Артур /Michel Zink/р.179- 192/
С.179 Ако крал Артур е съществувал, нещо, което не е невъзможно, без да бъде ни най-малко сигурно, той е бил бретонски вожд, който е воювал срещу саксонските нашественици в началото на VІ век. Всъщност – много по-късно, келтската литература не е няма по отношение на него. Но той дължи славата си на авторите, пишещи на латински език, и на френските автори, благодарение на които присъствието му в литературата и образния арсенал на Средновековието е смайващо...За това, че са били увлечени от един пасаж в “Ланселот” Франческа да Римини и Паоло Малатеста са запратени /поместени/ в Ада от Данте...Името на крал Артюр се употребява по-често отвъд-Ламанша, отколкото на Континента. Това на Персьовал не се среща по-малко често на английски, отколкото във Франция и Италия, където обаче много по-често се говори за детето Роланд. През 30-те години автомобилният магнат Форд кръщава един свой модел кола “Ескалибур”. Това наименование обаче не би говорило нища на един французин, който по-късно спокойно купува електрически батерии с марката “Дюрандал”
С.180 Когато към 545 година Жилдас /Gildas/ пише своята “De excidio et conquestu Britanniae” , където той разказва за победата, в годината на неговото раждане /500 г./, спечелена от Бретонците над Саксонците при планината Бадон /Badon/ не упоменава името Артур, макар че по-късно появили се текстове назовават героя като победител в този ден. В своята история “Historia ecclesiastica gentis Anglorum” , завършена през 731 година, Беда Почитаеми / Bиde le Vйnйrable / също не го упоменава, макар че отбелязва не споменати от Беда детайли като, например, името на бретонския крал Вортигерн /Vortigern/, когото очаква славно бъдеще, както и имената на двамата саксонски вожда Хенгист и Хорса /Hengist, Horsa/.
Името на Артур се появява за първи път в “Historia Britonum” , приписвана на Нений /Nennius/, чийто първи вариант, в който има редове посветени на него, се появява около 800 година. В глава LVI се разказва как кралете на Кент са победили саксонския вожд Окта /Octha/, син на Хенгист /Hengist/, който ги нападнал. Там четем: “Тъкмо тогава, по онова време, Артур се биеше срещу /Саксонците/ заедно с бретонските крале, но самият той беше военачалник.”
( Tunc Arthur pugnabat contra illos in illis diebus cum regibus Brittonumq sed ipse erat dux bellorum. ) Тогава авторът изрежда дванадесет победи спечелени от Артур. Осмата му победа е при замъка Гуинион /Guinnion/, където носел на раменете си изображение на Девата. Дванадесетата му, най-бляскава, победа е на планината Бадон, където избива сам 960 вражески войни.
Към 950 година “Annales Cambriae” потвърждават с най-малките детайли тези сведения, като се отбелязва, че в 516 година се води битката на планината Бадон, “където Артур носел кръста на Нашия Господ Исус Христос в продължение на три дни и три нощи на раменете си и Бретонците победили”. Споменава се и битката през 537 година при Камлан /Camlann/, в която загинали Артур и Медро /Medraut/. Това е първото споменаване на онова, което ще се превърне в последната битка между Артур и Мордре /Mordret/, без да може да се разбере от автора на“Annales Cambriae” дали двамата мъже са били противници, които са се убили един друг както ще разказва по-късно Жофроа Монмутски /Geoffroy de Monmouth/.
От първото упоменаване на Артур не е ясно дали Артур е бил един от бретонските крале, обединили се в Лига срещу саксонците, или самият той не е бил крал, а персона от по-нисък ранг, нает професионален военачалник, койго оглавява войската на бретонците.
С.181 Най-вероятно името на героя произхожда от често срещаното в тогавашните анали латинско име Арториус /Artorius/. Други предполагат, че името произлиза от индоевропейския корен a r /ора/ или пък е производно от келтската дума a r t o i s /мечка/,т.е. име съставено от префикса a r- и галската дума u t h r /страховит/. Но никое от тези допускания днес не е възприето единодушно.
Наистина в края на VІ и началото на VІІ век в зоните с келтско население на британските острови, са известни четири, може би пет известни исторически личности, които носят името Артур, непознато преди име и много рядко използвано впоследствие. Изкушаващо е да тълкуваме този факт като свидетелство за нарастващата по онова време слава на Великия Артур. По същото време, около 600 година, галската елегия “Гододин” /Gododdin/, приписвана на Анейрин /Aneirin/ съобщава името на воин, който отстъпвал по храброст само на Артур. Този път аргументът би трябвало да бъде решаващ, особено ако тази поема не е разкрасявана с по-късни интерполации...
С.182 В крайна сметка всички усилия да се установи историческото съществуване на Артур не са стигнали до убедително доказателство. Разкопките, проведени по границата между У е л с и К о р н у а л /Cornouailles/ дават интересни сведения за разглеждания период, но не изясняват с нищо личността на крал Артур. Изглежда разумно да се допуска, че персонажът е познат още преди появата на “Historia Britonum”...
От ХІ век легендите и преданията за крал Артур се умножават. От една добавка към същата история узнаваме, че сред чудесата на Бретания е един кайрн /cairn/, на чийто най-висок камък има отпечатък оставен от кучето на Артур Кабал /Cabal/, когато той преследвал дивото прасе Троат /Troit/. Сочи се и гробът на Амр /Amr/, синът на воина Артур...В много от житията на галските светци, появили се на латински в края на ХІ век – “Житието на Свети Патерн /Patern/”, “Житието на Свети Кадок /Cadoc/” и “Житието на Свети Каранток /Carantoc/” – се отделя място на краля Артур. В тях той играе традиционната роля на крал, чиято арогантност и злодейски наклонности накрая отстъпват пред мощта на светеца.
През същия период се заражда легендата, че крал Артур не е мъртъв и един ден ще се завърне и ще застане начело на бретонците...Не може да се подмине свидетелството на Вилхелм от Малмзбъри /Guillaume de Malmesbury/ в първото издание на “Gesta regum Anglorum” /1125/. От една страна той разказва, че последният римлянин, Амброзий /Ambrosius/, наследникът на Вортигерн, е отправил призив да се отблъснат Саксонците към “храбрия воин Артур”, който бил победител на планината Бадон. Той добавя: “Това е същият Артур, за който Бретонците съчиняват до днес абсурдни разкази”...От друга страна, като говори за гроба на Валвен /Walwen/, племенникът на Артур по майчина линия, той отбелязва, че “гробът на Артур не се вижда никъде и това е причината да се разказват стари притчи, според които той ще се върне”....Нека отбележим накрая, че в периода 1120-1130 година върху един свод на катедралата в Модена е представено освобождаването от Артур и рицарите му Идер и Говен /Ider, Gauvain/ на Гениевра /Winlogee/ , която била пленница на Мелвас /Melvas/, т.е. вероятно става дума за Мелеган /Mйlйgant/ представен от френския трувер Кретиен дьо Троа в “Рицарят в каруцата”.
С.183 И така всичко е подготвено за триумфалното навлизане, подготвено от Жофроа Монтмутски, на Артур на литературната сцена...Артур се появява като персонаж в много галски поеми, които изследвачите на келтската култура отнасят към ранните векове. За жалост обаче тези поеми са запазени в направени много по-късно преписи /между края на ХІІІ и ХVІ век/. Така че не може да се отграничат мотивите от древността от по-новите добавки на латинските историци и френските романисти. Тези поеми са събрани в “Книга за Талиезен” /Livre de Taliesin/ ок.1275/, “Червената книга на Ергест” /Livre rouge de Hergest/ ок.1400/, “Бялата книга на Ридерх” /Livre blanc de Rhydderch/ и “Черната книга на Камартен” /Livre noir de Camarthen/...Една от най-древните поеми разказва за една злополучна експедиция на Артур срещу загадъчен град, който е бил вероятно отвъдният свят.
През 1136 година се появява “История на кралете на Британия” /“Historia regum Britaniae”/ от Готфрид Монмутски. Това съчинение е посветено на историята на бретонците от появата им като племе до VІІІ век. Именно тя осигурява литературния успех на легендата за крал Артюр. Авторът вероятно е прекарал по-голямата част от живота си в кръга на Гаутие /Gautier/, архидяконът на Оксфорд. Избран е за епископ на Сейнт Азаф /Saint-Asaph/, разположен в южната част на Уелс, родната му област, той умира през 1151 година. Той е автор не само на “История на кралете на Британия”/“Historia regum Britaniae”/ ,но и на “Пророчествата на Мерлин” /Prophйties de Merlin/ /ок.1134/, труд, който той ще включи в своята “История на кралете на Британия”. През 1148 година той завършва съчинение със заглавието на латински “Vita Merlini” /Животът на Мерлин/. Персонажът на Мерлин в него е много различен от образът, който се представя в “История на кралете на Британия”. Тук Готфрид се е придържал до древните келтските текстове и представя премеждията на известния магьосник.
В своята “История на кралете на Британия” Готфрид заявява, че е ползвал като свой главен източник една древна уелска книга.
В “История на кралете на Британия” се отделя значително място на персонажа Артур, много по-значително отколкото на всяко друго действащо лице в нея. В ръкописите, където това произведение е разделено на книги, повече от две от дванадесетте книги са посветени на него...Отведнъж Артур става централна фигура в историята на бретонците. Готфрид пръв разказва за раждането на Артур. То напомня за това на Херакъл, тъй като крал Утер /Uther/, благодарение на магията на Мерлин, приема облика на херцога на Корнуел /Cornouailles/, за да се доближи до херцогиня Игерн /Igerne/. Неговото славно царуване протича в пет епизода според разказа на Готфрид: обединяването на Велика Бретания благодарение на победата над саксонците и брака му с Гениевра. Завладяването на съседните острови и на Галия. Празниците на коронацията, които бележат апогея на царуването му. Предизвикването на Римския император и победата, която извоюва над него в Галия. Предателството на племенника му Мордред /Mordred/, който през това време завзема властта и се жени за кралицата, последната битка, в която вуйчото убива племенника си и тръгването на ранения Артур за острова Авалон /Avalon/. Оттогава в света на Артур се разполагат един голям брой актьори в него. През следващите десетилетия на ХІІ век монасите от Гластонбъри /Glastonbury/ се възползват от новопоявилата се мода и твърдят, че тяхното абатство е възникнало върху острова Авалон и показват гроба на крал Артур.
“История на кралете на Британия” от Готфрид е адаптирана в стихове на френски от един писар в Каен /Caen/, родом от остров Джърси /Jersey/, чието име е Вас /Wace/. Така се ражда “Роман за Брут” /Roman de Brut/, посветен на Алиенора от Аквитания, съпругата на Хенри ІІ Плантагенет...Брут, правнук на Еней е сачен не само от Жофроа, но ит “Historia Britonum” като герой-епоним на бретонците и прадядо на техните крале...В “Роман за Брут” се налага и предоминира образа на Артур. Разказът за неговото царуване се разпростира върху 4,000 стиха като се има предвид, че този роман се състои от 15,000 стиха. Историята на тримата крале Аурел, Утер и Артюр е изложена върху повече от 7,000 стиха. Вас придава на поемата си предкуртоазно оцветяване, което липсва в “Историята” на Жофроа. Той пръв споменава за Кръглата маса, около която се събират рицарите на крал Артюр, тъй като се считат за равни помежду си. Вас говори за Кръглата маса като за добре позната бретонска легенда.
От Артюр насетне историята на Артюр навлиза във френската, а после и в европейската литература. Но неговата главна амбиция е да разкаже колективната история на бретонците след идването на Брут в Бретания. По искане на краля Хенри ІІ Вас написва по-късно един “Роман за Ру” /Roman de Rou /Rollon/, който се възприема като продължение на “Роман за Брут” и се проследява нормандския произход на английската монархия.
През периода 1155-1170 година в двора на Плантагенетите се появяват множество романи – първите френски романи - , в които се адаптират творбите на Античността. Всички тези творения отвеждат към легендата за Троя и се връщат назад от появата на Брут към доказване на троянския произход на бретонските владетели: “Роман за Тива” /Roman de Thиbes/, създаден по “Тиваида” /Thиbaпde/, поемата на римския поет Стаций, разглеждана като предистория на троянския цикъл, тъй като в нея се поява п о с р е д н и к ъ т ??? Язон.; “Романът за Еней” /Roman d’Enйas/, в който се пресъздават събития от поемата на Вергилий “Енеида”; появява се и адаптацията на Дарес /Darиs/ Фригиецът “Роман за Троя” /Roman de Troie/. Тази поредица е последвана от “Хроника за херцозите на Нормандия” / Chronique des Ducs de Normandie / от Беноа дьо Сент-Мор /Benoоt de Sainte-Maure/, авторът на “Роман за Троя”. Тази хроника представлява впечатляващо широко обхватна епическа фреска, която проследява произхода на Плантагенетите от Похода на аргонавтите до Хенри ІІ.
За да се осъществи литературната съдба на Артур е необходимо не само поетите да съсредоточат вниманието си върху него, но и да се освободят от амбицията да бъдат историци. Те трябва да се насочат към една друга истина, която е различна от съобщаваните от предходниците им факти, и да се ангажират да пресъздават в романите си една индивидуална участ, а не една колективна съдба. Легедата за крал Артур се оказва удобна за такова претворяване, тъй като никой не отдавал много доверие на онова, което Готфрид Монтмутски разказва за този герой. Неговите събратя историци, като Вилхелм от Нюбърг /Newburgh/, го обвиняват в разкрасяване на легендата, а Вас се показва твърде скептичен към изнесеното от него. Преходът от история към литература при пресъздаването на легендата за Артур ще бъде извършен от Кретиен дьо Троа.
През периода 1170-1185 година Кретиен дьо Троа, покровителстван от графиня Мари от Шампания, а по-късно от Филип от Елзас, граф на Фландрия, написва пет романа, в които действието се развива изцяло в обкръжението, по-близко или по-далечно, на крал Артюр: “Ерек и Енида” /Erec et Enide/, “Клижес” /Cligиs/, “Рицарят с лъва” / Le Chevalier au Lion / Yvain/, “Рицарят в каруцата” /Le Chevalier de la Charette/Lancelot/, “Приказката за Граал” /Le Conte de Graal/Perceval/. Повествованието в тези романи следва сходна схема – похват, който допринася за бързото им разпространение: един млад рицар преоткрива себе си и се разкрива пред другите, открива насоката на своята участ най-често по време на дълго, изпъстрено с много премеждия и съпътствано от всеотдайна обреченост на любовта, странстване, което се възприема като емблемен, означаващ вътрешното му израстване, факт.
В тези романи Артюр заема място, което, оттогава насетне, ще му бъде предопределено. Той играе една второстепенна, но необходима роля. Той е арбитърът и гарантът на рицарските и галантни добродетели, чрез които се измерват и остойностяват деянията на героя. Същевременно всеки роман се явява фрагмент от цялата история за Артур, която вече е позната на всички. От това преекспониране на образът му съществуването му като реален човек придобива характера на неопровержима истина. Като неопровержимо реални присъствия и изяви се възприемат поведението му, привичките му, ритуалите в двора му и произхода им, персонажите пребиваващи в него и миналото им. Едновременно тези присъствия и изяви са обкръжени с ореола на загадката, тъй като дълбокото единство на историята на крал Артур не е доказано на читателите. Изобилието от знаци отпращащи към един загадъчен и вездеприсъстващ смисъл, престореността на една фамилиарност, които прави обясненията излишни, ни подтикват само да се догаждаме за тази история и да желаем непрекъснато тя да придобие реална плътност. Цикълът открит от Кретиен дьо Троа продължава да се доразработва, не винаги със същия успех, чак до края на ХІІІ век като се появяват все нови романи за крал Артюр написани в стихове.
Но последният роман на Кретиен “Разказът за Граал”, тъй като остава незавършен, представлява магическа провокация за следващото поколение автори, която открива нови пътищата за обогатяването не само на Артуровия свят, но и на цялата френска литература...Обогатява се и цикълът за Граал, преработва се и се разширява като се ползват началните факти и събития оповестени от Кретиен дьо Троа. На прехода ХІІІ/ХІV век рицарят от Франш Конте Робер дьо Борон /Robert de Boron/ разгръща историята на Граал в обемиста трилогия като се връща чак в епоха, в която живее и страда Христос. Според неговата версия кръвта на разпънатия на кръста Спасител човешки била събрана в чашата Граал. Тя била поверена на наследниците на Йосиф от Ариматея и, придобила святост, тя била пренесена от тях в Бретания. Така Робер дьо Борон придава на Граала изцяло религиозна стойност, а на търсенето на Персевал мистично оцветяване. Скоро творбата му е пренаписана в проза и така първите френски романи, които се появяват в началото на ХІІІ век са написани в проза и разработват легендата за Граал. Френската проза, която копира латинската проза, езика на Библията, езика на Бога, се счита тогава за най-достойна да представя тази станала свещена легенда.
През периода 1225-1230 година се появява обемистия цикъл Ланселот-Граал, в който влизат романите “Историята на Граал” /L’Estoire du Graal/, “Мерлин” /Merlin/, “Ланселот” /Lancelot/, “Търсенето на светия Граал” /La Queste del saint Graal/ и “Смъртта на крал Артур” /Mort le roi Artur/. Оргиналното в този цикъл е, че се приписва главната роля в търсенето на свещения Граал не на героя Персевал /Парцифал/, а на рицаря Ланселот и по-късто на сина му Галаад /Galaad/. В него е явен преходът от куртоазен дух към духа на мистичния аскетизъм. Ланселот е най-добрият рицар на света благодарение на всеотдайната му любов към Гениевра /Gueniиvre/, която увеличава храбростта му. Но той не успява в търсенето на Граала, тъй като не е съвършеният рицар, тъй като се е поддал на тайната си /прелюбодейна/ любов към Гениевра /Gueniиvre/?/. Разгадаването на мистерията обграждаща Граала се отдава едва на сина на Ланселот Галаад, на когото съдействат Бохор /Bohort/, първи братовчед на Ланселот и Персевал.
В цикъла за Граал се отдава по-голямо значение на крал Артур, който е представен там в нова светлина. Неговата слава, предсказана и подготвена от магьосника Мерлин, е, че се оказва този владател, през чието царство стават чудеса в Бретания, сред които е откриването на Граал. За Робер дьо Борон Кръглата маса се превръща в копие и означение на Тайната вечеря, където около трапезата се разполагат Йосиф от Ариматея и неговете 12 спътници. Граал се появява в средата на масата в началото на “Търсенето на Граал”, където рицарите ядат храна спусната свише. Артур вече не е на върха на генеалогичното дърво, в чийто корен вече е заложена не фигурата на римлянина Брут, а на християнския апостол /?/ Йосиф от Ариматея. Избраният потомък, свързан с кръвна връзка с краля Рибар и потомството на пазителите на Граал, е Персевал или Ланселот-Галаад . От друга страна кралят Артур от цикъла “Ланселот-Граал” е на моменти опасен и окаян персонаж, отмъстителен, чувствен, заслепен от страстите си в епизодите с магьосницата Камий /Camille/ и с фалшивата Гениевра. Но величието на краля е в неговата слабост и “Смъртта на Артур”, роман написан явно от някой самобитен автор, описва по завладяващ начин залеза на Артур. Ако големият цикъл не завършва, както би трябвало да се очаква, с “Търсенето на Граал”, причината е вероятно, че романистът е искал да проследи докрай развитието на съдбата на Артур като се връща към смисъла на колективната история, която той въплъщава. Разкриването на скритите грешки, които са го минирали отдавна, предизвиква рухването на света на Артур. Макар че сестра му, феята Моргана, му показва фреските в залата с образите, където Ланселот е рисувал любовните си увлечения, въпреки все по-настойчивите и неопровержими разобличения, Артур отказва дълго време да повярва, че Ланселот е “позорил кралицата”. Но когато двамата любовници са разкрити на мястото, където тайно се срещат, се развихрят неконтролируеми страсти и се разтрогват древни и трайни връзки. Кралят иска кралицата да бъде изгорена жива, Ланселот я освобождава, но убива в двубой едни брат на Говен, от което се заражда една непреодолима омраза между двамата стари приятели, които ще се избият взаимно в странна битка в Галия, където се пренася войната след като Ланселот връща кралицата на Артур.
Но последиците от една по-стара и скрита грешка довършват катастрофата – допусната от краля Артур грешка. Неговият племенник Мордрет, на който той поверил кралството си и кралицата преди да премине в Галия, за да преследва Ланселот, е всъщност негов син, роден от кръвосмесителната му връзка със сестра му. Същото както Роланд, според “Житието на Свети Жил”, е всъщност син на Карл Велики. Мордрет се вдига на бунт, обсажда Гениевра, намерила убежище в Лондонската кула. Както според Жофрояа, така и според Вас последната битка се води в равнината на Салисбъри /Salisbury/ и в нея намират смъртта си всички рицари на Кръглата маса. Бащата убива сина си, но, смъртно ранен, е отнесен на кораба от феята Моргана пред очите на оръженосеца си Жирфлет /Girflet/, единственият оцелял в края на битката, който преди това, по заповед на Артур, хвърля неговия меч в езерото, от което се появява ръка и го приема. По-късно се появява гроба на Артур в Гластонбъри /Glastonbury/, а редицата от мегалитни побити камъни край Стоунхендж /Stonehenge/ са паметник за битката при Салисбъри. Така на крал Артур е отреден достоен край, който го полага, за първи път, в центъра на романното действие.
