Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09 13:41 - ДАНТЕ - А Д /Презентация на доц. Гено Генов/ - Четвърта част
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 33 Коментари: 0 Гласове:
0



 

     В самото начало на ХХVІ песен на кантиката “Ад” поетът от Флоренция отправя иронична възхвала към родния си град, след като констатира колко много знатни флорентинци са се преселили в царството на Злото:

“Флоренцийо, ликувай величава!

 Над суша и море летиш без страх

 и ада твойто име огласява!

 Петима твои граждани видях

 между крадците тук и срам ме смазва,

 и ти не се въздигаш покрай тях!”

    В следващия миг Данте се озовава “до ръба на глъбината” /осми кръг/, откъдето вижда как “с рояк от пламъчета осми ров започва да блести”. Вергилий представя накратко пред италианския поет участта на грешниците в този ров: “Всеки дух е тук в движение,

 скрит в пламъка, от който е терзан.”

     Той посочва на Данте една движеща се двойна клада съставена от двама прославили се с хитростта си антични герои:

“Одисей до Диомед там страда.

 И както бе гневът им неделим,

 тъй тичат към възмездието в ада.

 Те стенат в огъня за коня мним,

 направил онзи поход, откъдето

 излезе после семето на Рим.”

    В този пасаж се припомня легендата за изработения от ахейците грандиозен дървен кон, с който те, чрез измама, се вмъкват в крепостта Троя. Прославилият се пред Троя цар на Итака и храбрия син на Тидей са се слели в един пламък с двоен връх, тъй като приживе освен бойни подвизи са вършили много лукави хитрини. Най-известната от тях е дървения “кон на измамата”, благодарение на който гърците след десетгодишна обсада проникват в Троя, превземат крепостта и я опожаряват. В края на пасажа Данте припомня, че отряд от прогонените троянци, предвождан от Еней, възстановява Троя сред плодородните поля на областта Лациум, в средата на Апенинския полуостров т.е. легендата за основаването на Древен Рим, която е подробно и убедително разработена в прочутата поема на Вергилий “Енеида”.

      В оврага на лошите съветници Данте изслужва търпеливо разказа за последното пътешествие на Одисей. Този герой, прославил се със силната си воля, е пренебрегнал въжделенията на душата си, за да се отдаде всецяло на радостта от опознаването на света. За него всички препятствия, с което е осеяно завръщането му в родната Итака, се превръщат в поучително зрелище, което постепенно го поглъща и омагъосва.

     Тук Данте настойчиво моли “вожда си мил” да не го изоставя, тъй като “нещо го влече” към духа на Одисей. Той държи да разпита прославения герой за участта му след падането на Троя. Вергилий се обръща към Одисей и Диомед с думите:

“Понеже в стихове съм ви възпял –

поспрете! И от огъня единен

 един да каже как е той умрял!”

      Тогава Одисей започва да разказва за своите странствувания след като “се е озовал далече от Цирцея, която го е държала една година при себе си”. Пред двата поети легендарният цар на Итака споделя откровено:

“Ни нежността към син, към стар баща

 и ни съпружеското задължение –

 на мойта Пенелопа радостта –

 надвиха в мене силното стремление

 да видя нови хора и страни,

 човешко благородство и падение.”

     Одисей съобщава, че е видял “двата бряга на Испания”, минал е край “стръмния сардински бряг” и най-после стигнал до “гърлото тясно” - Гибралтар, където според легендата “Херкулес забил два стълба в знак, че по-нататък е опасно”. Той непрекъснато уверява храбрите си спътници, че

“за знание и подвиг са призвани, 

а не за скотски и безлик живот.”

    Одисей повежда дружината си към “другото /южното/ полукълбо”:

“И ето че далеч пред нас изплава

 самотна тъмносиня планина -

/ Това е Чистилището според представите на Данте, бел.Г.Г./,

 не знаех по-висока дотогава.”

      Но Чистилището се оказва недостъпно за мореплавателите-езичници: “По воля Нечия корабът ни нос зарови  и сключи се морето зло над нас.”

     След като изслушват изповедта на “пламъка с двата върха” /Одисей и Диомед/ двамата странстващи поети срещат духа на граф Гвидо де Монтефелтро / ХХVІІ песен/, който приживе се прославил като пълководец отстояващ интересите на гибелините срещу гвелфите в областта Романя. През 1294 година той бил отлъчен от папата, а през 1296 бил приет в Ордена на францисканците. Той разпитва Данте дали родната му Романя е “във мир или война”. След като Вергилий уверява спътника си, че духът е на “латинянин”, поетът от Флоренция  успокоява любопитния грешник с добра вест:

“...........твоята Романя славна

в сърцата на тираните отдавна

е във война за нейна участ зла,

но я оставих аз без битка явна”.

      След това  Данте прави преглед на вътрешните противоречия и битки, които продължават да се водят из италианските градове Равена, Форли, Фаенца и Чезена. Обзет от любопитство той се обръща към духа на Гуидо де Монтефелтро: “Но кой си ти и вината ти каква е?”  Тогава графът изповяда, че заради папа Бонифаций VІІІ, когото проклина, е сторил непоправими злодеяния:

“Не с лъвски, а с лисичи нрав се славих,

 докато бях от кости и от плът,

 които на света сами оставих.

 Аз знаех всеки скрит и таен път

 и бях така изкусен в хитрината,

 че славата ми чу навред светът.”

      Когато стигнал до “възрастта, в която разумният човек е задължен да събере въжата и платната”, отвратил се от “всичко скъпо”, графът се отдал на “пост и молитви”. Но преди това Гвидо де Монтефелтро дал съвет на папа Бонифаций VІІІ как да завладее замъка на могъщия род Колона в местността Пенестрино, край Рим. Папата му дал “от високия си трон” благослов и предварително опрощение на греховете, но в предсмъртния час на Гуидо, когато духовния му покровител Свети Франческо дошъл да вземе душата му, внезапно се появява  черен ангел /Сатаната/ с думите:

“Не пипай – негов господар съм аз!

 Ще дойде той при робите ми право,

 че даде лош съвет; от него ден

 аз за косите съм го хванал здраво…

Да иде при крадците в огън вечен!”

     При пресъздаването на тази ситуация Данте още веднъж разобличава продажния земен наместник на Христос - папа Бонифаций VІІІ, който през понтификата си не воюва срещу истинските врагове на Църквата – сарацините и юдеите, а срещу благоверните католици.

     В следващия девети ров на осми кръг /ХХVІІІ песен/ Данте и Вергилий откриват  “във кръв и рани” стенещите виновници за всички големи разцепления и раздори, описани от писатели и поети. Те се озовават пред грешник “разцепен от брадата до изхода на задното черво” и съзират с отвращение “между нозете му червата, вън бе сърцето с гадния чувал с вонящите останки от храната”. Това е Мохамед, който “с окаян вид...разтваря гърдите си” пред Данте и му показва своя зет Али, който някога основал мохамеданската секта /”разцепен от брадата до косите”/ и разбил единството на вярващите мюсюлмани.

        Основателят на ислямската религия обяснява на поетите, че тук, в осмата яма, са запратени да бъдат “разцепени” всички, които приживе “на крамоли  или на разни схизми са сели семето”:

“Зад нас един от дяволското племе

 така ни разкрасява с меч отвън,

 поглаждайки ни по страни и теме,

 щом извървим печалния си път

 и пак се спрем пред оня с меч в ръката /раздаващият правосъдие Бог/

 когато раните ни зарастат.”

    Любопитното в случая е, че Данте не уточнява към коя етническа общност се причисляват Мохамед и Али. Най-вероятно по онова време католиците са имали твърде бледа представа за Исляма. Мохамед е бил възприеман преди всичко като отстъпник от християнската вяра, а не като основоположник на нова религия. Според преданието, след като се оженил за Фатима, дъщерята на Мохамед, Али започнал да претендира, че е законен наследник на халифата. Но не всички мюсюлмански общности го признали и поради това в Исляма се обособили двете етно-религиозни секти – сунитите и шиитите.

      По-нататък Данте се озовава пред друг грешник “с пробито гърло, с бърни изкривени и с нос отрязан до очите чак”, който се представа като Пиер да Медичина. Приживе той непрекъснато е сял вражди между владетелите в Средна Италия. От ада той предизвестява, че Малатестино Едноокият, вероломният владетел на Римини, ще извика в адриатическото градче Католика първенците на град Фано Гвидо и Анджолело и докато те плуват с кораб, негови наемници ще ги удавят в морето. След това пъклено начинание намерението на Малатестино е да стане пълновластен господар на Фано. Възмущението на Пиер да Медичина е искрено и неподправено:

“Нептун, от Кипър до Майорка чак,

 злодейство по-жестоко не познава

 ни от пирати, ни от грък-моряк.”

    Трети грешник “с отсечени ръце белязан” се обръща към Данте “с кръв омазан”. Това е  Моска деи Умберти, който се прочува с жестокото отмъщение срещу влюбчивия момък от флорентинския род Бонделмонте. Младежът изоставил годеницата си от рода Амидеи и избрал една по-красива, според него, девойка от друг известен флорентински род /Донати/. Макар че младият Бонделмонте бил готов да се извини на Амидеите,  Моска отсякъл, че “стореното си е сторено”, и убил неудържалия ангажимента си годеник.

      Следващият потрес, който изживява Данте, е срещата му с духа на прославения провансалски трубадур Бертран дьо Борн, който, според легендата, е подбуждал непрекъснато феодални вражди с войнствените си сирвенти, а и сам е воювал със своите братя и съседи. Говори се, че той е подбудил принц Хенри да се разбунтува срещу баща си, крал Хенри ІІ. В ада той е “труп безглав”, който “с десницата си като фенер държи собствената си отрязана глава”. Пред Данте именитият поет създава впечатление, че приема сегашната си участ като справедливо възмездие:

“Понеже разделих души с общ корен,

 аз нося моя мозък отделен,

 а коренът му в мене е затворен.

С такава участ тук съм възмезден.”

      В началото на ХХІХ песен Данте се озовава пред “друг пояс в глъбината” /десетия ров на осми кръг/:

“С такава болка новият овраг

 вонеше, сякаш беше гнойна рана”.

     В тези предели на ада “за мъки, както подобава в угода Богу, справедливостта  фалшификаторите въдворява”. Грешниците “пълзят с плач по тъмната пътеки”, възседнали гърба или корема на другия, и “всички от тълпата въртяха острите си нокти с бяс, та малко да си облекчат теглата”:

“И крастата си лющеха със страст,

 тъй както, стържейки, очиства ножа

 шаран от люспите...”

      През епохата на Данте проказата е била широко разпространена болест и предизвиквала у съвременниците му истински ужас. Тя била сходна със страшните кожни болести, упоменавани в Библията, които обезобразявали безчестните люде. Затова прокажените били изолирани строго от здравите и били задължавани да носят предизвестяващи заразната им болест звънци, когато тръгвали да просят милостиня. Проказата била схващана през Късното средновековие като Боже наказание за неморално поведение - най-вече за сексуална разпуснатост.

    В този ров Данте разговаря с Грифолино от Арецо, който приживе се прославил като изкусен алхимик и фалшификатор. Веднъж той се похвалил пред Алберо от Сиена, че може да лети, и последният поискал да го научи на същото. Грифолино не устоял на думата си и разсърденият ученик го обвинил в ерес. Тогава епископът на Сиена заповядал да хвърлят измамника в огъня. Интересното тук е, че грешникът отчита справедливостта на съдника в царството на мъртвите Минос:

“Алхимията млад ме изкуши,

 затуй в последната десета яма

 ме прати този, който не греши /т.е. Минос/”.

    В края на същата песен, обзет от злоба към родната си Сиена, пред Данте се представя Капокьо, който си признава, че приживе “се е славел с маймунския си нрав”. Този прочут фалшификатор е бил съученик на Данте и е станал известен с изкуството си да имитира хората. Изгорен е жив през 1293 година в родния му град, защото дръзнал да фалшифицира редки скъпоценни метали.

     Заниманията с алхимия били широко разпространени през Късното средновековие. Алхимиците се опитвали да произведат по тайнствен начин злато от различни неблагородни метали. Занаятът им предполагал странна посветеност, заради която ги причислявали към престъпната според представите на онова време общност на магьосниците. Тъй като се знаело, че по принцип от неблагородни метали не може да се получи злато, алхимиците били третирани от обикновените хора като измамници. Затова Данте ги представя в ада “изринати от струпеи ужасни”.

     В ХХХ песен Данте уверява отново читателите си, че епидемиите развихрили се из античните градове Тива и Троя не са били толкова ужасни, колкото бесовете развилнели се из последните ровове на осмия кръг на ада, през които току що са преминали с Вергилий. Веднага след това поетът се сблъсква с “две сенки, голи и нещастни, които тичат, хапейки лица, бедра, като изпусната свиня опасни”. Това са Джани Скики от флорентинския род Кавалканти и Мира, дъщерята на кипърския цар Кинирас. По молба на племенника му Симон Джани се предрешил като току що издъхналия Буозо Донати, чийто труп преди това двамата скрили. Извикали тогава нотариус и измамникът, легнал в кревата на покойника, продиктувал пред него “своето завещание”, което естествено било в негова полза и в полза на Симон.

     Край Скики Данте разпознава “духа античен” на Мира, която, “предрешила се като непозната”, извършила с баща си “грях непривичен” /кръвосмесителен акт, бел.Г.Г./ и заченала Адонис. Според легендата, когато измамата й била разкрита, боговете я спасили като я превърнали в миртово дърво.

     След като двамата измамници “хукват обзети от бяс” поетът се озовава пред грешник “един със фигура такава, че срязан под самите слабини, той лютня щеше да наподобява”. Грешникът “зее с уста, тъй както охтичав гори от жажда”.  Това е майстор Адамо, живял в Болоня, който по заръка на местните графове да Модиляна насякъл от фалшива сплав монети със знака на патрона на Флоренция Йоан Кръстител. След като фалшификацията му била разкрита той бил изгорен на клада през 1281 година.

     Близо до майстор Адамо лежат “две сенки клети”, които “димят като ръце, на студ с вода залети”. Телата им са обречени да се тресат от “остра треска”. Това са безименната, според Библията, клеветница на Йосиф, и “лъжеца прочут” Синон - гъркът, който с лъжа убедил троянците да вкарат в крепостта си оставения пред стените й от ахейците огромен дървен кон, в който били скрити Одисей и група ахейски войни. Според библейската притча жената на Потифар, придворен на фараона, набедила пред мъжа си техния слуга Йосиф, понеже последният останал равнодушен пред ухажванията й, и фараонът го затворил в тъмница.

     По времето на Данте онези, които са се представяли за други, т.е. променяли са съзнателно самоличността си, са били считани за сходни с лудите, които са се приемали от средновековните хора като лишени от разум, по волята на Бог, нещастници. Те предизвиквали панически страх у правоверните католици. Затова Данте представя грешниците подменили съзнателно същността си като хора превърнали се в озверели животни или алчни търбуси /Синон/.

     В следващата песен /ХХХІ/ се описват премеждията на Данте и Вергилий в “крепостта чудновата”, чиито

“кули всъщност са титани

 и в кладенеца, зидан от скали,

 са всичките до пъпа си побрани.”

       Тук Данте упоменава титаните, защото те са се одързостили да се вдигнат на бунт срещу върховния бог и да оспорят божествената му мощ. Както повечето средновековни властници и Бог е безмилостен към онези свои поданици, които проявяват извънмерна мощ и затова ги запраща да изкупват греховете си сред ледовете на Ада.

       Озовал се в края пътешествието си из царството на мъртвите поетът от Флоренция констатира, че човекът все повече затъва в користните си интереси, интелектът му огрубява и се претопява в изначалната безформена материя. За да означи символно пропадането на човешкия интелект в бездната на суетните материални интереси Данте въвежда образите на страховити чудовища, великани с огромни тела, които изникват като планини от плът из Злите оврази на осмия кръг. 

      Сред “титаните, които с гръм прогони Юпитер” Данте съзира “един, който започна своето лице, гърди и рамене да ми открива, корема си и яките ръце”. Това е Немврод, първият цар на Вавилон, който, според библейското предание, решил да вдигне Вавилонската кула. Това му безумно начинание довело до размножаването на езиците и породило неразбирателството между земните хора. На Немврод се приписва странно звучащата фраза: “Rafel mai amech izabi almi” /Непонятни думи, които само Немврод разбирал/.

     Вергилий усеща някакъв стихиен гняв в прозвучалите слова и властно усмирява чудовището:

“О душо,…дръж рога си и не бъди гневлива,

 дано ти той надвие яростта.”

     След това Учителят обяснява на Данте, че царят на Вавилон “с умисли безчестни е лишил хората от общ език” и затова

 “......думите са неуместни,

 че както неговата реч на нас,

тъй думите ни са му неизвестни”.

     Наказанието на грешника Немврод, внесъл неразбирателството между земните обитатели, е да си служи с реч, която е неразбираема за хората, т.е. да живее в пълна изолация от човешкия род.

     Вторият исполин, който срещат поетите в “чудноватата крепост” е Ефиалт, синът на Нептун, който, според Вергилий, “пръв дръзнал да премери своите сили с Юпитер”:

“Гигантите поведе сам на бой,

 когато застрашиха боговете:

 ръцете му навеки са в покой.”

    И тук, в ада, Ефиалт доказва пред слисаните земни странници своята разрушителна мощ:

“Дори и земетръс не е люлял

 с такава сила кули на земята,

 с каквато Ефиалт се тръсна цял.

 Уплаха от смъртта ми сви душата

 и като нищо бих умрял от страх,

 ако не бе с вериги по снагата.”

    След тази среща “вождът строг” помолва Антей, единственият гигант, който не е участвал в битката срещу боговете, да свали него и Данте “там, където на Коцит /една от адските реки/ от ледове скована е водата”. Тогава добродушният великан хваща двамата поети /“И сноп един от мен и него /Вергилий/ стана”/ и ги пренася до “дъното” /деветият кръг на ада/, където те се озовават пред “Луцифер, до Юда замразен”.

    В края на стеснението на адската фуния сред вечен лед пребивават предателите към родителите, към отечеството, към гостите и благодетелите им. Грешниците запратени тук са отрекли грубо всички норми изграждащи основите на човешката цивилизация, подчинили са напълно разума си в служба на Злото и са нарушили социалните конвенции, без които хората не биха могли да съжителстват мирно на земята. Сковано в затвора на ледовете съществуването им напомня за битуването на бездушните минерали в недрата на земята. Те дотолкова са оскотели, че са изгубили човешката способност да осмислят делата си чрез ясната членоразделна реч.

    В тази атмосфера на изродена човечност Данте започва песен ХХХІІ с призив отправен към Музите:

“Дано ме чуят тези същества,

 които чуха Амфион край Тива, 

 та всичко вярно да предам в слова!” 

     Според древногръцката легенда синът на Зевс и Антиопа Амфион поискал да огради със стена град Тива. Той призовал Музите със своята лира и камъните сами слезли от планината Китерон и образували стена. Поетът за миг изпитва неувереност, когато се озовава сред най-тежко провинилите се, непоправими грешници:

“О, сган осъдена и нечестива,

 как да опиша тази глъбина!

Да беше стадо, по  ще ти отива!”

      Поетът е обзет от ужас пред “езерните води, тъй с лед покрити, че погледът ми за стъкло ги взе”. Това е всъщност езерото, в което са замразени душите на предателите, които посрещат слезлият в недрата на Земята странник с вайкането: “Внимавай, не настъпвай ти с нозе главите на нещастните си братя!”: “И както жабата с глава навън е

 от блатото си, за да кряка там,

 когато и насън селякът жъне,

 тъй докъдето /до лицето си/ се червим от срам,

 в леда скърбяха сенки пребледнели

 и зъби тракаха в студа голям.

Те бяха до един лица навели:

 видях, че скръб в очите им личи,

 а устните им бяха посинели.”

       Оттук започва деветият кръг, който, според представата на Данте, се състои от три дяла: Каина, където са обречени на мъки предателите на рода; Антенора, където се гърчат в страдания предателите на партията си; Птоломея, където са изтезавани предалите гостите си; Юдека, където в устата на Сатаната изкупват греха си предателите на покровителя си.

    Поетът среща Камичо де Паци “с уши окапали от мраз”. Той изстрадва в деветия кръг предателското убийство на брат си Убертино. До него е грешният Мордред, синът на легендарния крал Артур, който, сметнал прибързано, че е дошъл удобния момент да обсеби короната, нападнал баща си и завързал бой с него. Крал Артур пронизва тялото на сина си с копие, но в последния момент Мордред успява да убие баща си с удар на меча си.

    Докато преминава между замръзналите глави Данте, без да иска, ритва главата на Бока дели Абати, предател на гвелфите в битката при Монаперти /1260 г./. Той се нахвърлил с меч върху знаменосеца на флорентинската конница, в която служел, и отсякъл дясната му ръка. Така знамето на флорентинците рухнало на земята, те се смутили от това предзнаменование и изгубили битката. Схватката между Данте и Бока, който крие самоличността си, е описана като ожесточено битово сбиване:

“Аз сграбчих кичурите му тогава

 и викнах: “Казвай или запомни,

 че косъм няма аз да ти оставя!”

 А той: “Ти всичките ги отскубни,

 но ням ще си остана в изпитните,

 пък ако щеш сто пъти ме ритни!”

     Тук поетът не успява да сдържи ожесточението си срещу мерзкия изменник:

“Аз вече му държах с ръце косите

и скубех ги до корените чак,

а той все лаеше, навел очите…

И аз: “Изменнико, ако желаеш,

 млъкни, защото лоши новини

 ще отнеса за теб – така да знаеш!”

    В случая извънмерното ожесточение на Данте се обяснява с това, че поетът е тясно свързан с групировката на гвелфите, а Бока я е предал в битката й с войската на гибелините.

   В Антенора, втория дял на девети кръг, където тече ледената река Коцит, изстрадват прегрешенията си предателите на родината и съмишлениците им. Тук  Данте съглежда Ганелон, вторият баща на легендарния франкски герой Роланд, и Трибалдело от град Фаенца. Първият е предал доведения си син на нечестивите сарацини, които са обградили от засада отряда му в пиринейски проход Ронсево и са го убили. Трибалдело е пропуснал през вратите на родния си град обсадилите го болонски гвелфи, за да си отмъсти за дребна лична обида.

    В края на същата песен /ХХХІІ/ Данте изумен вижда как един “дух в устата на друг главата своя беше сврял”:

“И както се гризе на хляб кората,

 така единият от тях пред нас

 бе зъби впил на другия в главата.”

     Тези ожесточени до краен предел един срещу друг грешници са граф Уголино и епископ Руджиери, чиято история Данте преразказва подробно по-късно - в песен XXXIIІ на “Ад”. В нея поетът приканва грешника, който “с животинско озлобление” гризе главата на другия - “той устни от пира жесток откъсна, в косите на главата ги отри, до черепа изгризана и мръсна” – да разкрие греха си:

 “…Граф Уголино бях аз на земята,

 архиепископ Руджиери – той

 и чуй защо му ръфам тук главата…

 В прозорчето на тесния кафез,

 що кула на глада светът нарече,

 която нови жертви чака днес,

 луни немалко бях съгледал вече,

 когато странен сън сънувах аз

 и мрачно бъдеще ми той предрече…”

     Граф Уголино произхождал от стар гибелински род, но когато видял, че гвелфите са по-силни и по-влиятелни в областта Тоскана, той минал на тяхна страна и заедно с внука си /Нино/, наречен Бригата, се опитал да наложи гвелфско управление в Пиза. Но опитът му не успял и той бил изгонен от града. По-късно, за да разкъса, заедно с Бригата, коалицията, образувана срещу Пиза, той предал на Флоренция и Лука някои пизански крепости. Когато подкрепяната от архиепископ Руджиери партия на гибелините укрепнала и набрала сили, граф Уголино отново се върнал в партията, на която се били врекли дедите му. Тази брутална измяна станала причина за възникналите остри конфликти между Уголино и Бригата, от които ловко се възползвал Руджиери и изгонил двамата като гвелфи.

    Малко след това Руджиери, който се преструвал, че подкрепя граф Уголино, го извикал в Пиза, уж да преговарят за сключване на приятелски договор. Щом графът пристигнал в града, архиепископът го обвинил пред народа в измяна, задето предал на Флоренция пизанските крепости. Уголино бил хвърлен в тъмница /”кулата на глада”/ заедно с двамата си сина и двамата си внуци. Те били държани затворени в килията, без да им дават храна, от юли 1288 до февруари 1289 година, когато умрели от глад.

      Данте предава в остро драматичен план жестоките обрати, на които се оказват подвластни бащата и чадата му под неудържимия натиск на изтощителния глад:

 “Когато лъч проникна в мрачината

 на карцера ни, своя тъжен лик

 видях на четиримата в лицата;

ръцете си от гняв захапах в миг,

 а те едвам се вдигнаха, решили,

 че ги гриза от глад  и с дружен вик

 ме спряха: “Яж от нас, о татко мили!

 Нали ти ни облече в жалка плът, 

 смъкни я – и не бихме те корили.”

     Уголино добре си спомня, че пет-шест дни по-късно, ослепял. Той започнал да вика децата си, но не чул никакъв отгово. Тогава клетият баща започнал да “ги опипва в тъмнината”,… “ала гладът надви у мен тъгата”.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 583271
Постинги: 507
Коментари: 49
Гласове: 257
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930