Х а м л е т /Andrй Lorant/, с.706-711
С.706 Персонажът Хамлет заедно с Одисей, Фауст или Дон Кихот принадлежи към семейството на фиктивните герои които, според Дьоблин, по образцов начин илюстрират същностните аспекти и “базисните /фондаменталните ситуации” в/на човешкото съществуване. ..Първият вариант на легендата се съобщава от Саксо Граматик /Saxo Grammaticus/ през ХІІ век /адаптирана версия според вкусовете на времето създава през 1570 година Белфоре /Bellforest/. В този вариант са съчетани елементи от образния свят на Сагите /събрани от Снори Стурлусон /Snorri Sturluson/ в сборника “Прозата на Еда” /Prose-Edda/с образи от митологията на Средиземноморието.
В образа на сина, който е призван да отмъсти за убития от чичо му баща, се откриват черти на Амлоди /Amlodi/, очевидно необразован /простодушен/ човек, който съзерцава морето, зад което се намира Мелницата на Вселената, която мели скалите и превръща в пясък живи и мъртви. С тези черти, които идват от една северна легенда, се съчетават характеристики на Орест, Електра и полу-легендарния Луций Юний Брут /Lucius Junius Brutus/, герои изпълнени с омраза към майките си и узурпаторите на властта, които ги преследват. Като млад човек приносител на писмо, което съдържа смъртната му присъда, и въпреки това успял да спаси живота си, Хамлет е също брат на Уриел /Uriel/ или Белерофон /Bellйrophon/.
С.707 В трагедията си Шекспир си спомня за една легенда /която е познавал пряко или опосредствено, чрез известния сборник “Ур-Хамлет” /Ur-Hamlet/, заредена с митове. Същевременно драматургът обновява конвенциите на “трагедията за отмъщение” и, в рамките на една характеризираща се с дразнеща двусмисленост пиеса, той организира темите като ги обвързва с магическото схващане за вселената и с тревоги, които обземат религиозните мислители и философите на прехода ХVІ-ХVІІ век.
Неговият герой /който не се поддава на лудешкия делириум да убие за да отмъсти, следва едно “твърде странно поведение/ е посетен от Призрака на баща му, който “узурпира времето на нощта”. Той е гост от ада, чистилището и небето, който премахва границите, които отделят земния от отвъдния свят. Независимо дали го възприемаме като облечено в плът привидение или като чист дух, той притежава реално драматургично съществуване в началото на пиесата, докато впоследствие той се превръща в халюцинация на сина му. Новият крал, по-млад, силен и мъжествен от стария – предаден от залязващите си сили, изоставен от жена си – би могъл да бъде възприет като предизвестие на епохата на Ренесанса. Но той е представен от Шекспир като подъл убиец, от който произлиза корупцията обхванала двора му. Като герой на една едновременно космична, семейна и философска драма Хамлет преминава през лабиринт от съмнения и трудно доказуеми истини. Обхванат от меланхолия, дълбоко ранен от повторния брак на майка си, подтиснат от провалената мисия на баща му, Хамлет все пак успява да осуети интригите на чичо си. Издигнал се в края на трагедията до необичайна за него ведрост /може би защото вярва в предначертанията на Провидението/, без да престава да мисли за отмъщението, макар че е неспособен да го осъществи, той се превръща в неподвластния Принц, който наказва със смърт узурпатора, чието престъпно провинение става явно.
Драма на индивидуалното съзнание и на колективния характер, пиеса възхваляваща театралното изкуство, ненадминат образец, зареден с митове и загадки “Хамлет” подбужда писателите да създават. Главният проблем за тях е да изследват задълбочено тайните на един персонаж, да анализират скрития план на текста, да го пренапишат в съответствие с вкуса и чувствителността на тяхната епоха, за да се схване по-добре смисълът на този шедьовър. Този прочит, който е “честване”, според израза на Женет, вдъхновено от бунтовната нагласа срещу текста превърнал се обект на култово преклонение.
Ф а у с т /Andrй Dabezies/ , с. 587-599
С.587 Ако се придържаме към някои оцелели до нас документи /административни записки и кореспонденция/ написани през живота му – протекъл вероятно между 1480 и 1540 година – Йохан Фауст е бил неблагонадежден поданик, често търсен астролог, често подозиран шарлатан, достатъчно образован, за да се представя понякога за учител, но ожесточено охулван и презиран от всички високо образовани свидетели, които споменават делата му като реален земен човек. Той е водил скитническо съществуване из Южна Германия и по поречието на Рейн. Съобщава се, че е изучавал изкуството на магията в Краков, че е пътувал до Рим, че е посещавал Париж. Тези известия допринасят много за бързото разрастване на легендата. Предполага се, че е бил заклан по най-жесток начин. Това предположение поразява въображението на съвременниците му, които започва да се догаждат, че смъртта му е деяние на Дявола.
С.588 Около спомена за Фауст се изгражда двусъставна легенда: от една страна създаваните от народа анекдоти, често използвани за пресъздаване на живота и на “магьосници” като Тритхайм /Trittheim/, Парацелз /Paracelse/ и Агрипа /Agrippa/, в които с добродушна възхита се разказва за фокусите им; от друга страна възниква зловещата легенда, в която “подвизите” на лечителя и магьосника Фауст се обясняват с намесата на Мефистофел /Mйphostophiles/. Към 1580 година се появява първата хроника, в която се съобщава без заобикалки, че Фауст е сключил договор /пакт/ с Дявола, от който произлизат свръхестествените му способности и който е причина за ужасяващата му смърт.
През 1587 година неизвестен съчинител сглобява тези анекдоти и легенди и ги подрежда в строен разказ, който се появява в малка книжка разпространявана на панаира във Франкфурт – “Historia von Dr. Johann Fausten, dem weitbeschreyten Zauberer und Schwartzkыnstler”. Тази книжка започва да се назовава Volksbuch /Народната книга/, тъй като представлява завладяващ съзнанието на тогавашното простолюдие разказ, който, макар че като построение е несвързан, пресъздава и придава достоверност на трагическата история на доктор Фауст – неблагоразумният учен, който, ръководен от неовладяната си гордост, сключва самонадеяно договор с Дявола. Според него в продължение на двадесет и четири години той ще се ползва от всички радости на живота и ще притежава тайната на магията, но след като изтече договорения срок е обречен на страховита смърт.
Вероятно втората част на книгата е създадена като компендиум /набор/ от знания заети от тогавашните учебници по космография и география. По наивен, детски начин са предадени под формата на анекдоти фокусите и смехотворните представления на Фауст.
В третата част на “Народната книга” неизвестният съчинител се връща към сериозния поучителен тон на първа част, но в епизодите се внася драматично напрежение – най-вече в онези, в които се описват последните дни и смъртта на магьосника. Така в книгата за живота на странния “лечител” Фауст се предизвиква както смях /в средата/, така и страх /в края/ и това и осигурява успех, тъй като изкусно разработената повествователната схема привлича вниманието на все по-широк кръг простодушни читатели. За десет години се появяват двадесет и две издания, които постоянно се попълват с нови епизоди. Чак до края на ХVІІІ век се размножават, разширяват и обогатяват изданията на “Народната книга”. След 1725 година започва да се разпространява една съкратена версия на “Народната книга”, която като юноша вероятно е чел Гьоте. Към това трябва да прибавим изданията и преизданията появили се през двата века /ХVІ и ХVІІІ/ на холандски /30/, английски /25/, френски /20/, датски и чешки.
