Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 13:34 - ДАНТЕ - А Д /Презентация на доц. Гено Генов/ - Първа част
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 32 Коментари: 0 Гласове:
0



      Тази първа кантика /подпоема на “Божествена комедия”/ е писана по време на изгнанието на Данте, който напуска родната Флоренция през 1302 година. В нея обаче  са разказани и осмислени случили се по-рано събития.  Някои изследвачи използват един пасаж от ХХІ песен /112-114/, за да докажат, че първа песен на “Ад” е започната в нощта преди Разпети петък / 7 април 1300 година/.

      През 1300 година Данте е бил на 35 години, т.е. точно по средата на библейската представа за продължителността на един човешки живот /70 години/. Той посвещава преди обеда за изкачването на планината, т.е. Разпети петък. В кантиката  се установява много прецизно връзка между съкровищницата от християнски символи и изложените в повествованието събития. Докато Данте пише “Ад” в изгнание след 1301 година, за него е твърде лесно да прави “точни” предсказания за тези събития, които вече са се случили и да обгражда с аура на истинност своите правдиви пророчества.

 

 

      Напълно логично е да насочим най-напред вниманието си към размишленията на първия италиански анализатор Франческо де Санктис, с които той ни въвежда в атмосферата, която се налага в първата кантика “Ад” на великата поема на Данте: “В един сътворен от Бога свят, където всичко, поради самия факт, че е дарено със съществувание, е Добро, Злото, породено от извънмерната гордост на първия разбунтувал се ангел, представлява всъщност лишение от Доброто - небитието, бездната, нищото. То е мрачната бездна на отчаянието, на мъката, в която изпада  човешкото същество, когато се откаже да развива заложеното в него от природата съвършенство.

     В света на Данте тази бездна е символно представена в първата кантиказ Обиталището на грешните е изобразено от поета като мрачна пропаст точно под земната кора в обитаваното от хората северно полукълбо. То има формата на обърнат конус, чийто връх достига центъра на земята, който е всъщност център и на Вселената  и е най-отдалеченото от Бога, т.е. Всеозаряващата светлина, място. На дъното му /върхът на конуса/ е запратен от небесните висини Луцифер, който е обречен да обитава там до края на времената...

    Адът е царство на злото, смърт за душата, тържество на плътта, хаос; от естетическа гледна точка - уродливост…Какво всъщност представлява уродливото в природата? Това е материя, предоставена на инстинктите, неконтролирана от разума - тя поражда нещо такова, което оскърбява нашето нравствено и естетическо чувство. Сблъсквайки се с уродливото, поетът открива, че то отвращава съзнанието му, него самия, затова го възприема като такова и казва: “Ти си уродливо.” И колкото по-развито е нравственото начало у поета, толокова по-силно е неговото впечатление, толкова по-живо и достоверно уродливото се представя на въображението му.” /17, І т. с. 43-44/.

     Данте разбира ада като падение на душата, предоставена на нейните естествени наклонности, страсти, желания и инстинкти, неуправлявана от разума и мисълта. Поетът подчертава това противоречие с възмущението на човек, който е оскърбен в своите нравствени чувства:

…скръбните души, лишени

от благото на разума за грях. /”Ад”, ІІІ, 17-18/.          

…че със закон допуска похотта. /”Ад”, V, 56/

…отстъпвайки на плътското желание. / “Ад”, V, 39/

      Душата е осъдена на вечни мъки за своята вечна неразкаяност. Тя е грешила приживе и продължава да греши в ада, ако грехът е извършен не в помислите, а чрез деяние. Затова земният живот е възпрозведен в ада такъв, какъвто е в реалността: грехът живее и осъденият чувства земята съвсем близо до себе си. Това и дава на ада пълнокръвен живот, докато в другите светове животът се “спиритуализира”, става беден и монотонен./17, І т. с. 44-45/.

      Aдът е представен от Данте като управлявано от слепите сили на природата според замислите на Провидението царство. Тъмните сили на материята са символизирани от чудовищата и злите духове, т.е. от демоните. В ада властва материята, неподдаваща се на духа, материята затворена “в себе си”. В него историята или развитието се регулират от закона за постепенното и неумолимо отслабване на духа, довеждащо до угасване, до преход на духа в абсолютна материя. Отправната точка на ада е безразличието, лишената от личност и воля душа, равнодушието. Характерът тук се състои в пълното отсъствие на такъв.”/17, І т. с. 45-46/.

     Всъщност как е замислен и устроен Дантевият ад, обяснява в единадесета песен на първата кантика самият Поет - философът и архитектът, създал огромното здание. “Царството на злото е разделено на три части в съответствие с трите главни категории престъпления: невъздържаност и насилие, вероломство и хладнокръвно предумишлено злодеяние. Всяка от тези категории е разделена на родове, видове, кръгове и сфери. Етическият принцип на тази скала на престъпленията се състои в това, че провинението се счита толкова по-тежко, колкото по-голяма е нанесената вреда. При това тя се измерва не толкова според деянието, колкото според намерението.”/17, І т. с. 47-48/.

   Трагическият свят, изобразен в “Ад” е “проникнат от една идея”. “Природата на ада все още не е безобразна, не е уродлива. Напротив, тя е надарена с черти, по силата на които се проявява като пълно отрицание. Тези черти са вечността, отчаянието, мракът. Вечността е абсолютна, защото колкото и да се приближаваш към нея, отвъдното си остава неизменно пред твоя взор. Отчаянието е абсолютно, тъй като ти внушава, че каквото и да направиш, колкото и да се стараеш, целта е недостижима. Мракът е абсолютен, понеже той е отрицание на формата, смърт за въображението - абсолютни са смъртта, злото, нищото.”/ 17, І т. с. 50 /.

     Според Де Санктис “адът е царството на мрака”, “долината на мъките сред бездната”, където пропада човекът от мига, в който той се е отказал да следва в живота си разума и добродетелта. Този отказ е означен в първата кантика /съставна поема/ символно от .Данте с липсата на светлина в пределите, където изстрадват прегрешения неразумните и порочните. Когато човек изгуби естествения порив да преценява с ясно съзнание битието си и се затвори в пределите на телесното си съществуване, той се удавя в бездната на егоизма си и се озовава главозамайващо завъртян от въртопа на страстите.

      Користният човек се превръща в обикновен отломък от материалния свят, който става изцяло подвластен само на неговите закони. Той става средоточие на влиянията от физическия и космическия свят, от животинския и растителния свят. Егоистът се състои само от заробващо го тяло, което го прави подвластен на всякакви вихри и бури, дъждове и наводнения,  гръмотевици и изпепеляващи огньове. Човешката му природа затъва все повече в материята без да може да се освободи от присъщите й несъвършенства. Затъналият в земните си амбиции човек не може да надмогне времето. Той не може да преодолее своята ограниченост, тъй като му липсва силата на просветляващата любов, жаждата за справедливост и стремежът към спокойствие и мир.

      Мъката в ада произлиза от противоречието, че душата на човека обитава вътрешния свят, но й липсва сила да вникне в него и да го проумее. Тъй като е изгубил способността да усеща спонтанната сила, която го подтиква към Доброто, той се оказва запален от огъня на първичната похотливост, смазан от наследения товар на първородния грях, провален в разврата.

     Данте заема от древногръцката митология образа на легендарния старец от Крит Минос и го представя като човек, който е обречен да бъде вечна плячка на обитаващите го противоречиви желания. Поетът го превръща в човек, който е предопределен да преследва една суетна цел - достойно място в обществения живот, без да успее да проумее, че земният властник е колос върху глинени крака. От подобна липса на трезва ориентация в живота на земния човек се настаняват, според Данте, нещастията, илюзиите, неизбежните падения и безкрайните терзания.  Горчивите сълзите на неутешимите земни страдалци се изливат от векове в коритата на протичащите през ада огнени реки Ахерон, Стикс, Флегетон и Коцит.

      Лишеният от разсъдъка, предопределящ човешкия му облик, индивид се превръща в неразорана, дива земя, става безплодна пясъчна пустош, върху която сред огромни безформени канари растат само дървета без листа. По аналогия с лишения от разум индивид поетът Данте представя ада като хаос с “цвета на вечността”, в който не може да се впише никаква съзидателна човешка дейност. В него властва единствено избуялата дива природа, тъй като обречените да живеят в него хора са занемарили най-важното си задължение - да живеят според повелите на разума. Данте, както вече установихме, е убеден, че само разсъдъкът може да внесе ред в разногласния хаос на човешките инстинкти и страсти.

    И тъй в адската фуния, измислена от Данте, са разположени три категории грешници: а/ грешниците неуспели да овладеят темперамента си и отдали се безрасъдно на насилието; б/ грешниците допуснали вероломни /т.е. дискредитиращи вярата/ престъпления срещу свещенослужители, храмове и Църквата; в/ грешниците заробили разума и разсъдъка си в служба на Злото. Първата група е обречена да изкупува прегрешенията си с относително по-леки страдания в диапазона на   І – VІІ кръг, втората група, заради тежките си провинения срещу Църквата, е подложена на непоносими мъки в десетте ями на VІІІ кръг , а групата, която се оформя от закоравялите и непоправими злосторници, е орисана да изнемогва сред вечен  лед и непронизаем мрак в дъното на адската фуния /ІХ кръг/.

      В самото начало на кантиката “Ад” Данте, понесен от вихъра на политически и партизански страсти, озовал се “на попрището жизнено в средата”, “изгубва пътя прав”. Поетът “се озовава сам сред мрачни дебри”, където всеки човек, затворен в индивидуалността си, си е все още неразорана целина. Животът му е бездуховен, оприличен на безсъвестното живуркане на животните, растенията и камъните. Отведнъж той сякаш се пробужда от продължителното си вцепенение и се устремява към обляната в светлина планина на щастието. Поривът му обаче е възпрян от развихрилите се три пагубни за човека страсти, чиято душа е  все още неподвластна на неговия разум: жаждата за имането на другия /пантерата/, наследената от дедите му съсловна гордост /лъвът/ и алчността /вълчицата/. Данте е обладан от присъщата на земните хора самонадеяност, че са най-могъщите и непобедими същества в този свят.

   В началото на странстването си Данте среща древноримския поет Вергилий, изпратен от възлюбената му Беатриче, за да му стане надежден водач из Ада и Чистилището. Високо почитаният в Древен Рим поет е възхвалявал мира и справедливостта, почитал е принцепса Октавиан Август, който, според него, ги въдворява най-успешно в римското общество. Прочулият през Късната античност защитник на реда и хармонията в човешкото общество става верен предводител на Данте и го напътства с мъдрите си съвети и наставления в упоритото му извисяване от дъното на Ада, по стръмния склон на планината на Чистилището, чак до пределите на Рая, където негова наставница из небето на Божията премъдрост ще стане Беатриче.

     След смъртта на Беатриче Данте е станал жертва на отчаянието, обрекло го на дълъг период мълчание. В края на този мъчителен период той дочува гласът на отдалия се на поезията разум /Вергилий/, който го подканя да потърси пътя към Рая. Вергилий е убеден, че човек трябва да се изгради още през земните си дни за обиталището на чистите и праведни души. В делничния живот, в който са по-важни практическите умения, поезията би могла да ни насочи към ясно поставени, конкретни цели, но тя също поражда у нас порива да търсим, пробужда в съзнанието ни усета за морален дълг и така неусетно посява семената на любовта. Отначало това е любов към самите нас, но след това тя се превръща в обич към роднините, към себеподобните ни, към отечеството и накрая към цялото общество. Данте е убеден, че обществото като живо творение на разума трябва да се обича преди всички други неща в живота на човека.

    По време на странстването им из отвъдния свят Вергилий често утешава Данте, успокоява изтерзаното му съзнание, уверява го, че гражданските размирици в Италия ще бъдат преодолени от Върховния помирител /Хрътката/, който е дарен с мъдрост, добродетел и обич и ще върне на хората справедливостта и мира. Проучвателното пътешествие на Данте в отвъдния свят е подбудено и вдъхновено от езически поет, озарен от пророчески дух, но е осъществено от поет, ревностен католик, изповядващ вярата, която характеризира атмосферата на Новото  време: Божието Провидение бди над всичко в този свят.

      Религиозното и моралното съзнание на Данте се подхранва от вярата и теологията. Като следва водача си Вергилий поетът се насочва към точката, в която природният свят и светът-творение на Божията мъдрост се срещат и проникват един в друг. Създателят на “Божествената комедия” се издига до позицията на безкомпромисен съдник над живите и мъртвите, тъй като истините на християнската вяра са просветлили земния му разум и са го дарили с изключително прецизен усет за справедливост. Всяка оценка на поета е заредена едновременно и в равна степен с морална и религиозна значимост.

     В кантиките “Ад” и “Чистилище” преценките на Поета се разпростират върху загадките заложени в човешката природа, в която се сплитат щенията на плътта и поривите на интелекта. Данте се ангажира да разгадае причините, които превръщат земното човешко съществуване в нескончаема мъчителна драма. В кантиката “Рай”, макар че се отчитат естествените, бързо преходни емиционални пориви в живота на човека, авторът насочва вниманието си най-вече върху одухотворяващото човека въжделение да вникне в тайните на Божията премъдрост.

      Опитът, който Данте като изследвач на човешката природа натрупва в пределите на отвъдния свят, където господства логиката на земния разум, напомня много за опита, който придобива героят Еней в поемата на Вергилий “Енеида” по време на странстването му из царството на мъртвите. Италианският поет и легендарният троянски герой проумяват много полезни за земния им живот морални принципи по време на пребиваването им сред общността на преселилите се в отвъдния свят души. Опитът, който натрупва авторът на “Божествената комедия” в небесните селения, управлявани от Божията мъдрост и озарявани от Божието милосърдие, напомня много за придобития от Свети Павел, един от първите защитници и проповедници на Божията премъдрост, опит. Така Данте се обогатява както с опита на езическия герой Еней, така и с опита на Свети Павел. Той се издига до съдбовното за устремения към праведен живот човек на Средновековието прозрение, че земният живот на вярващия трябва да бъде неотклонно подчинен на надземния морал, който се възнаграждава в сияйните владения на Божията мъдрост.

      Като бележит средновековен мислител Данте е убеден, че целта на човека в нашия поднебесен свят е постигането на земно съвършенство, което се доказва най-убедително пред себеподобните в гражданския и политическия живот. Той се ръководи от непоколебимата вяра, че земното съществуване на индивида е строго подчинено на непреходното духовно Благо - върховната морална цел на всеки човек.

     В началото на първата кантика на “Божествената комедия” двамата прославени поети/ езическият и християнският/ се озовават пред дверите на Ада, върху които е изписано:

“През мен се влиза в град скърбящ и вечен;

 през мен се влиза там, где скръб цари;

 през мен се влиза при народ обречен.

 Тук правдата Твореца озари:

 Мощта небесна, Разумът пресвети

 и първата Любов ме сътвори

 след вечните неща през вековете;

 и ще пребъда аз през вечността;

 надежда всяка оставете!”

    Общо взето в “Ад” начинанията на осъдените заради земните им прегрешения души са неизменно обречени на неосъществяване: те се свеждат до действия без ясна цел, които им причиняват само непоносими мъки. След като преминават през портите на Ада Данте и Вергилий се озовават сред мрачна равнина, където съзират “сган от скръб сломена”. Според обясненията на древноримския поет това са “безутешните души, без слава и без позор живели на света”:

”Не иска  раят с тях да се петни,

 и адът в свойта глъб не ги желае,

 че гордост грешните ще осени.”

     Страдащите тук души са преследвани от “ангелска сган лукава”, т.е. от ангелите, които при бунта на Луцифер не застанали на негова страна, но и не подкрепили Бога. Тези нещастници са принудени да тичат след някакво знаме, преследвани по петите от стършели и оси, незачитани от Божието милосърдие и справедливост. Данте се вглежда за миг в  тях, но  ги бързо ги подминава.

     След това двамата странници се озовават на “тъжния бряг” на Ахерон, където “душите голи с немощни крака” кълнат:

“Бога, близките си мили,

 рода човешки, своя край рожден,

 часа, когато бяха се родили”.

    Там се появява “демонът Харон с очи-жарава / знак дава и събирайки сганта, / с греблото бие, който изостава”. Появата му означава, че двамата поети са вече навлезли в пределите на същинския Ад. Харон предупреждава Данте, че като жив човек той не може да навлезе в тези предели, но Вергилий му обяснява, че такава е волята на Бог и легендарният лодкар изпълнява заповедта свише. На брега се трупат нови тълпи от грешници, които, тъй като не могат да избягат от предначертаната им съдба, очакват да бъдат превозени през Ахерон. В края на песента Данте за първи път изпада в несвяст:

“В миг вихър на земята на сълзите

 изви и метна огън страховит,

 и аз безчувствен грохнах на скалите

 като човек от тежък сън надвит.”

    След като преминават през реката на лодката на Харон двамата поети навлизат в  Лимба /Предверието на Ада според католиците/, където обречени на мъки са “душите без кръщение”. Учителят обяснява:

“Лишени от Христовото учение

 не вярваха те в истинския Бог:

 и аз съм от това поколение.”

      Тук страдалците не плачат, а само тежко въздишат. Това е местопребиваването на издъхналите без кръщение деца и на всички, които почитат науките и изкуствата, но не са били въведени в истинската религия.

    Тук, в пределите на първия кръг /Лимба/, Вергилий е обхванат от смъртна бледност, тъй като той се озовава сред бележитите си учители и съвременници от езическата древност. В “благороден замък…, зад седем кръга от стена висока” поетите успяват да зърнат “строги мъдреци с ведър поглед, вдъхващ уважение”, които “говореха, но с глас смирен и тих” - Анаксагор и Емпедокъл, Демокрит, Сократ с Платон, Птоломей, Гален и Авицена и др.

     Към Данте и Вергилий се приближават “четирима, ни тъжни, нито радостни наглед”: това са “богоизбрания поет” Омир, “сатирика” Хораций, заедно с “великия” Овидий и Лукиан. Предводителят на Данте признава:

 “С тях ме свързва титлата велика,

 която техният задружен глас

 от уважение към мен извика.”

     Самият Данте е трогнат от безмълвното признание на своите бележити предшественици:

“Продумаха си в своя кръг привичен

 и кимнаха да мина по-напред;

 и се усмихна вождът ми обичан;

 бе чест велика в техния съвет,

 сред най-прославените на света,

 да бъда за шести член приет.”

       В Лимба Данте съзира “първия мъдрец /Аристотел, Г.Г./ със свита / от мъдри философи обкръжен. / И всеки бе щастлив да го почита…” Особената почит, която Данте отдава на Аристотел не е случайна, тъй като в неговата епоха древногръцкият мислител е почитан като Ф и л о с о ф ъ т, изворът на мъдростта. Схоластичната традиция в теологията и философията е забележително силна през епохата на Ренесанса, тъй като в нея се съчетават Аристотеловата мисъл и християнската догматика. Късно средновековните и ранно ренесансовите мислители ползват с дълбок респект наследеното от древните знание. Макар че повечето от тях изповядват християнската вяра, никой не може да отрече, че всички нови познавателни системи черпят основанията си от античните мислители.

    В тази песен Данте се обръща към един от най-важните морални проблеми на християнството, който се повдига настоятелно от ренесансовите учени, които почитат дълбоко древните мъдреци. Кръщението е наистина  необходимо за спасението, но като че ли е непочтено, че всички добри хора, живели преди налагането на християнството, никога не чували за него, са обречени на страдания след приемането на новата вяра. Данте решава наболелия проблем като помества езичниците в Ада, но им отрежда безболезнено пребиваване в Предверието му. Лимбът не е място за щастлив живот, но в неговите предели може спокойно да да се размишлява и съзерцава сред “поляни свежи и широки” и “благородни” замъци. /По 39, Де Санктис, интернет-издание/.

     Тук /във ІІ песен/ трябва да отчетем, че редом с Беатриче Дева Мария  би могла да се приеме като главно действащо лице в “Божествената комедия”. В поемата на Данте Тя е представена като  пример за съвършенството на човека и жената, тъй като е майка на Христос и невеста на Свети дух. Светата Дева е майката родила тялото на Христос и с това раждане е станала биологична майка на всички хора. Както отбелязва Мариана Шапиро в монографията си “Земната и Божия жена в “Божествената комедия” Дева Мария е представена преди всичко като епитом /миниатюрно изображение/ на добрата майка, която задоволява всички нужди /включително духовните/ на детето си.

      В кантиката “Ад” Дева Мария е представена от Вергилий като добрата майка, която води странстващия поет Данте, нейното “духовно дете”, към добротата, към неговия баща, към Бог. Всъщност в първата част на “Божествената комедия” името на Дева Мария е упоменато само веднъж, във втора песен /стих. 90-95/, където Вергилий известява на Данте, че Божията майка е тази, която изпитала милост към него и пожелала да покровителства пътешествието му из трите царства на отвъдния свят:

“И щом най-милосърдната /Дева Мария/ узна,

че долу е изпаднал той /Данте/ в неволя,

смекчи присъдата му с добрина

и рече на Лучия: “Аз те моля;

чуй: твоят верен се е заблудил

и поверявам го на твойта воля.”

                         (“Ад”, песен II,).

/Бел. Лучия е сиракузка мъченица, символ на озаряващата слепите смъртни благодат, бел. Г.Г./

     Така значимостта на намесата на Девата в пътешествието на Данте е подчертана чрез обстоятелството, че именно Тя /”най-милосърдната”/ го е подтикнала да го извърши. Въпреки това Нейното име не е упоменато изрично в”Ад”, както не е произнесено и името на Христос, тъй като е неуместно техните свети имена да се изричат в пределите на преизподнята.

             В началото на V песен Данте представя  легендарния старец от Крит Минос, синът на Зевс и Европа, като човек, който е обречен да бъде вечна плячка на противоречивите си щения. Той е превърнат от поета в образ на онзи човек, който е предопределен да преследва една кратковечна цел - достойно място в гражданския живот, без да успее да осъзнае, че земният властник е колос върху глинени крака. Тук Минос “със зъби скърца страшно” и адският вихър “не престава, / влече душите в свойта слепота”.

    Така поетът ни въвежда във втория кръг на ада, където се мъчат тези, които са прегрешили “отстъпвайки на плътското желание”:

 “Тук, както ято жерави към юг

 се носят с тъжна песен в клин разперен,

 летяха духове един до друг

 сред вихъра в простора разтреперен.”

     В този кръг са се озовали поддалите си на страстните си плътски желания легендарни и земни герои, които са умрели от любов: Семирамида, Клеопатра, Елена, Парис, Ахил, Дидона и Тристан. Още през Античността на царицата на Асирия Семирамида били приписвани безсрамни похотливи влечения и безразборни прелюбодейни връзки. От друго древно предание пък се знае, че изключително чувствената царица на Египет Клеопатра се е самоубила след като й известили, че любовник й Марк Антоний е вече мъртъв. Един популярен древногръцки мит е въдворил у нас представата, че Троянската война избухнала заради страстната невъздържаност на Парис, който, подбуден от неустоимия чар на красивата Елена, я отвлича от дома на съпруга й Менелай. Според Вергилий страстно влюбената Дидона, царица на Картаген, се самоубива след като разбира, че споделилият чувството й Еней е избягал от нея. Средновековна легенда гласи, че младият рицар Тристан, опиянен от “еликсира на любовта”, дотолкова се привързал към белоръката красавица Изолда, че продължил тайно да се среща с нея, когато тя вече била съпруга на неговия крал и покровител Марк, който го е посветил в рицарството.

     В края на V песен пред Данте се явява и споделя мъката си Франческа да Римини, чиято любов е била поругана на земята. Озовала се в ада, влюбената девойка не престава да проклина без страх онзи, който е убил нея и възлюбения й /Паоло Малатеста/. Незаслужено набедената прелюбодейка е запазила непокътнато земното си чувство за справедливост, въпреки наложените й в ада страдания:

“Любов, която отказ не допуща,

 тъй страстно пламна в моите гърди,

 че виждаш как и тук не ме напуща”.

   Така нещастната девойка от Римини търси съпричастието на Данте, за чийто покой е готова да се моли, тъй като отчита, че Поетът умее да съчувства на страдалците обречени на “жребий мизерен”. Изслушал “нежното излияние” на Франческа развълнуваният поет “изпада в безсъзнание” и “рухва както труп студен”.

   За Данте породените от невъздържаните пориви на тялото грехове не са толкова тежки и опасни. Присъдите на поета са подсказани от вътрешното му съпричастие със съдбата на влюбените и са относително меки. Както видяхме, повечето грешници в кръга на прелюбодейците са жени, у които чувственият порив е естествено подхранван от искрена любовна всеотдайност. Данте се придържа към средновековната теологическа представа за страстната чувственост като предимно “женски” грях, тъй като е обвързана с плътта, т.е. жените използват цветущата си плът, за да въвеждат в прегрешение мъжете, които според католическата догма са по-скоро “жертви” на женските чувствени въжделения.

      В по-ниско разгръщащите се в адската фуния кръгове, от ІІІ до V, Данте разполага провинилите се в невъздържаност, обзетите от озлобление и ощетяващо разума им оскотяване грешници. В най-ниско разположените кръгове - в Града на Дите - поетът  “обрича на мъки” онези, които са грешили със зла умисъл. Това са хората следвали неотстъпно свободната си воля, които съзнателно са рушили установения природен ред като са се подчинявали на ниски страсти и нечестиви инстинкти. Под тях се гърчат сред безплодна пустош и непрогледен мрак оскотелите мерзавци, които са подчинили разсъдъка си на някакво перверзно, завладяло изцяло съзнанието им рушително щение. Животински желания са опустошили душата им и са я обрекли на унизителна самота изпълваща я със свирепа омраза към всички праведни.   




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583271
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930