават върху участта на тези, които “стигат до нещастна развръзка в любовта”. Тук в интригата на повечето новели се въвеждат сложно заплетени, изпълнени със зловеща романтика перипетии с често ужасяващи последствия.

     Особено зловеща е отмъстителната приумица на принца от Салерно /новела І/. Неговата дъщеря Гизмунда, смутена от обсебваща му бащина обич, си избира сама любовник, “момъкът от скромен произход, ала с благородни качества” Гуискардо, и дълги години тайно се среща се него. Танкреди, узнал за срещите им, убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златен потир. Тя налива в чашата отровна вода, изпива я и преди да издъхне за сетен път доказва верността си към възлюбения: “О, скъпо и любимо сърце, аз изпълних всичките си задължения към теб;  сега не ми остава друго, освен да доведа при теб моята душа, за да бъде заедно с твоята.”

      Не по-малко вълнуващи са премеждията на тримата младежи, които се влюбват в три сестри и забягват с тях на остров Крит /новела ІІІ/. Там най-голямата сестра убива от ревност своя любовник, а втората - за да я спаси от смърт - се отдава на владетеля на Крит. По-късно тя бива убита от своя любовник, който забягва с първата. Убийството се приписва от съда на третата сестра и нейния любовник, които, след като ги залавят, поемат вината върху себе си. Но те, за да се спасят от надвисналата несправедлива смърт, подкупват стражата и, след като изгубват цялото си имане, се заселват на остров Родос, където умират в крайна мизерия.

     В новела ІV е предадена кръвопролитната история за Джербино, внукът на краля на Сицилия Гулиелмо, който престъпва честната си дума, дадена от неговия дядо, и напада един кораб на владетеля на Тунис, за да отвлече дъщеря му. Но намиращите се на кораба хора я убиват, разгневеният Джербино убива тях, а в края и на него му отсичат главата.

     Братята на бедната Изабета убиват нейния любим /новела V/, а той й се явява на сън от отвъдното, за да й посочи къде е погребан трупът му. Обзета от любовна лудост девойката изравя скритом главата на мъртвия си възлюбен, скрива я в гърне с босилек и я оплаква в продължение на часове всеки ден. Нейните братя откриват съкровената й тайна, отнемат й главата и тя издъхва от мъка.

       През странни перипетии преминава споделената любов на Андреола и Габриото /новела VІ/. Веднъж докато си разказват един на друг сънищата през отминалата нощ, младежът издъхва неочаквано в обятията на любимата си. Андреола и прислужницата й понасят трупа на мъртвия към дома му, но градската стража ги залавя и изплашената девойка трябва да обяснява какво се е случило. Натрапва й се управителя на града, иска да я изнасили, но тя му се изплъзва. Бащата на Андреола успява да спаси дъщеря си, след това доказва невинността й, но девойката отказва да заживее отново сред хората и се затваря в манастир.

   По необичаен начин двама влюбени избират смъртта в новела VІІ. Симона е всеотдайно влюбена в Паскуино. Веднъж двамата влюбени отиват в градината, където Паскуино натрива зъбите си с лист салвия и умира. Симона е заловена и в желанието си да покаже пред съдията как е издъхнал Паскуино натрива зъбите си с лист от същата салвия и умира от отровата й.

     Месер Гулиелмо Росильоне накарва жена си да изяде сърцето на нейния възлюбен месер Гулиелмо Гуардастаньо /новела ІХ/, когото той убива в пристъп на ревност. Впоследствие, след като разбира какво е сторила без да знае, нещастната влюбена се хвърля от един висок прозорец на двореца. Така тя избира сама смъртта и бива погребана редом до нейния възлюбен.

 

       През петия ден “властващата” Фиамета налага на разказващите да проследят участта на този любовник, който “след поредица тежки и безмилостни злощастия успява да постигне щастието”. С този “ден”, разположен в средата на сборника, авторът като че ли иска да разведри натоварения вече с прекалено много  драматични случки и зловещи обрати читател. Затова почти всички истории на забавляващите се разказвачи-посредници тук завършват с щастлив край.

   След като се влюбва Чимоне поумнява и открадва своята любима Ифигения, която пътува по море /новела І/. След това той бива затворен на остров Родос, но приятелят му Лизимах го освобождава. Двамата отвличат Ифигения и Касандра по време на сватбеното им празненство и избягват на остров Крит и там се оженват за дръзко отвлечените от тях девойки. След време са извикани да се завърнат по домовете си.

       Гостанца, дъщеря на едно от най-почитаните семейства на малкия остров Липари, обича красивия, отличаващ се с “добри нрави”, младеж Мартучо Гомито /новела ІІ/. Когато научава че е умрял, девойката изпада в отчаяние, сяда в една лодка, която вятърът и вълните отнасят към туниския град Суза. Там, в Тунис, Гостанца открива Мартучо, който е станал приближен на местния владетел, оценил бързо начетеността на младежа. Двамата се оженват и се връщат на родния си остров Липари като замогнали се хора.

    Пиетро Бокамаца забягва с Аньолела, но ги нападат разбойници /новела ІІІ/. Девойката избягва в гората и намира подслон в един замък, но разбойниците успяват да заловят Пиетро. Не след дълго той се измъква от наложения му плен и след поредица премеждия попада в същия замък, в който се е приютила Аньолела. Двамата се оженват и се прибират в Рим.

    Гуидото от Кремона поверява дъщеря си на Джакомино от Павия и умира /новела V/. Във Фаенца в нея се влюбват Джаноле ди Северино и Мингино ди Минголе. Двамата влюбени съперници се сближават и се спогодяват след като се разбира, че девойката е сестра на Джаноле. Така дъщерята на Гуидото се омъжва за Мингино.

       Теодоро /с придобитото име Пиетро/ се влюбва в дъщерята на господаря му, красивата Виоланта /новела VІІ/. Но тя зачева дете от него и той бива осъден да умре на бесилката. Но докато с безмилостни удари с бич го отвеждат към мястото на екзекуцията баща му, озовал се случайно в Сицилия заможен арменски благородник, го разпознава. Така богатият арменец Финео, чийто син бил отвлечен преди петнадесет години от корсари, отново среща детето си и го спасява. Така Теодоро /назоваван от господаря си Пиетро/ се оказва заможен младеж, освободен е и се оженва за възлюбената си Виоланта.

      Настаджо дели Онести, младеж от Равена, наследил несметни богатства, се влюбва в красива девойка от местния по-знатен род Траверсари /новела VІІІ/. Момичето обаче не откликва на любовта му и страстно влюбеният младеж пропилява наследеното имане.По молба на близките си Настаджо отива да се разтуши из природата сред крайградската местност Киаси, където в сладкия си унес става свидетел на видение с жестоко кръвопролитие. Той вижда как един конник гони една девойка, настига я, убива я и захвърля трупа й на две кучета. На следващия петък Настаджо поканва в Киаси, за да станат свидетели на ежеседмичното смразяващо видение,  Паоло Траверсари с жена му и дъщеря му. След като девойката от рода Траверсари вижда мъките на младата, преследвана от конника във видението, жена, се изплашва, че може да бъде сполетяна от същата участ, и скланя да се омъжи за Настаджо.

     Федериго дели Албериги се влюбва, но любовта му не е споделена и той пропилява цялото си състояние, за да ухажва упорито своята възлюбена /новела ІХ/. Остава му един единствен сокол и той го поднася вместо обяд на своята дама, която му идва на гости. След като научава за тази жертва на Федериго тя се влюбва в него, двамата се оженват и щастливото семейство скоро забогатява.

 

        Под “управлението” на Елиса през шестия ден приятелската компания се възхищава от пъргавата изобретателност на този, който “изложен на опасност, успява с остроумен отговор или изтънчена хитрост да избегне загуба, опасност или позор”. Тук Бокачо мобилизира изкуството си на разказвач, за да внуши добротворната и разкрепостяваща мощ на находчивия отговор и хитроумното хрумване.

    В центъра на повествованието в новела ІV се разполага изобретателността на Кикибио, готвачът на Курадо Джанфилиаци, който успява да превърне гнева на господаря си в смях и така се спасява от бедата, с която е заплашен от него.

    В новела V ставаме свидетели на взаимните подигравателни нападки, които си отправят месер Форезе да Рабата и живописецът маестро Джото след като се вглеждат в жалкия си вид, докато се прибират заедно от градчето Муджело. В авторитетния си труд “Естетика” немският философ Хегел си припомня тази новела и тя става повод той да отчете “обрата, който настъпил в италианската живопис благодарение на Джото по отношение на избора на предметите и начина на изобразяването им”. Ето какво пише Хегел:

    “Бокачо в ”Декамерон”/ден VІ, новела V/ казва за Джото, че природата не създава нищо, което този художник не би съумял да възпроизведе така, че да ни измами.  Във византийските картини не може да  се открие дори следа от съзерцание на природата: и така, Джото бил този, който се насочил към присъстващото и действителното и сравнил образите и афектите, които започнал да изобразява, със самия живот, както той кипял около него. С това насочване се съчетава обстоятелството, че по времето на Джото не само нравите станали по-свободни, а животът по-радостен, но се и зародила почитането на много нови светии, които били по-близко до времето на самия живописец. При своята насоченост към действителното настояще Джото си избирал за предмети на своето изкуство особено тези светии, така че сега и в самото съдържание отново се съдържало изискването да се работи в посока към естествеността на телесното явление, към изобразяването на по-определени характери, действия, страсти, ситуации, положения и движения. Но това, което се загубило при този стремеж, е онази величествена свещена сериозност, която лежала в основата на предходната степен на изкуството.” /51, ІІ т. с. 337/.

      Съпругът на мадона Филипа я залавя в прелюбодеяние / новела VІІ/. Изправена пред управителя на града тя успява да се освободи с остроумен, малко дръзко шеговит, отговор, който днес би се понравил на ревностните феминистки: “Месер, вярно е, че моят съпруг Риналдо миналата нощ ме завари в обятията на Ладзарино, където съм прекарвала още много пъти преди това, поради голямата любов, която изпитвам към него; аз никога няма да отрека това. Но вие знаете много добре - уверена съм в това - че законите трябва да бъдат всеобщи и да бъдат съставени със съгласието на тия, за които се отнасят. В случая обаче не е така, понеже тоя закон засяга предимно клетите жени, които - много повече от мъжете - биха могли да задоволят мнозина. Освен това, когато са съставяли тоя закон, не само не са питали жените, ами не е присъствала поне една жена. Затуй имаме пълно основание да сметнем вашия закон за престъпен…”

       Прославилият се с изящната си поезия Гуидо Кавалканти, представител на Сладостния нов стил, успява да ужили с остроумния си отговор неколцина шляещи се флорентински благородници, на които хрумва да го притиснат с трудно питане /новела ІХ/. Настроената за унизяващи шеги дружина пресреща разхождащия се сред гробници поет и го пита: “Гуидо, ти не искаш да дойдеш в нашата дружина, но я ни кажи, какво ще спечелиш, като откриеш, че бог не съществува.” Гуидо им отговаря с будещите първоначално недоумение думи: “Синьори, вие сте си у дома и можете да ми говорите каквото поискате.” По будният от компанията, месер Бето, разтълкува думите на поета така: “Та той жегна, и то много остро всички ни, макар да го направи с малко думи и по най-учтив начин. Поразмислете и ще видите, че е така: тия гробници са жилища за мъртвите, нали тук поставят да почиват мъртъвците. Той каза, че гробниците са наш дом, за да ни докаже, че ние и всички останали сме невежи и необразовани и в сравнение с него и другите учени люде сме по-зле и от мъртъвците, поради което, намирайки се тук, все едно, че сме си в къщи.”

     В последната новела, която е разказана през VІ ден, изобретателният монах Чипола обещава, че ще покаже на съселяните си перо от крилото на архангел Гавраил. Когато той открива дървени въглища на мястото на перото, не губи самообладание и бързо измисля нова версия, с която да запази авторитета си пред селяните: на тия въглища е бил изгорен Свети Лаврентий.

 

         През седмия ден не твърде смирено “подвластните” на Дионео приятели се развличат с подигравките, които някои жени устройват “от любов или за да запазят любовта си на недосетливите им мъже”. След разказаните през третия ден новели, към които естествено се прибавят и волнодумните истории, с които компанията се забавлява през този ден, сборникът “Декамерон” с основание си навлича смущаваща за времето скандална слава, от която авторът с основание се освобождава малко преди смъртта си като се отрича от него. Тук Бокачо подчинява избора си на явно модното влечение на съвременниците му към развлекателните раздумки за пикантните, сладострастни приключения на някои волнолюбиви съпруги.

       Мъжът на Перонела се прибира неочаквано в къщи и тя е принудена да скрие любовника си в една голяма бъчва /новела ІІ/. Той радостен съобщава, че току-що е продал бъчвата, но прелюбодейката, без да губи самообладание, заявява, че вече я е продала на друг купувач, който вече я разглежда отвътре, за да провери дали не изпускат дъгите. Спасеният от изобретателността на Перонела излиза от бъчвата и нарежда на измамения съпруг да я остърже добре и след това я откарва у дома си.

    Третата новела, разказана през този ден, е сочена сред “най-скандалните” в “Декамерон” от някои от първите “благочестиви читатели” на сборника. В нея е представен похотливия монах Риналдо, който е изненадан от съпруга на своята кумица, тъкмо когато се люби с нея в стаята й. Прелюбодейката обаче не губи самообладание и успява да убеди разгневения си мъж, че брат Риналдо е дошъл в дома им, за да направи заклинание над глистите на своя кръщелник.

       Една нощ болестно ревнивият Тофано залоства къщната врата и оставя жена си на улицата въпреки молбите й да влезе в дома им /новела ІV/. Тъй като той е непреклонен тя го измамва като го подвежда с пуснат в близкия кладенец камък, че се е хвърлила в него. Изплашеният съпруг се втурва навън, жена му се вмъква чевръсто в къщата, залоства вратата отвътре, започва да го ругае и го прави за смях пред съседите. 

       Лидия, съпруга на знатния велможа Никострат от ахейския град Аргос, се е посветила всеотдайно на един от слугите в дома на име Пир /новела ІХ/. Младият любовник иска от господарката си да му докаже любовта си с три странни деяния: първо, да убие пред Никострат най-хубавия му ястреб, второ, да му прати кичур косми от брадата на съпруга й, трето, да извади от устата на Никострат най-здравия зъб и да му го изпрати. Увлечената до полуда от изгарящата я любов Лидия изпълнява и трите желания на Пир, забавлява се открито с него пред очите на Никострат, а после убеждава мъжа си, че онова, което е видял, не се е случило.

 

         Под “управлението” на Лаурета през осмия ден компанията се развлича с  “шегите, които си правят жените с мъжете и мъжете с жените” както и с “измамите, които си устройват всеки ден един друг мъжете”, т.е. това е денят, в който изобретателни шегаджии доказват умението си в делничното “изкуство на фарса”.

    Енорийският свещеник на Варлунго спи с мона Белколоре, като оставя в залог наметалото си /новела ІІ/.  По-сетне той й поисква да му даде назаем един хаван. Накрая отецът заръчва на пратеник да поиска наметалото му от жената, която е преспал. Мона Белколоре му го връща, но с гневни двусмислени /?/ намеци.

       Може би най-интересната история, разказана през този ден, е за тримата приятели - простоватият чудак Каландрино и двамата “разсъдливи и хитроумни смешници” Бруно и Буфалмако /новела ІІІ/. Младият флорентинец Мазо дел Саджо, “голям хитрец, обичащ да обръща  на смях всичко”, внушава на Каландрино, че съществува скъпоценен камък, наричан хелиотроп /слънчоглед/, който “има такава сила, че който го носи със себе си, докато го носи, става невидим за всички, навсякъде, където и да отиде”. Непоправимият чудак убеждава приятелите си да тръгнат да го търсят и те се упътват към близкото селце Муньоне. Изведнъж Каландрино изчезва от погледите на другарите си, натъпква пазвата си с камъни, крие се от Бруно и Буфалмако, защото си е въобразил, че открил камъка с чудодейна сила. Той се връща в къщи с голям товар камъни, жена му започва да го ругае, обхванат от яд той я набива, а след това разказва на другарите си всичко онова, което те вече знаят, но добре са се позабавлявали с глуповатата наивност чудака.

      Отривист жизнерадостен смях предизвиква новелата /ІV/ за заблудата на похотливия енорийски свещеник от Фиезоле. Сладострастното отче се увлича по една вдовица, но тъй като тя не го харесва му изиграва шега с трагични последствия за него. Въобразил се че ляга с възжеланата дама Пикарда  светият отец се озовава в постелята на “малко кривогледата” й слугиня със смехотворното име Чутаца. Братята на вдовицата, станала свидетели на похождението на свещеника, го издават на местния епископ.

   Лекарят магистър Симоне пожелава да бъде допуснат в някаква дружина, която се занимава с устройването на корсарски набези. Двамата неизлечими шегаджии Бруно и Буфалмако го подучват да отиде през нощта на едно място. Когато лекарят се озовава в тъмнината на уреченото място Буфалмако го бутва в близката помийна яма и го оставя да лежи там.

 

         Поела “управлението” Емилия през деветия ден предлага на всички да покажат със своя разказ това, което “най-много им харесва”, и това, което “най-много ги влече”.

    Тук е разказана новелата /ІІІ/, след прочита на която сме възхитени от невероятната изобретателност на тримата самобитни шегаджии – Бруно, Буфалмако и Нело, които решават да се позабавляват с глупостта на техния приятел Каландрино, получил наскоро богато наследство. С помощта на друг техен близък приятел, магистър Симоне, те успяват да убедят Каландрино, че е забременял. Предупреденият от тях доктор Симоне убеждава наивника, че той може да се излекува от “бременността”, само ако известно време угощава щедро своите приятели с угоени петли и руйно вино.

   Каландрино се влюбва в една девойка, а Бруно му написва някакво заклинание /новела V/. Изобретателният шегаджия уверява простоватия си приятел, че щом докосне с него девойката, в която се е влюбил, тя веднага ще тръгне след него. Жената на Каландрино обаче разбира за извънбрачното му любовно увлечение и той си навлича неприятна разправия с нея.

          Двете най-известни новели, разказани през този ден, смущаващи благонравните читатели с изложените в тях непристойните авантюри, са за среднощната бъркотия в страноприемницата разположена сред долината на Муньоне  /новела VІ/ и за магията на дон Джани /новела Х/. Двама младежи се озовават в страноприемница и решават да пренощуват в нея. Единият отива да си легне с дъщерята на стопанина, чиято жена пък по погрешка се озовава в постелята на другия странник. По-късно младежът, който е преспал с дъщерята, ляга при баща й като си мисли, че е в леглото на спътника си, му разказва какво е станало. Двамата се спречкват, но жената на ханджията съобразява бързо как трябва да постъпи в заплетената ситуация. Тя ляга при дъщеря си и с няколко хитроумни приказки оправя възмутителната за съпруга й бъркотия.

        По молба на кума си Пиетро дон Джани прави изкусна магия, за да превърне жена му в кобила. Но в момента, когато се готви да й сложи опашка, кумът Пиетро се обажда, че опашка не е нужна, тъй като разваляла цялата работа.

    В новела VІІІ се разказва за надлъгването между двама приятели. Биондело излъгва Чако и го изпраща на някакъв обяд. За да си отмъсти Чако си послужва с жестока хитрост, вследствие на която Биондело бива здраво натупан.

    Двама младежи решават да поискат съвет от мъдрия Соломон /новела ІХ/. Те отиват при достолепния старец и единият го пита какво да направи, за да го заобичат, а другият – как да накаже опърничавата си жена. Соломон посъветва първия и той да обикне,  а вторият е напътен да отиде на Моста на гъските.

 

 

         През десетия ден под “ръководството” на Панфило младежите разказват за това как “някои дела въздействат облагородяващо и пораждат раждащата навред любов и доброта щедрост”.  Новелите, представени през последния “ден” на сборника са като че ли опит на Бокачо да се реабилитира пред съвременниците си чрез възхвалата на рицарската куртоазия и възвисяващите християнски нравствени добродетели.

    Един  рицар на служба при испанския крал Алфонсо си въобразява, че не е възнаграден според заслугите към двора /новела І/. Тогава кралят му доказва по най-убедителен начин, че не той е виновен за това, а злата съдба, а след това го дарява най-щедро.

   Гино ди Тако пленява абат дьо Клюни /новела ІІ/. Той излекува болния му стомах и го пуска на свобода. След това абатът се завръща в римския двор, помирява Гино с папа Бонифаций и го прави хоспиталиер???

    Митридан завижда на Натан заради щедростта му и тръгва да го убие /новела ІІІ/.  По пътя го среща и понеже не го познава, иска от самия него съвет как да извърши това, което е намислил. После, както Натан му е подсказал, го намира в една горичка, разпознава го, засрамва се и става негов приятел.

        С трогателна човечност е изпълнена историята за красивата и благородна мадона Дианора и добродушния й съпруг Джилберто, които с достойнствата си заслужили горещата любов на барона месер Ансалдо /новела V/. За да спечели за себе си любимата Дианора баронът обещава да задоволи най-трудно изпълнимото й желание: да й направи през януари градина, красива и разцъфнала като че ли е май. Той наел един мъж, който с помощта на некромантията /извикването на духовете на умрели вече хора/ можел да извърши всякакви чудеса. Месер Ансалдо изпълнява искането на своята възлюбена дама, макар че задлъжнява много на некроманта. Тогава Джилберто, мъжът на мадона Дианора, й разрешава да се отдаде на барона, но благородникът, след като научава за великодушието на съпруга й, я освобождава от задължението й да му отдаде тялото си. На свой ред некромантът опрощава дълга на Ансалдо.

    След като извоюва победа, крал Карло Старши се влюбва в една девойка /новела VІ/. По-сетне той се засрамва от собственото си неблагоразумие и омъжва и нея, и сестра й за благородници.

   Крал Пиетро узнава за пламенната любов, която изпитва към него болната Лиза /новела VІІ/. Той отива при нея, утешава я, омъжва я за един млад благородник, после я целува по челото и се обявява завинаги неин рицар.

        Читателят трудно би могъл да забрави разказаната през последния ден на сборника “Декамерон” история на Софрония /новела VІІІ/. Чудно красивата атинянка се надява, че ще стане съпруга на своя съгражданин Гисип, а се омъжва за римлянина Тит Квинций Фулвий и заминава за родния му град. След време в Рим пристига и Гисип, който е изпаднал в крайна бедност, и понеже си мисли, че Тит го презира, пожелава да умре. За да предизвика смъртта си той изповяда, че е убил някакъв човек, но истинският престъпник Публий Амбуст, след като узнава за саможертвата на атинянина, се предава на властите. Известен за станалото императорът Октавиан се разпорежда да освободят всички като невинни. Благородният патриций Тит оженва Гисип за сестра си и поделя с него цялото си състояние.

   Месер Торело оказва голяма почит на Саладин, който е преоблечен като търговец /новела ІХ/. Настава време за кръстоносен поход, месер Торело се включва в похода и определя на жена си срок, след който тя може да се омъжи повторно. Месер Торело бива пленен и султанът узнава за умението му да се грижи за ловните птици. Султанът познава Торело, казва му кой е и му оказва най-големи почести. Месер Торело се разболява и с помощта на магия бива пренесен за една нощ в Павия тъкмо по време на тържеството по случай брака на жена му. Тя го разпознава и двамата се прибират заедно у дома си.

   Маркизът на Салуцо се вижда принуден да склони на молбите на своите васали и да се ожени /новела Х/. Тъй като иска да си вземе съпруга по свой избор, той се оженва за дъщерята на един селянин, благочестивата и добродушна Гризелда. Тя му ражда две деца, но той я излъгва, че ги е убил, а по-късно се престорва, че Гризелда му е дотегнала. Той я излъгва, че се е оженил за друга, извиква дъщеря си, представя я за свой жена, а вярната му Гризелда изгонва по риза. Но след като вижда, че добродушната девойка понася всичко най-търпеливо, той отново я прибира в дома си и я обгражда с повече обич откогато и да било. Маркизът на Салуцо започва да почита безукорната Гризелда и заповядва на своите приближени да я почитат като маркиза.

 

      Всеки от въведените в “Декамерон” като своеобразни посредници на автора десет разказвачи е обрисуван с някои от най-изявените черти на характера му, но у Бокачо не се забелязва стремеж  да им изгради цялостна личностна характеристика. Седемте млади дами и тримата им кавалери си остават конвенционални фигури, по-скоро символни образи или персонификации на различните състояния на душата. Като главен постановчик на наративната рамка в “Декамерон” Бокачо е като че ли е най-вече загрижен да внушава, че доминиращите склонности в “характера” на тези персонажи-марионетки предопределят избраните от тях теми и проблеми, както и атмосферата налагаща си разказите им.

     Биографът на Бокачо Чезаре Марки намира, че “имената на десетимата разказвачи преливат от чувственост във всяка тяхна сричка”: “Дионео, син на Диона, майка на Венера; Филострато, победеният от Амур; Памфило, въплъщение на любовта; Филомена, тази, която любят; Неифила, млада любовница; Пампинеа, пищна красавица; Елиса, така най-напред се е наричала измамената Дидона.” /23, с.121/.

     Авторът на “Декамерон” ни подтиква да възприемаме Филострато като завършена персонификация на разочарования влюбен младеж.  Филострато е “крал на деня” през четвъртия ден на сборника, когато се разказва новелата /ІІ/ изоблиичаваща похотливостта на монасите: Брат Алберто убеждава една благочестива жена, че в нея е влюбен архангел Гавраил, после се предрешва като него и спи с жената; страхувайки се от нейните близки, той избягва през прозореца и се приютява в дома на някакъв бедняк, който на следващия ден го извежда на площада преоблечен като дивак; тук обаче монахът бива разпознат, а неговите събратя-монаси го залавят и зъхвърлят в тъмница. (IV.2).

 

Дионео би могъл да се приема като олицетворение на младежа-бонвиван, търсещ постоянно насладите, впечатляващ с изобретателните си шеги. Във въведението на първата история /І, 4/, която разказва Дионео, той изразява убеждението си, че, “след като сме се събрали тук да се забавляваме”, “на всекиго е позволено...да разкаже такава новела, каквато според него ще бъде най-забавна”. Той решава да не се придържа към предложената за този ден тема и избира история, която най-много му харесва, без да отчита дали е в съгласие или разногласие с останалите разказвачи.

      Тук би трябвало да се отбележи, че именно на Дионео се пада жребия да разкаже последната новела, с която завършва сборника “Декамерон”. Разполагането му в тази позиция би трябвало да означава, че останалите от компанията са се вече убедили, че той никога не се придържа към избраната за деня тема и винаги сам избира своя сюжет, т.е. Дионео си присвоява ролята на “нарушаващия правилата” сред разказвачите в сборника. Така той се явява “изключението”, което всъщност потвърждава възприетата в “Декамерон” повествователна норма.

    В пределите на това изключване от реалността, епидемията и смъртта, чрез което те се озовават в един земен рай, Дионео напомня на останалите от компанията, че те са смъртни, че човешката им природа е изправена пред по-могъщи сили. Неговият маниер на разказване е прям и ясен, както и използвания от него език. Каламбурите, които употребява намират непосредствен отзвук сред приятелите му от компанията, тъй като се отнасят до ситуации и чувства, изживяни и изпитани от тях в личния им живот, т.е. това са каламбури извлечени от общочовешкия опит.

        Дионео притежава невероятно силно развит усет за езика, който се проявява в впечатляващо точното пресъздаване на замисъла заложен в неговите истории. Той разказва без много да се замисля, изразява се непосредствено,  непринудено, за разлика от другите, които издават своето постоянно себенаблюдение в позицията си на разказващи. Поради това би могло да се твърди, че в действителност Дионео е задаващия правилата в “Декамерон” разказвач прикривайки и същевременно разкривайки тази си роля в позицията на последения разказващ във всеки ден на сборника. Доказателството за това: той притежава в компанията на разказвачите най-завладяващата дарба да внушава е, че представените от него истории са най-откровените и най-въздействените в сборника.

     Дионео би трябвало да се възприема като персонификация на свободата. Бихме могли да го определим като анархист, но трудно можем да го обявим за екстремист. Не бива да забравяме характерните за атмосферата на “Декамерон” “изтънченост и вежливост”, както и изключителното значение, което в компанията на разказвачите се придава на изисканите светски взаимоотношения.  Ако Дионео бе пренебрегнал компромисите и съобразяването с другите, той би се самообрекъл на изолация. Защото добре известно е, че всяко социално общуване изисква известно приспособленчество и съблюдаване на наложилите се в общността правила.

      Макар че до голяма степен въплъщава “принципа на удоволствието”, Дионео е и персонификация на обществената необходимост, тъй като е член на компанията, която с основание се възприема от някои като своеобразно “утопично сдружение”. Неговият начин на разказване, освободен от веригите на принудително зададената и спазвана от другите тема, би могъл да се оцени като своеобразна метафора на “освобождаването от подтисничеството” в рамките на сборника “Декамерон”, т.е. неговият повествователен подход прилича на защитна клапа, през която изтичат безпокойството и подтиснатите в малката общност естествени пориви.

      Като важно указание за възприемането на образа на Дионео трябва да приемаме избора на Бокачо да го “назначи” за управник на идеите и атмосферата в новелите разказвани през седмиья ден на “Декамерон”. В този ден той се изявява като рушащ, но едновременно оздравяващ интелект, който, настанил се в него, осъзнава отвътре неограничените възможности на езика. Безпределната игра, в която се впуска литературата, отразява арабеската или спиралата, които непрекъснато се зареждат с нови сили чрез постоянното търсене на нов център, чрез постоянна промяна на баланса и чрез насочването към безброй възможни теми. С числото седем обикновено се означава тенденцията отвеждаща към хаоса, към непрекъснатата, никога незавършваща промяна. Това е същата тенденция, която се възпроизвежда в сборника с приказки “Хиляда и една нощ”.

      Тази тенденция подвеждаща към хаоса и разрушението е заложена в зададената от Дионео тема, към която трябва да се придържат разказвачите през този ден – темата за изобретателните лъжи и хитрини, с които жените мамят своите съпрузи, т.е. тема водеща до отхвърлянето /трансгресията/ на патриархалния морал. Всъщност маменето е фундаменталната характеристика на разказването. То е без съмнение главният ангажимент, на който е подвластен превъзходният разказвач Дионео.

     В “Декамерон” Дионео е идеалният любовник, Дон Жуан чрез словото в този сборник, т.е. мъжът, който обича да се харесва на жените, най-вероятните, според автора му, читатели на забавния компенпдиум за влюбените. Безспорно доказателство, че Бокачо е замислил този персонаж като персонификация на “естествената” любов е песента на Дионео в края на петия ден. Това е най-искрената любовна песен изпята в “Декамерон”, чието начало впечатлява с ясно формулираните в него откровения:

Сиянието смътно, о Любов,

което дивния й взор отправи,

слуга и твой, и неин ме направи.

 

От погледа й дивен блясък праща

и първи път сърцето ми запали,

през взора ми като минава.

Че стойността ти беше все растяща,

разбрах от прелестите й преляли;

представяйки си я такава,

усетих как се въплъщава

у нея всяка добродетел –

на скърбите ми новия владетел...

 

    Една от най-характерните за атмосферата в новелите разказани през седмия ден е тази за мадона Изабела и месер Ламбертучо /VІ/. Красивата Изабела си приказва с озовалия се в дома й Леонето, когато при нея идва да я посети влюбеният в женските й прелести Ламбертучо. Малко след това съпругът й се завръща у дома, тогава тя накарва месер Ламбертучо да излезе от къщата с нож в ръка, а сетне мъжът й изпраща Леонето до неговия дом. (VII.6).

 

 Панфило се схваща като въплъщение на безукорния в нравствен план  млад човек, който притежава щедра душа и неизменно ведър дух. Името му означава Обичащият всички и ни подвежда да го възприемаме прибързано като най-лесния за разгадаване характер в забавляващата се компания.

Love, I take such delight in thee,

And find such joy and pleasure in thy name,

That I am happy burning in your flame.

 

  Панфило е влюбен в любовта и във веселието. На пръв поглед този персонаж е въведен в групата на разказвачите, за да поеме ролята на запленения от любовта щастлив шут, но ако по-внимателно се вгледаме в историите, които той разказва, т.е. при по-задълбочено изследване, ние ще открием един друг Панфило. Панфило често повтаря, че трябва да се вниква по-дълбоко в характерите и ситуациите, заложени в разказваните истории, за да вникнем в истинската им същност. В действителност този разказвач се проявява като почти пряк изразител на замислите на Бокачо. Той много често напомня, че “Декамерон” не бива да се възприема само като сборник от забавни истории. Панфило изразява най-ясно основния ангажимент на Бокачо – от новелите в сборника читателите да извлекат някои полезни за тях съвети.

   В началото на “Декамерон” Панфило разказва историята на мошеника и измамника Чепарело (I.1), който чрез изкусно измислена изповед от предсмъртния си одър си осигурява почит достойна за светец след кончината му. От тази новела ние разбираме, че, ако ние приемаме Чепарело лековерно, така както го приема градското простолюдие, ние никога няма а успеем да вникнем в дълбокия смисъл на протичащите около нас събития и да ги оценим правилно. Така, с уводната новела на “Декамерон” ни се внушава, че трябва да се вглеждаме по-дълбоко в разказваните по-сетне истории...

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583233
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930