Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 13:39 - ДАНТЕ - А Д /Презентация на доц. Гено Генов/ - Трета част
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 30 Коментари: 0 Гласове:
0



 

       Според проф. Шишманов Данте притежава две типични “ренесансови черти” - “тънкост в психологическите анализи” и “жажда за слава”: “Никой преди него не е умеел да проникне тъй дълбоко в чуждата душа. Жаждата му за слава е явно престъпление против заповедите на Свети Бернар, който проповядва скромност и самоунижение. Данте напротив вярва дълбоко в своя гений и е убеден, че творението му е от тия, които ще виреят вечно.” /38, с. 97/.

       В следващия кръг /ХVІ песен/ сред “рояка плътен” от грешници “гнетени от огнен дъжд” се открояват трите духа на съгражданите на Данте Гуидо Гуера, водач на гвелфите във Флоренция през средата на ХІІІ век, честен и храбър воин, Тегяйо, храбър и умен рицар, прославил се преди раждането на Данте, през първата половина на ХІІІ век, и Якопо Рустикучи, богат и почитан флорентински рицар, живял през ХІІІ век:

 “Както голи, мазни се въртят

 борци и дебнат сгоден миг в борбата,

 преди взаимно мишци да сплетат,

 така и те си движеха лицата

 и всеки, за да впие поглед в мен,

 врат движеше обратно на краката.”

      Въпреки содомията тези трима флорентинци са станали известни и са заслужили почит като политически лидери. Явно е, че като отчита греха им Данте не престава да изпитва уважение към тях. Той най-вериятно е споделял убеждението, че, след като содомията е прегрешение срещу Божията воля, този грях не би могъл да се възприема като престъпление срещу хората и не би могъл да им нанесе някакви тежки морални щети.

    Данте се опитва дори да ги прегърне, но е обхванат от страх, че ще изгори, ако слезе върху пламтящия пясък. Тримата почитани в родния си град флорентинци разпитват озовалия се при тях поет:

“Кажи, дали градът ни съхранява

 предишното достойнство и чест,

 или ги е обрекъл на забрава?“

     Като отговор Данте произнася гневна жалба, с която илюстрира омерзението си пред “новите” нрави обсебили родния му град:

“Погубиха те бързите печалби,

 народът нов и тези пиршества,

 Флоренцийо! Аз чувам Твоите жалби!”

     Поетът не може да се примири, че редица негови благородни съграждани са се отдали на лихварството и борсовите спекулации, които са остро осъждани от преследващата меркантилизацията на нравите Църква.

     След тази среща Данте увива около кръста си тънко въже, “подава го смирен и на вожда скъп”, който “хвърля края му в зейналата глъб”:

 “Зърнах в тази гъста тъмнина

 към нас като чудовище зловещо

 да се издига фигура една;

 така плувец подводен, тъкмо вещо

 самичък котвата освободил

 от канара или от друго нещо,

 изпъва се, нозе за тласък свил.”

     Поетът преднамерено не изяснява детайлно странното видение, пред което се озовава, тъй като държи да внуши достоверност у онези читатели, които все още не вярват, че премеждията му из Ада са реално преживяни и изстрадани.

     Данте и Вергилий, седнал зад него, се спускат в осмия кръг /ХVІІ песен/ върху гърба на крилато чудовище с три тела и три глави - Герион, символ на измамата:

“И тоя скверен образ на лъжата

простря снага на склона каменлив,

оставайки с опашка в празнината.

Личеше лик и благ, и приветлив

над неговите рамене крилати,

а змийски бе трупът му уродлив.”

      Както всички измамници легендарният змей Герион има излъчваща престорено благородство глава, но подбудите, които я ръководят, са неизменно злонамерени. Тялото му издава животинска хищност, а опашката му е отровна.

     Чудовището пренася поета сред грешници, които “се бранеха с ръце / от пламъците падащи връз тях”. Така италианският поет се озовава пред алчните лихвари:

“кесия висеше на всяка шия

 с различен цвят и герб и с алчна стръв

 бе втренчен всеки в своята кесия”.

      Тук са родът на Джанфиляците, споделящ възгледите на черните гвелфи, родът на Убриаките, привърженици на гибелините, както и известният падуански лихвар Скровени, върху чийто герб е изобразена “синя бременна свиня”.

    Герион “опва като змиорка в кухината опашката си остра” и понася двамата поети като “загребва с лапи в тъмнината” към “бездната глуха”. След като Герион “в подножието на скалата ни сложи пред  осми  кръг” той “излетя самичък в празнината като стрела, опъната от лък”.

       Осмият кръг представлява пръстеновидна тераса, в чийто център е издълбан кладенецът на следващия ров. Дъното му е разделено на десет пръстеновидни, тесни и концентрични оврази / Злите оврази /, отделени един от друг с пръстеновидни зидове:

“Насред полето зло усамотен,

 там зее кладенец с уста широка:

 ще кажа после как е построен.

 Оттам до кръглата скала висока

 на десет ями се дели площта

 и най-последната е най-дълбока.

 Каквито са пустинните места,

 където пази кръгъл ров стените

 на замък стар, и тука местността

 такава цялата на вид е;

 и както в замъка от всеки праг

 се спущат мостчета към канарите,

 тъй слизат тук от каменния бряг

 през всеки зид и ров прегради прави

 и сбират се при кладенеца чак.”

      В осми кръг изстрадват прегрешенията си всички онези, които са се препитавали и преуспявали чрез измама: прелъстителите и сводниците са жестоко бичувани; ласкателите са потопени до шия в изпражнения; търгашите със симонии /църковни длъжности/ са побити с главите надолу в пробити в канарата дупки, а нагоре се вирят краката им с пламтящи пети; гадателите и магьосниците са обречени да се лутат с лица принудително извити назад; злоупотребявалите със служебните си задължения са потопени в блато с вряща смола и са надзиравани от зли демони; лицемерите са обречени да мъкнат тежки оловни роби, които са леко позлатени отгоре; крадците са обградени от змии, които постоянно ги хапят и тези злосторници приемат облика на влечуги като междувременно самите влечуги придобиват човешки облик. В същия кръг са поместени и лошите съветници, подбудителите на скандали и схизми, фалшификаторите на монети, фалшивите свидетели, клетвопрестъпниците, краставите, болните от бяс и водянка.

     Според Буркхарт “що се отнася до израза на презрение... Данте оставя зад себе си всички поети в света”. Известният културолог смята, че “само заради величавата жанрова картина на  и з м а м н и ц и т е  в ада Данте би трябвало да бъде признат за най-великия майстор на изключителната комичност”. /9, с.141/.

     В ХVІІІ песен Данте се озовава пред “много дяволи проклети”, които “шибат грешниците с гняв голям”. Тук той открива сред прелъстителите античния герой Язон, който

 “и ум, и смелост употреби,

 но от Колхида руното /златно/ да изнесе”.

    Предводителят на аргонавтите, тръгнали на дълго пътешествие, за да придобият легендарното Златно руно, е попаднал в ада “за вина голяма и заради Медея му се мъсти”, тъй като “с реч цветиста” е прелъстил последователно три жени /Ипсифила, Медея и Креуза/.

    След тази среща  Данте и Вергилий преминават през втора преграда и

“зад нея чухме нов народ да страда,

 в друга яма жално да сумти,

 и с длани да се удря без пощада”.

     В тези адски предели, потопени в човешки изпражнения, изстрадват прегрешенията си хората отдавали се приживе на користни ласкателства:

“и зърнах в пропастта

 народ сред изпражнения до шия,

 досущ като в отходните места”.

        Сред мръсотията поетът едва разпознава безскупулния ласкател, ревностния поддръжник на Белите гвелфи Алесио Интерминели от Лука, който си признава, че е “угаждал ненаситно със слова” на покровителите си.

     Няколко крачки по-нататък Вергилий посочва на спътника си “една отрепка мръсна” да чеше с “вид възбуден и с мръсни нокти свойта плът”, защото през земните си дни е “живяла живот разблуден”. Така римския поет представя пред Данте развратната красавица Таис - древногръцка куртизанка /ІV в.пр.н.е./, която станала любовница на Александър Велики и го последвала в похода му на Изток. Вергилий си припомня как прочутата хетера е представена в пиесата на неговия предшественик, ранният римски комедиограф Теренций, “Евнух”.

     Деветнадесета песен на кантиката “Ад” започва с яростната тирада на поета Данте срещу симонистите:

“О ти, Симоне! Жалки симонисти,

 търгуващи със светите неща,

 на добродетелта невести чисти!

 О хищни пленници на алчността!”

      Според Библията Симон Магът се опитал да купи силата на Свети Дух. Симонията включва търговията с онези материални и духовни блага, които принадлежат на Църквата, като свещенически длъжности и индулгенции. Безразборното практикуване на симонията в Католическата църква предизвиква Реформацията в Западна Европа и става повод за острата критика на нейния теоретик Мартин Лутер, с която той отрича търговията с индулгенциите.

     Данте среща търгашите със светини в третия ров на адската бездна, където те са приковани надолу с главите към “камък оловноблед / с еднакви букви целият покрит”:

“Тук ритаха над всяка дупка с бяс

 нозе на мъченици до прасците,

 а беше вътре другата им част;

 горяха стъпалата на душите –

 видях как всяка тъй нозе върти,

 че биха скъсали въже горките.” 

     Двамата странници виждат, че краката на един от провинилите се симонисти горят с особено ярък пламък. Данте и Вергилий минават откъм долната страна на “оловнобледата” канара и откриват, че сред тези злощастници вече е заел мястото си папа Николай ІІІ от рода Орсини /т.е. Мечоците/, който е първият папа започнал да практикува симонията като облагодетелствал с тази безчестна търговия всичките си близки и роднини. Духът на Николай ІІІ обяснява на поета от Флоренция:

“Под мене в процепа са сврени тия,

 които на земята преди мен

 са прегрешили пак със симония.

 И аз ще падна долу някой ден,

 щом  т о з и  мястото ми тук заеме,

 за чийто дух те сметнах поразен.”

    Всъщност папа Николай ІІІ не разпознава отначало Данте и приема, че при него идва наследилия го папа Бонифаций VІІІ, за когото от “Книга за бъдещето” се знае, че ще дойде да го смени в ада на 11. Х. 1303 година. Според грешника неговият приемник вече се е проявил като ненаситно алчен за пари човек, който “търгува без срам с най-добродетелната от жените”, т.е. Църквата. Николаюй ІІІ предвещава, че след него и Бонифаций VІІІ в ада “за дела по-зли ще се вести / от запад друг пастир, презрял закона, да ги покрие двамата с плещи”.  Тук става дума за папа Климент V, французин по произход, който, след като получил подкрепата на френския крал Филип ІV, му обещал пълно подчинение. През 1309 година Климент V премества седалището на папите от Ватикана в южнофренския град Авиньон, където Светият престол е обречен да пребивава в изгнание  чак до 1377 година.

     Разгневен срещу опетнилите се с ненаситна алчност висши прелати Данте произнася гневно обвинение срещу папите, в което все пак подбира думите си, защото като вярващ католик изпитва почит към тях като държатели на “ключовете върховни”:

“Цял свят на алчността ви плаща дан:

 добри се мъчат, властвуват виновни.”

      В следващия ров /ХХ песен/ Данте съзира тълпа от грешници, в която:

“на всекиго извърнат бе вратът,

 а към гърба лицето изкривено,

 и трябваше да крачат те назад –

 напред да гледат бе им забранено”.

      В този дял на ада са обречени да леят сълзи върху задниците си гадателите, предсказателите, астролозите и магьосниците: Амфиарай, един от седемте царе обсадили Тива, който получава предсказание за собствената си смърт, успява да избяга от полето на битката, но съдбата го застига и той загива при земетресение; Тирезий, един от прочутите гадатели на древността, представен в трагедията на Софокъл “Едип цар” като угодлив царски служител, който се бои да каже цялата истина за чумата в Тива; Манто, дъщерята на Тирезий, която, тъй като също се занимавала с гадания и предсказания, е принудена да бяга от Тива, когато там властта се пада на Креон; Еврипил, древен оракул, който заедно със събрата си Калхас предсказал на ахейците най-благоприятния ден за отплуването на флотата им към троянския бряг. Всички те са разобличени от невярващия на предсказанията поет като служители на Измамата.

    Вергилий, който е роден в околностите на Мантуа, свързва основаването на родния си град с бягството на гадателката Манто от родния й град Тива. Той разказва накратко пред Данте легендата за възникването и назоваването на поселището, край което се е появил на бял свят. Бегълката, прославила се със суровостта си, съзряла “безлюдно и безплодно островче” сред едно блато и “със слугите си на него спряла”:

“Там тя вещала бъдещите дни,

 там после празната й плът изтляла...

 И град над костите й основали,

 и всички в нейна чест без ритуал,

 без жребий Мантуа го назовали.”

     След като преминават през поредица от мостове Данте и Вергилий попадат в ров, в който “цареше странна тъмнина”. В него ври, “но не от огън, а от божествено изкуство” гъста смола / ХХІ песен/.  В този ров са наказани безсъвестните граждани, които са търгували със служби, вземали са подкупи и са допринасяли за разпространението на корупцията в света. Поетът зърва “дявол черен по канарата да търчи насам” – “свиреп и начумерен,… криле разперил, бърз и самоуверен”. Дяволът носи на гърба си “грешник, сгънат в кръста”:

“.......Той бе качил

 на плешката си остра и извита

 и в глезена му пръсти беше впил”.

     Грешникът се оказва Бонтуро Дати, търговец от град Лука, който станал известен сред съгражданите си с подкупите, които изисквал и охотно прибирал в джобовете си. Дяволът хвърля душата на изнудвача в смолата, където я обграждат злите демони и закрещяват “с все сили”:

“Не се показвай над повърхността,

 че ще опиташ острите ни вили!…

 Тук да танцуваш скрит ти подобава

 пък скритом пак кради!”

     Сганта от дяволи надупчва Бонтуро “на сто места” и поетът я оприличава на готвача, който “чирака задължава / в казана да потапя, щом заври / месото с вилица, да не изплава”.

   Най-ожесточеният от дяволите, Малакода /Злата опашка/, заплашва двамата поети, че и те ще бъдат пронизани от сганта на рогатите му събратя. Тогава вождът /Вергилий/ отговаря спокойно на яростното предизвикателство:

“Мигар мислиш, Малакода,

 че тъй спокойно бихме тук дошли,

 когато зная вашата природа,

 без висша воля да ни позволи?

 Дръпни се! Че небето ме почете

 да водя жив /Данте/ през дивите скали.”

      Малакода отстъпва смирено пред величавата самоувереност на древно римския поет и дори дава наставления на озверелите дяволи да служат за водачи на двамата пришълци от Горния свят:

“Ще дам една от моите дружини

 да бди да не подават те глави;

 без страх вървете – вие сте невинни.”

       С будещо зловещи асоциации остроумие поетът е наименувал дяволите, които влизат в свитата на Малакода: Малебранш /Злите нокти/, Аликино /напомня за смехотворния шут Арлекин/,  Калкабрина / Ходещият по саламурата/, Каняцо /Големият пес/, Барбарикия /Гъстата брада/, Драгиняцо /Големият дракон/ и т.н. Съпътствани от тази “страшна компания на десет демона” Данте и Вергилий продължават странстването си из рова, където сред черната смола грешниците, “с кипящи под мехурите тела”, са под постоянния надзор на освирепелите дяволи /ХХІІ песен/:

“Видях – и днес това ме ужасява –

 един да чака: жаба в своя гьол

 така се гмурва, друга вън остава.

 И Куча краста /демон от свитата на странстващите поети/ в миг хитреца гол

 извлече като видра от смолата,

 тризъбеца в косите му забол.”

     От групата на  клетниците се отделя  брат Гомита от Галура - “на подлости и на лъжи съсъд”, който постоянно изнудвал враговете на своя господар, Нино Висконти от Пиза. Като негов викарий той вземал редовно подкупи от тях, “че свободни ги оставил, / и то без улики, срещу пари / като измамник той се бе прославил”.

      До Гомита от Галура под врящата смола ръмжи заплашително Дон Микеле Дзанке, който бил офицер на крал Енцо, но след смъртта на своя покровител, към 1250 година, се оженил за кралицата-вдовица. Тук, в ада, той не е изоставил привичната си хитрост на “измамник проклет”, който успява умело да изиграе зловещата гвардия от настървени зли демони /Върколака, Песа муцуна и Кривокрил/:

“Виновно всички сбърчиха чела,

 най-много – този който тази глупост стори:

 той с вик “Настигнах те!” – изви крила.

 Но всуе! Може ли да се надбори

 с криле страха? Беглецът скри плещи,

 а Песа в полет гръд изви нагоре.”

     За да разтовари читателите от смразяващия ги ужас пред кръвожадните дяволи, Данте представя служителите на Луцифер в смехотворна ситуация, от която става ясно, че върлуващите из ада демони са достатъчно глуповати, за да изпуснат изобретателния хитрец от Навара. Явно е, че изобретателността на грешника в този случай е предопределена от наложеното му непоносимо наказание – да ври сред кипящата смола, без да може да си поеме въздух и да охлади изтерзаното си тяло.

     Обзети от панически ужас, че “глутницата дива” от озверели демони ще се спусне да ги преследва Данте и Вергилий бързо се спускат в шестия ров на осми кръг, където са обречени на странно изтезание лицемерите /ХХІІІ песен/:

“Народ изписан тук се бе събрал

 и бавно в кръг вървеше край скалите,

 разплакан, грохнал и изнемощял.”

       Душите на двуличниците са наметнати със странни плащове: “отвън с позлата – да те заслепят – оловни бяха те”. Сред тях се открояват двама болонци, принадлежали някога към общността на “братята веселяци”, т.е. членове на ордена на “Рицарите на дева Мария”. Този орден става известен със заявката си, че ще съдейства за преодоляването на гражданските размирици между гвелфи и гибелини в Италия. Но твърде скоро става ясно, че “монасите” в ордена предпочитат да се отдават на забавленията и удоволствията и забравят първоначалните си миротворчески ангажименти.

    Двамата поети срещат двамата “братя-веселяци” Лодериго дели Андало и Каталано деи Малаволти, които били призовани последователно да управляват Флоренция като кметове. Но, подсторени от папата, те успели да убедят местните гвелфи да въстанат, предизвикали по този начин изгнанието на флорентинските гибелини, а по-късно съдействали за разрушаването на домовете им в града. Двамата грешници, изнемогващи “под раса златни с оловна подплата”, признават, че не са успели да опазят мира в родния град на Данте, макар че са се врекли пред Бог да го охраняват.

      Близо до тях Данте и Вергилий съзират друг грешник “с три кола разпнат”, който “на пътя гол се бе прострял, за да усеща по всяко време теглото на дошлите в този дял”, т.е. лицемерите. Това е юдейският първосвещеник Каяфа, който по време на управлението на Понтий Пилат /18 – 36 г. от н.е./ посъветвал фарисеите да подложат на изтезания само един човек /Христос/, а не целия народ.

   По-сетне Вергилий взема в обятията си Данте /“той - без тегло, аз – с тежкото си тяло”/ и мъдро го наставлява ободрително:

“Стани! Надвий в гърдите тежестта!

 Духът постига всякога сполука,

 ако не се поддава на плътта.” / ХХІV песен/.

    След като преминават по “скала  неравна и неудобна” двамата странници се озовават в нов ров /осмият/, чието "дъно е като живо”:

“кълба от змии зърнах там втрещен,

 така чудовищни и разновидни,

 че щом си спомня, тръпна вледенен”.   

     Наказанието на грешниците попаднали в този ров е не по-малко вледеняващо: “Търчаха голи сенки ужасени

 между жестоката гъмжаща гад,

 от дупки, от хелиотроп /скъпоценен камък, който се използвал като лечително средство срещу ухапване от змия, бел. Г.Г./ лишени,

с ръце, от змии вързани отзад,

опашки и глави през слабините

проврели, та отпред да ги сберат.”

     Сред тълпата от грешници отдали се на кражби поетът от Флоренция открива Вани Фучи, който отначало приема нарочно тъжен и страдалчески вид, а по-късно с озлобление предсказва нещастията, които очакват партията на Данте: “Живеех скотски; като скот роден,

 бях Вани Фучи Мулето; Пистоя

 леговище достойно бе за мен.”

      Като член на партията на Черните гвелфи този изпечен мошеник от Пистоя ограбил приживе, заедно с двама съучастници, църквата “Свети Яков” в родния си град. След това избягал, но заради организирания от него грабеж били арестувани множество невинни люде. Озлобен срещу Данте /Бял гвелф/ той предрича със злорадство погрома над Белите гвелфи във Флоренция, който действително се случва в края на 1301 година – “народа си градът ти ще смени”. Така, след като Черните гвелфи налагат господството си като политическа групировка в родния му град, Данте е принуден да избере доживотно изгнание през януари 1302 година.

    В началните терцини на ХХV песен поетът Данте признава, че е обикнал змиите, когато две от тях са пристегнали врата и ръцете на озлобения срещу странниците от Горния свят крадец Вани Фучи:

“Тогава змиите обикнах аз:

 една от тях врата му тъй оплете,

 че сякаш каза: “Не издавай глас!”

 А друга здраво му обви ръцете

 и с възел ги така съедини,

 че да не мръдне ни една от двете.”

    По-нататък в странстването си Данте среща хитроумния сатир Какий, който замислил да открадне стадото волове на Херкулес. За да заблуди стопанина им той принудил животните да вървят заднишком като ги теглел за опашките, така че героят да тръгне да ги търси в обратна посока. Но воловете започнали да мучат, крадецът бил открит и убит от Херкулес, който “сам прекратил делата му проклети със тежкия кривак”. Наказанието тук е десетократно: от стоте удара, с които древният герой го наказал, наглият сатир-крадец усетил само първите десет.

    Малко след това Данте среща по пътя си три духа и признава, че това, което е “с очи видял”, е трудно да се повярва:

“В миг, докато към тях напрягах зрение,

 змей шестоног единия обви

 и в него се вкопчи с настървение:

 корема му с нозете средни сви,

 а с предните си му обви ръцете,

 със зъби бузите му улови;

 със задните в бедрата му се вплете;

 с опашка стегна кръста му отзад,

 провирайки я между коленете.”

      Шестоногият змей е всъщност Чанфа Донати, произхождащ от знатен и заможен род флорентинец. Той се вплита в един от другите крадци, които са известни флорентински аристократи. Вкопчени един в друг двамата престъпници образуват едно неделимо цяло:

“Те после цветовете си преляха,

 тъй както восък с восък би се слял,

 и станаха не туй, което бяха.”

     Данте описва много детайлно отблъскващата метаморфоза, в която се озовават претопени другите двама крадци:

“..........И тогава

 в една се сляха двете им глави;

 където две лица се заличиха,

 едно лице от тях се появи,

 от четири ръце се две родиха;

 а пък бедра, нозе, корем и гръд

 в най-странни членове се претвориха.

 Бе заличен на двамата ликът,

 без новият на двата да прилича;

 и той такъв пое по своя път.”

      Тази заредена със странни метаморфози сцена би трябвало да се разчете по-внимателно: ужасът тук се поражда от натрупването на отблъскващите подробности, чрез които се проследява претопяването и сливането на органите на двете човешки тела. Плътта на грешници не просто изчезва, тя деградира, превръща се във восък и глина. Данте не прави разлика между змиите и драконите, тъй като тогавашните биолози не са отчитали различията между тях. Следвайки тогавашните представи той допуска, че змиите имат крака и не се  различават от драконите. Поразяващо е хрумването му да представи как и тук, в ада, крадците продължават с настървение да си присвояват тялото на другия и да изчезват като се претопяват в нови безлики същества.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583337
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930