Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2019 13:36 - ДАНТЕ - А Д /Презентация на доц. Гено Генов/ - Втора част
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 414 Коментари: 0 Гласове:
0



 

    В третия кръг на ада, проснати по корем, лакомниците са шибани от постоянен “проклет и мрачен, студен и тежък дъжд”. Над тях издевателства демонът с трите глави, Цербер, който разчеква крайниците им и разкъсва месата им. В този кръг Данте среща някои от съгражданите си. Пред поета се явява дух, който  известява, че е умрял малко след раждането на син във фамилията Алигиери. Данте разпитва Чако за именитите им съграждани, които, според него, са били добри хора през земния си живот: Текяйо, Ариго, Фарината, Моска и Якопо Рустикучи. Чако известява на Поета, че ще ги срещне в по-долните сфери на адската фуния:

“Вина различна ги притиска

 по-долу сред народ нечестив;

 за да ги водиш, слез  в глъбта по-ниска.”

    След това грешникът от Флоренция “превива плещи” и “в локвата ничком се събори”. Очаква го общата за всички грешници в ада участ / Страшният съд /, която поетът Вергилий описва накратко:

“Няма той да се свести,

 преди тръбата ангелска да звънне

 и съдникът велик да се вести.

 Тогава всеки в гроба ще осъмне

 и пак във своя образ, в свойта плът,

 ще чуе как присъдата ще гръмне.”

    Тук Вергилий оповестява една популярна схоластична представа за процеса на морално прераждане, през който преминават прокълнатите души след Страшния съд. Според Аристотел душата и тялото са много по-съвършени, когато са обединени в хармония. Тъй като са по-съвършени те са обречени да изживяват по-пълно удоволствието и болката. Оттук идва предсказанието, че прокълнатите ще страдат много повече, когато телата им възродят за живот. Трябва да се отчете, че в схоластичната философия епитетът “съвършен” придобива твърде относителен смисъл. Още при Аристотел се него се означавала идеята за цялостност и пълнота.

     В тази песен Данте дава израз на гнева си срещу Флоренция, в която с ожесточаването на спора между гвелфи и гибелини се задълбочава моралната и политическа корупция. Тук прочулият се с лакомията си Чако предрича развоя на вътрешния разкол в общността на флорентинските гвелфи:

 “Ще стигнат този път

 до кръв те /гвелфите/ в споровете си безмерни

 и черните там белите ще сменят.

 След белите на власт ще дойдат черни…”

      Възмутен от постоянните политически раздори в родната му Флоренция съгражданинът на Данте мъдро заключава:

“Знай: гордост, алчност, завист всички живи

 горят в сърцата като три главни.”

     От историята се знае, че в началото на ХІV век Белите гвелфи се опитват да ограничат влиянието на Светия престол във Флоренция, докато Черните гвелфи ратуват за налагането на папската власт и утвърждаването на авторитета на Светия отец в града край Арно. Явно е, че Чако /както и Данте/ е яростен противник на покровителя на Черните гвелфи, папа Бонифаций VІІІ, когото той обявява за “майстор на думи лицемерни”.

       В четвъртия кръг на ада са заточени скъперниците и прахосниците, които са обречени да търкалят непрестанно огромни камъни и да се карат неспирно помежду си. Данте отривисто споделя изумлението си:

“Видях безбройна паплач нечестива

 с гърдите си да тласка в кръг скали

 от две посоки, с вой и с ярост дива.”

    Водачът му Вергилий обяснява, че това са люде, които “с неразумна страст / парите си без мярка са пилели / по време на духовната си власт”. Тук са “плешиви папи и кардинали”, които приживе са били “скъперници най-презряни”, били са “в живота си безсвестен с кал покрити, / за всяка свяст са тъмни те от смрад”.

     Учителят-езичник поучава Поета-християнин да не се поддава на измамите на Съдбата, която с “кратковременни блага” скарва брат с брата. Той се обръща назидателно към грешниците изстрадващи извънмерното си користолюбие:

 “Накуп да беше струпано сега

 тук всичкото ви злато на земята,

 не би спасило никого в кръга”.

       От тази песен /VІІ/ става ясно колко малко значение отдава Данте на благочестието и милосърдието на папите и кардиналите. Още в зората на Ренесанса висшите духовници в Италия започват да изявяват претенциите си да играят ръководна роля в управлението на светските институции. Наистина много от тях се прочуват като талантливи военачалници и военни стратези. Те биват избирани на високи постове във войската и в държавата не заради ревностно благочестие, а заради тесните им връзки с влиятелните благороднически фамилии в съответния град или област. Макар че на теория църковните прелати управлявали по благоволението на Бог, те често се оказвали изцяло подвластни на низките си човешки слабости и страсти. Повечето от тях били заразени от користолюбието, алчността и скъперничеството, тъй като отраствали в лоното на една презаможна Църква, която натрупала огромни богатства от данъци, търговия, войни, разпродажбата на длъжности и индулгенции /опрощения на грехове/.

      В началото на осма песен Данте и Вергилий се озовават в ладията на “чевръстия гребец” Флегий, който “запламтява от гняв”, че трябва да превози през Стикс неподвластни му живи хора. От лепкавата кал на града да Дите /Луцифер, Г.Г./ се надига известният с извънмерната си гордост флорентинец Филипо Ардженти, привърженик на Черните гвелфи, и започва да излива злобата си срещу ненавистния му земен враг Данте. Ардженти произхожда от флорентинския род Адимари и като ревностен привърженик на Черните гвелфи е бил приживе ожесточен срещу фамилията Алигиери. Правдолюбивият италиански поет го отпраща към отредените му свише  страдания с думите: “Разплакан и печален, / дух прокълнат, ти тук си остани!” , към които Вергилий добавя своето възмущение: “При братята си псета се върни!”

     Градът на Дите е отделен с нажежен до червено кръгъл железен зид от останалите кръгове на ада. Този предизвикващ ужас адски град е разположен в осеяна с джамии долина, от която излизат високи червени пламъци, които, според Учителя, са подредени като “вечни клади”. В него обитават над хиляда демона “низвергнати от висините”. Изпълнените с гняв и ярост демони преграждат пътя на Вергилий, но Данте успява да премине по-нататък. Опиянени от презрителната си гордост падналите ангели доказват, че не са осъзнали греха си: те са неспособни да се разкаят заради бунта им срещу Бог и тук демонстрират надменността си, въпреки поражението си.

      Тук се появява се един благонамерен небесен пратеник, който премахва всички възникнали пред Данте препятствия, отваря му всички врати и прогонва всички зли духове, които се разбягват обзети от панически страх. Оказва се, че странстването на Данте из Долния ад е покровителствувано от Бог, след като на небето е решено, че придобитият там опит му е необходим и полезен за изцелението на ума и душата на поета. Небесният отец преценява, че след като Данте премине през ада на болките и страданията, поетът ще обогати опита си с придобитите в царството на злото знания и ще усвои мъдрата житейска философия да действа според внушенията идващи от правдолюбивата му човешка природа.

    В началото на песен ІХ Данте и Вергилий се озовават пред “кула с връх запламтял”, от която се появяват три “Фурии окървавени”. Фуриите са с “...външност зла,

 обвили като с пояси зелени

 с три хидри женствените си тела;

 не къдри, а усойници пустинни

 им кичеха свирепите чела.”

     В древно римската митология Фуриите са богини на проклятието и отмъщението. Вергилий ги представя накратко:

“Виж свирепите Еринии: Мегера е от лявата страна,

 в средата Тезифона, а отдясно

 Електа рони сълзи от злина.”

      Водачът на Данте поставя дланите си над неговите длани, закриващи очите му, за да го защити от вкаменяващия поглед на Горгоната носеща името Медуза. Според представите на древните елини Медуза е била най-красивата от трите сестри Горгони, но тъй като дръзнала да оспори красотата на Атина Палада богинята я наказала като придала на лицето й ужасяващо с грозотата си изражение. Тук италианският поет приканва  читателите да се задълбочат в алегоричния смисъл на “спасяването” от вкаменяващия поглед на Медуза:

“О, нека всеки с разум здрав да схване

 поуката, която тук съм дал

 под булото на стиховете странни.”

    Едно от възможните тълкувания е, че модерната /ренесансова/ поезия не би могла да оцелее без поддръжката на античната поезия. Тук е важно да се отбележи, че поетът Данте избягва да се представя като герой. Той е изключително ревностен в търсенето на истината, но непрестанно отчита, че инициационото му пътешествие из адските бездни би било невъзможно без мъдрото предводителство на Вергилий и милосърдното застъпничество на възлюбената му Беатриче пред Бога.

    В края на тази песен /ІХ/ двамата странстващи поети се озовават сред “поле нахълмено с гробове”, от които излизат пламъци – “гробовете бяха тъй нагрети, че би се разтопил челик във тях”. В тях се пържат еретиците, които, според Вергилий, “към най-различни секти се числят / и са безбройни техните редици”.

      В десета песен на поемата “Ад” се проследява скиталчеството на Данте из шестия кръг, където, сред осеяна със зеещи  гробове пустош, са обречени на вечни изтезания еретиците. Поетът недоумява защо гробовете “открехнати стоят и никого не виждам да ги пази”. Вергилий отново напомня на своя събрат за Страшния съд:

“Ще се затворят те след оня Съд,

 след който на земята

 душите ще се върнат в свойта плът.”

    Тук става дума за Съда в Йосафат, долина, разположена близо до Ерусалим, където според Светото писание ще се състои Страшния съд. Оказва се, че тези предели са заселени с онези самонадеяни хора, които през земното си съществуване са се ръководили единствено от собствената си воля, така че тя се е  превърнала се  за тях в мяра за всичко. Сред осъдените на страдания тук се откроява фигурата на благородния по дух Фарината дели Уберти, виден обществен деец на Флоренция, който през земните си дни страстно е обичал родния си град и го е отбранявал с открити гърди. Въпреки това той е оставил след себе си много натрупана омраза и е станал обект на амбициите за отмъщение на много негови съграждани.

     В действителност фамилията на Умберти е била принудена да се изсели от Флоренция през 1280 година. Може би поради това Фарината със злоба предрича на сина на Алигиери, че след 50 месеца и той ще бъде прогонен от родния си град и никога няма да се завърне в него. Предсказанието му наистина се сбъдва през 1302 година, когато Данте е прогонен завинаги от Флоренция. Като водач на гибелините във Флоренция Фарината успява, с помощта на крал Манфред Сицилийски, да победи през 1260 година гвелфите в прочутата битка при Монтаперти, която била толкова ожесточена, че река Арабия се обагрила от кръв. След като за втори път прогонва гвелфите от Флоренция той единствен се противопоставя на влиятелните гибелини, които взели безумното решение да разрушат до основи бунтовния град. Фарината се държи пред врага си Данте като удовлетворен от изпълнения патриотичен дълг политически лидер:

“Не бях единствен, нито без причина

 бих тръгнал с другите, ала уви!

 Единствен аз през тежката година

 решително се обявих против

 да сторят от Флоренция руина.”

     Между двамата флорентинци от “слепия си затвор” се надига духът на бащата на един от най-добрите приятели на Данте, Гвидо Кавалканти, и настойчиво пита: “Защо си тук без моя син рожден?” Поетът дава ясен отговор: той е взел за предводител Вергилий, а Гвидо не зачита забележителните достойнства на прочутия древноримски поет. В действителност обичта, с която Кавалканте Кавалканти, проявил се като еретик, се отнася към собствения си син Гуидо, е следствие от извънмерната му гордост. Онази човешка воля, в която няма милосърдие, не може да пусне здрави корени в земята, където се раждат добродетелите, макар че се стреми да се настани на нея. Тя е обречена на провал, тъй като неизменно се озовава в плен на низки страсти и инстинкти. Данте не води със себе си приятеля си Гвидо Кавалканти, защото той, обзет от прекалена самоувереност, се отнася пренебрежително към художествените постижения на древноримския поет Вергилий. Междувременно бащата Кавалканти е погълнат отново от бездната, недочул отговора, и така остава с впечатлението, че синът му е склопил очи за светлината на земния свят.

    Смутен от мрачните предсказания на Фарината Данте изпада в униние, което “вождът благ” се заема да поправи с вдигнат пръст:

“Почакай тук!...

Щом спреш пред греещия образ драг /Беатриче/

на тази, чийто взор прониква в дните,

за бъдещето си ще чуеш пак”.

   Това се случва много по-късно, в ХVІІ песен на “Рай”, където Беатриче приканва възлюбения си да узнае нещо повече за бъдещето си от своя прадядо Качагвида.

       Установяването на пълна хармония между разсъдъка и сетивата в човешкия живот се оказва често невъзможно. Защото неведнъж у човека, редом с рационалното начало, говори и животинското начало. Символ на вграждането на животинското начало в човешката природа е легендарното чудовище Минотавър, което се появява като верен служител на Сатаната в седмия кръг. В него са поместени тези, които са се разбунтували срещу Бог и по този начин са престанали да го зачитат като Върховен законодател и Творец на природата.

     В единадесета песен на “Ад” Вергилий разяснява на Данте структурата на царството на Злото. Той представя най-напред трите кръга,  през които ще продължи странстването им. В тях, според обясненията му:

 “злостта, която буди яростта

 на Бога, във неправда се превръща;

 с лъжа и гнет ни наскърбява тя”.

    В седми кръг изстрадват прегрешенията си “насилниците зли” над ближния /тираните и убийците/, над себе си /самоубийците и прахосниците/ и над Бог /богохулниците, содомитите и лихварите/.  С изтощителни мъчения в осми кръг са наказани всички хора, които през земния си живот са си служили с лъжи и измами: сводниците и прелъстителите, ласкателите, продавачите на симонии, гадателите, астролозите и магьосниците, недобросъвестните капитани на кораби, лицемерите, крадците, лъжливите съветници, клюкарите, фалшификаторите /на метали, монети и думи/. В девети кръг Бог е отредил най- суровите изтезания за онези, които приживе са се прочули с предателствата си: изменилите на рода и отечеството си, предалите гостите и благодетелите си.

      Данте приема, че е съвсем естествено всеки дял на ада  да е “отреден за определено прегрешение”, но не проумява

“защо мъчените от вонеща кал,

 от дъжд, от вятър, който ги подмята,

 или ругаещите се без жал,

 ако са разгневили небесата,

 са  в ъ н  от огнения град”.

     Тогава се налага Учителят да обясни по-обстойно  логиката, според която се подреждат наказанията в по-долните кръгове на адската фуния: “Справедливостта на Твореца порицава три човешки склонности: несдържаността, жестокостта и злостта.  Небето е най-малко разгневено срещу несдържаните и затова “тук /в ада/ най-малко страда несдържаността”, т.е. греховете на прелюбодейците /ІІ кръг/, чревоугодниците /ІІІ кръг/, скъперниците и прахосниците /ІV кръг/ и гневливите /V кръг/ са далеч по-леки от престъпленията на насилниците, измамниците и предателите. Затова жестокостта се наказва по-тежко в шести кръг, където са еретиците, но най-сурови са мъченията отредени на измамниците, които са поместени в седми, осми и девети кръг. Вергилий мъдро пояснява:

 “Лихварят, като ламти,

обижда на Създателя доброто...

Лихварят води друг живот, с което

той пряко естеството безчести

с изкуството заради нещо трето.”

     Когато Вергилий разяснява на Данте структурата на Ада, той често се позовава на постановките изложени от Аристотел в двата му трактата “Етика” и “Физика”. Древногръцкият философ е наистина снизходителен и се отнася много меко към онези хора, които проявяват невъздържаност. Той приема, че грешките породени от човешката слабост не са толкова опасни, колкото провиненията извършени със зла умисъл. Явно е, че концепциите на авторитетния езически мислител оказват силно въздействие върху ранно ренесансовия поет Данте, въпреки ревностната му приобщеност към нормите на християнската нравственост.

    Явно е също, че в контекста на ожесточените политически битки във Флоренция между Гвелфи и Гибелини, между Бели и Черни гвелфи, убийствата и стремежът към властта не изглеждат толкова тежки престъпления колкото измамата и лихварството. Наистина родовите вражди често завършвали с кръвопролития, но, тъй като се водели в защита на аристократичната чест, те били възприемани във феодалната епоха като героични деяния. Ревностно ангажираните с отстояването на фамилната си чест флорентински благородници явно налагат нов морал в града на Данте. Вероятно този временен морал обуславя ожесточението на поета срещу лихварите и относителното му снизхождение към отмъстителите /убийците/ заради семейна чест. Обяснима е ненавистта му към спекулантите, защото, като виден обществен деец във Флоренция, той често е ставал свидетел на злосторните последствия причинени от разрастващата се корупция.

     По стръмен склон Данте и Вергилий се спускат в седмия кръг на Ада /ХІІ песен/:

“Заслизахме по тия стръмнини

 и тежестта ми изведнъж лавина

 от каменни отломки причини.”

      Странниците се озовават пред “кървавата река” Флегетон, в която “ври всеки, който е осъден за своите насилствени дела” /Вергилий/.  Посрещнати са от “кентаври с лъкове, като че дружина ловна бяха на земята”. Страдащите тук грешници - насилниците, тираните и убийците, са потопени в кипящата кървава река Флегетон. По бреговете й препускат Кентаври, огромни пъргави зверове, които би трябвало да възприемаме като символи на онзи природен разум, с който Бог е дарил всяко земно животно. Понякога човекът може да се проникне от него и умът му да се окаже подвластен на някои стихийни животински импулси.

     Сред  дружината на кентаврите се откроява мъдрия Хирон, за който Данте припомня, че е бил възпитател на сина на Пелей и Тетида: “...сред тях Хирон в гърдите си се взира, / от малък още той Ахил възпита”. Вергилий обяснява на Хирон целта на пътешествието на поета Данте. Мъдрият кентавър им предоставя за предводител из царството на насилниците допълнителен водач, своя събрат Нес – това е кентавърът, който се опитва да отвлече Деянира, жената на Херакъл. За това си провинение той е наказан като е застрелян с отровна стрела. Заръката на Хирон към Нес е императивна: “Води ги ти и ги варди от всяка зла дружина!”

      От брега на врящата река Данте вижда “души до вежди потопени” в кървавите й талази. Нес припомня земните им провинения:

 “Те тирани са били, за кръв и злато настървени;

 изкупват тук безумствата си зли.”

   Сред “злата дружина” са тиранът на Ферес /Тесалия/ Александър, на Сиракуза /Сицилия/ Дионисий, на Падуа Адзолино и на Ферара Опицо.

     Погледът на странстващите поети се насочва отвъд Флегетон, където се простира “лес чудат / без ни следа от път под дървесата” /песен ХІІІ/:

“Не листи със зелен, а с тъмен цвят,

 не клони гладки, а чепати, криви,

не плод видях, а тръни с черен яд.”

     Сред тази обрасла със “шубраци неради” пустош пребивават Харпиите “с криле широки и с лица злоради, / с грабливи нокти и пернат корем”. Вергилий предупреждава Данте да се оглежда внимателно наоколо. “В миг от викове бях проглушен – споделя поетът, - но хора нямаше пред моя взор.” Тогава Учителят откършва една клонка, а след него същото прави и Данте. Прекършената трънка започва да се изповядва със стенещ плач:

“Знай: бяхме хора, а сега сме храсти;

 да бяхме змии в тази равнина

 би бил по-жалостив към всички нас ти.”

     В този дял на ада покълват и отрастват душите на самоубийците. Тук се озоваваме пред едно от най-поразяващите наказания налагани на грешници в ада. Тъй като са се изтръгнали с насилие от телата си, в ада самоубийците са обречени да вегетират като неплодородни растения, които служат за паша на безмилостните харпии. Една от душите, “напуснала свойта плът / изтръгвайки се силом тя самата”, обяснява какво ще стане с нея и нейните посестрими след Страшния съд:

“Телата си ще вземем, но тогава

 не ще посмеем да ги облечем,

 че хвърленото наше пак не става;

 в гората тъжна ще ги довлечем

 и всякое ще бъде окачено

 на храстите, в които днес се врем.”

     Макар че поетът Данте запраща самоубийците в Долния ад, усеща се, че той изпитва известно състрадание към тях. Явно е, например, че той съчувства на Пиер дела Виня, който по заслуги е станал министър на Фридрих ІІ, но интригите на враговете му подсторват императора да заповяда да му извадят очите и да го хвърлят в тъмница. Почтеният към своя покровител интелектуалец, прочул се като писател, избира самоубийството след като всичко /”здраве и сън”/ му е отнето.

     В същите предели /ХІІІ песен/ са обречени на мъки прахосниците, които са се предоверили на случая и на хазартните игри. Те тичат из зловещия лес, защото “като копои гладни” ги гонят освирепели кучета и когато ги настигнат  “ядни ги разръфват къс по къс” пред смаяните очи на Данте.

    В ХІV песен Данте и Вергилий продължават своето пътешествие през третия пръстен от ями, които оформят седмия кръг на Ада. Сред гората от изсъхнали храсталаци те се озовават сред безплодна, еднообразна пясъчна пустиня, където “душите голи бяха легиони / и чувах как отчаяно реват / на групи според разните закони”:

“В пустинята валеше гъст рояк

 от огнени езици връз тълпата,

 тъй както в ден безветрен пада сняг.”

        Сред тълпата се откроява “снажен мъж”, който “презрял пожара, та пред нас е невъзмутим под огнения дъжд”. Това е Кампаней, “един от седемте царе,  които бяха обсадили Тива”, който с “надменния си нрав” се е “осмелил Бога да презре”. Той дръзко предизвиква върховния бог Юпитер, който го поразява “с гръм в последния му час”. Тук древноримският бог би трябвало да се асоциира с християнския Йехова, който също не понася самонадеяността и неподчинението. Вергилий е възмутен от извънмерната горделивост на Кампаней и с удовлетворение отчита, че надменният езически цар е “най-добре за яростта си дива / наказан с неговия собствен гняв”.

       По-нататък двамата поети се изправят пред “един напуснат кът в морето – остров Крит, където / живя невинно някога светът” и планината Ида “преди с потоци всичко веселила / а днес пустиня, свиваща сърцето”. Върху нея

“старец-исполин възправя тяло...

от злато му е ваяна главата,

а от сребро – ръцете и гръдта му;

снагата му от бронз е до бедрата,

от тях надолу е железен само”.

      В този пасаж Данте най-вероятно представя самия себе си като исполин в съответствие с една легенда, която става популярна благодарение на римския поет Овидий. Според нея светът е обречен на непрестанен упадък: най-ранният век, златният, е следван от сребърен, меден и железен - вековете, през които човешкият род изгубва безвъзвратно изначалните си добродетели - равенството, невинността и добротата. Тази легенда е сходна с християнската притча за Градината на Еден /Земния рай/, от която хората били прогонени след като се отдали всецяло на земните греховни удоволствия и наслади.

     От трите пукнатини на “златната” глава на исполина-метафора изтичат неспирно обилни сълзи, които “пробиват пещера в гранита як”, откъдето извират трите адски реки Ахерон, Стикс и Флегетон. Италианският поет допуска, че те се отичат  в блатото Коцит, а древноримският му събрат предизвестява:

 “оттатък /т.е. в Чистилището/ тече Лета /митологичната река на забравата/

...там вървят

да си умият грешните душата,

когато греховете им простят”.

     “По бряг от камък”, “над димната пелена на вълните” Данте съглежда

“рой души от този бряг

 видях да ни заглеждат във лицата,

 тъй както в новолуние по мрак

 човек в човек се взира мълчешката,

 тъй както стар шивач, преуморен,

 се втренчва, вдявайки конец в иглата”.

      Сред грешниците с “образи опърлени” поетът разпознава “сер Латини” – виден флорентински гвелф и поет, автор на първата италианска енциклопедия “Книга за съкровището”, когото Данте почита като свой учител. Брунето е обречен да тича непрекъснато по нажежения пясък, за да не изостава от своите натрапени спътници. Благосклонността на ученика Данте е явна, тъй като той ни внушава, че неспирното бягане на Учителя би трябвало да се приема като алегория на непреходната актуалност на неговата хуманистична житейска философия.

      Прочутият ранно ренесансов хуманист предвещава на ученика си, че той ще приключи благополучно изпълненото с много изпитания пътешествие през света на мъртвите, тъй като го “пазят висините”:

“Щом следващ своята звезда…

 до бряг щастлив ще стигнеш оцелял.”

     Латини предупреждава Данте, че “двете партии”, т.е. Белите и Черните гвелфи, са готови да гох принесат в жертва / “да го погълнат като смокиня”/, но след като “съдбата му го е въздигнала”, той трябва да стои настрани от ожесточените партийни ежби. Данте изповяда трогателно своята признателност към мъдрия му учител и наставник:

“Още образът ви благ

 живее в мене, без да избледнява,

 откакто поучавахте ме как

 човек в света се увековечава:

 и песните ми докато съм жив,

 възторгът ми към вас ще вдъхновява.”

     Тук ренесансовият поет изповяда, че като човек и творец е подвластен единствено на съдбата:

“В едно бих искал да се убедите:

 за да не съм от съвестта гнетен,

 приемам на съдбата изпитните.

 Такъв оброк не ще е нов за мен:

 но да върти кълбото си Съдбата,

 а селянинът – своя прост остен.”   




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074785
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031