PROMONTORIUM SOMNII

(ПОЛУОСТРОВЪТ НА БЛЯНОВЕТЕ)

Няма да забравя лятната вечер, много време мина оттогава, беше през 1834 година, когато отидох в Обсерваторията. Имам предвид Парижката обсерватория, тъй като тогава живеех в Париж. Влязох. Нощта беше ясна, въздухът чист, небето ведро, луната във фаза на полумесеца; с просто око се различаваше тъмният купол, разсеяната светлина. Араго беше у дома си, изкачихме се върху платформата. Там имаше телескоп, който увеличаваше четиристотин пъти; ако искате да си създадете по-точна представа за увеличение от четиристотин пъти, представете си, че свещникът, който се държи в ръка, е висок колкото кулите на “Парижката света Богородица”. Араго нагласи телескопа и ме подкани: погледнете.

Погледнах.

В първия миг изпитах разочарование. Своеобразна дупка в тъмнината, това беше всичко, което виждах. Приличах на човек, комуто са казали “погледнете” и който да види нещо вътре в шише с мастило. Зеницата ми схвана само нещо подобно на внезапно спускане на мрак. Цялото ми усещане приличаше на онова, при което окото обгръща през някоя тъмна нощ непрогледността на нощния мрак.

Не виждам нищо - учудих се аз.

Араго отговори:

Виждате луната.

Повторих:

Не виждам нищо.

Араго настоя:

Вгледайте се.

След миг Араго започна да ми обяснява:

Вие току-що направихте едно пътуване.

Какво пътуване?

Преди малко, както всички обитатели на земята, вие бяхте на деветдесет хиляди левги от луната.

Добре, а сега?

Сега сте на двеста двадесет и пет левги от нея.

От луната?

Да.

В действителност такава беше равносметката след увеличението от четиристотин пъти. Благодарение на телескопа аз бях направил, без да си дам сметка, този скок със скорост деветдесет и девет хиляди седемстотин седемдесет и пет левги в секунда. В края на краищата това страшно и внезапно приближаване до планетата не предизвика у мен никакъв ефект. Обхватът на телескопа беше твърде ограничен, за да обозре цялата планета, сферата не се открояваше в окуляра му и това, което виждах от нея, ако изобщо виждах нещо, беше само един тъмен сегмент. Араго, както ми обясни по-късно, беше насочил телескопа към една точка на луната, която още не беше осветена. Аз повторих:

Нищо не виждам.

Вгледайте се внимателно – повтори и Араго.

Последвах примера на Данте, когато го напътства Вергилий. Послушах го. Малко по малко ретината ми извърши това, което трябваше да свърши – в зеницата ми протекоха няколко неуловими, необходими, машинални свивания, гледецът ми се разшири, окото ми се приспособи към тъмнината, както се казва, и мракът, който виждах, започна да се прояснява. Различавах нещо, но какво, не мога да го назова. Беше нещо смътно, неуловимо и, така да се каже, недостъпно за окото. Ако нищото имаше форма, тя би трябвало да бъде такава.

После видимостта се увеличи, очертаха се някакви неопределими клонести израстъци, смъртната бледина се разчлени на участъци, бледото съседствуваше редом с черното, призрачни, неуловими нишки откроиха някакви очертания в това, което беше пред очите ми, области и зони, така както ни се явяват бледи очертания в съня. Въпреки това всичко си оставаше неразличимо, нямаше друга разлика освен контраста между бледото озарение и мрака. Неяснота на подробностите, разпокъсаност на цялото; появи се единствено възможността да се разграничат контурите и релефа, които биха могли да се откроят в нощта. Ефектът на дълбочинност и загуба на реалност беше ужасяващ. И все пак реалността си беше на мястото. Докоснах гънките на дрехите си, аз си бях аз. Е, добре, това също стоеше пред мен. Появи се смътно някаква земя. Вероятно някой - кой? - крачеше по нея. Някой се разхождаше насам-натам по това химерно видение; предполагаем център на свят, различен от нашия, който беше населен с живот; там се раждаха, там може би умираха; това видение беше мястото, от което ние изглеждахме като съновидения. Тези хипотези усложняваха усещането, тези предположения на мисълта, проникваща извън познатото, предизвикаха хаос в мозъка ми.

Впечатлението беше необяснимо. Който не го е изпитвал, не би могъл да си го представи.

Каквито и да сме, ние сме невежи. Невежи по отношение на едно или друго. Ние преминаваме през живота, ръководени от нуждата да правим нови ясни открития. Във всеки миг ни е нужна подбуждащата тръпка, идваща от реалността. Внезапното прозрение, че луната е свят, не отговаря на обичайната представа, която си създаваме за кръглото, неравномерно светещо тяло, което се появява и изчезва на хоризонта. Умът, дори умът на мечтателя, си има утвърдени привички; що се отнася до практичния човек, паметта му е обременена от литературни, измислени изрази като “царицата на нощите”, “бледата вестителка”, “луната на романсите”. Лунната светлина извиква у простолюдието единствено образите на Арлекин и Пиеро1. Поетите охарактеризират луната от гледната точка на Земята: “дъщерята на Гея”2, пише Хезиод; “окото на нощта”, пише Пиндар; “ти, която водиш мълчанието”, обръща се към нея Хораций, quae silentia regis 3. Митологиите и религиите, приземяващите Творението тълкуватели, се борят помежду си кой да омаловажи въздействието на тази звезда. За Африка тя е демон, Лунус 4; за финикийците е Астарта 5; за арабите е Ализа 6; за персите е Милитра 7; за египтяните е бик 8. Галия, подобно на Херсон, вижда в луната повод, за да прати претърпелите корабокрушение на заколение, което да се извърши от ръцете на жриците в светилищата на адитите в Троада (adita 9), от жриците друиди върху кромлехите10 на остров Сен. Келтите, поразени от приликата й с човека, я назовават “леун”, което означава “образ”, и я почитат като божество на хълма Аралуное, където е днес Арлон11. Цирцея, Трофониус, Зороастър12, магьосниците в Тесалия, гадателките в Кротон13, пастирите в Халдея шептят изкусителни слова, които подмамват луната да слезе на земята. За Анаксимандър14 луната е огън във вдлъбнат глобус, т. е. кандило, окачено за тавана на нощта. При етруските, след като Орест скрил луната в един наръч дърва (разбирайте статуята на Диана, която той взема от Тоас), започнали да я назовават Фарелис15. Гърците й измислят безброй имена: Диана, Феба, Прозерпина: “Разпаши пояс”, Тизифона 16; “далекопоразяващата”, Хеката17; тя изнамира кошницата за пазаруване и я назовават Диктина18; макар че е девствена, тя е акушерка и заради тази й дарба я наричат Лусин в Егина и Бубастис в Елефанта19; тъй като е трилика и бди на кръстопътищата я назовават Тривиа 20. Тя има свита от шестдесет нимфи, колчан със стрели, лък, приятелки кошути, цяла хайка и сребърна колесница. Тя е ловджийка и воин. Ревнува Ниоба и убива децата й. Тя е престорено целомъдрена; заради нея Калисто се превръща в мечка, Актеон - в елен, Дедалион - в ястреб21, но тази лицемерка си има любовно ложе, в което приема тайно Ендимион, овчар и цар 22; ложето й е пещерата Латмое на планината Латмос 23 в Кариа. Тя не допуска хората да нощуват извън дома си, държи те да си имат жилища, настоява мъртвите да си имат свой дом, “не напускайте леглата си”, наказва душите на умрелите, ако ги изненада да скитат посред нощ; осъжда на сто години плач през нощта духовете на телата, скитащи се без гроб. Това са наставленията, пише Хезиод, които Юпитер дава на хората. Такава е езическата луна; еврейската луна е приблизително същата. Богът лъжец, който написва Библията, не знае нищо повече по този въпрос; чрез устата на Йезекиил той изрича: “Луната е лампада от сребро”, така че Йехова не познава небето така както Юпитер. Проповедниците на различните вероизповедания използват лунния сърп, като едни го полагат върху главата на Диана, други  - в краката на Мария24. Ето такава е луната според различните религии.

Преминат е дълъг път, преди всичко това да да почне да се изучава като Вселената. Ако религиите отнемат на луната истинската й поезия, науките не полагат никакви грижи, за да й я върнат; сериозната наука - поради незачитането на хипотезите, псевдонауката - поради стремежа й към универсални лекарства и философски камъни. Луната за астролога е знакът, под който у мъжкото новородено се влива повече кръв от майката, и у женското новородено се влива повече кръв от бащата; така се появяват хермафродитът, андрогинът и индивидите с неустановен пол; ето така Луната създава на земята Содом. За алхимика луната е сребро (luna lumen minus)25, тъй както слънцето е от злато. За учените позитивисти и приложници тя е силата, чиито конюнкции26 обуславят приливите и отливите; Нютон ги изчислява, отдалечаването на луната от еклиптиката27 предполага измерването на ъглите на пресичанията на орбитата й с еклиптиката и никога не надвишава пет градуса; Хок 28 измерва топлината на луната и открива, че е толкова малко топлинноизлъчваща, че за да се изравни нейното топлоизлъчване с обедното слънце, биха били нужни сто и четири хиляди триста шестдесет и осем пълни луни. Луната има еднакво основание да се оплаква както от астронома, който я превръща в сбор от цифри, така и от  астролога, който я превръща в сбор от химери. Прибавете към това, че тя е “сестрата на Аполон”, “целомъдрената богиня” и т. н. Поетите са сътворили една метафорична луна, а учените - една алгебрична луна. Реалната луна се озовава между двете.

Тази именно луна се озова пред очите ми.

Повтарям, впечатлението беше неописуемо. Човек таи в ума си смътно предположение за всичко, което казах преди малко, както и ред други подобни представи; това именно се нарича наука за луната, човек прехвърля всичко това в ума си и без да може да го осъзнае, сетне се озовава случайно пред телескопа и наблюдава същата тази луна, образът на изненадата изниква пред вас и вие се озовавате лице в лице сред тъмнината, пред географската карта на Непознатото. Ефектът е поразителен.

Нещо съвсем различно от нас изниква съвсем близо пред нас. Недостижимото се оказва почти осезаемо. Невидимото - видимо. Човек има чувството, че е достатъчно само да протегне ръка. Колкото повече гледа, повече се убеждава, че това наистина съществува, толкова по-малко вярва на очите си. Вместо да се успокоява, учудването му нараства. Нима е истина, че то съществува? Бледите петна са може би морета; тъмните петна са може би континенти. Всичко това изглеждало невъзможно, а се оказва, че то съществува. Онази черна точка е може би градът, който Ричиоли 29 твърди, че е видял и назовал с името Тико. Дали тези по-обширни петна не са някакви империи? Какви ли са хората, които обитават това кълбо? Какво представляват мастодонтите, хидрите, драконите, бегемотите, левиатаните 30, които са се заселили в тази среда? Кои от тях скърцат със зъби и кои мучат? Какви други животни живеят там? Човек си измисля всевъзможни чудовища, обитаващи това чудо. Той населява мислено тази географска среда, почти ужасяваща с непривичността си, с нечувани видове на флората и фауната. Как се разроява вселенският живот по тази планета? Човек получава замайване, когато си представя един свят, висящ сред празното пространство. Ние като обитатели на Земята също висим във въздуха. Така е, тази планета си съществува. Струва ви се, че ви гледа. Не можете да откъснете погледа си от нея. Възприемането на явлението става все по-ясно; неговото присъствие тревожи душата ви; подобно е въздействието на величествените призрачни явления. Безмълвието им увеличава ужаса. Свещен ужас. Необичайно е да съзерцаваш подобно тяло, а да не чуваш никакъв звук. Освен това тялото се движи. Движението замъглява очертанията му. Тъмнината съдействува за замъгляването им. Огромното привидение се разпада и след това отново се пренарежда. Невъзможно е да се различи нещо по-определено. Невъзможно е да откъснеш поглед от подобен призрачен свят. От къде идва това обезсърчение! Какво представлява тази мъгла, разнасяща се от бездната! Какво представлява този мрак! Всичко това може би не съществува?!

Изведнъж се стреснах, в миг проблесна някаква светкавица, беше възхитително и ужасяващо, заслепен затворих очи. Видях как слънцето изгрява в луната.

Светкавицата се сблъска с нещо, с нещо като връх може би, удари се в него, в тъмнината се очерта своебразен огнен змей, нави се в кръг и застина неподвижен; появи се нов кратер. След известно време избухна нова светкавица, появи се нов змей от светлина, нов кръг; втори кратер. “Първият е вулканът Месала - ми обясни Араго, - вторият е Promontorium Somni /Полуостровът на бляновете/.” После заискриха последователно като светещи ослепително венци, увенчаващи мрака като разжарени стубели около кладенеца на бездната, планината Проклус, планината Клеомел, планината Петевиус, тези събратя на Везувий и Етна върху Луната; после някакъв безредно проблясващ пурпурен наниз пробягна сред най-гъстата тъмнина на огромния хоризонт, очерта се разкошна дантела от жарава, застина на едно място и не помръдна повече, продължавайки да излъчва заплаха. “Това е веригата на лунните Алпи”, ми обясни Араго. Междувременно кръговете нарастваха, разширяваха се, преплитаха се, придобиха толкова огромни размери, че се претопиха в едно цяло; издълбаха се долини, зейнаха пропасти, пукнатини разтвориха пастта си, по чиито краища изби пяна от тъмнина, дълбоки спирали набраздиха повърхността, изникнаха страховити за погледа стръмнини, откроиха се огромни конуси от мрак, раздвижиха се сенки, снопове лъчи се облегнаха като архитрави върху извисяващи се отвесно колони, възли от кратери пристягаха отвсякъде острите върхове, всевъзможни очертания изникваха в безредие из горящата пещ, едни от дим, други от светлина; крайбрежни носове, полуострови, високопланински проходи, ждрела, плата, просторни, полегати склонове, чукари и просеки се пресичаха, като сплитаха кривите си в странни ъгли; очертаваше се профилът на множество планини. Всичко това излъчваше своеобразно величие. И тук бяха изречени великите слова: fiat lux. Светлината беше сътворила от целия този внезапно оживял мрак нещо като маска, която се бе превърнала в лице. Навсякъде се разстилаха злато, пурпур, лавини от рубини и потоци от пламъци. Човек би казал, че зората внезапно е запалила огън сред този свят на мрака.

Араго ми обясни нещо, което впрочем се разбираше от само себе си, че докато гледах, собственото движение на Луната бе изместило малко по малко към слънцето полосата на тъмната част, така че в определен момент дневната светлина бе озарила и нея.

Тази гледка остави неизличим спомен у мен.

Няма по-тайнствено зрелище от това нахлуване на зората в един изпълнен с тъмнина свят. Това беше правото на живот, което се налагаше във величествен мащаб. Това беше необхватното пробуждане. Струваше ми се, че съм свидетел на изплащането на дълг от Безкрая.

Това беше възцаряване на светлината.

Много често подобно нещо се случва и на някои гении.

Известността нерядко закъснява да ги споходи веднага. Нерядко някое колосално творение, зародило се в някой буден ум, остава по необяснима нещастна случайност незабелязано от хората. Творбата се оказва погребана под савана на пълното невежество. Тя си остава част от несъществуващото; потънала в мрака на небитието. Над нея тегне вледеняващ мрак. Необяснимата несправедливост на тъмнината я залива. Като явление, изгубило се сред дълбока мъгла, тя изглежда осъдена на зловещо нераждане, на разцъфване покритоо от пълен мрак. Минават години. Шедьовърът си стои и чака, потънал сред тъмнината като величествена, сумрачна луна. Той чака славата така, както Луната чака Слънцето. Кога идва справедливата присъда? Каква е загадката, обясняваща тези бавни процеси? В каква орбита и според какви закони еволюира потомството? Тъмнината се оказва задълго непрогледна, великото творение си остава обвито в пълен мрак. Мъчително очакване. Изведнъж, внезапно, бликва лъч светлина, озарява най-високия връх и ето че се появява “Хамлет”, после светлината залива всичко, настъпва денят и един след друг, както кратерите изникват от повърхността на луната, се появяват планината Месала, Полуостровът на бляновете, планината Проклус, всички споменати върхове и кратери като “Отело”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Макбет”, които са създадени от Шекспир, и тогава хората изумени забелязват, че над главата им е съществувал един друг, непознат  за тях свят.

Полуостровът на бляна, за който говорихме преди малко, се разкрива в Шекспир. Той може да се открие у всички велики поети.

Сред загадъчния свят на изкуството, като върху луната, до която се добра преди малко нашият поглед, може да се открие върхът на мечтата. До този връх на мечтата се издига стълбата на Яков. Полегналият в подножието на стълбата Яков е всъщност поетът, спящият, чиито очи на душата са постоянно отворени. Отгоре се извисява небосводът, това е всъщност идеалът. Ярките или здрачни форми, крилати и като че ли увлечени от звездата, която носят на челото си, формите, които изкачват стълбата, са всъщност собствените творения на поета, които той наблюдава как от полумрака на ума му се издигат нагоре към светлината.

Този връх на Мечтата представлява част от планинските хребети, които се издигат на хоризонта на изкуството. Цяла една необичайна и самобитна поезия го пренася в себе си. От едната страна е фантастичното; от другата е чудноватото, което е всъщност присмиващото се фантастично. От този именно връх политат океанидите на Есхил, херувимите на Йеремия, менадите на Хораций, злите духове на Данте, андриадите 31 на Сервантес, демоните на Милтън и веселите слуги на Молиер.

Този Полуостров на бляна хвърля понякога сянката си и покрива с пълен мрак някой гений, в миналото - Апулей, в наше време - Хофман 32. Изпълва изцяло някоя творба и тогава става страшно, тя се превръща в Апокалипсис. Тази височина предизвиква виене на свят. Под нея зейва бездна - лудостта. Единият от склоновете й е в непрогледен мрак, а другият е осветен от лъчезарната светлина на бляна. По единия се изкачва Йоан от Патмос, по другия - Рабле. Така редом с трагедията-мечта се появява комедията-блян.

Мелпомена напразно се вайка и оплаква със заплашително свъсени вежди кралете; Талия, едновременно грация и муза, напразно осмива народа; едната и другата напразно се опитват да изглеждат човеколюбиви и да бъдат загрижени за човека; светлината на свръхчовешкото често озарява звездните очи на тези две маски.

По този начин в поезията нахлува един странен свят, който е извън нашия земен свят. Това е светът, който не съществува и все пак съществува. Нима може да се отрече реалността на Калибан? Нима може да се оспори съществуването на Палечко? Нима можете, при положение че не сте самият Боало, истинският Боало, Никола, синът на Жил, нима можете да не се заинтересувате от “Човекът без сянка” 33? Нима можете да кажете на Титания: “Ти не съществуваш!” Ако й зашлевите подобна плесница, тя ще ви я върне. Защото не тя, а вие, господин еснаф, не съществувате. Всеки мечтател таи в себе си някакъв въображаем свят. Този връх на мечтата се извисява в главата на всеки поет така, както планината се извисява към небесния свод. Това е едно необозримо царство, разтърсвано от неизразимите тръпки на фантазията. Озовал се в него, човек заживява необикновения живот на облака. Всичко около него е неустановено и неопределено. Освободената форма се рее из въздуха смесена с идеята. Душата е почти тяло, тялото - почти дух. Реалността може да се окаже подложена на такива изпитания, че в кризисна ситуация да се стигне до фразата изречена от Камброн, а в друг случай човек да бъде назован без заобикалки с името Ботъм 34. Един призрак се провиква към друг: “Млъкни, курвин сине!” В “Бурята” 35 Антонио и Босман си разменят странни реплики. Човек се оказва толкова неуловим, че се слива с полъха на въздуха като Ариел. Тогава Невъзможното се изправя и заявява: аз съм тук! Замисленото като човек същество накрая се превръща в абстракция. Преди малко във вените му е текла кръв; а ето, че се изпълва със светлина, по-сетне се изпълва с мрак, накрая се разпръсква. Хванете го, опитайте се, то се издига в облаците. От разпадащата се и изчезваща реалност се ражда някой призрак, както от главнята се разнася дим.

Такъв е този свят, едновременно лунен и земен, озаряван от светлината на някакъв здрач.

Кой не е изживявал някоя комедия в съня си? Човек се смее и когато спи?

Дали със заспиването на тялото в нас не се пробуждат на някакви непознати способности? Дали в съня си не се свързваме с надарени с подобни способности същества, които не могат да бъдат забелязани от нашия организъм, когато той е обременен от животинските си инстинкти, т. е. когато сме будни и блуждаем насам-натам из отредения не земен живот? Дали посредством съновиденията не се установява връзка между невидимата част у човека и невидимата част на природата? Дали в това състояние съществата, назовавани посредници, не влизат в диалог с нас? Дали не си играят с нас? Дали не ни се присмиват? Тук не е мястото да засягаме тези въпроси, които са много повече научни, отколкото ги приема една затънала в невежеството си наука. Ние ще се ограничим само да кажем, че тези, които, докато сънуват, наблюдават в себе си изненадващия ги живот, откриват много неща.

Проблемът, който възниква в отдалото на съня тяло, е занимавал и измъчвал открай време сериозните метафизици. Дрямката съдържа събития, податливи на разгадаване; изследването на този облак е в някои случаи възможно, ето защо изучаването на сънищата привлича изследователите. Това си е своеобразен лов на бисери в непознат океан. Заключенията, до които би могло да се стигне в проучването на сънищата, привличат особено силно такъв сериозен и проницателен учен като нашия съвременник Жофроа 36. Беранже, негов приятел, се шегува често с него, като му подхвърля: “Вие искате да прозрете в непроницаемото.” В действителност човек не може да установи нищо със сигурност и поради това не може с нищо да обясни тези непроницаеми миражи. Но някои повтарящи се признаци се съгласуват и привличат, прониквайки през мъглата на дрямката, вниманието на изследвачите на съня. Всичко си остава хипотеза, но все пак, без да губят напълно характера си на догадки, някои факти постепенно се изясняват. Един от тези факти съдържа нещо забележително; то е следното: в мрака съществува някакво весело настроение. От него се разнася среднощен смях. Явно е населен с весели призраци.

“Дяволът броди из нощта”, твърдят наивно доверчивите хора през средновековието, като придават на думата “дявол” двояк смисъл.

Изкуството се заема с възпроизвеждането на този гробовен смях. Цялата италианска комедия е заредена кошмарни видения, които предизвикват изблици на смях. Касандра, Тривлен, Тарталия, Панталоне и Скарамуш 37 са превъплътили се по неведом начин в хора животни. Китарата на Сганарел е изработена от същото дърво, от което е скован ковчегът на Командора 38; адът се преоблича във фарсови одежди; Полишинел е всъщност двойно обезобразеният порок, peccatum bigibbosum, както твърди на простонароден латински Глабер Раул 39; бледоликият призрак пришива ръкави на мъртвешкия си саван и се превръща в Пиеро 40; черноликият люспест демон се превръща в Арлекин 41; душата се превръща в Коломбина 42.

Човекът танцува доброволно мъртвешкия танц и което е странно, танцува, без да си дава сметка, че го изпълнява. В същия час, в който е най-весел, той си остава неизразимо тъжен. Балът по време на карнавал е всъщност празник посветен на призраците. Доминото се различава твърде малко от мъртвешкия саван. Има ли нещо по-зловещо от маската - безжизнено лице, разхождано сред изпълнени с веселие зали! Човекът се смее зад това изображение на смъртта. Среднощното хоро на вещиците като че ли се развихря из Операта, а лъкът на Мюзар 43 заприличва на оголена пищялна кост. Невъзможно е да различиш маската от злия дух всяващ страх у древните римляни. Stryga vel masca. 44  Това е може би Риголбош, а може би Канидий 45. Върколаците и освирепелите вълци биха се изгубили сред подобна тълпа. Тези бели и черни воали биха преминали през някое гробище, без да нарушат покоя му. Всеки разтоварач може би си говори на “ти” с някой вампир. Кой знае дали тази разюздана сган не е оставила, идвайки тук, след себе си опразнени гробове? Не е много сигурно дали онзи стражар, който преминава отсреща, не отвежда в участъка някой скелет. Дали това са пияници? Дали това са сенки? Последният ден на карнавала води началото си от Куртий, освен ако не е зает от Йосафат 46.

Този сомнамбулизъм е характерен за човека. Известно предразположение на духа, моментно или частично несъответствуващо на здравия разум, съвсем не е рядък факт нито у индивидите, нито у народите. Несъмнено е, например, че всеки самодържец изпада в особено състояние на духа. Абсолютната власт опиянява както гения, но страшното е, че опиянява, без да осигурява уравновесяващо отрезвително средство. Гениалният човек и тиранът са преследвани от един и същ гений; и двамата са върховни господари; но у гениалния човек, тъй като разумът е равен на способностите му, умът му е уравновесен. Докато у тиранина, тъй като всемогъществото му е обикновено съпътствано от пълната глупост и, между другото, е изцяло овеществено, клетият му ум е постоянно разстроен. Тогава пред нас се разкриват гледки от рода на следната: Луи ХV обяснява катехизиса на малки момиченца в Парка на елените 47.

Често сериозните хора, учените, теолозите и пишещите дебели книги се оказват в плен на мечтите си. Не си спомням вече кой многоучен човек, един от най-учените, невероятно усърден във всяко нещо, за когото споменава Клод Бине, разказваше за любовните си приключения с някаква принцеса от кралско потекло, умряла преди сто и петдесет години. Давид Пареус 48, мъдър оракул от Хайделберг, сънува, че котка му дере лицето, и вписва съня в дневника си на 26 декември 1617 година със забележката: Somnium sine dubio omnio sum 48. И от това прави извода: “Защо е нужно да се укрепява Хайделберг?” На Журиьо 49 пък му се сторило, че цяла кавалерия води битка в корема му. Помпонас 50 се заплита до такава степен в собствените си заблуди, че стига дотам, че не знае какво би трябвало да направи човек, за да се наспи, напие, наяде и изхрачи; самият той определя себе си като insomnis et insanus 51. Скопиус 52 явно не е с всичкия си, когато поради страх от йезуитите си слага фалшив нос, за да пише книгите си, и си измисля последователно имената Варгас, Сотело, Хей, Кригсодер, Дениус, Афано Санкти Бенедикти, Юнипер от Анкона, Гросип и Гробиниус 53.

Сериозните институции, както и сериозните хора, не са по-застраховани от неразумни действия. Църквата осъжда скакалците. В църковните регистри на катедралата в Лан е запазено пастирско послание от епископа, отправено през 1120 година до житоядците. През 1516 година председателят на духовническия съд на Троа издава следното разпореждане: “Уважаемо паство, удовлетворявайки молбата на жителите на Вилнокс, предупреждаваме гъсениците да се оттеглят в срок от шест дни. Ако не изпълнят горепосоченото, ще разгласим, че са прокълнати и отлъчени от Църквата.” Парижкият парламент, след като издава заповед да се обеси една свиня-магьосница, започва да бръщолеви невероятни неща. Сорбоната изпада в умопомрачение когато издава забрана и запрещение болните да се лекуват с хининово дърво - “кората-злодей”.

Сериозните общности, които току-що упоменахме, съвсем не са застраховани срещу подобни зарази. Дори свободните народи си имат своите зловредни привички, така както деспотите си имат своите безумни прищявки. Нима английският народ като цяло, имитирайки възела на вратовръзката на Брюмел, не се намира в постоянно умопомрачение, както постоянно навиващият часовниците си Карл Пети и яростно обезглавяващият мухите Домициан 54?

Нима има по-абсурдна мечта от мечтата на Ориген? Тази мечта, разбира се, не само изглежда заразителна. Тя е заразителна. Религията на доброволните евнуси съществува. Отидете в Русия, там ще ги откриете. Последователите на Ориген се назовават “скопци”; те са тридесет хиляди; и докато чакат деня, в който покойният цар Петър III, техният месия, ще дойде да забие голямата кремълска камбана в Москва, те стоически се самоскопяват,  до такава степен са станали сомнамбули, че вече не са хора.

Всяка една наука може да изпадне в сомнамбулизъм. Медицината е особено податлива на тази зараза. За нея средновековието е едно продължително умопомрачение и би могло да се каже, че до осемнадесети век медицината е потънала в дълбок сън. Хапът от Армения, териаката 55, мехлемът на Сенер 56 срещу всякакви сърдечни болести, получен от тридесет и две съставки, сред които са златото, коралът, амбрата, сапфирът, изумрудът и бисерът, прочутата универсална пудра, получена от пъповете на маймуните, живеещи по брега на Персийския залив, всички тези лекарства изглеждат като обсебващи кошмари. В действителност те не представляват нищо. Позовавайки се на Библията, Харви осъжда “двигателя” на кръвта, така както Галилей осъжда “двигателя” на планетите 57. Хигиената е била забележителна. Само за една година Бувар, лекарят на Луи ХIII, прекарва през тялото на краля двеста и петнадесет лекарства и двеста и дванадесет клизми. Факултетите водят война; диагностиката воюва с опиатите; Свети Ком атакува Свети Лука 58; лекарите се обявяват за последователи на Омир, а аптекарите - за последователи на Библията; първите се назовават потомци на Махаон 59, а вторите смятат, че водят потеклото си от пророка, който изнамира за Езекиа  катаплазмата от сушени смокини 60; Фльори 61 приема за свой праотец Исай. Лекарският турнир “за” и “срещу” антимона побърква разпалените Рьонодо, Гено, Ги-Патен, Курто, шампион на Монпелие, и Гиемо, шампион на Париж. В същото време всеки, който поиска, умира. Болните са обхванати от треска, лекарите - от делириум.

Понякога цяла епоха бива обзета от мания. Ренесансът разпространява в продължение на три века езическата лудост из Европа. “Теаген и Хариклея”, пасторалите на Лонг 62 полагат основите на своеобразна митологична, галантна и пастирска, цивилизация. Лафонтен пише:

Откакто дворът на Аматонт

                              избяга във Боа льо Виконт.

Аполон, пастир на овце, става образец, на който се стреми да подражава кардинал Дьо Ришельо. Във Франция се създава своеобразен галски Олипм. Боговете срещат друидите сред разцъфналите ракитаци на Линьон 63. Пасторалните сцени се превръщат в пасторални картини. Хората заживяват не във Франция, а в Аркадия. Появява се “Екстравагантният овчар” 64. Ронсар, влюбил се в жена от кралския двор, променя Естрея в Астрея 65. Тритоните и нереидите, както свидетелства Рубенс, пренасят Мария Медичи по море до Марсилия, а Меркурий се озовава на коронацията й в църквата на Сен Дьони 66. Волфганг Вилхелм, херцог на Нойбург, издига планината Ида в градината си, изкачва се върху нея, възсяда един препариран орел и заповядва да стрелят с оръдие, за да се почувствува като Юпитер. Луи ХIV се предрешва с нескрито удоволствие като слънце. Саксонският маршал в Шамбор разполага с полк – облечени в изумителни одежди улани: кители с цвят на гол охлюв, зелени панталони, унгарски ботуши, чалми с гривести украшения, пики със знаменца; следва ги дружина от облечени в бяло негри, възседнали бели коне, а след тях се тътри батарея от дълекобойни медни оръдия, занитени върху борови лафети, монтирани върху малки колесници, а пред тях крачи китайски оркестър; саксонският граф прави преглед на полка си - детска играчка, в тържествена униформа на главнокомандуващ маршал, следван от  гондола, пълна с полуголи богини - Юнони, Минерви, Хеби, Венери, Флори и др., които живеят като негови държанки в замъка му Пип, близо до Кретей, или обитават къщичката му на улица Батоар. Преди тях Елизабет Английска си имала свой Парнас и свой Олимп. Тази педантичнна жена е достойна да бъде определяна като езичница. Тя обличала придворните си дами като дриади, а слугите си като сатири; в Хамптън Корт тя кара Игрите и Смеховете да танцуват около нея като нейни пажове. Не допуска да бъде коронясана от Меркурий, тъй като не е католичка като Мария Медичи, но не й е неприятно да бъде отвеждана в спалнята си от бога, носещ кадуцей 67 и с крила на глезените. Един хубав ден в Норуич старейшините /олдърмените/ й поднасят върху сребърен поднос Купидон, който дарява Нейно величество със златна стрела по случай петдесетгодишнината й. Лайчестър дава прием в нейна чест в Кенилуърт. Там има езеро; повод да се разиграе митологична сцена. Лейнхъм и сър Никълас Листрейндж, които са били там, разказват: “От тръстиките излезе Арион, възседнал делфин, а след него” -  Тритон, с лице на сирена, и започнаха да превъзнасят Елизабет в стихове, съчинени от Лайчестър. Изведнъж Арион, смутил се от присъствието на кралицата и пресипнал от студената вода, прекъсна внезапно пеенето си, разкъса митологичните си одеяния и се провикна: “Аз не съм Арион, а съм почтеният Хенри Гордингхъм.” Елизабет, забравила, че е богиня, прихнала. Тя отново ставала истинска жена и кралица, изоставяла преструвките, когато се налагало да заповяда да отсекат главата на по-красивата от нея Мария Стюарт.

Кой би повярвал, че Макиавели - този толкова загадъчен писател, че изглежда почти зловещ,  този здравомислещ, но отблъскващо практичен човек, стигащ в преклонението си пред реалността до допускането на престъплението, този странен, всяващ страх проповедник| на съвършения факт – може да се окаже, или да изглежда,  жертва на мечтанието. Следващите редове, които сега ще прочетете, са от него: “Не бих могъл да се съглася със следното, макар че това е факт, потвърждаван от цялата древна и нова история, че никога никой град или провинция не са били връхлитани от голямо нещастие, което да не е било предсказано от няколко гадатели или предизвестено от предзнаменования, чудеса или други небесни знамения. Желателно би било причината за това да бъде обсъдена от посветени в природните и свръхестествените явления хора, предимство, което аз не притежавам. Възможно е, при положение че атмосферата около нас е населена, както смятат някои философи, от множество духове, които предвиждат бъдещите събития според определящите собствената им природа закони, тези интелекти, които са милостиви към хората, да ги предупреждават със странни знамения и да поддържат будно вниманието им. Както и да бъде, фактът си е неоспорим и винаги след подобни предизвестия хората установяват, че след тях следват нови, необичайни събития.” (“Размишления върху Тит Ливий”, I, 68) Така макиавелизмът се обогатява с вярата в предзнаменования. Макиавели, гадателят, би възприел, без да се присмива, Макиавели предсказателят.

Тази склонност на човека да се поддава на невъзможното и въображаемото става повод за възникването на твърдението Credo quia absurdum 69. В религията то поражда идолопоклонството, в поезията - празното мечтание. Идолопоклонството е грях. Празното мечтание може да бъде красиво.

Всяко съвършено изкуство, например музиката, прекрасна в Италия и още по-прекрасна в Германия, е в плен на мечтанието. В Италия музиката е красива; в Германия е възвисяваща. Това се дължи на факта, че в Италия се копнее за сладострастие, а в Германия се копнее за любов. Така се появява смехът на Чимароза и неутешимото ридание на Глук. Германия се радва на славата, че сама си е извоювала засега абсолютното превъзходство в едно изкуство, докато всички останали народи са принудени да си поделят останалите изкуства. Най-великият поет не е нито грък, защото, ако е съществувал Есхил, съществувал е и Исай; нито евреин, защото, ако е съществувал Исай, съществувал е и Ювенал; нито римлянин, защото, ако е съществувал Ювенал, съществувалп е и Данте; нито италианец, защото, ако е съществувал Данте, съществувал е и Шекспир; нито англичанин, защото, ако е съществувал Шекспир, съществувал е и Сервантес; нито испанец, защото, ако е съществувал Сервантес, съществувал е и Молиер; нито французин, защото, ако е съществувал Молиер, преди него са съществували всички, които току-що изредихме. Великият музикант е немец.