Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 13:45 - ДАНТЕ - А Д /Презентация на доц. Гено Генов/ - Пета част
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 45 Коментари: 0 Гласове:
0



 

 Уголино добре си спомня, че пет-шест дни по-късно, ослепял. Той започнал да вика децата си, но не чул никакъв отгово. Тогава клетият баща започнал да “ги опипва в тъмнината”,… “ала гладът надви у мен тъгата”.

      По-надолу в мрака на девети кръг Данте и Вергилий откриват 

“............друг народ скован във лед:

лежаха всички гърбом към земята

и болката без изход бе отпред,

че старите им сълзи се втвърдяваха

да връщат новите за двоен гнет,

защото под клепачите оставаха

и във самите очни кухини

същински забрала кристални ставаха”.

   След миг двамата поети се озовава пред брат Албериго, монах от разпътната общност на Веселите братя, който, след като бил обиден публично от малолетния си племенник, го поканил заедно с баща му на вечеря в крепостта Кастиляна, уж за да се сдобрят. В края на вечерята той призовал с предварително уговорена фраза /”Поднесете плодовете!”/ наемните убийци, които изскочили и заклали подмамените гости.

     Като своеобразно прозрение-разкаяние бихме могли да приемем фразата на брат Албериго:

“Щом предателство душата стори,

 в плътта й демон ще се настани

 и оттогава в нея ще владее

 до сетния от земните й дни.”

    В края на тази песен /ХХХІІІ/ проклятията на възмутения поет се насочват срещу гражданите на Генуа:

“О генуезци, о безчестни хора!

 Пороците ви мръсни нямат чет!

 Защо до крак не пукнете по-скоро!”

    Гневът му избликва след срещата му с генуезкия рицар Бранка Дория в Птоломея - третата част, през която проточва замръзналата река Коцит, където изкупуват греховете си предателите на своите гости. Бранка искал да присвои богатствата и положението на тъста си Микеле Дзанке, поканил го в замъка си и коварно го убил.

     За да извести появата на Луцифер Данте започва последната /ХХХІV/ песен на кантиката “Ад” с фразата на латински:

“Vexilla Regis prodeunt inferni”

/“Приближават се знамената на царя на ада.”/

    В следващия миг от тъмнината изплува “грамада”, която прилича на “мелница, която криле върти, щом в равнината почне да здрачава или мъгла над нея се сгъсти”. “Ни жив, ни мъртъв” Данте се озовава пред царя на подземния свят, който “унил стърчеше с горната си половина”:

“Нали към Бога вдигнал бе чело –

 тъй грозен, колкото преди прекрасен –

 от него с право идва всяко зло.

 Щом трите му лица видях, безгласен

 и смаян от учудване, примрях:

 бе предното му с ален цвят ужасен;

 встрани от него другите съзрях

 да вземат от плещите му начало

 тъй, че тилът опираше о тях;

 и дясното му беше жълтобяло,

 а другото, от лявата страна,

с цвета на племето /цигани/, край Нил живяло.”

      От рамената на Луцифер са прораснали две крила “като незнайни корабни платна”, а от шестте очи “влажнят сълзи трите бради на исполина страховит”. Трите лица на Луцифер символизират извратената, посветилата се на злото, Троица.  Трите уста на Дите /Сатаната/ “мачкат без жал” трима злодеи - Юда, Брут и Касий. Първият “страда най-ужасно,…с главата вътре, рита вън безгласно”. Според библейската притча той е посочил Христос /Спасителя на човешкия род/ с предателска целувка на мъчителите му. “През устата черна” на Сатаната се подава, “гърчи се и се криви” Брут, предводителят на съзаклятниците срещу Цезар, които, според преданието, го убиват по време на разгорещено заседание на римския Сенат през пролетта на 44 година пр.н.е. Неговият съучастник в гнусното предателство и жестокото убийство Касий е “със снага здрава”, но главата му е извита принудително назад, за да гледа непрекъснато сатанинското си провинение. Юда е отблъснал Божия разум и Божието милосърдие, а предателите на благодетеля им Цезар са загърбили нормалната логика и здравия разум и така са изменили на човешката природа.

    Повече от час двамата поети се придвижват с много мъки по огромното космато туловище на Сатаната. През отвора, пробит от Велзевул, когато се провалил в ада заради извънмерната си гордост, Данте и Вергилий  /”той – пръв, след него – аз”/ “възлизат към светлината”:

“Съзряхме на небето красотите

 през кръгъл проход и оттам тогаз

 излязохме да видим пак звездите.”

    Двамата странници из пределите на първия дял на отвъдния свят излизат оттам на зазоряване преди Великден. През символичния свещен период след разпъването на Христос на кръста до преди възкръсването му християнският поет е бил “мъртъв”, т.е. бродил сред мъртвите, и сега, в края на поемата “Ад”, “възкръсва” заедно със Спасителя.

 

 

 

 

Буркхарт: “По - ясно говори Данте в девета и десета песен на “Ад”. В ужасното огнено поле от гробове с полуотворени саркофази, от които долитата тонове на най-горестни жалби, са погребани две големи категории на победените или анатемосаните от църквата през ХІІІ век. Едните били еретици и се противопоставяли на църквата с определени, съзнателно разпространявани лъжливи учения; другите били епикурейци и грехът им спрямо църквата се криел в общите им убеждения, концентрирани в мисълта, че душата загивала заедно с тялото. Църквата знаела обаче твърде добре, че ако пусне корен, тази мисъл ще стане за власт като нейната, по-гибелна от дейността на манихеи и патерини/444/, тъй като ще отнеме цялата стойност на намесата й в съдбата на отделния човек след смъртта му…” /с.394/.

Буркхарт: “Данте не е напълно независим от астрологическите фантасмагории, озаряващи тогавашния хоризонт с фалшива светлина, но според силите си той се издига до един достоен възглед за човешкото същество. “Съзвездията, казва неговият Марко Ломбардо, дават навярно първият подтик за вашите деяния, но дадена ви е и светлина да отличава доброто от злото и свободна воля, която след първоначална борба със звездите всичко побеждава, ако бива правилно подхранвана.” /с.395/.

Я. Буркхарт: “Не без гордост италианските естествоизпитатели проследяват в “Divina commedia” доказателствата и отзвуците на Дантевото емпирично проучване на природата…на всеки непосветен ще се хвърли в очи обилието от наблюдения на външния свят в Дантевите картини и сравнения. Повече от който и да е по-нов поет той черпи образите си от действителността, все едно дали от природата или от човешкия живот, но не ги използва никога само като украса, а за да събуди колкото се може по-адекватна представа за това, което има да каже…” /с. 236/.

Я.Буркхарт: “По-ясни доказателства за по-дълбоко въздействие върху душата при съзерцаването на големи пейзажи имаме едва при Данте. Той рисува не само убедително в няколко реда утринния ефир с трептящите в далечината светлини върху леко накъдреното море, бурята в гората и т.н., но изкачва високи планини с единствено възможното намерение да се наслади на далечната гледка; той е може би първият от древността насам, сторил това…”/с.242/.

 

 

            ФРАНЧЕСКО ДЕ САНКТИС – “Ад”

 

...Идеята, залегнала в основата на тази поетическа постройка и придаваща й живот, движение – това е идеята за спасението на душата, за друмищата, по които душата върви от злото към доброто, от заблуждението към истината, от анархията към закона, от многообразието към единството. Това е новата, християнската идея за единния Бог, дошла да замести езическото многобожие...

...Адът е местопребиваването на материята, царство на плътта и греха. Земното тук живее не само във вид на спомени, то и присъства. Наказанието не променя нито характера на грешника, нито страстта, която го е обсебила. Грехът и земното намират своето продължение в “онзи свят” и навеки се въплъщават в душите на неспособните да се покаят: вечен грях, вечни мъки...

 ...Адът е царство на злото, смърт за душата, тържество на плътта, хаос; от естетическа гледна точка – уродливост...

...Какво означава уродливо в природата? Това е материята, предоставена на инстинктите, неконтролирана от разума – тя поражда нещо такова, което оскърбява нашето нравствено и естетическо чувство. Сблъсквайки се с уродливото, поетът открива, че то отвращава съзнанието му, него самия, затова го възприема като такова и казва: “Ти си уродливо.”...

  Данте разбира ада като падение на душата, предоставена на нейните естествени наклонности, страсти, желания и инстинкти, неуправлявана от разума и мисълта...

  Душата е осъдена на вечни мъки за своята вечна неразкаяност. Тя е грешила приживе и продължава да греши в ада, ако грехът е извършен не в помислите, а чрез деяние. Затова земният живот е възпроизведен в ада такъв, какъвто е в реалността: грехът живее и грешникът чувства земята съвсем близо до себе си. Това и дава на ада пълнокръвен живот, докато в другите светове животът се “спиритуализира”, става беден и монотонен...

...На изкуството, както и на природата, е свойствено да твори и неговите творения не са вид, не са род, не са тип, не са екземпляр, а са индивид, “вещ”, а не “роб на вещите”. Ето защо адът живее по-разнообразен и по-пълноценен живот и е най-разбираем от трите свята. Следва да добавим, че земния или “адския” живот поетът е рисувал от натура, намирайки се в самия център на действителността...

  Тъй като адът е царство на злото или на материята “в себе си”, на материята, неподдаваща се на духа, историята или развитието на ада се регулират от закона за постепенното и неумолимо отслабване на духа, довеждащо го до угасване, до преход в абсолютната материя. Отправната точка на ада е безразличието, лишената от личност и воля душа. Характерът тук се състои в пълното отсъствие на такъв. Тук няма нито грях, нито добродетел, тъй като няма и активна сила. Това още не е адът, а неговото предверие, прелюдията към ада...

  Как е замислен и устроен “Ад”, обяснява в ХІ песен самият поет – философът и архитектът създал огромното здание. Царството на злото е разделено на три части в съответствие с трите главни категории престъпления: невъздържаност и насилие, вероломство и хладнокръвно предумишлено деяние. Всяко от тези категории е разделена на родове, видове, кръгове и сфери. Етическият принцип на тази скала на престъпления се състои в това, че провинението се счита за толкова по-тежко, колкото по-голяма е нанесената вреда. При това тя се измерва не толкова според деянието, колкото според намерението...

... Такава класификация, т.е. пълно и точно разпределение по родове и видове, е възможно, разбира се. Но само поезията връща на човека неговата индивидуалност, разглежда го не като “морално същество”, а като живо, действена сила. И колкото повече живот има в него, толкова повече е и поезията...

...В живота нито страстта, нито фатумът /съдбата/ се срещат в чист вид. Страстта си има своите слабости и колебания – тя или е обусловена от случая, или се проявява във формата на различни препятствия, поставени пред протагониста от природата или от хората. В ада обаче душата е изолирана от действието – тя е чиста страст, чист характер и затова е неумолима и всемогъща. Фатумът пък, това е Бог като вечна справедливост и морален закон. Ето защо в първата част на ада се намират невъздържаните и насилниците – трагически същества, обзети от страстта,  които дори заставайки пред Бога, продължават да са във властта на своите чувства. Това е трагедия на трагедиите, вечна борба в епически размери.

   Целият този трагически свят е проникнат от единна идея. Природата на ада все още не е безобразна, не е уродлива. Напротив, тя е надарена с черти, по силата на които се проявява като пълно отрицание. Тези4 черти са вечността, отчаянието, мракът. Вечността е абсолютна, защото колкото и да се приближаваш към нея, отвъдното си остава неизменно пред твоя взор. Отчаянието е абсолютно, тъй като ти внушава, че каквото и да направиш, колкото и да се стараеш, целта е недостижима. Мракът е абсолютен, понеже той е отрицание на формата, смърт за въображението – абсолютни са смъртта, злото, нищото...

...Демоните, приемащи различни названия и облик, в зависимост от формите на религията и цивилизацията, в своята основа се “градират” в съответствие с различните степени на злото, а по форма олицетворяват всичко гигантско, чудовищно, чисто земно. Те символизират животинското начало у човека, често преобладаващо, като например в сфинкса, в химерата, в Цербер...

  Адът на невъздържаните и насилниците е царството на великите поетически образи. Тук като в портретна галерия на историческите герои намираме Франческа, Фарината, Кавалканти, Брунето Латини, Капаней, Данте, Бог, Фортуна и др. Тук присъстват великите сили, енергията на страстта и неумолимостта на съдбата...

...Такива са “Злите оврази” – неизчерпаеми залежи на комически характери, едно от най-оригиналните творения на изкуството, в които комизмът се появява и се разтваря. Комическите форми не са се удали съвсем на поета, но затова пък той е ненадминат, развивайки ги, когато смехът преминава в гняв, в своята инвектива /остро разобличение/ - при изобразяването на бертран дьо Борн и мъченията на Вани Фучи...

...Най-яркият образ на това застинало царство е бездиханният, неподвижен череп на епископ Руджери, в който е впил зъби Уголино. Уголино е една от най-необикновените и интересни фантазии на Данте. Благодарение на него, в това мъртво море, където и природата, и дяволът, и човекът са само безсмислена, тъпа материя, нахлуват животът и поезията. От гледна точка на морала предателството е най-тежкото престъпление, но тук отсъства “органът на вината”, викът на съвестта някак си е “заледен” заедно с виновника. Този вик се изтръгва от гърдите на Данте, също както в “Злите оврази”, където комическият ефект преминава в страстна инвектива...Така се е родил Уголино – най-многостранният, най-съвременният, най-знаменитият образ на Данте – образ с най-дълбок психологически анализ, който при цялата си необичайност поразява със своята човечност и правдивост...

 

Франческо де Санктис - “БОЖЕСТВЕНАТА КОМЕДИЯ” (“Ад” )

Порокът и невежеството с помощта на Бога или философията обърната към вярата, приобщаването към лика на светците, съзерцаването на Бога и науката - това е общото и в литературата за обикновените хора, и в литературата за образованите. Данте обединява двете литератури, свързва в своите алегории философията и богословието, разума и божествената благодат, Бога и науката, създавайки хармоничен свят, където е отредено място за всичко. /17, ІІ т.  с. 9/.

Данте е съумял да направи това, което не се е удавало на никого преди него. Създал е универсален свят на културата, за който толкова са мечтаели образованите хора от тази епоха - свят християнски по дух и форма, но в който от всички страни е проникнала античността. /17, ІІ т. с. 10/.

В Данте е символизирана душата, във Вергилий - разумът, в Беатриче - божията благодат. “Онзи свят” това е земният живот, изобразен в неговия етическо-морален аспект - нещо като етика в действие, т.е. светът такъв, какъвто трябва да бъде в съответствие със законите на философията и морала, свят на справедливост и покой, Божие царство на земята. /17, ІІ т. с. 11/.

      Поезията още не е успяла да се освободи от алегорията. Християнството воювало в името на своя Бог не само с идолите, но и с поезията - презирало я, наричало я “сводница” и “лицемерка” - то желаело голата истина. А истината олицетворявали философията или историята, поетическата истина не влизала в тоя списък. Поезията се считала за хитроумие на лъжата, думата “поет” била равнозначна на “лъжец”, свидетелства Бокачо. /17, ІІ т. с. 12/.

Родината на душата е небето. Тя, както казва Данте, се спуска при нас от своето “висше обиталище”. Душата е причастна на Божията природа. Излизайки от Божиите ръце, тя е “наивна”, “нищо не й е известно”, но пък е надарена с две вродени свойства - с разум и “апетит”, т.е. “с добродетел, даваща й съвети” и с тенденцията “да се поддава на всичко, което й харесва”, да бъде “влюбчива”.

“Апетитът” /привързаността, любовта/ я води към доброто. Но в своето нтеведение, в невежеството си тя не умее да различи доброто от злото, преследва всичко, което се показва външно добро, и греши. Невежеството поражда грешка, а грешката поражда злото. Злото или грешката се коренят в материята, в чувствената наслада. Обиталището на доброто е духът, а висшето благо - Бог, чистият дух. Значи, за да е щастлив, човекът трябва да се противопостави на плътта, трябва да се стреми да се доближи до висшето Благо, т.е. до Бога. Затова му е даден съветникът-разум. Оттук произтичат свободата на избора и моралността на действията.

         Разумът с помощта на философията ни дава възможност да разпознаем доброто и злото. По тази причина изучаването на философията е дълг на човека, път към доброто, към нравствеността. Нравствеността е “красотата на философията”, а етиката - “кралица на науките”, “първото кристално небе”. За да се занимаваш с философия, трябва да обичаш. Любовта / “апетитът” / може да посее добро или зло в зависимост от нейния обект. Фапшивата любов - това е “апетит, неоседлан от разума”. Истинската любов се състои в изучаването на философията, в “духовното сливане на душата с любимия предмет”. Философията е “съдружие с мъдростта”, дружба на душата с мъдростта. За принизилите се натури любовта е само “чувствена наслада”. Само като “мислещо същество човекът изпитва любов към истината и добродетелта” /т.е. към философията/. Истинското щастие се състои в съзерцанието на истината. В тези идеи се е съдържала квинтесенцията на древния морал…/17, ІІ т. с. 13-14/.

Моралът - това е “Nosce te ipsum”, т.е. Опознай себе си. В своя живот човекът се намира в едно от трите състояния, съставляващи съдържанието на морала: грях, разкаяние или благодатл “Онзи свят”  е изображение на морала. Адът олицетворява злото или порока; раят - доброто или добродетелта, а чистилището е преход от едното състояние към другото чрез разкаяние и покаяние. Следователно “онзи свят” отразява различните състояния, през които човекът преминава на земята. По такъв начин изображението на “онзи свят” е своего рода етика в действие, нагледна етика - моралната история на човека в този вид, в който тя съществува в неговото съзнание. Всеки човек има в себе си своя рай и своя ад. /17, ІІ т. с. 14-15/.

…Вергилий /олицетворяващ разума и любовта/ придружава поета дотогава, докато изповядал се и се покаял за греховете си, напълно пречистил се от земната мръсотия, Данте с помощтта на Беатриче /олицетворяваща разума, сюблимиран във вярата, любовта, сюблимирана в благодатта/ излиза от състоянието си на невежество и заблуждение /лесът/ и се устремява по друма на науката / “онзи свят”, светът, устроен съгласно етиката и морала/. /17, ІІ т. с. 15/

…В центъра, около който е съсредоточена цялата тази обширна енциклопедия /”Божествената комедия”/ стои проблемът за предназначението на човека. Крайъгълният камък на всички религии, на всички философски системи е мистерията на душата. Тя пронизва цялата италианска литература във всичките й разновидности. Проблемът е поставен и решен в християнски дух: човечеството е загубило и отново си е върнало рая. По-точно рвсеки човек е намерил сили, за да постигне своето спасение…/17, ІІ т. с. 16/

…Ако всичко земно е тленно, ако земните блага са “измамни привидения”, ако смисълът на живота е в отвъдния свят, ако истината, истинската реалност е само там, то “Божествената комедия” се явява “Илиадата”, поемата на живота, историята на “онзи свят”…./17, ІІ т. с. 17/

…Данте също счита, че светостта се състои в съзерцанието, че обектът на съзерцание е Бог, че да видиш Бог, означава да постигнеш блаженството. Най-отгоре на стълбата на блажените той слага съзерцателите, а не хората на действието. Но за да постигнеш единение с Бога, не е достатъчно само да го искаш, трябва и да знаеш, необходима е мъдрост, която се сътои от любов и наука и представлява единство на мисълта и действието. Ето защо Вергилий не може да символизира разума без любов, а Беатриче - вярата без Божията благодат. Самият Данте едновременно знае и желае - всяко негово действие свързано с познанието, води след себе си действие, свързано с желанието. На върха на стълбата е разумът; любовта трябва да се съчетава с разбирането - трябва да има “разум в любовта” /17, ІІ т. с. 18/.

Алегорията е първата преходна форма на изкуството. Това вече е реалност, но реалност, чиято ценност се състои засега не в самата нея - тя се появява като образ, смисълът и значението на който е извън нея, в това, което изобразява - в предмета, в идеята. И тъй като в изображаемото присъствува нещо, което го няма в образа, а в образа - нещо, което липсва в изображаемото, то реалността в алегоричното изображение нвеизбежно се проявява в изопачен и окастрен вид…реалността не живее в самата себе си, по-точно, тя изобщо не живее - целият интерес е съсредоточен в това,което изобразява - в мисълта. /17, ІІ т. с. 22/

Така или иначе, в това изразяване изкуството отсъства. Реалността се представя или като изображение на абстрактна, несвързана с текста мисъл, или като символ, въплъщаващ в себе си също толкова абстрактно и несвързано с текста съдържание. Между тях няма взаимно проникване. Мисълта не прониква в изображението и не го пронизва. Пред нас са само първите заготовки, а изкуството като такова още го няма. /17, ІІ т. с. 23/.

…За каквото и да размишлявал Данте, за каквото и да фантазирал, той пишел с кръвта на сърцето си. Данте не е невъзмутим и безличен съзерцател като Омир, той целият е тук, с цялото си същество, истински “микрокосмос”, жизнен център на този свят, негов апостол и същевременно негова жертва. /17 ІІ т. с. 25/.

В “Божествената комедия”, както във всяко произведение на изкуството, трябва да се различава замисълът на автора от резултата на неговото творчество - това, което поетът е искал да каже, от това, което е казал. Човек прави не това, което иска, а това, което може. Поетът пристъпва към работа, разполагайки с поетиката, формите идеите на своята епоха, споделяйки настроенията на своите съвременници. И колкото по-малко е надарен, толкова по-точно изпълнява своя замисъл…Но ако поетът е истински художник, възниква противоречие - замисълът отстъпва на изкуството. /17, ІІ т. с. 27/

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583233
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930