Алегорията принадлежи изобщо по-малко на античното, отколкото на средновековното романтично изкуство, макар че като алегория не е нещо същински романтично. /1829/

...истинското вдъхновение се възпламенява от определено съдържание, което фантазията избира, за да го изрази художествено, и е състояние на самото това дейно формиране както в субективния вътрешен свят, така и в обективното осъществяване на художественото произведение; защото за тази двойна дейност е необходимо вдъхновение. /1829/

...вдъхновението не може да бъде предизвикано да твори и от чисто духовно намерение. Който просто възнамерява да изпадне във вдъхновение, за да напише стихотворение или да нарисува картина и да измисли мелодия, без вече да носи в себе си едно съдържание, което го подтиква живо, и едва сега трябва да търси тук и там около себе си някакъв сюжет, изхождайки от това голо намерение, въпреки целия си талант все още не ще бъде в състояние да изгради каквато и да било красива концепция или да създаде самобитно художествено произведение. /1829/

Истински живият художник намира хиляди поводи за дейност и вдъхновение тъкмо чрез тази жизненост – поводи, покрай които другите хора отминават, без да бъдат засегнати от тях. /1829/

Ако запитаме по-нататък в какво се състои художественото вдъхновение, отговорът ще бъде, че то не е нищо друго освен това да бъдем изцяло изпълнени от предмета, да бъдем изцяло присъстващи в него и да не се успокояваме, докато той не получи художествена форма и се закръгли в себе си. /1829/

Това истинско творчество съставлява дейността на художествената фантазия. Тя е разумното, което съществува като дух, само доколкото се стреми дейно към съзнанието, и все пак разкрива пред себе си само в сетивна форма онова, което носи в себе си. Следователно тази дейност има духовно съдържание, което обаче тя формира сетивно, тъй като може да го осъзнае само по този сетивен начин. /1829/

Що се отнася най-напред до общата способност за художествено творчество, щом веднъж трябва да се говори за способност, фантазията трябва да се окачестви като тази ярко художествена способност. Тогава обаче трябва веднага да се пазим от смесването на фантазията с чисто пасивното въображение; фантазията е творческа. /1829/

...без размишление човек не осъзнава онова, което е в него, а по такъв начин и във всяко художествено произведение забелязваме, че сюжетът е преосмислян и обмислян продължително и задълбочено във всички посоки. От лекомислието на фантазията не ще се роди сериозно произведение. /1829/

...творческата дейност на фантазията, чрез която художникът въплътява самия себе си във външната реална форма като свое най собствено произведение разумното само по себе си се нарича гений, талант и т.н. /1829/

...дейността на фантазията и на техническото осъществяване разгледана сама за себе си като състояние на художника, е онова, което са свикнали да наричат вдъхновение. /1829/

...напълно драматична форма е диалогът. Защото единствено в него действуващите индивиди могат да изкажат един пред друг своя характер и своята цел както от страна на своята особеност, така и с оглед на субстанциалното на своя патос, да изпаднат в борба и да тласнат по този начин действието напред в действително движение. /1829/

Тъй като драмата се развива до най-съвършена целокупност както по своето съдържание, така и по своята форма, тя трябва да се смята за най-висша степен на поезията и на изкуството изобщо. /1829/

Драмата е продукт на един вече развит в себе си национален живот. /1829/

Аристотел казва за трагедията само това, че продължителността на нейното действие не надминава в повечето случаи продължителността на един ден, докато, напротив, той не засяга единството на място, а и древните поети не са следвали това единство в стриктния френски смисъл, както например в “Евменидите” на Есхил и в “Аякс” на Софокъл сцената се мени. /1829/

Още по-малко може да се покои на игото на абстрактната еднаквост на мястото новата драматическа поезия, когато трябва да представи едно богатство от колизии, характери, епизодични лица и междинни, изобщо едно действие, чието вътрешно богатство се нуждае и от външна широта. /1829/

...истински ненарушим закон е единството на действието. Моат да възникнат най-различни спорове по въпроса, в какво всъщност се състои това единство../1829/

...към драматическия поет като творящ субект се предявява преди всичко изискването да вникне напълно в това, което лежи в основата на човешките цели, борби и съдби като нещо вътрешно и общо. Той трябва да осъзнае в какви противоположности и завръзки действието може да излезе наяве в съответствие с природата на предмета както от страна на субективната страст и индивидуалност на характерите, така и от страна на съдържанието на човешките проекти и решения, както и от страна на външните конкретни отношения и обстоятелства; и същевременно той трябва да бъде способен да познае кои са господстващите сили, които отреждат на човека справедлива участ за неговите дела. /1829/

Най-подходящо е всяка драма да има на брой три /такива/ действия,п първото от които излага появяването на колизията, която впоследствие, във второто, се разцъфтява живо като сблъскване на интересите, като разлика, борба и завръзка, докато най-сетне в третото, доведено до връхната точка противоречие се разрешава с необходимост. /1829/

...природната красота получава своеобразно отношение чрез събуждането на душевни настроения и чрез хармонията с тях. Такава отнесеност получава например тишината на лятната нощ, спокойствието на долината, през която криволичи поток, възвишеността на неизмеримото разбушувано море, спокойното величие на звездното небе. Тук значението не принадлежи на предметите като такива, а трябва да се търси в събуденото душевно настроение. По същия начин наричаме животните красиви, когато проявяват душевен израз, който хармонира с човешки качества, например, смелост, сила, хитрост, добродушие и т.н. /1829/

...естетиката: неин предмет е обширното царство на красивото, а, по-точно, нейна област е изкуството, и то изящното изкуство. /1829/

...името естетика всъщност не е съвсем подходящо за този предмет, защото “естетика” означава по-точно наука за сетивното и тя възниква в това значение като нова наука или по-скоро като нещо, което тепърва трябваше да стане философска дисциплина в школата на Волф по времето, когато в Германия художествените произведения се разглеждаха с оглед на чувствата, които трябваше да пораждат, например, чувствата за приятно и за възхищение, за страх, за състрадание и т.н. Поради несъответствията или, още по-точно, поради повърхностния характер на това име бяха направени опити да се образуват и други имена, например, калистика. Но то се оказа незадоволително, защото науката, която се има предвид, разглежда не красивото, а само красивото в изкуството. /1829/

По отношение на художествено красивото ни предстои да разгледаме три главни страни:

Първо, идеала като такъв;

Второ, неговата определеност като художествено произведение

Трето, творческата субективност на художника. /1829/

Параболата има това общо сродство, че възприема събитията от кръга на обикновения живот, в който обаче влага по-висше и по-общо значение с цел да направи това значение разбираемо и нагледно чрез дадена случка, която, разгледана сама за себе си, е всекидневна. /1829/

Пословицата съставлява средната степен в този кръг. А именно щом бъдат разработени, пословиците могат да се превърнат било в басни или в аполози. В повечето случаи те дават един отделен случай от човешкото всекидневие, който обаче след това трябва да се взема в общо значение. /1829/

...общата нужда от изкуство е разумна нужда, която се състои в това, че човекът трябва да издигне до своето духовно съзнание вътрешния и външния свят като един предмет, в който той разпознава своята собствена индивидуалност. /1829/

...изкуството е призовано да разкрива истината във формата на сетивно художествено формиране...и по такъв начин има своята крайна цел вътре в себе си, в самото това изобразяване и разкриване. /1829/

...това, което реализират различните изкуства в отделните художествени произведения, са според понятието само общите форми на разгръщащата се идея за красота, като външно осъществяване на която се възвисява обширният пантеон на изкуството, чийто строител и майстор е схващащия самия себе си дух на красивото, който обаче световната история ще завърши едва в своето развитие през хилядолетията. /1829/

...различните изкуства са повече или по-малко национални и стоят във връзка с природната страна на народа. /1829/

...изглежда изкуството произлиза от едно по-висше влечение и удовлетворява по-висши нужди, нещо повече, понякога и най-висшата и абсолютна нужда, тъй като е свързано с най-общите светогледи и религиозни интереси на цели епохи и народи. /1829/

...щом класичния идеал се осъществява всъщност едва чрез такова преобразуване на по-раншното, първата страна, която трябва да изтъкнем в него, е тази, че е породен от духа и затова е намерил произхода си в най-вътрешното и най-интимното преживяване на поетите и художниците, които са го създали с колкото ясно, толкова и свободно благоразумие в съзнанието за художественото творчество и в неговата цел. Но на това създаване, изглежда, противоречи фактът, че гръцката митология почива върху по-стари традиции и сочи към нещо чуждестранно, източно. /1829/

Между метафората, от една страна, и сравнението, от друга, можем да поставим образа. Защото той има така точно сродство с метафората, че е всъщност само подобна метафора, която следствие на това сега получава голямо сходство и със сравнението, обаче с тази разлика, че при образното като такова значението не е изявено само за себе си и е противопоставено на изрично сравняваната с него конкретна външност. Образът се осъществява особено когато две явления или състояния, които, взети, сами за себе си, са повече самостоятелни, бъдат поставени в едно, така че едното състояние да дава значението, което се прави достъпно за схващане чрез образа на другото. Следователно битието за себе си, отделянето на различните сфери, от които са заимствани значението и неговият образ, съставлява тук първото, основното определение. /1829/

...поезията, изкуството на речта, е третото, целокупността, която обединява в себе си крайните термини на изобразителните изкуства и на музиката на една по-висша степен, в областта на самата духовна вътрешна душевност. Защото, от една страна, поетическото изкуство съдържа както музиката, принципа, според който вътрешното чува себе си като вътрешно и който липсва на строителното изкуство, скулптурата и живописта.../1829/

Към епическата поезия води нуждата да чуем предмета, който се разгръща сам за себе си като една обективно затворена в себе си целокупност в противоположност на субекта; в лириката, напротив, се удовлетворява обратната нужда – да изкажем себе си и да чуем душата в изявяването на самата нея./1829/

...конкретният поетически субект, поетът, трябва да се изтъкне като център и истинско съдържание на лирическата поезия, без обаче да стига до действително деяние и действие и да се заплита в движението на драматически конфликти. /1829/

...истинският лирически поет няма защо да изхожда от външни събития, които разказва емоционално богато, или от други реални обстоятелства и поводи, които стават за него подтик за неговото излияние, а е сам за себе си един субективно завършен свят, така че може да търси подбудата и съдържанието в самия себе си и затова може да остане при вътрешните ситуации, състояния, преживелици и страсти на собственото си сърце и собствения си дух. Тук самият човек в своята субективна вътрешна душевност става за себе си художествено произведение, докато на епическия поет служат за съдържание чуждият херой, а също неговите дела и събитията, свързани с него. /1829/

Ние нарекохме красивото идея за красивото. Това трябва да се разбира в смисъл, че самото красиво трябва да бъде схванато като идея, и то като идея в определена форма, като идеал. А идеята изобщо не е нищо друго освен понятието, реалността на понятието и единството на двете. /1829/

Красивото е идеята като непосредствено единство на понятието и неговата реалност, обаче идеята, доколкото това нейно единство е непосредствено налице в сетивно и реално привиждане.

  Но най-близкото налично битие на идеята е природата, и първата красота е природната красота. /1829/

При природната красота се чувстваме прекалено много стоящи в сферата на неопределеното, без критерий, и затова такова свързване би било много малко интересно, за да го предприемем. /1829/

...художествената красота е красота, която се е родила и преродила от духа и неговите произведения стоят по-високо от природата и нейните явления, толкова художествено красивото е по-висше от красотата на природата. /1829/

Природно красиво и художествено красиво.

И така, с този израз веднага изключваме природно красивото /от категорията прекрасно, бел. на ред./1829/

...римата принадлежи и към формата на романтичното поетическо изкуство, което изисква дотолкова по-силно произнасяне на оформеното само за себе си звучене, доколкото тук вътрешната субективност иска да чува самата себе си в материалната страна на това. /1829/

..ямбът е крачещ напред ритъм, който може да стане, от една страна, по-стремителен и бърз чрез анапести, а от друга, по-тежък чрез спондей, съпровожда най-адекватно придвижващия се напред ход на действието, особено сценарият има достойния тон на благородна, умерена страст. /1829/

От една страна, тук /в романа/ отново се появява богатството и многостранността на интересите, състоянията, характерите, житейските отношения, широкият фон на един целокупен свят, както и епическото изобразяване на събитията, обаче това, което липсва е първоначалното поетично състояние на света, от което произлиза същинският епос. Романът в модерния смисъл на думата предпоставя една вече прозаично подредена действителност, върху чиято почва след това – както с оглед на жизнеността на събитията, така и по отношение на индивидите и тяхната съдба – той отново извоюва в своя кръг правото на поезията, което тя е изгубила, доколкото това извоюване е възможно при тази предпоставка. /1829/

Художникът наистина трябва да упражни и доведе до съвършено умение онова, което...се крие непосредствено в него, обаче възможността за непосредствено осъществяване трябва да бъде в него и като природна дарба: иначе чисто заученото умение няма за резултат живо художествено произведение.

Двете страни, вътрешното творчество и неговото реализиране в съответствие с понятието за изкуство вървят ръка за ръка. /1829/

...художественото творчество, както и изкуството изобщо включва в себе си страната на непосредствеността и природността, и тази страна е онази, която субектът не може да породи в себе си като непосредствено дадена. Това е единственото значение, в което може да се каже, че геният и талантът трябва да са вродени. /1829/

...обикновеният талант може да доведе до нещо значително само в една съвсем единична страна на изкуството, а за да бъде завършен в самия себе си, той все пак винаги изисква отново и отново общата художествена способност и въодушевеност, която дава единствено геният. Затова талантът без гений не отива много по-далеч от външната сръчност./1829/

Геният е общата способност за истинско създаване на художествено произведение, както и енергията на развиването на тази способност и на нейното привеждане в действие. Но тази способност и енергия е същевременно също така само субективна, защото може да твори духовно само самосъзнателният субект, който си поставя за цел едно такова творчество. /1829/

...художникът трябва да е видял не само много в света и да се е запознал с неговите външни и вътрешни явления, напротив, през неговата гръд трябва също да са преминали много и велики неща. Неговото сърце трябва вече да е било дълбоко завладяно и раздвижено от тях, той трябва да е прекарал и преживял много, преди да е в състояние да изобразява навън истинските глъбини на живота, като ги довежда до конкретни явления. Затова геният наистина бушува на младини, както беше случаят например у Гьоте и Шилер, но едва зрялата и старческата възраст може да доведе до завършек същинската зрелост на художественото произведение. /1829/

...истинският художник има природното влечение и непосредствената нужда да формира веднага всичко, което има в своето чувство и в своята представа. Този начин на формиране е неговият начин на чувстване и съзерцаване, който той намира в себе си без труд, като истински подобаващ нему орган. /1829/

Разбира се, за всички изкуства са необходими обстойно изучаване, продължителен труд, многократно школувано умение, обаче колкото талантът и геният са по-големи и по-богати, толкова по-малко знаят те за условията при придобиването на уменията, необходими за творчеството. /1829/

Онова, което може да ни бъде известно за художественото произведение преди всичко като обикновена представа, засяга следните три определения:

1.     Художественото произведение не е природен продукт, а е създадено чрез човешка дейност.

2.     То е създадено всъщност за човека, и то за неговия усет, затова е заимствано повече или по-малко от сферата на сетивното.

3.     То има цел вътре в себе си. /1829/

По отношение на поетическото художествено произведение изобщо трябва само да повторим изискването, че то трябва да бъде оформено и завършено до органична целокупност, като всеки друг продукт на свободната фантазия. /1829/

Без осмисляне, обособяване, различаване, художникът не може да овладее съдържанието, което трябва да изобрази, и е глупаво да се смята, че истинският художник не знае какво върши. За него е също така необходима концепция на душата. /1829/