Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.03.2019 17:01 - ВИКТОР ЮГО - В К У С Ъ Т /Втора част/ - превод на ГЕНО ГЕНОВ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 315 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

Но тъкмо защото можете да поискате едно, не можете да поискате друго нещо. Тъкмо защото можете да изисквате от поезията универсалност, двойственост, безкрайност, всемогъщество, всеосведоменост, многообразие, не можете да й наложите правила. Не можете да прокарвате пътища, да нареждате жалони, да ги очертавате тъкмо защото сте в правото си да очаквате неочакваното. Подобно на гръмотевицата и геният не може да се предвиди отрано. Когато сте заслепен, вие сте поразен.

Да, поезията, това всъщност е Безкраят. Вие, читателю, имате право да искате всичко и да желаете всичко, но не и да налагате ограничения. Можете да поискате цветето да запее, звездата да заухае, строфата да закипи. Може да поискате усмивка от океана и целувка от пастта на вулкана. Можете да вземете косите на една жена и да ги разпръснете по небето, да наложите на изумената наука, принуждавана да вписва откритията си, тази мечта и да я използувате като косата на Береника 6. Може да накарате колибрито да разпери крила над кондора, да създадете Свети Рок 7, да изгубите този огромен крилат изумруд в облака от легенди на Изтока. Можете да създадете един буден ум от всички сили и всички грации, да породите в един и същи ум Евменидите и Океанидите, Полифем и Навзикая, Франческа и Уголино, Титания и Калибан 8. В поезията чудото има пълно право на съществуване. В изкуството невъзможното става възможно.

Единственото невъзможно нещо е геният да не остане верен на себе си, да се представя като някой друг. Да бъде Данте, а да подражава на Омир; да бъде Шекспир, а да подражава на Данте. Учебниците по реторика, които грешат когато разпространяват поученията си извън класната стая, изискват подобно всеотдайно подражание; въздига се като норма службата за заплащане на такси за преминаването по пътищата. Педантичните реторици налагат пътна такса на творците. Те пренебрегват вътрешно присъщия за гения закон и едва-едва отгатват външния му закон. Оттам произлизат дебелашките нелепости в общоприетия вкус.

   По дяволите! или О, справедливи Боже!, възкликва чиновникът, ето един гений, който ще преобърне вкуса. Той надхвърля общоприетата мяра. Този гений не признава законите. Да се глоби! По подобен начин Зоил осъжда Омир, Мевиус осъжда Вергилий, Чеки осъжда Алигиери, Скюдери осъжда Корней, Визе осъжда Молиер, Волтер осъжда Шекспир, Фрерон осъжда Волтер 9; странно нещо, Волтер, един толкова всеобхватен ум, а с толкова тесногръд вкус, едновременно наставляващ и наставляван, както би се изразил в обичайния си точен стил Монтен!

Като поддържаме тези, изведени в други съчинения, отнасящи се се до другата страна на въпроса наблюдения, ние, разбира се, нямаме никакво намерение нито да отричаме, нито да оскърбяваме онзи относително преходен вкус, който понякога играе полезна роля в реториката и в прозодията; така че, без да имаме намерение да отнемаме хляба на господин Кишра 10, имаме правото да се поразмислим за Есхил и Исай. И тъй, нека ни бъде позволено да кажем, че съществува един неподвластен и абсолютен вкус, който не се налага чрез готови формули, който си остава едновременно скрит и явен закон за изкуството. Този вкус, единствено правдивият, си остава непознат за онези, които се представят като негови проповедници. Този вкус е наистина велика тайна. Именно този неподвластен вкус предизвиква, пробуждайки неизразимото изумление на Ветрувий, разширяването и съкращаването, според неизвестно каква загадъчна прогресия, на диаметъра на колоните и на пространството между тях в колонадата на Партенона; навсякъде другаде това се приема като груба грешка, но в това е красотата. Този именно неподвластен вкус, небрежен към изискването да бъде трезвомислещ, посвещава неведнъж шест, осем или десет стиха на подробното обрисуване на някоя рана в Илиада. Отново той, безсрамен, кара Ювенал да представя Месалина съвсем гола 11. Отново той, чувствувайки, че катедралният кораб всеки миг ще се срути, превръщайки необходимостта в качество и извличайки красота от всяко несъвършенство, допълва катедралата с онези величествени аркбутани 12, толкова нелепо критикувани, които приличат на наклонените подпори на моста, свързващ земята с небето. Отново той подтиква Рубенс да прибави, противно на всякакво правдоподобие, трябва да се признае, в платното, представящо слизането на Мария Медичи от кораба в Марсилия, тритоните, надуващи дълги тръби, и наядите, от които се стича водата, която те кара да я усещаш струяща върху теб. Отново той откроява на преден план показващите задниците си гъски в картината на Рафаело Чудният улов, изложена във Ватикана, и изоставя Иисус на втори план. Отново той представя в средата на картината Пролет на Йорданс, в която се явява изправена една Ева, която прилича и на Хебе 13, един седнал на земята сатир, придава му странно свиреп поглед, в който посредством проблясъка в очите на фавъна се разкрива неизразимата загадка, стаена в плътта. Отново той представя Аполон, разкривайки човешката природа на бога, върху великолепния таван на Жюл Ромен 14 Слизането на конете на Слънцето. Отново той, изправен пред необходимостта да се представи Ной върху барелеф, извайва дръзко библейския мотив в средата на портала на катедралата в Бурж. Отново той разкривява някои торсове на Микеланджело по невъзможен начин, за да възпроизведе величието чрез страданието. Отново той кара Приап да стори върху Ескуилин 15 онова, за което разказва Хораций, и принуждава Йезекиил да яде в пустинята онова, за което се разказва в Светото писание.

Каламбурът, когато е измислен от Есхил, гримасата, когато е нарисувана от Гоя, гърбицата, когато я носи Езоп, въшката, когато я смачква Мурильо, бълхата, когато ухапва Волтер, челюстта на магарето, когато е разтворена от Самсон, истерията, украсена в пурпур, когато се разкрива от Песен на песните, Готон сред перачницата, която Рембранд благоволява да назове Сюзана в банята 16, изваденото око, когато е на Едип, избодените очи, когато са на Глостър, лаещата жена, когато е Хекуба, хъркането, когато се разнася от заспалите Евмениди, плесницата, когато за нея си отмъщава Сид, храчката, когато пада върху Иисус, грубостите, когато ги изрича Омир, диващините, когато ги създава Шекспир, жаргонът, когато го използува Вийон, дрипите, когато ги влачи Ир 17, ударите с пръчка, когато бие Скапен, мършата, когато из нея ровят лешоядът и Салватор Роза 18, коремът 19, когато си го разголва Агрипина, вертепът, в който ни въвежда Рение 20, сводницата, когато я прелъстява Плавт, спринцовката, когато преследва Пурсоняк 21, нужникът, в който Тацит дави Вителий 22 и Рабле къпе духовниците, представляват проявления на всемогъщия върховен вкус. Към тях се причисляват уличницата на Молиер, леката жена на Бомарше и курвата на Шекспир.

Някои фамилиарности, някои непочтителни обръщения на ти, някои дързости, ако щете, които могат да бъдат произнасяни само от великите хора, се срещат единствено в безспорните шедьоври и представляват техен отличителен белег. Курешката на орела сочи често някакъв връх. Много често реториците не познават достатъчно добре значението на думите, които произнасят - “атическа сол”, “класически вкус23 Търсете атическата сол в Аристофан, а класическия вкус в Омир. Омир не кара слушателите си да се надяват дълго. Още от първа песен на Илиада обидните думи започват да валят като дъжд. Кучеоки!”, Сърце на елен! Това са обръщенията на Ахил към Агамемнон. Що се отнася до Аристофан, достатъчно е да разтворите Лизистрата! Дали пък Аристофан не е лишен от вкус? Дали пък Омир не е лишен от вкус? Вкусът се проявява навсякъде в техните творби, но това е високият вкус, неподкупният вкус, върховна изява на красотата. Той е заложен в това, което поразява, в това, което дразни, неуязвим дори когато смесва мръсни с неприлични думи така, както е неуязвим независимо кой бог. Прочетете Плавт. Прочетете Хораций. Постигането на красота, това е главният въпрос. Според това дали красотата, това озарение, присъствува или отсъствува, едни и същи думи могат да опозорят Ваде 24 и да възвеличаят Аристофан.

Междувременно нека отбележим или, ако щете, нека признаем, че този вкус, леко възприеман от читателя, кара зрителя и слушателя обикновено да настръхват. Да бъдат академици, да бъдат дипломати, се харесва на обединените и затворени в някаква общност хора. Демостен и Аристофан са често освирквани; хората водят война с тях заради непристойните им думи. Приживе Шекспир, Молиер и Бомарше са освирквани заради цветистите им думи и язвителните им подигравки. Пошъл вкус, отсичат хората. Това се превръща в закон на всяка публика, независимо дали тя е в сената или в театъра. Събраните на едно място хора като че ли се оказват лишени от едно нещо, от въображение, което си остава изключителна привилегия на самотника.

Някои критици (дали това са наистина критици) приемат усещанията, които им липсват, за съвършенство, което другите не притежават. Когато Бейл, назоваван Стендал (същият, който предпочита мемоарите на Гувион Сен-Сир пред Омир, който всяка сутрин си чете една страница от Наполеоновия кодекс със закони, за да навлезе в тайните на стила), се присмива на Шатобриан заради онзи красив израз, изпълнен с толкова ясно определена неяснота: необозримите върхове на гората, тъй като почтеният в намеренията си Бейл не осъзнава, че му липсва усет за природата, че прилича на глух, който, като вижда как пее Малибран 25, негодува: Каква е тази гримаса?

Този върховен и неподвластен вкус, на който по-горе не дадохме определение, но направихме характеристика, си остава правило за гения, недостъпно за никой друг връх, от който с поглед се обхваща всичко, но остава непокорим. Своеобразен като Юнгфрау 26.

Има нисък и висок вкус. Вкусът според абат Дьо Берни и вкусът според Пиндар. Учудващото е, че с всяко следващо поколение наставници по реторика вкусът според Дьо Берни започва да се определя като добър вкус, а вкусът според Пиндар като лош вкус.

Този велик вкус, високият вкус, означава всъщност приемането на всяко материално или морално явление, взети самостойно, със запазване на правото да се прибавя, което представлява част от интелектуалната ни независимост; той представлява необяснима смесица от извънмерност и съразмерност, която остава точна дори при най-чудовищните преувеличения; той представя неотстъпното желание да се следва истината, което предопределя малките размери на инфузориите и широкия размах за кондора; той представлява абсолют, който изисква от всяко нещо да притежава своя реална стойност, преди да го включи в идеала, приемайки, че всяко оплождане се осъществява на тази цена.

Всичко, което изредихме по-горе (и още много други подробности, които бихме могли да припомним), ви отблъсква от великите творения на човешкия ум. Добре тогава, опитайте се да отстраните онова, което не ви харесва, и ще видите, че в тях се проявява празнота. Там, където ви се струва, че премахвате някакъв недостатък, ще зейне непълнотата, т. е. истинският недостатък. Все едно да опитвате да замествате Ахил на Омир с Ахил на Расин. Там, където е имало живот, ще се окаже, че сега няма нищо. Вместо шедьовър ще се появи евнух. След като този отричащ правилата и методите вкус се оказва загадка, старайте се да го почитате. Той не се поддава на определенията. Той разполага с всичките си права, тъй като запазва всичките си правомощия.

Той е този, който следва, като създава, боговете, осъзнавайки, че трябва да доставя пълно удовлетворение на Безкрая, създава чудовища.

Тъкмо този неподвластен вкус, всемогъщ като самия гений, комуто придава смисъл, разделя изтока на две, като предлага за изходни точки на кавказката половина - Идеала, а на тибетската половина - Непостижимото. Оттам произхождат две необхватни поетически традиции. В центъра на едната се оказва Аполон, в центъра на другата - Драконът 27. Групата на Питиеца, символ на самото творение, хвърля в човешкия ум две сенки, всяка една от които носи очертанията на една от тези фигури, а от тази двойносъставна сянка, която се разделя, в изкуството се раждат два свята. Тези два свята са във владение на върховния неподвластен вкус и бележат двата му полюса. В единия полюс границата на този вкус е Гърция, в другия - Китай.

Нека постоянно носим в ума си това широкообхватно разнообразие, единосъщно на изкуството; нека отчитаме темпераментите замесени в гениите, климатичните условия замесени в темпераментите и епохите замесени в климатичните условия; и да се позамислим пред великите творения, да не търсим прибързано недостатък там, където често изниква неочаквано предизвестие за мощ. Съгласен съм, че някои типове красота си имат своя сенчеста страна и предизвикват учудване, но нима облакът не ни се струва понякога красив? Когато изучава гения, мислителят, достигайки до някой неустановен, необикновен и смущаващ детайл, изпитва толкова страх, колкото при появата на дим по небето.

Кога най-после ще се разбере, че поетите са сложни същества, че способностите им, комбиниращи се според специален за всеки ум логаритъм, са съгласувани помежду си, че в душите на тези чувствителни същества се усеща едно неизменно присъствие, присъствието на Непознатото, че у тези хора е заложена някаква стихия, че онова, което вършат, трябва да се прави силно реви, лъве!, че те са необходими и неуправляеми, че в творбите им е ветровито, вали и гърми както в природата, че в някои моменти земята се разтърсва благодарение на гения им, че е глупаво да бъдат отричани.

Някои творби биха могли да се определят като притежаващи преизобилие от красоти. Те не само просвещават; те поразяват като гръм. Като се имат предвид леността и малодушните страхове обитаващи човешкия ум, подобен гръм се оказва благотворен.

Нека си говорим направо: да се затваря като в кошара мисълта на човека в така наречения велик век, е детинско лекомислие. Поезията, следваща вкусовете на двора, е отживяла времето си. Човечеството не може да изпитва неизменно задоволство от трагедията, над която се възвисява главата-слънце на Луи ХIV. Невероятното е, че все още се примиряваме с мисълта, че цялото ни университетско образование е още на това ниво, че в края на деветнайсети век педантите и буквоедите все още държат фронта по цялата линия. Литературното ни образование е все още изцяло монархическо. Въпреки 1789-а, въпреки 1830-а народът все още не се е появил в реториката.

Античната литература обаче, о, невежество на официалните професори, се обявява срещу класическата литература, но за да упражняват великото си свободно изкуство, древните се съгласяват с новите си събратя 28.

Един Беранже, в чиито жили тече галска и френска кръв, без да знае нито латински, нито гръцки, най-литературно подготвеният сред неграмотните, вижда том на Омир върху работната маса на Жуфроа 29. Това се случва в най-напрегнатия момент на вълненията през 1830 година, вълнения, усложнени от съпротивата срещу тях. Беранже, попаднал на Омир, проявява любопитство да се запознае с него. Един автор на песни, като вижда, че пред него се изправя колос, не се ядосва, а просто го потупва по рамото. Прочетете ми малко от това, обръща се Беранже към Жуфроа. Жуфроа разказва, че тогава отворил Илиадата наслуки и започнал да чете на глас, като превеждал направо от старогръцки на френски. Беранже се заслушал. Изведнъж прекъснал Жуфроа и се провикнал: Но това не съществува! - Точно така е - отвръща Жуфроа, - превеждам ти буквално. Жуфроа попаднал точно на обидите, които Ахил отправя към Агамемнон, същите, които цитирахме по-горе. Когато пасажът бил прочетен, Беранже присвил устни в усмивка, чиято язвителна острота останала неизразена, и казал: Омир е всъщност романтик.

Беранже си мисли, че си прави шега, шега, насочена срещу всички, и в частност срещу Омир. Той изрича една истина. Преведете романтик като първичен.

Това, което Беранже казва за Омир, може да се каже и за Йезекиил, може да се каже и за Плавт, може да се каже и за Тертулиан, може да се каже и за Рромансеро, може да се каже и за Нибелунгите. Свидетели сме как един професор от Екол нормал нарече така и Ювенал.

Нека разясним: първичният гений не е непременно ум от онези времена, които неправилно назоваваме първобитни. Това е ум, който независимо в кой век се ражда и на коя култура принадлежи, се ражда направо от лоното на природата и на човечеството. Всеки, който пие от великия извор, е първичен; всеки, който ви кара да пиете от него, е първичен. Всеки, който има душа и я раздава, е първичен. Бомарше е толкова първичен, колкото и Аристофан; Дидро е толкова първичен, колкото и Хезиод; Фигаро и Племенникът на Рамо произлизат непосредствено, без предходници, от широките народни низини. Те не са отражения на някои други; те са непосредствени творения, те са живот, взет от живота.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074794
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031