Изследвачите на френската литература обединяват под названието “Бретонски цикъл” поемите и повествованията за рицари, които са породени от народните предания възникнали в племенната общност на келтите, обитаващи обширната област Бретания, разположена в северозападната част на Европа. От тези предания се вдъхновяват през средата на ХІІ век положилите основите на средновековния жанр “рицарски роман” и наложили модата му из неолатинския свят автори - Томас, Берул, Бенуа дьо Сент-Мор, Мари дьо Франс и Кретиен дьо Троа. Някои авторитетни изследвачи на историческото развитие на този жанр твърдят днес, че това допускане си остава все още хипотеза.
В много от легендите, влизащи в “Бретонския цикъл”, се откриват редица универсални теми и мотиви, разпространени в литературата на Изтока още през Античността. През втората половина на ХХ век се появиха изследвания, в които се установява връзка между кръга от келтски легенди за крал Артур и някои предания, възникнали във фолклора на индийската област Пенджаб /Южна Азия/, през която преминава река Инд. Някои познавачи на античната гръцка митология са склонни да разглеждат легендарните влюбени Тристан и Изолда, например, като двойка-модел, в чиито премеждия и неволи се възраждат перипетии и ситуации от елинските предания за пламенна любовна всеотдайност каквито са митовете за Херо и Леандър, Пирам и Тисбе, Язон и Медея.
Според древното предание Леандър е младеж от Абидос, град разположен на малоазийския бряг на Дарданелите, който бил влюбен в красивата тракийска жрица на Афродита Херо, живееща в Сестос, град на отсамния бряг на Дарданелите. Младежът преплувал през протока всяка нощ за да се види със своята възлюбена. Но през една бурна нощ вятърът угасил лампата на кулата на Херо, Леандър объркал посоката и се удавил във вълните. Като видяла на сутринта трупа му, изхвърлен от вълните, Херо изпаднала в дълбоко отчаяние и потърсила смъртта си в морските бездни.
Двамата влюбени Пирам и Тисба живеели в две съседни къщи във Вавилон, но техните родители не им разрешавали да се срещат. Те разговаряли само чрез жестове и знаци, които си правели през една пролука в общата стена, която разделяла домовете им. Един ден се уговорили да се срещнат вечерта извън града, до гроба на основателя на асирийско-вавилонското царство Нин. Тисба се озовала първа на уреченото място, но изведнъж пред нея изскочила от мрака една лъвица и девойката изтичала да се скрие в съседната пещера. В бързината и уплахата тя изпуснала наметката си, която ожесточилият се звяр стъпкал и окървавил с устата си, тъй като малко преди това бил разкъсал едно добиче.
Закъснелият за срещата Пирам пристигнал на уговореното място и изпаднал в паника. Той видял следи от лъв по пясъка, намерил окървавената дреха на възлюбената си и сметнал, че тя е била изядена от звяра. Изпаднал в дълбока покруса младежът се пронизал с меча си. Излязлата от укритието си Тисба го видяла целия в кърви, окъпала го с обилните си сълзи и се самоубила с все още кървящия му меч. Според преданието тогава черничевото дърво, ням свидетел на кървавата кончина на двамата легендарни влюбени, обагрило от съжаление плодовете си в черно.
Дъщерята на царя на Колхида Медея се влюбила до полуда в Язон, предводителят на аргонавтите тръгнали да открият и завладеят Златното руно. Тъй като била дарена от боговете с магически умения тя помогнала на гръцките герои да отмъкнат Руното, напуснала бащиния си дом и последвала мъжа пробудил любовта й. Тя се омъжила за него, но, когато двамата се установили в Коринт, Язон пожелал да свърже живота си с Креуса /Главка/, дъщерята на цар Креонт.
Разярена, че мъжът, на когото се посветила всецяло, е потъпкал човешкото й достойнство, Медея решила да му отмъсти по особено жесток начин, чрез който дълбоко наранила самата себе си. Тя пратила на съперницата си необичаен сватбен дар – напоени с разяждаща отрова одежди. След това тя подпалила царския палат и убила със собствените си ръце своите двама сина придобити от Язон. В края избягала в Атина, където я приел и направил своя съпруга тамошния цар Егей.
Изграждането на повествованията за подвизите на рицарите, според медиевистите /специалистите изследващи историята и културата на Средновековието/, се осъществява в продължение на векове. Много бавно се прехожда от преразказа на легендите към самобитния рицарски роман, в който темата за любовта започва да играе активна сюжетообразуваща роля. Първосъздателите му често декларират, че са ползвали предания от двата региона на Бретания - Малка или Голяма Бретания /т.е. северозападната част на провинция Галия и Островът на бретонците /бритите/.
През 30-те години на ХІІ век е създаден “Романът за Александър”. От това повествование, което медиевистите условно назовават “роман”, до нас са оцелели 105 стиха. Предполага се, че този разказ е съчинен от Алберик от Бриансон. В него подробно е описано възпитанието на младия македонски принц и подготовката му за попрището на рицаря. Високо благородният младеж трябва да усвои боравенето с копието и меча, да овладее няколко чужди езика, да навлезе в света на литературата, да опознае законите и да придобие умението да свири на модните тогава музикални инструменти. В една по-късна версия на същото повествование принц Александър е призван да се посвети на “свободните изкуства” и на светското “куртоазно /т.е. изящно и изтънчено/ изкуство” да се беседва с дамите за любовта.
Прочутият нормандски трувер /средновековен поет от северната част на Франция/ Вас създава своя повествователна версия за подвизите на Александър като рицар, в която се въвежда един много продуктивен в по-нататъшната еволюция на рицарския роман мотив - мотивът за Кръглата маса. В символния образ “кръгла маса” вероятно се съдържа заявката на първите Плантагенети за пълно господство на бретонците /бритите/ над света. Настанилият се край нея Артур, вождът на бретонците, се държи като “пръв между равни”, но все пак той си е спечелил славата на предводител на всички останали рицари, обитатели или съседи на регионите Малка и Голяма Бретания - франки, нормандци, фламандци, бургундци и т.н.
В придобилия известност през Ранното средновековие “Роман за Тива” /и тук жанровото определение е твърде условно/ се подражава на популярната през тази епоха поема на римския поет Стаций. Походът на седмината срещу Тива е представен като военна експедиция, в която участват рицари-кръстоносци. Древният полис Тива е описан като “град на ада”, а обитателите му - като заклети езичници. В описанията на рицарски развлечения и турнири тук се вплитат някои грубовати анализи на любовните взаимоотношения, които се установяват между Партенопей и Антигона и между Атис и Исмена.
“Романът за Брут” е написан от трувера Вас във форма близка до историческата хроника през средата на ХІІ век. Завършен е вероятно през 1155 година и е стигнал до нас в 18 ръкописа. Медиевистите го определят като “пренос” т.е. адаптация на френски език на “История на кралете на Британия”/Historia regum Britanniae/(1137) от Джефри Монмутски /Geoffroi de Monmouth/. Повествованието се състои от близо 15 500 осмостишия. Посветено е на Хенри ІІ Плантагенет и Елионора от Аквитания. С него във френската литература навлиза модата да се пресъздава като смесица от истини и измислици историята на Голяма и Малка Бретания.
“Романът за Брут” представлява първото популярно изложение на темите, мотивите и образите, които определят атмосферата на Бретонския цикъл. В него се очертава едно време-пространство, в което широко разпространение придобива преданието, доразвито в “Роман за Еней” и “Роман за Троя”, за възникването на Бретания като възстановяване на легендарната Троя, древният, разположен в Мала Азия, град-държава. Авторът му вероятно е черпил сведения от произведението на неговия съперник, труверът Бенуа дьо Сент-Мор /Benoоt de Sainte-Maure/, “Хроника за херцозите на Нормандия” /Chronique des ducs de Normandie/, в което се проследавя историята на ранната северозападна европейска цивилизация и на нормандска Англия.
Прологът и епилогът на “Романа за Брут” са подписани от “майстор” Вас. В пролога се изяснява темата и подредбата на разказа. Авторът излага намерението си да разположи във времето познатите му легенди и реални събития, да представи царуването на кралете, които последователно заемат престола на Бретания. Накратко се припомнят падането на Троя, тръгването на Еней, основаването на Рим и раждането на Брут [Brutus], наследник на Еней, който при странно стечение на обстоятелствата убива баща си и е принуден да замине в изгнание.
В края на един изпълнен с подвизи поход, който го отвежда от Гърция на остров Албион, Брут, подпомогнат от съплеменниците си /троянците/, става господар на острова. Той побеждава великаните, които го населяват и му дава името Бретания.
След това Вас разказва за царуването на наследниците на Брут като проследява и описва по-детайлно прелюбодейните любовни авантюри на Локрин /Locrin/ и Хестрилд /Hestrild/, историята на крал Лир и на дъщеря му Корделия, завоеванията на Белин /Belin/ и Брен /Brennes/, които опустошават Рим. От времето на царуването на Касибелан /Cassibellan/ Островът става за дълъг период от време владение на Древен Рим.
По-нататък Вас разказва за двете последователни нашествия на Острова на легионите на Юлий Цезар и битките на бретонците /бритите/ с римляните, пиктите и скотите /шотландците/. Между сцените на сражения авторът разполага епизоди, в които се представят посланничества, преговори, предетелства и борбите за наследяването на престола. Този размирен период в историята на Бретания завършва с царуването на Константин и окончателното оттегляне на римляните от остров Албион .
Със смъртта на Константин настъпва нов период на смутове и размирици. Синът му Констан /Constant/ отстъпва властта на галския вожд Вортигерн /Vortigern/, който поръчва да го убият. Двамата братя на Констан, Аврелий /Aurиle/ и Утер /Uther/, са обречени на изгнание. Вортигерн сключва съюз с саксонеца Хенгист /Henguist/, за чиято дъщеря се жени. Чрез коварни интриги Хенгист премахва най-влиятелните бретонски вождове. Прогонен от саксонеца, Вортигерн призовава Мерлин /Merlin/, който е представен от Вас като дяволско изчадие притежаващо пророчески дарби. Завърнал се в Голяма Бретания Аврелий убива Вортигерн, а след това и Хенгист.
По време на царуването на Аврелий Мерлин пренася, благодарение на магическата си мощ, от Ирландия побитите камъни от Стоунхендж /Stonehenge/. По времето, когато Утер побеждава в Уелс ирландците на небето се появява комета във формата на дракон. Това е предзнаменование за славата, която очаква неговото потомство. Кометата му налага да приеме прозвището Пендрагон /«Pendragon»/. Междувременно Аврелий умира отровен. Провъзгласен за крал Утер /”Пендрагон”/ се влюбва до полуда в херцогинята на Тинтажел /Tintagel/ Ижерна /Ygerne/. Благодарение на помощта на магьосника Мерлин той успява да преспи с нея. Така бива заченат Артур. Малко след това Утер се оженва за Ижерна. След смъртта на Утер, който умира отровен след като побеждава сина на Хенгист Окта /Octa/, Артур става крал на бретонците.
В “Роман за Брут” историята на царуването на Артур започва с поредица от военни походи срещу наследените врагове – саксонците и пиктите. След това е представено завоюването на Ирландия и Исландия. Вас разполага в един мирен, продължил 12 години, период учредяването на войнската общност около Кръглата маса и осъществяването на чудотворните подвизи на рицарите от обкръжението на крал Артур. След това Артур продължава завоеванията си, навлиза в Галия (област, която тогава е подвластна на Римската империя), побеждава нейния владетел Фрол /Frolle/ и бива увенчан с корона в Париж.
Завръщането му в Англия се отбелязва с бляскави празненства, които се уреждат от краля и жена му Гениевра /Gueniиvre/. Те са прекъснати от пратеници на Рим, които настояват Артур да плаща данък на империята. По съвета от бароните си Артур преминава в атака. Той слиза на брега на Континента при Мон-Сен-Мишел /Mont-Saint-Michel/, убива един сеещ страх сред местните жители великан и води първата си битка с римските легиони в областта Бургундия. В края на сраженията, смъртоносни за двата лагера (в тях загиват сенешалът Кеу /Keu/ и виночерпецът Бедоаер /Bedoier/), Артур успява да победи римляните и езическите им съюзници.
Скоро след това Артур започва да се подготвя за поход срещу Рим, но тъкмо тогава му известяват, че племенникът му Мордред /Mordred/ го е предал – завладял е кралството му и си е присвоил жена му. При слизането на брега на Бретания е убит Говен /Gauvain/, другият племенник на краля. Мордред избягва, а Гениевра намира убежище в едно абатство. По време на последната битка, в Корнуел /Cornouailles/, Мордред пада мъртъв, но загива и по-голямата част от рицарите на Артур. Смъртно ранен кралят заповядва да го пренесат на остров Авалон /Avalon/. Поетът Вас напомня, без да взема страна, че Мерлин е изказал пророчеството, че кралят ще оживее и ще се завърне в Бретания.
Последната част от разказа на Вас е посветена на междуособните борби в племенната общност на бретонците. Те постепенно са изтласкани в периферните области Уелс и Корнуел от саксонците и техните съюзници – африканският цар Гормунд /Gormund/ и ренегатът Изамбар /Isembard/. Бретонците изгубват окончателно влиянието си в Бретания, която започва да се назовава Англия. В епилога на творбата си поетът Вас оповестява заглавието й - “Сказание за бретонците” /Geste des Bretons/, и отбелязва годината на създаването й /1155/.
Заглавието “Сказание за бретонците” отразява много точно колебанието на разказвача между обективното излагане на историческите факти и възвеличаването на миналото на бретонците въз основа на утвърдилите се вече предания и митове за войнската им мощ. В него са представени както нашествието на Юлий Цезар в Голяма Бретания, така и завладяването на Галия и подготовката на похода на Артур за превземането на Рим. В това повествование може да се проследи продуктивното взаимодействие между обективното изложение на историческата хроника и характерното за романа идеализиране на геройските подвизи на племенните вождове. В това “сказание” е отредено важно място на описанията на любовта между Утер и Ижерна, на драматичните премеждия, през които преминават взаимоотношенията крал Лир-Корделия, на свръхестествените чудеса, които се случват на Острова. Авторът проявява особен интерес към изтънчените обноски, които се налагат в двора на Артур, и към магьосническите чудодейства, които извършва “пророкът” Мерлин.
Явно е усилието на автора на “Сказанието за бретонците” да издейства особен статус на историческия дискурс /реч/ в оформящия се френския език. Поетът Вас го натоварва с нетърпяща възражения правдоподобност, макар че не крие, че във всяко историческо писание могат да се промъкнат неточни сведения. Коментаторите на това сказание отдавна са забелязали, че изложението на съдбовните моменти в историята на войнственото племе бретонци е съобразено с кризисните моменти в историята на ранната Римска империя и с драматичните етапи в налагането на християнството. Честото упоменаване на географски наименования издава особената загриженост на повествователя да разположи най-значимите събития в относително прецизно указани области на Северозападна Европа. Съвестното изреждане на лични имена на бароните на Артур или на основаните от него в Галия градове придава на сказанието облика на меродавно историческо съчинение.
Чрез свободното боравене с названията, което явно доставя удоволствие на Вас, поетът подтиква размислите ни относно настъпващите в езика промени, в които отзвучават преобразованията в колективната участ на племената. Усилието на повествователя да издири първоначалната форма на дадено название отразява ангажимента му да се върне назад в миналото, да стигне до началото на времето, до мита за възникването на съответния обект / държава, селище, ритуал и т.н./.
Чрез една зашеметяваща реконструкция, скалъпена от самия него, Вас, например, твърди, че в името на град Лондон е заложено древното му наименование “Нова Троя”. По този начин авторът се опитва да закрепи в колективното племенно съзнание една благоприятна за самочувствието на наследниците на бретонците легенда: Голяма Бретания /по-сетне Англия/ е държавата-наследница на митичния малоазиатски град-държава Троя. Много от описаните в това сказание крале, по примера на троянския воин Брут, героят носител на благата на една високоразвита цивилизация, допринасят по различен начин (чрез изграждането на градове, мостове, крепостни стени, учредяването на закони и възцаряването на християнската вяра във владенията им) за налагането на един нов порядък, който се претворява в живота на общността по време на царуването на Артур.
В “Романа за Брут” върху персонажа Артур и върху царуването му се наслагват всички високо ценени нравствени ангажименти, върху които, във времето на разказвача, се надгражда новият куртоазен идеал: храбростта, устремът към справедливост, стремежът да се преодолеят разногласията, който е символно означен чрез легендарната Кръглата маса (образ, който се появява за първи път в това повествование), усилието да се облагородяват нравите и т.н. Празненствата в двора на Артур са най-бляскавата проява на налагащата се нова куртоазна етика, в която храбростта на рицаря придобива значимост, само когато се оценява от възлюбената дама, и се изпълва със смисъл, само когато се изявява в името на идеалната любов.
Поетът Вас очертава рамките на легендарната епоха на Артур, населява я с характерните й персонажи, образи и мотиви, набелязва тендинциите в духовната й атмосфера. Така той открива плодоносно поле, което разработват авторите на следващите “романи за Артур” – от Кретиен дьо Троа до Персфоре /Perceforest/. Тази плеада автори заема от Вас разработената от него изобразителна стратегия. Те боравят по-свободно с похвати като идеализацията и хиперболизацията, но не успяват да постигнат емоционалния заряд и реалистичния стил на автора на “Романа за Брут”. Тези автори все пак успяват да се освободят от архаичните похвати на ранносредновековния разказвач Вас – анафората, повторението, изреждането и всички онези реторични орнаменти, които забавят ритъма на повествованието.
Редица авторитетни медиевисти отчитат, че влиянието на “Романа за Брут” е решаващо за формирането на жанра “историческа хроника”. След като надминава като повествовател своя непосредствен предшественик Гаймар /Gaimar/, автор на една “История на англите” /Estoire des Engleis/, създателят му Вас става обект на подражание още в края на XII век, когато се появява написания на средно горноанглийски “Роман за Брут” от Лайамон /Layamon/. Така името троянския герой Брут се свързва трайно с учредяването на племенната общност на /бретонците/ бритите.
”Романът за Ру” днес се приема като допълнение към “Роман за Брут”, с което поетът Вас продължава делото си – да възхвалява Плантагенетите и да оповестява законните им права над трона на Англия. Съчиняването на тази творба вероятно е започнало през 1160 година и е завършило през периода 1174-1184 година. Този разказ е посветен на Хенри ІІ Плантагенет и Алиенора от Аквитания и е съхранен до нас в четири ръкописа. В него Вас се заема да популяризира благоприятното за Краля, негов покровител, поверие, че бретонците са потомци на митичните троянци. Ранно средновековният поет представя повествованието си като “история” /«estoire»/ или “сказание за Ру и нормандците” /«geste de Rou et des Normanz»/.
В “Роман за Ру”, състоящ се от около 16 000 стиха, се разказва историята на херцозите на Нормандия от Х до началото на XII век, от основаването на херцогството от Ру или Ролон/Rollon/ до завладяването на Англия (1066) от Вилхелм Завоевателят. Разказът завършва с описанието на царуването на последния от синовете му, Хенри І Боклер /Beaucler/ и битката при Тинчбрей /Tinchebray/ (1106).
Текстът започва с “Хроника за прадедите”, написана в леси /строфи/ от осем стиха обединени чрез една и съща рима. В нея накратко се излагат най-важните исторически събития като се започва от епохата, през която управлява Ру, и се стига до периода, през който царува Хенри ІІ (времето, през което е създадена хрониката).
Първата част на хрониката е посветена на настаняването на датския владетел и на хората му в древна Нойстрия /Neustrie/, владение на Вилхелм Дългият меч, който възстановява абатството на Жюмиегите /Jumiиges/ и пожелава да бъде приет в него като монах. След това се разказва за сина му Ричард І, който влиза в конфликт (пресъздава се обсадата му на град Руан) с краля на Франция. Тази уводна част е написана в леси от александрини /12-срични стихове/ завършващи с една и съща римова клаузула.
Втората част, написана в осемстишни куплети с римуване на всяка двойка стихове, описва, вече с повече детайли, царуването на Ричард и неговите наследници – Ричард ІІ, Роберт Великолепни, Вилхелм Завоевателят, Вилхелм ІІ и Хенри ІІ. Най-голямо внимание в тази част се отделя на събитието-кулминация в хрониката – победата на Вилхелм при Хастингс /Hastings/ над крал Харолд (1066), след която нормандците и техният херцог стават новите господари на Англия.
Поетът Вас не уточнява причината, поради която е изоставил в разгръщането на повествованието широкообхватната епическа леса /строфа/, много по-пригодна за пресъздаването на епохата на митичните владетели Ру и Вилхелм Дългият меч, и е възприел характерната за ХІІ век осмостишна строфа. Промяната на формата съвпада с едно пространно, вмъкнато от разказвача, разсъждение върху предизвикателствата, на които е трябвало да откликне: да се съхранят завинаги в паметта на хората “преданията, нравите и деянията”, на прадедите; да се проследи възникването и изграждането на Англия (бившата Бретания) и на Нормандия (бившата Нойстрия). Авторът описва собствената си участ и дейността си на писател, която е много зависима от щедростта на краля-меценат и слушателите, които обаче трудно развързват кесиите си за подаяния.
При пресъздаването на събитията до възшествието на престола на Вилхелм Завоевателят поетът Вас следва много точно главните писмени източници – латинските хроники на Дудон от Сен-Кантен /Dudon de Saint-Quentin/ (началото на ХІ век) и на Вилхелм от Жюмиег /Guillaume de Jumiиges/ (средата на XII век). Той вмъква в повествованието описания, разкази за бойни подвизи, разведряващи анекдоти и др. В пространното описание на битката при Хастингс, в изреждането на фактите (последните преговори, поведението на двете страни – англите и нормандците, разположението на войските и етапите в развоя на битката) се вплита епическото пресъздаване на индивидуалните подвизи на героите от двете воюващи общности. Преходът от историята към епоса в тази поема се осъществявао чрез въвеждането на оценките на жонгльора Тайфер /Taillefer/, придворен поет от антуража на херцог Вилхелм, който пресъздава по свой начин подвизите на храбрия Роланд /Roland/ и на героите сражавали се във високопланинския проход на Пиринейте Ронсево /Roncevaux/.
В последната част на хрониката Вас е въвел, излагайки се на риска да бъде упрекван, че е изменил на обективната истина, значителен брой устни предания, в които преобладават фантастичните случвания: видението, в което се явява генеалогичното дърво на Арлот /Arlot/, бъдещата майка на Вилхелм Завоевателят, разправиите на Ричард І с Дявола и неговите помощници, поклонническото странстване на Роберт Великолепният из Константинопол и Йерусалим, разочарованието на автора, озовал се сред Броселианската гора, а след това при чешмата край Барантон /Barenton/, до която е заровено чудотворно имане.
След като “майстор Бенуа” ( Бенуа дьо Сент-Мор, авторът на “Роман за Троя”) спечелва благоволението на Хенри ІІ Плантагенет и замества като поет в кръга му Вас, последният завещава в пролога на творбата си грижата на преуспелия си съперник да довърши хрониката му. Действително в широкообхватната си “Хроника за херцозите на Нормандия” Бенуа подхваща историята от самото начало, т.е. от създаването на света от Бог и подялбата му от Ной. Той разширавя с повече от 44 000 осмостишия повествованието на Вас, но не успява да напредне в разказа и да опише събитията случили се след царуването на Хенри І Боклер (умрял през 1135 година).
На упоменатия по-горе френски трувер Бенуа дьо Сен-Мор медиевистите приписват създаването на “Романа за Троя”. Ревностният християнски книжовник преразказва не само легендата за Троянската война, но и митовете, с които древните са обяснявали избухването й: походът на Аргонавтите, възникналата любов между магьосницата Медея и предводителят им Язон, спорът между трите богини /Хера, Атина и Афродита/ за Златната ябълка и отвличането на Хубавата Елена.
Според авторитетните му коментатори и в това повествование на любовта все още не е отредена подобаващата й сюжетообразуваща роля. В него все пак се забелязва, че авторът полага усилия да охарактеризира с повече нюанси поведението на познатите от древногръцката митология героини: Бризеида дава обет за вярност пред Троил, но се влюбва в Диомед; плахата Медея не може да потуши огъня на любовта, който разгаря в нея Язон; с изострената си женска интуиция влюбената Поликсена предвижда, че любовта й с Ахил няма да продължи дълго. Френският трувер се одързостява да въведе в разказа си някои свои скептични забележки относно любовната стратегия на прочутите героини от езическата митология.
Вече споменахме, че Бретонският цикъл се състои от легендите за военните и любовни подвизи на рицарите от обкръжението на крал Артур. Към този цикъл, според медиевистите, принадлежи и легендата за съвършената любов между Тристан и Изолда, която е била изключително популярна още през Ранното средновековие. Тя вдъхновява следния кръг повествователни вариации върху съвършената любовна хармония, която се учредява между двамата влюбени благодарение на магически въздействащото “питие на любовта”: “Диармайд и Грайне”, ирландски атейд /разказ за отвличане на жена/ (XI век); “Тристан”, немска поема на Ейлхарт фон Оберг /Eilhart von Oberg/ (XII век); “Роман за Тристан”, френска поема от Томас /от която са запазени някои фрагменти/ (XII век); “Ле за Орловите нокти” , кратка поема за любовната всеотдайност от Мари дьо Франс (XII век); “Лудостта на Тристан”, анонимна френска поема (краят на ХІІ век); “За краля Марк и за Русокосата Изолда”, поема от френския писател Кретиен дьо Троа (ок. 1155); “Лудостта на Тристан”, творба придобила известност като “поемата от Оксфорд” (краят на XII век); “Тристан”, анонимен роман в проза (ХІІІ век ); “Тристан и Изолда”, поема от Готфрид Страсбургски /Gottfried de Strasbourg/ (XIII век); “Кръглата маса” /La Tavola rotonda/, италиански роман (краят на XIII век).
