LA COMEDIA DIVINA
В своето фундаментално изследване “Култура и изкуство на Ренесанса в Италия” Якоб Буркхарт подчертава огромния принос на Данте, който пръв въвежда хуманистичните идеи в творчеството си: “Преди всички други е Д а н т е! Ако би могла една поредица гении от неговия ръст да поведе по-нататък италианската култура, то дори и при най-силно насищане с антични елементи тя непрестанно би правила крайно самобитно национално впечатление. Обаче нито Италия, нито целият западен свят не създадоха втори Данте и така той е и остава този, който пръв, и то подчертано, изтласкал древността на преден план в културния живот. Наистина в “Divina commedia” той не разглежда античния и християнския свят като равноправни, но непрестанно прави паралели между тях; както ранното средновековие съпоставя типове с антитипове от разказите и образите на Стария и Новия завет, така и той съчетава поначало един христиански с един езически пример за един и същ факт…”/9, с.173/.
Още в края на своя изповедно-лирически сборник “Нов живот” със съзнанието, че е “казал за една жена това, което никой мъж не е казвал никога за никоя жена” Данте дава израз на намерението си да напише една “свещена поема” преди Бог да призове душата му на поет в отвъдния свят, където ще може на воля да съзерцава славата на Беатриче, “избраницата на Небето”. Предполага се, че Данте е започнал да пише поемата “Божествена комедия” през 1307 година обзет от религиозно и морално назидателно вдъхновение след като прекъсва да работи върху нравствено философския си трактат “Пир”. Сред дантеведте се налага мнението, че поемата “Божествената комедия” е създадена през периода 1308 - 1321 година.
Заглавието на поемата - ”К о м е д и я”, указва, според тогавашните представи, че действието в творбата ще започне от трудно разрешима, пораждаща у читателя смут и объркване ситуация, за да бъде изведено от автора до разведряващ, внасящ успокоение, щастлив край. Епитетът “божествена” е прибавен върху първата корица на венецианското издание на поемата /1555/ осъществено от печатаря Джолито.
Данте пресъздава видението си, което му се явило по време на Страстната седмица през 1300 година. Слязлата от трона на славата Беатриче се представя, цялата излъчваща ослепителна светлина, но с лице обляно в сълзи, се възправя пред Вергилий и го умолява да се притече на помощ на Данте. Вергилий откликва на настоятелната молба на Беатриче, а италианският поет все още в плен на любовта си към безукорно благочестивата красавица приема да стане смирен ученик на древно римския поет. Данте приема да напусне материалния свят и да се впусне в изследване на Битието. Двамата поети, Данте и Вергилий, се озовават в отвъдния свят, където ръководени от Бог, възкресил в тях стремежа към красота, се упътват през Ада и Чистилището към небесния Рай - царството на безукорно благочестивите и праведни души.
Дантевата “Божествена комедия” представлява гениална художествена вариация върху един ревностно култивиран през Средните векове повествователент жанр – видението. Проф. Иван Шишманов изрежда като “особено знаменити” следните четири големи видения създадени през ХІІ век:
1/ Пътешествието на Свети Брандан с неговите калугери, за да намери обетования остров на блажените; 2/ Чистилището на Свети Патриций; 3/ Видението на Тундала; 4/ Видението на калугера Алберик.”/ 38, с. 101/.
Поемата “Комедия” е разгърната в три к а н т и к и /части/: “А д”, “Ч и с т и л и щ е” и “Р а й”. Изградена е от 100 песни, тъй като това число, получено от умножаването на 10 по 10, е символ на съвършенството. Всяка от песните съдържа между 130 и 140 стиха, организирани в т е р ц и н и /terza rima/ - строфи от три стиха заимствани от провансалската сирвента. Всеки среден стих от предходната терцина се римува с първия и третия стих на следващата терцина.
Според френския литературен историк Анри Овет “великото нововъведение на Данте” в поемата “Божествената комидия” е “въвеждането на строг, почти геометричен, порядък в безформената материя, подчиняването на цялата поредица от вечни и временни изтезания, както и различните проявления на блаженството, на съвсем ясни морални идеи, за да се придаде на света на мъртвите определено идеално значение благодарение на непрекъснатата употреба на алегорията.”/41, с.95/
Темата на поемата е инициационно пътешествие / т.е. пътешествие за проникване в тайните на отвъдния свят/ на Поета през трите дяла в царството на мъртвите, блогодарение на което той придобива правото да съзерцава отблизо, от Емпиреята /Десетото небе/, всемогъщия Бог. Съдбовното странстване на Данте през трите дяла на отвъдния свят следва една вертикална низходяща траектория: Данте слиза от северното полукълбо към центъра на света, оттам навлиза в южното полукълбо чак до върха на Чистилището, за да се втурне към бездънните дълбини на небесата и накрая да стигне до Емпиреята.
Всъщност това физическо пропадане надолу се превръща за Данте в непрестанно духовно извисяване: непрекъснато обогатяващ се чрез изпитанията с жизненост неговият интелект в процеса на духовното си усъвършенстване се издига до степен, в която той постига пълно себепознание благодарение на пълната светлина и прозрачност, отредени му от Бог. Интелектът на автора на “Комедията” може да се оприличи на дърво, което пуска все по-дълбоко корени надолу в земята като едновременно устремява постоянно разцъфващите си клони все по-високо в небето към лъчезарната свобода, с която го възнаграждава Божията премъдрост.
Според първия авторитетен анализатор на “Божествената комедия”, италианският литературен историк и критик Франческо де Санктис, в двете кантики “Ад” и “Чистилище” оценките на Данте са насочени към изясняването на заложените в човешката природа загадки, в която се съчетават щенията на плътта и поривите на интелекта. Поетът се опитва да разгадае причините, които превръщат земното човешко съществуване в нескончаема драма. В “Рай”, макар че се отчитат естествените, бързо преходни въжделения в живота на човека, се обръща изключително вниманието на одухотворяващото човека стремление да се приобщи към вечните истини, върху които се гради Божията премъдрост.
Опитът, който Данте натрупва като човек в пределите, където господстваща е логиката на земния разум, напомня много за опита, който придобива героят на поемата на Вергилий Еней, когато странства из царството на мъртвите. Италианският поет и легендарният троянски герой научават много полезни за земния им живот правила по време на пребиваването им сред общността на преселилите се в отвъдния свят хора. Опитът, който натрупва авторът на “Божествената комедия” в небесните селения, управлявани от Божията милост и озарявани от Божието милосърдие, напомня много опита, който придобива Свети Павел - един от първите проповедници и защитници на Божията премъдрост. Данте възприема като ценно богатство както опита на основателя на Рим Еней, така опита на основателя на Религията Свети Павел. Той гради морала си върху фундаменталното за духовния човек на Средновековието прозрение, че земният живот на вярващия трябва да бъде подчинен на надземния морал, който се възнаграждава в сияйните владения на Божията премъдрост.
Средновековният мислител Данте е убеден, че целта на човека в поднебесния свят е постигането на едно земно нравствено съвършенство, което в най-голяма степен допринася за утвърждаването на индивида в гражданския и политическия живот. Той едновременно вярва, че земната реализация на индивида е строго и неизменно подчинена на непреходното Всеобщо благо - върховната морална цел на всеки духовен човек.
Странстването на Данте, което се проследява в “Божествената комедия”, е всъщност приказна и фантастична транспозиция на съкровеното поетично съзидание, което всеки човек осъществява тайно в себе си. Това е онази даряваща живот дейност на мисълта и любовта, които в акта на познанието и обожанието на другия се самоусъвършенстват, за да заредят интелекта на човека със силата да съзерцава свободно и спокойно Божията премъдрост. В действителност преследваната от Данте цел е опознаването на Бога – познанието, което дарява човека с най-висшето и непреходно духовно блаженство. Бог е едновременно необходима за отделния човек и трансцендентална величина. Той е този, който съществува както за нас, така и за себе си, тъй като всъщност е съвкупност отсобствената си Доброта, Истина и Красота.
В кантиката “Ад” Бог е представен като раздаващият Справедливост, докато в кантиката “Чистилище” той е опрощаващият с Милосърдието си. В надземните сфери, където властват Неговата милост и Неговото великодушие, Бог се явява в собствената си същност, като достоена за безкрайна обич и почитание нравствена величина. Придобитата в житейския опит от Данте представа за Бога е главната подбуда за разгръщане на творческата му деятелност. Вдъхновен от Бог авторът на “Божествената комедия” постига себевладение благодарение на усъвършенствания си интелект и силната си воля. Чрез това си морално постижение поетът успява по-леко да се приобщи към истинския живот на духа.
Като налага непрекъсната аскеза на интелекта и душата си поетът осъзнава постепенно дълбоката същност на моралната философия, овладява науката разчитаща подбудите на човешките действия, осмисля свободата благодарение на Вергилий, Божията премъдрост и Светото писание, чиито тайни му разкрива Матилда. Накрая, като естествено следствие от духовното му извисяване, озовал се в лоното на Божията светлина Данте прозира християнската мъдрост на светците с помощта на Беатриче и заложената в мистиката мъдрост благодарение на Свети Бернар.
Но все пак Бог не може да бъде опознат в истинската му същност, а по аналогия, чрез една сътворена форма, която вече не е Той. Възможно е само реалното и конкретното опознаване, опознаването чрез поезията на тази загадка, която от най-дълбоката бездна вдъхва живот на цялото Творение и изпълва с трепет всички неща и с дух скрития им живот.
“Божествената комедия” представлява хармоничен синтез от възгледи за живота и поезията, в който човекът Данте дава израз на обитаващите душата му въжделения на вярващ човек, нравствен наставник и творец. Той приема, че сътворената природа е неподвластна метафизичната теория, която е населена прекалено много аналогии и сходства. Като автор Данте се разполага в центъра на измисления от него свят, който отразява хармоничните съчетания и пропорциите на осезаемия, но неподчиним на сетивата ни реален свят, разглеждан от поета като творение на изкуството. Връзките по аналогия, които свързват поетичния свят на Данте със създадения от Бог свят, са изцяло духовни и се установяват на различни интелектуални нива.
Великата творба на Данте е постоянен обект на разнородни интерпретации. За едни тя представлява картина на нравите и политическия живот, които господстват през неговата епоха. За други “Комедията” е опит за помирение на Папата с Императора, на гвелфите с гибелините и постигане на единна държава. За трети тя трябва да се възприема като история на религиозната драма, чийто конфликт раздира душата на поета, а и човешката душа изобщо.
В това първо значимо творение на новата италианска литература се утвърждава мощната индивидуалност на поета Данте, който доказва широката си култура, неизчерпаемото си въображение, умението си да създава с много грация и непосредственост фантастичните сцени, да изгражда строга симетрия в структурата на поемата. Тосканският диалект, който използва Данте се оказва изумително богат, позволяващ дръзки словесни инвенции, живописен и откриващ възможности за детайлни реалистични описания.
В своята “Естетика” Хегел пише: “Например Данте в своята “Божествена комедия” е схванал този предмет /любовта/ чрез католическия възглед, когато не води през ада, чистилището и рая. Също и тук, въпреки строгото подреждане на цялото, не липсват нито фантастични представи, нито авантюристичности, доколкото това дело на блаженството и проклятието се представя не само само по себе си в неговата всеобщност, а като съществено в един почти необозрим брой единични лица в тяхната партикулярност, а освен това поетът си присвоява правото на църквата, взема в ръка ключовете на небесното царство, раздава блаженство и проклина и по такъв начин прави себе си съдия на света, който изпраща най-известните индивиди на древния и на християнския свят, поети, граждани, воини, кардинали, папи, в ада, в чистилището или в рая. /36, І т. с. 781/
В заключението на критическия му увод към “Божествената комедия” Де Санктис пише: “Всеки си съчинява един свой свят и твърди: “Това е светът на Данте.” А светът на Данте съдържа всички тези светове в себе си. Той е универсалният свят на средновековието превърнат в реалност от изкуството.”/ По Де Санктис, Увод към “Божествената комедия”, Интернет-издание/39/.
Според първия авторитетен анализатор на културата на италианския Ренесанс Якоб Буркхарт, ако се вгледаме внимателно в съдържанието на “Божествената комедия”, ще установим, че “в целия външен и духовен свят едва ли съществува обект, който поетът Данте да не поставя на разглеждане и преценката...Композицията и основния замисъл на “Божествената комедия” спадат към Средновековието и говорят на съзнанието ни само исторически; ала поемата бележи началото на всяка модерна поезия най-вече поради богатството и изключителната пластична мощ в описанието на духовното във всички негови прояви и във всяко преображение.” /9, с.130 и 254/.
В своята “Естетика” Хегел смята, че “истините и догмите на християнството са религиозно известни сами за себе си и главният интерес на поезията се състои в това, тези учения да се явяват като общи учения, истината да се знае и вярва като обща истина”. На друго място в същия труд немският философ обръща внимание на изобилието от алегорични образи в поемата на Данте: “Често се случва конкретното изобразяване да остане нещо подчинено и външно на самото съдържание, а алегорията става формата, която задоволява тази нужда най-лесно и най-подходящо. В този смисъл Данте има много алегорично в своята “Божествена комедия”. Така например у него теологията се явява слята с образа на любимата му, с образа на Беатриче. Но това олицетворение блуждае между същинската алегория и прояснението на любимата от младежките години на Данте и това съставлява красивото в него.
Той е видял Беатриче за пръв път, когато бил на девет години; тя му се сторила дъщеря не на смъртен човек, а на Бог; неговата огнена италианска натура изпаднала в страст към нея, която не угаснала никога след това; и както пробудила тя у него гения на поетическото изкуство, след като загубил с ранната й смърт най-милото, той издигнал в главното произведение на своя живот онзи чуден паметник сякаш като паметник на тази вътрешна субективна лирика на своето сърце.” /36, с. 545/.
По повод на безсмъртната поема на Данте Франческо де Санктис си задава реторичния въпрос “Какво представлява “Божествена комедия”?” и си отговаря: “Това е Средновековието, “осъщестествено” под формата на произведение на изкуството, въпреки волята на автора, въпреки волята на неговите съвременници.” Но нали “Средновековието е било чуждо на изкуството”. Тази епоха е възприемана традиционо като “антипод на изкуството”. “В религията господствала мистиката, а във философията схоластиката, т.е. истинското изкуство още не е съществувало. Имало е образ, но я нямало реалността в цялата й свобода и своеобразност.” /17, І т. с. 32/.
“Поетичната натура на Данте, по силата на традициите, прикована в строгите рамки на теологичните и схоластичните абстракции, възстава и заселва мозъка му с призраци, подбужда го да конкретизира, да материализира, да облече в реална форма даже такова свръхдуховно и недостъпно за органите на чувствата понятие като Бог. Това “буквално съдържание” /митарствата на душата в отвъдния свят, бел.Г.Г/ запленило поета, преследвало го, не му давало покой дотогава, докато не му придал завършена форма. И то престанало да бъде “буквално” - бил му вдъхнат живот. Пред нас не стои вече образ-символ, а реалност, завършена, разбираема, превъзходно “реализирана” картина на света.”/17, І т. с. 33/.
Не можем да подминем обобщението на Де Санктис, че “идеята, залегнала в основата на тази грандиозна поетическа постройка /”Божествената комедия”/, придаваща й живот и движение е идеята за спасението на душата, за друмищата, по които душата върви от злото към доброто, от заблуждението към истината, от анархията към закона, от многообразието към единството. Това е новата, християнската идея за единния Бог, дошла да замени езическото многобожие.” Според същия автор “идеята на Данте”, който като “дух витае в създадения от самия него свят”, е “постепенното разлагане на материалните форми, неумолимият преход от плътта към духа, освобождаването от материята и чувствеността чрез изкупление и страдание, сблъсък на дяволското с божественото, на ада и рая, на робството и свободата. Омир пренася боговете на земята и ги материализира. Данте пренася хората в задгробния свят и ги спиритуализира.”/17, І т. с. 41/.
За Де Санктис “Божествената комедия” представлява едно алегорично видение на отвъдния свят: “Светецът живее с дух зареян в другия свят. Неговите екстази и видения са свързани с втория живот, към който той се стреми. Данте възприема тази много популярна аскетична изходна позиция: да съзерцава и разглежда другия свят е пътят към спасението. За да избяга от гората на порока и невежеството, той навлиза устремно в отдадения на съзерцанието живот, вижда във вдъхновението си другия живот и разказва това, което вижда. При Данте другият свят е алегория и образ на земния свят. Всъщност отвъдният свят представлява историята или загадката на душата в трите й състояния, упоменати в “Алегория за душата”, човешко, тленни останки и обновление, които съответстват на трите свята: Ад, Чистилище, Рай. В чисто човешкото състояние душата е засенчена от усещанията, като се освободи и очисти от плътта тя се обновява, връща се пречистена и божествена / изпълнена с Бог/. Тази алегория е била популярна и общоприета.”
Де Санктис ни приканва да възприемаме централните персонажи на “Божествената комедия” като алегории: Данте е душата, Вергилий – разумът, Беатриче – Божията милост. “Отвъдният свят е всъщност нашият земен свят в неговия етичен и морален аспект, той е осъществената етика, т.е. нашият свят какъвто би трябвало да бъде според предписанията на философията и нравствеността, свят на справедливостта и мира, царството на Бога...
Данте е душата, не само като индивид, а и като колективно същество, като човешкото общество или човечеството. Както индивида обществото е корумпирано и дисхармонично и не може да постигне мир, ако не възстанови царството на справедливостта и законa, преминавайки от произвола на мнозинството към властта на единствен регулатор. И тук се въвежда традицията положена от Вергилий: предопределена от Бог монархия, основана от Август, потомък на Еней и по Божието право предводител на света.
Както казва Данте, небето е отечеството на душата, която слиза в нас от това най-високо обиталище. Тя носи в себе си част от природата на Бога. Излизайки от ръцете на Бога душата е «наивна», «не знае нищо», но притежава две вродени способности – разумът и желанието, «добродетелта, която съветва » и същност «предразположена към всичко, което е приятно», същност “предразположена да обича”...
Злото и грехът са заложени в материята, в чувствената наслада – отбелязва Де Санктис. Доброто е разположено в духа: върховното Благо е Бог, чист дух...Така че човекът, за да бъде щастлив, трябва да противодейства на плътта и да се приобщава към върховното Благо, към Бог. За тази цел му е даден разума като съветник: оттам се ражда свободната му преценка и нравствеността на неговите деяния.”
Според Де Санктис създателят на “Божествената комедия” като че ли казва: “Искате ли да спасите душата си? Елате след мен в другия свят. Там, от устата на мъртвите, ще усвоим нравствената философия, науката за спасението.” И наистина мъртвите говорят и изясняват науката, най-вече в рая, където креслата се превръщат в истински катедри или амвони. Но науката не е само в словата на мъртвите, а и в постройката и представянето на отвъдния свят, където тя се явява въплътена в образи, в алегорична форма. Системата следва поета озовал се сред своите фантазми и му казва: “ Внимавай да не се разхождаш само от любопитство, само за да наблюдаваш и описваш: твоята цел е въвеждането в науката за спасението на душата. Не забравяй за науката!” А поетиката му добавя: “ Не забравяй, че всичките ти измислици, макар че са красиви и чудесни, са само глупави лъжи, когато не издават духа на науката: поезията е воал, под който трябва да се прикрива доктрината.” /17, І том/.
У нас професор Иван Шишманов е първият литературен историк, който разсъждава за Данте като фигура на прехода: “А priori е вероятно, че Данте /колкото и да е човек на Средните векове/ е носител и на не малко от идеите на Възраждането, които лежаха отдавна във въздуха и чакаха само гения, да ги обедини в една стройна система...Ето защо според мене Данте с пълно право може, въпреки средновековността на своята философска теократическа наука, да се нарече предшественик, предтеча на Ренесанса.”/38, с. 94/. По-сетне Шишманов обобщава: “Данте е първият средновековен писател, който се опитва да проникне в собствената си душа и да даде точен отчет за своите чувства. Той е първият, който дава на психологическия си анализ и художествена форма.”/38, с. 96/.
В нашето съвремие професор Симеон Хаджикосев възприема “Божествената комедия” като “своеобразна енциклопедия на цялото средновековно знание”: “Наличието на многобройни изявления по въпроси на поезията /а от съвременно гледище – на естетиката, реториката и поетиката/ в “Божествена комедия” е напълно разбираемо, като имаме предвид, че гениалната творба на Данте е своебразна енциклопедия на цялото средновековно знание в духа на широко популярното през ХІІІ век “Малко съкровище” на Брунето Латини.”/35, с.165/.
Подобно схващане отстоява френския литературен историк Анри Овет: “Божествената комедия” не бива да бъде разглеждана като начална точка в развоя на италианската литература, а по-скоро като етапна творба, в която се вливат и претопяват всички поетични енергийни излъчвания появили се в духовния живот на Италия през Средновековието...Разтълкувана в плана на политиката алегорията на поемата “Божествена комедия” представя човечеството отдадено на анархията и неспособно да възстанови мира, според желания от Бог порядък, ако не повери съдбата си на двамата предопределени да осигурят щастието му водачи – императорската власт /Вергилий/ и папската власт /Беатриче/”/41, с. 92 и 103/.
Впечатляваща е убедителната обосновка, с която Буркхарт отстоява тезата, че творение като “Божествената комедия” е могло да се появи толкова рано само в Италия: “В края на ХІІІ век обаче в Италия започнало да гъмжи от истински личности; тук индивидуализмът загубил напълно обаянието си; без всякакво ограничение се оформили хилязи отделни лица. Великото произведение на Данте /”Божествената комедия”/ не би могло да бъде написано в в никоя друга страна и поради това, че цяла останала Европа била още в плен на расовата идея. За Италия възвишеният поет става най-националният вестител на своето време чрез многообразието на индивидуалното. Изобразяването на това многообразие от хора в литературата и изкуството…тук констатираме просто като психологически факт. Многоликият характероложки рисунък навлиза в историята напълно цялостен и решителен; през ХІV век фалшивата скромност и лицемерието нямат изобщо място в Италия; никой не се стеснява от това да бие в очи, да бъде и да изглежда по-друг от останалите.” /9, с.126/.
Според авторитетния италиански историк Джулиано Прокачи е “достатъчен най-обикновен ученически прочит на “Божествената комедия”, за да се разбере съвсем ясно, че умиротворяването на Апенинския полуостров, за което Данте призовава, има смисъл, само ако бъде разглеждано в контекста на неговия идеал за реставрацията на универсалната монархия на империята и че като осъжда италианските секти и фракции, той в последна сметка осъжда италианското общество като цяло и кипежа на нови сили, които го разтърсват и тласкат напред.”/28, с. 65/. Същият изследвач стига до заключението, че “чрез Данте за първи път се разкрива и утвърждава специфичната педагогическа и културна функция, която интелектуалците изпълняват в процеса на създаване на едно италианско койне...
