Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 13:16 - ДЕКАМЕРОН - анализ на доц. Гено Генов /първа част/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 36 Коментари: 0 Гласове:
0



 

       При създаването на “Декамерон” Бокачо най-вероятно се е вдъхновил от един по-ранен сборник, за който Буркхарт пише: “Предмет на съдържанието на “Сто стари новели”, възникнали вероятно още към края на ХІІІ век, все още не е остроумието, тази рожба на контраста, не още и бурлеската; тяхната цел е да предадат чрез прост, красив израз някои мъдри слова и съдържателни истории и легенди. Ако все пак нещо доказва дълбоката възраст на сборника, то е именно липсата на присмех. Защото още в началото на ХІV век се появява Данте, който, що се отнася до израза на презрение, оставя след себе си всички поети в света…”/9, с.141/.

      Според професор Шишманов сборникът “Декамерон” разделя кариерата на Бокачо на две части: “ В първия период Бокачо живее като студент и литератор; във втория той живее предимно като учен, дипломат и професор. В тоя период Бокачо, по примера на Петрарка, се отвърна от родния си език и почна да пише преимуществено на латински. В първия период Бокачо е под непосредственото влияние на Фиамета; във втория той е под това на Петрарка.”/38, с. 203-204/.

      Руският историк Бицили упоменава писмото на Джовани Бокачо до приятеля му Магинардо Кавалканти, в което той моли адресата “да не дава “Декамерон” на своите дами”, тъй като това била “книга, подбуждаща лошите склонности и при това можеща да внуши неблагоприятна представа за своя автор”. В писмото е написано дословно: “Когато я четат, те ще си ме представят като сводник, кръвосмесителен старец, долен човек, сквернословец, хулител, обичащ да дрънка за чуждите грехове” /3, с. 52/ 

      След уточняването на периода на създаването на сборника най-авторитетният биограф на Бокачо отчита, че, ако авторът на “Декамерон” притежаваше творческата нагласа на поета Данте, който описва “драмата на човешкото предопределение в отвъдния свят, чумата щеше да му послужи като отлична тема за морална проповед, изпълнена с градивни мисли”: “Но Бокачо не е типичен средновековен мислител, той вече е предвестник на хуманизма и затова представя бедствието не като повод за размишления за задгробния живот, а като покана да не пропуснем радостите на тукашния.” /23, с. 120/.

      Като своеобразен увод към Първия ден в сборника “Декамерон” се описва опустошителната чумна епидемия, която поразява западните страни в средата на ХІV век. Този подробен увод дава основание на Чезаре Марки да разположи създаването на шедьовъра на Бокачо в периода “между 1348 и 1353 година”. Всъщност в сборника с новели “Бокачо не се интересува дали чумата идела от господа или поради лошо съвпадение на звездите”: “Той не е моралистът, който наказва, а художникът, който представя с грижлива безпристрастност свещения егоизъм на човека, желанието му за живот, неудържимото избухване на любовта – космическа сила, която се присмива на всичко, включително епидемиите, а в нашия случай – като че ли това иска да ни внуши влюбчивият Джовани – единствения лек, в състояние да гарантира продължението на вида след подобно бедствие.” /23, с 122/.

    Сборникът с новели “Декамерон”, завършен през 1353 година, е съчинен на италиански език по поръчка на кралицата на Неапол Жана. Вдъхновението за написването му идва от устната фолклорна традиция  и от френските къси занимателни разкази известни като  ф а б л и о. Сборникът се състои от десет серии по десет новели и разкази, които си разказват седем благочестиви млади дами и трима остроумни кавалери, оттеглили се в една крайградска вила, близо до Флоренция, където през  1348 година се развихря страховита чумна епидемия. В него се използва похвата “разказ в разказа”, така че свободните разсъждения на автора и разказвачите по повод на представените събития и случки напомнят за свързващите интермедии, с които е изпъстрен популярния сборник “Приказки от хиляда и една нощ”.

       Действително дните, през които се разказват смешни и забавни истории в сборника “Декамерон”, са десет, но веселата младежка компания престоява във вилата край Флоренция две седмици, от сряда до сряда. Разказването на новели се прекъсва в петък и събота, когато десетимата младежи изпълняват съвестно верските си задължения като благонравни християни към Светата католическа църква. През целия период на уединение от света сговорчивата младежка компания си позволява само няколко отклонения от възприетия от нея дневен режим: веднъж, сутринта на петия ден, дамите и кавалерите им сменят мястото на престоя си; по-късно те решават да предприемат няколко разходки извън вилата; след това те си организират пикник в прелестната “Долина на жените”. Обикновено разговорите между тях се повеждат непринудено, често остават недовършени, тъй като се подхващат в края на всеки ден от доброволното им уединение и приключват винаги с кратка песен /"canzonetta"/, която се изпява от отделните разказвачи.

    Само на няколко места в сборника “Декамерон” Бокачо, който заема неизменно позицията на безпристрастен и освободен от предразсъдъци повествовател, заговорва от свое име: във Въведението, в началото на ІV ден и в Заключението на автора. В началото на ІV ден той опровергава с блестящи остроумни доводи критическите нападки и клеветите на някои злонамерени читатели, които заявяват, че са възмутени от скандалните волности допуснати от разказвачите в първите трийсет новели. Бокачо отстоява начинанието си като изповядва, че е създал творбата си изцяло подвластен на поетическото си вдъхновение и се обявява в защита на сборника си чрез хитроумна инвенция - присмехулната “приказка за глупаците” (favola delle papere). След това в “Заключението на автора” създателят на “Декамерон” възприема преднамерено полусериозния и полушеговит тон, за да продължи полемиката като ревностно брани благочестивите си помисли при съчиняването на новелите.

    Според професор Шишманов в утвърдилите се като поучителен жанр в края на Средновековието новели “се изисквало преди всичко да се представи нещо извънредно, забележително, ново” и “затова още в Прованс те се наричали  novas /нови неща, новини, известия/”. Оттам във италианската и във френската литература се появява термина новела. Нашият известен професор допуска, че “Бокачо като новелист се е ползвал косвено и от ориенталските образци”. Според него Бокачо “е заел рамката на своите новели от Изток, който пръв създаде тъй наречените рамкови разкази, каквито са “Панчататра” и “Хиляда и една нощ” и много други ориенталски сборници с басни и приказки”. “Вторият източник на Бокачовите новели, един важен извор на “Декамерон”, от който авторът също щедро е черпил...са знаменитите френски средновековни фаблио (fabliaux)...”/38, с. 220-  221/.

     В европейската литературна история се е наложило мнението, че сборникът  “Декамерон” представлява всъщност една нравоучителна енциклопедия от разкази, в която са включени разнообразни наративни форми – новели, притчи, басни, истории. Източниците, от които са заимствани тези разкази са най-различни. Те са съвестно изброени и обстойно анализирани в престижното издание на Виторе Бранка. Бокачо е черпил често сюжети от сборниците с exempla /поучителни разкази/ използвани от проповедниците, като например  ”Задълженията на духовниците” /Disciplina clericalis, 1100-1125/ от Пиер Алфонс /ХІІ век/, или от сборниците с исторически анекдоти, като например ”Огледалото на историята” /Speculum historiale/ на монаха доминиканец Венсан от Бове /ок.1190 – 1264 г./, наставник на синовете на френския крал Сен-Луи.

      В сборници с поучителни разкази се били често включвани легенди с много древен произход и предания от Изтока. Би трябвало да прибавим и “Златната легенда” /Lйgende dorйe/ на италианския житиеписец Жак дьо Воражин /ок.1228 - 1298/, комедиите на Плавт и Теренций, някои биографии-легенди /vidas/ на трубадури, френски фаблиа и т.н. Изчерпателният списък би бил дълъг.

   Тук трябва непременно да се отбележи, че случаите на пряко заимстване в “Декамерон” са твърде редки. Бокачо, например, е ползвал някои случки от разказите на Апулей, събрани в сборника му “Метаморфозите”, по-точно при създаването на десетата новела /V ден/ и втората новела /VІІ ден/. Установено е, че авторът на “Декамерон” често използва някой познат в античната или ранно-християнска литература мотив или ситуация, въвежда ги в някоя от новелите си, но ги обработва по свой начин. Много новели в неговия сборник са произлезли от “наблюдавани случки”, заети са от хрониките на град Флоренция и отразяват специфичния “флорентински дух” благодарение на съпричастието на разказвачите към бита и нравите на родния им град.

     Сборникът “Декамерон” започва с Встъпление от автора, в което той държи да защити разказа като най-удобната форма за пресъздаване на сантименталните въжделения и любовните авантюри на неговите съвременници. Бокачо изповядва, че е решил да напише новелите за да смекчи страданията на нещастно влюбените и най-вече жените от любовните им терзания. Той обявява на читателя, че “възнамерява да помогне на влюбените дами и да ги поразвлече /защото на другите им стигат иглата, вретеното и хурката/, като им предложи сто новели, или басни, притчи или приказки – наричайте ги както искате, - разказани в продължение на десет дни от една почтена дружина от седем дами и трима млади мъже...”

     Като отчита недостатъчното вглеждане на критиците във встъплението, с което започва “Декамерон” в студията си “Встъплението към “Декамерон”: Бокачо между Овидий и Данте” (57, стр. 423-438)  Робърт Оландер констатира, че то играе съществена роля в разчитането на структурата и посланията заложени в сборника новели. Като се заема да проследи присъствието на Овидий и Данте във Встъплението на “Декамерон” Оландер установява, че ключовият предхождащ текст за разчитането му е всъщност поемата на Овидий “Лекарствата срещу любовта” (Remedia Amoris).

      Встъплението, често погрешно разглеждано като антиеротичен текст, е всъщност иронична палинодия /песен-отказ от предишни твърдения/ на предходната творба на Овидий “Изкуството на любовта”, заради която римският поет е обявен за опасно волнодумен автор. Според Оландер Бокачо отначало възприема идеята за любовен трактат като антиеротична на пръв поглед, но по-късно осъзнава, че в дълбочина подобен трактат може да бъде полезен наръчник за влюбените – хрумване, което всъщност го ръководи в разработката на цялостния проект “Декамерон”.

      Оландер се заема да изследва присъствието на Данте в “Декамерон” след като се вглежда по-внимателно в предложеното от Бокачо друго заглавие на сборника – “Принц Галеото”. Това алтернативно заглавие отвежда към страданието на несправедливо обречената на мъки Франческа да Римини /“Адът”, песен V/. Наистина в песен V на “Адът” се упоменава името на Галеото – рицарят, който помага на красавицата Джиневра и на храбрия, но срамежлив свой събрат Ланселот да се запознаят и да споделят любовта си. Упоменаването на името на Галеото в заглавието на “Декамерон”, според Оландер, би трябвало да се разчита по два начина:

1/ като заявка от автора, че той се заема да пише книга, в която се проповядва “нов морал”, който трябва да се възприема като спасение от средновековния мрак, в който Данте е разположил невинната Франческа;

2/ като предупреждение срещу онези, които се осмелят да вменяват на автора насърчаващи похотта намерения. Оландер поддържа гледище отчитащо и двата възможни прочита на подзаглавието на “Декамерон”, но по-важното е, че оттук тръгва допускането му, че сборникът на Бокачо би могъл да се разчита като възможно продължение на “Божествената комедия”, в което се прави опит да се реши един поставен още от Данте морален проблем - виновността на влюбените подвластни на адюлтерна /прелюбодейна/ връзка.

 

     Във пространното въведение към Първия ден в “Декамерон” Джовани Бокачо разказва за страшната чумна епидемия, която връхлита във Флоренция и я обезлюдява през 1348 година. Той е потресен от ужасяващи симптоми съпътстващи еволюцията на страшната болест: “В началото на болестта и у мъжете, и у жените по слабините и под мишниците излизаха някакви отоци: едни наедряваха колкото ябълка, други – колкото яйце, някои ставаха и по-големи, други – по-малки§ простолюдието ги наричаше “бубони...По-късно признакът на болестта се превръщаше в черни или синкави петна, които излизаха по ръцете и по бедрата, по цялото тяло...И както отначало, че и по-сетне отокът бе сигурен белег за неизбежна смърт, за същото се смятаха и петната, щом се появяваха у някого.”

    След това Бокачо обръща особено внимание на нравствените последствия от неизлечимата болест, която поражда смущения в умовете на хората, предизвиква нелогични, хаотични реакции и обуславя странни, различни от нормално възприетите,  типове поведение у хората: “У людете, които оставаха живи, се породиха такива страхове и измислици, че почти всички постъпваха по един и същ жесток начин: почваха да странят от болните, да избягват да се докосват до тях и вещите им, защото вярваха, че така ще се опазят живи и здрави. Някои смятаха, че умереният живот и въздържанието от всякакви крайности ще им помогне да се спасят от тази напаст; и като се събираха на дружини`, се уединяваха и затваряха в къщите, където нямаше болни и където смятаха, че ще им бъде най-добре. Хранеха се най-умерено с най-отбрани ястия, пиеха най-хубави вина, гледаха да не прекаляват в нищо, не позволяваха на никакви други хора да разговарят с тях, защото не искаха и да чуят никакви приказки за смърт и болести; и така прекарваха времето си сред музика и удоволствия, каквито сами можеха да си създадат.”

     Този първи тип поведение по време на епидемията избира приятната компания от млади хора /седем дами и трима кавалери/, чиито забавления Бокачо решава да опише в следващите новели. Младежите в нея решават да напуснат града си и да се изолират от ужасите съпътстващи смъртоносната болест в една крайградска вила, недалеч от Флоренция. Уединили се в нея младите хора си изработват своите ежедневни ритуали: решават да си избират за всеки ден от престоя им по една “кралица” или “крал”, който да зададе с представената от него история “темата за деня”, с която би трябвало да се съобразяват останалите разказвачи. След като разказвачите са десет и ще “царуват” по един ден, в който ще се представят десет разказа, сборникът би трябвало да побере сто новели /делнични разказа/.

      За “кралица на деня” през първия ден, описан в “Декамерон” е избрана

Пампинеа. Под нейното “управление” разказвачите са подбудени да разсъждават  върху това, което “най-много се харесва на всеки един”. В сатиричен план са представени духовници, служещи в различните степени на Църковната йерархия. Разказвачите демонстрират през този ден развит усет за пикантните подмятания и за оригиналните остроумия.

        Сред разказаните авантюри се откроява наглата измама на сер Чапелето/ новела І/ - “нотариус, който смятал за най-голям позор да кажат, че някой от написаните от него актове не е фалшив”. На Чапелето “нищо не му струвало да положи лъжлива клетва”, за него “било и удоволствие, и усърдно занимание да сее раздори и вражди, да предизвиква скандали между роднини и приятели, изобщо между людете”. Този известен измамник “не ходел никога на църква, кощунствал с най неприлични думи срещу нейните тайнства, като че нищо не представляват”. Накратко: “по-лош човек от него може би не се е раждал на този свят”.

    По волята на месер Мушато, френски търговец, закоравелият престъпник се озовава в Бургундия, където се разболял. Скоро се оказва, че смъртта му е смъртоносна. Тогава Чапелето решава: “През целия си живот толкова съм хулил бога, че ако и сега, преди смъртта си, го охуля още веднъж, голяма работа! Грях повече, грях по-малко, все едно!” Безсъвестният измамник поискал да му извикат за изповедник някой “благочестив и свят монах, ама най-праведния”. Той успокоява домакините си, двама братя от Флоренция, които се страхуват, че от срещата на Чапелето със светия човек ще произлезе скандал заради безбожието на нотариуса-измамник.

    Братята довеждат край смъртния одър на Чапелето “един стар, благочестив и мъдър монах”, който “знаел на пръсти Светото писание и бил много почтен човек”. Издъхващият за сетен път проявява наглото си лицемерие пред монахаа-изповедник: “Не ме щадете, че съм болен: предпочитам да причиня болка на плътта си, вместо да я пожаля и да тласна към гибел душата си, която моят Спасител е изкупил с драгоценната си кръв.” С изцяло неискрена изповед Чапелето успява да измами до такава степен светия отец, че след като безскрупулният нотариус издъхнал, монахът “се възкачил на амвона и занареждал цяла проповед за какви ли не чудеса, за живота и постите на сер Чапелето, за неговата девственост, невинност и святост”.

    В края на тази новела се твърди, че  “мълвата за святостта на сер Чапелето и за оказаната му почит растяла от ден на ден, докато най-накрая почти нямало човек, който, щом изпадне в неволя, да не се обърне към него вместо към друг светия”. “Нарекли го и все още го наричат Сан Чапелето и казват, че заради него Бог извършил такива и продължавал да оказва милост на всички, които се обръщат с благоволение към Него.” В края на своя разказ Панфило без да се смущава от пръсналия се слух, че “Господ се смилил и приел Чапелето в царството небесно”, отсъжда категорично, от полза за праведните слушатели и читатели, че за Чапелето “по би подхождало да бъде осъден на вечни мъки в лапите на дявола, отколкото да иде в рая”.

       През същия ден “благонравната Неифила” разказва историята за много богатия евреин Авраам/ новела ІІ/, “също търговец и много честен и прям човек”. Неговият близък приятел Джаното ди Чивини настойчиво го увещавал да приеме католическата вяра. Авраам скланя да стане християнин, но преди това настоял да иде в Рим, “та да види оногова, за когото казват, че бил наместник на Бог на земята”. Джаното много се натъжил: “Рече ли да отиде в римския двор, щом види порочния и нечестив живот на божиите служители, той не само няма да пожелае от евреин да стане християнин, ама и да беше се покръстил, сигурно щеше да се възвърне пак към юдейската вяра.”

   Озовал се в Рим Авраам наистина установил, че “всички Божи служители – от най-големия до най-малкия – грешат по най-безчестен начин, отдавайки се на сладострастие без угризения и срам, и то не само в естествения му вид, а и в содомия, поради което куртизанките и младите момчета имали голямо влияние и били не малка сила за ходатайства”. Евреинът се уверява, че в Папския двор “всички са и скъперници, и сребролюбци; продавали и купували човешка кръв, дори и християнска, същото вършели и с Божите работи, били те тайнства, дарове или църковни длъжности”.

   Хитроумният евреин все пак решава да приеме християнството с удобни а него, но съкрушителни за новата му вяра доводи: “Доколкото можах да разбера, струва ми се, че вашият Пастир, а заедно с него и всички останали най-старателно, най-ревностно всячески гледат да превърнат на пух и прах и да заличат от този свят християнската религия, вместо да бъдат нейна основа и опора, каквито би трябвало да са. И понеже виждам, че онова, към което те се стремят, не става, а, напротив, вашата религия се разпространява все повече и печели все повече блясък и слава, става ми ясно, че тя е по-свята и права, отколкото която и да е друга религия, и затова нейна опора и основа е Свети дух.”

  В тази новела се оправдава блестящо предварително изложената теза на разказвачката Неифила: “Божието милосърдие, понасяйки търпеливо недостатъците на ония, които, вместо да засвидетелствуват с думи и дела, че наистина го заслужават, вършат обратното, ни доказва своята непогрешима искреност, за да можем ние с още по-голяма твърдост да следваме онова, в което вярваме.”

       В първия ден на “Декамерон” е преразказана известната приказка за султана на Вавилония Саладин и трите пръстена, които се явяват символ на трите вероизповедания – християнското, юдейското и сарацинското. На султана потрябвали много пари и той се сетил за богатия евреин Мелхиседек, който “давал пари под лихва в Александрия. Саладин решил де избегне прякото насилие и “да го прикрие с известно благоразумие”. Той поискал да чуе от Мелхиседек “коя от трите вери смята за най-истинска: юдейската, сарацинската или християнската”.

    Съобразителният евреин се измъква от трудната ситуация с мъдрата притча за любящия баща, който не знаел как да подели наследството си между тримата еднакво обични сина. Той “извикал тайно един изкусен майстор и му поръчал да изработи още два подобни пръстена§ те толкова приличали на първия, че самият той, който ги заръчал, трудно успял да различи истинския”. Така той спокойно обещал наследството да се падне на онзи син, който носи истинския пръстен, т. е. наследството си остава за истинските наследници - тримата синове. Изводът от разказа е направен от мъдрия Мелхиседек: “Сега, господаря мой, ще ви кажа същото и за трите закона, дадени от Бог-отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава остава открит, също както при пръстените.” 

    В своя труд “Естетика” Хегел твърди в теоретичен план, че “параболата /притчата/ има това общо сродство, че възприема събития от кръга на обикновения живот, в който обаче влага по-висше и по-общо значение с цел да направи това значение разбираемо и нагледно чрез дадена случка, която разгледана, сама за себе си, е всекидневна”. Според немския философ “широта на съдържанието”, присъща на евангелските параболи, е “свойствена и за известната история на Бокачо, която използва Лесинг в драмата си “Натан мъдрецът”, където въвежда параболата за трите пръстена”: “У Бокачо разказът, взет самостоятелно, е съвсем обикновен, но се тълкува, като се разпростира над най-широко съдържание, над разликата и автентичността на трите религии – еврейска, мохамеданска и християнска.” /51, І т. с. 532 - 533/.

 

        През втория ден “под властта” на Филумена на останалите се предлага да размишляват върху участта на този, който “преследван от враждебната съдба, изгубил всякаква надежда, успява да изведе всичко до щастлив край”. Мястото на действие в тези романтични разкази се премества от Италия на Изток, а после се “връща” в Европа. Някои от разказите се запомнят, тъй като навлизат по-дълбоко в житейската философия на тогавашния човек.

        Тук е разказана историята на шута от Кралския двор Мартелино /новела І/, който, за да се надсмее над суеверието на жителите на Тревизо, се преструва, че е парализиран и след това дава вид, че е излекуван от мощите на Свети Ариго. Но тази му подигравка с благочестието на вярващите му донася  поредица от беди: измамата му бива разкрита, бият го и го затварят, има опасност да увисне на въжето, ала в края на краищата се спасява.

    В третата новела, разказана през този ден, се проследяват нещастията на трима млади флорентинци – Ламберто, Тедалдо и Аголанте, които обедняват, тъй като безсмислено пропиляват имота си. Изпаднал в отчаяние, техният племенник Алесандро се завръща покрусен от Англия в Италия, но по пътя се запознава с един абат, който се оказва предрешената дъщеря на английския крал.

Бягащата от натрапен й брак кралска дъщеря се омъжва за Алесандро и така той успява да  възвърне загубите на чичовците си и чрез брачния съюз, направил го отведнъж богат, възстановява доброто им положение във флорентинското общество. 

       Храбрият мъж от Амалфи Ландолфо Руфоло /новела ІV/ затъва в бедност, става пират и забогатява. След това загубва цялото си имане, но при завръщането си в родината претърпява корабокрушение и се спасява на сандък, пълен със скъпоценности. Неуниващият авантюрист се прибира у дома си забогатял.

       Няма съмнение, че най-интересната новела, разказана през този ден, е петата /V/, в която се проследяват невероятните премеждия на Андреучо от Перуджа. Този млад и простодушен търговец се озова в Неапол, където отива за да си купи коне. Случва се така, че за една нощ той преживява три разтърсили го дълбоко премеждия,  но въпреки всичко успява да се спаси и да се завърне жив и здрав у дома си с един рубин.

       С много фантазия е изтъкана интригата в новелата за мадона Беритола /VІ/. След като загубва двамата си синове тя бива намерена на един остров с две сърнета. Мадона Беритола отива в Луниджана, където единият й син постъпва на служба у владетеля на областта, но се залюбва с дъщеря му и бива хвърлен в затвора. Сицилия въстава против крал Карло /Шарл І от Анжу, бел. Г.Г./ Майката разпознава сина си, който се оженва за дъщерята на своя господар. Междувременно намират брат му и двамата си възвръщат предишното високо положение.

        Султанът на Вавилония изпраща една от дъщерите си за дъщеря на владетеля на Гарбо/ новелаVІІ/. Поради различни причини за четири години тя странства по различни места, озовава се подвластна последователно на деветима мъже, но в края се завръща девствена при баща си. Той я изпраща, съгласно първоначалните му намерения, да стане жена на владетеля на Гарбо.

 

       При “управлението” на Неифила през третия ден компанията е призована да прояви интерес към този, който “пожелал страстно нещо го постига с изобретателност, а, ако го изгуби, се преборва със съдбата, за да си го възвърне”. Зададената тема предразполага словоохотливата компания към избора на скандални, не особено благоприлични, истории, в които преобладават пикантните приключения, похотливите стимули и волнодумните дързости. Бокачо успява чрез превъзходното си повествователно изкуство да смекчи нецензурните екцесии в поведението и словото на въведените от “разказвачите” му герои.

       Сред най-известните и най-скандалните новели тук е историята за хитроумния млад градинар Мазето де Лампорекио /новела І/. Той се явява пред здраво укрепените порти на един женски метох, престорва се на глухоням и прави красноречиви знаци с ръце, че търси храна и подслон. Монахините го приемат да им помага в изискващите сила битови дела, но след като се успокояват, че якият младеж не би могъл “да ги предаде”, се надпреварват да спят с него.

        Не по-малко изобретателен в отстояването на прелюбодейната си връзка е един коняр на крал Агилулф /новела ІІ/. След като спечелва благоволението на своята господарка, Кралицата, хитрият слуга е приеман често през нощта от възлюбената си в спалнята й. Но кралят узнава случайно за “среднощните подвизи” на слугата си, проследява го, остригва кичур от  косата на прелюбодееца, докато той се преструва, че спи. Кралят е уверен, че на сутринта ще разпознае тайния посетител на брачното му ложе. Пъргавият коняр успява да остриже другите слуги, които наистина спят през нощта, и така на сутринта се спасява от зла участ.

   Изобретателният ухажьор Дзима подарява жребеца си на скъперника Франческо Верджелези /новела V/, а в замяна, с негово позволение, той си осигурява възможността да поразговаря с жена му. Тъй като жената на месер Франческо мълчи, Дзима решава сам да си отговаря от нейно име и всичко се нарежда според неговия хитроумен замисъл.

        В новела VІІІ, разказана през същия ден, пък се осмива глупостта и наивността на бедния Ферондо. Той изпива някакъв прах, близките му помислят, че е умрял и го погребват. Но един похотлив абат, който тайно се забавлява с жена му, го измъква от гроба и го вкарва в затвора като го убеждава, че е попаднал в чистилището. Подведен, че вече е “възкръснал”, т.е освободен, Ферондо почва да се грижи като баща за момчето, което жена му е придобила от отчето.

    Благонравната Джилета от Нарбона успява да излекува френския крал от една фистула /новела ІХ/ и като отплата за това й благодеяние пожелава да я омъжат за Белтрамо дьо Русийон. След като се оженва за нея против волята си младежът, обзет от негодувание, заминава за Флоренция, за да се позабавлява. Там усърдно ухажва една девойка, ала вместо с нея преспива с Джилета, която ражда от него две момчета. Едва след това Белтрамо се влюбва истински в девойката и я признава за своя съпруга.

    През този ден се разказва една от “най-скандалните”, за тогавашните читатели, новели в “Декамерон” /Х/, в която обзетият от неудържимо плътско щение монах Рустико убеждава наивната Алибек, отдала се на пречистващо отшелничество, че трябва по-често “да вкарва дявола в пъкъла”, т.е да удовлетворява пламенното му желание. По-късно, когато се прибира у дома си, тя се омъжва за Неербал.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583283
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930