Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03.2018 13:30 - ПЪРСИ БИШ Ш Е Л И /1792 - 1822/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1181 Коментари: 0 Гласове:
1



 

Творчество:  Постъпва в Университета на Оксфорд през 1810 година, но още в началото на следващата година е изключен от него заради радикалните антиклерикални възгледи, коието излага в брошурата “Върху необходимостта от атеизма/1811/.

   През 1811 година Шели се установява в Нотингам, от където започва да води редовна кореспонденция с бележития английски мислител Уйлям Годуин, чието съчинение “Разследване върху политическата справедливост” прочита още като студент в Оксфорд. През същата година написва поемата “Майка и син. Приказка за реалната действителност”, в която излага своите дръзки идеи за преустройство на обществото, повлияни до голяма степен от съчинението на Годуин.

    През 1813 година се появява поемата “Кралица Меб”  на Шели, която има невероятен успех и му създава известност като талантлив поет. През периода 1814 - 1848 година тази му творба се преиздава в шестнадесет издания  -  необичайно литературно-издателско събитие за онова време.

        През 1816 година се появява вторият шедьовър в поетичното творчество на Шели, поемата “Аластор или Духът на самотата”.  Тя е написана в бели стихове, проникната е от пламенна възхвала на природата и от песимизъм, породен от идеалната представа на младия поет за съвършената любов, която е трудно осъществима в реалния живот.

       Двете кратки стихотворения на Шели “Химн на духовната красота” и “Мон Блан”, които Шели създава през 1816 година, се оценяват високо от познавачите на лириката му.  В първото се усеща влиянието на Русо.  Поетът споделя  озаренията и разкритията на Духа на красотата, който му се явява за да облекчи преизпълнения му с разочарования и страдания живот. Във второто се пресъздава  пантеистичния екстатичен порив,  който завладява Шели  озовал се пред величествения алпийски връх и усетил духовно съпричастие с всемогъщата Природа.

      През 1818 година е завършена третата забележителна поема на Шели “Бунтът на Исляма” - прекалено дълга и монотонна поема, в която впечатляват красивите интимни изповеди на създателя й, но немотивираните художествено убедително сцени на кръвопролития и ужаси подтискат читатепя.

   През периода  1820 - 1821 година се появяват историческата трагедия “Ченчи”, поетичната фантазия “Магьосницата от Атлас”, елегията “Адонис” -  последна почит към бележития му съвременник, английският поет Джон Кийтс, възторженият химн “Епипсидион”, поемата, написана в “терца рима”, “Триумфът на живота”.

      През 1821 година Шели започва да пише забележителния си теоретичен трактат “Защита на поезията”, където излага възгледите си за предназначението на поезията, за мястото й сред другите изкуства, за мисията на поета и за  нравствено преобразователната роля на поетите в живота на хората.

    Естетическите възгледи на Шели: Не е задължително условие един голям поет да бъде непременно и задълбочен мислител. Но Шели принадлежи към общността на поетите, които непрекъснато са се сблъсквали със загадките на битието и са размишлявали неспирно върху вечните проблеми на живота. Той е от онези творци, които са се чувствали призвани да облекчават мъките и страданията на хората като разобличават несправедливостите, подтисничеството и тиранията.  В поемите и лириката си този английски поет трескаво и често наивно размишлява върху  социалните, политическите и религиозните проблеми, които внасят дисхармония в живота на човека и обществото. 

    Голяма част от творчеството му е заредена с патоса на поучението, който може да се зароди само в една благородна, щедра и чувствителна човешка душа. Като поет Шели се бори  ревностно да утвърди и разпространи сред читателите принципите, на които се е посветил с пламенна всеотдайност. Амбицията му като чист, витаещ често в облаците,  идеалист е да предава изживяни  състояния и чувства, да подбуди читателите да ги изживеят отново и преосмислят чрез посредничеството на драматични ситуации, ярки образи, лесно достъпни символи и вълнуващи ритмични находки. Приписват му славата на втори поет след Шекспир, който е успял да извлече невероятни музикални ефекти от неизчерпаемяата мелодичност на английския език.

   Шели е изпитвал нуждата да си обясни  и да изясни пред читателите присъствието и пораженията на злото в света. Според него, ако Бог се възприема, както поддържат почти всички религии, като загрижен не само за Доброто, но и като отговорен за Злото във вселената, той би трябвало да бъде отречен от хората след като го е допуснал. Обяснението на присъствието на злото в света чрез библейската притча за първородния грях изглежда детинско на Шели. През живота си той неведнъж е наблюдавал как страдат и умират невинни деца и не може да оправдае страданията и нелепите им кончини посредством “прегрешението на Адам”.

       Привлечен от радикалните социално преобразователни идеи на Годуин той се възмущава от мизерията на наемните работници, от безправието на ирландците, от експлоатацията на замогналите се граждани върху труда на бедните селяни и занаятчии. Той не може да понася и мъченията налагани на опитомените животни, изповяда, че не е причинил зло нито на змия,  нито на птица, нито на насекомо.

     В началото на теоретичната студия “Защита на поезията” Шели приема,  че поезията е “вродена у човека” и представлява “израз на въображението”: “Човекът е инструмент, върху който действуват различни вътрешни и външни сили , така както променливия вятър свири върху Еоловата арфа/ Еол е богът на ветровете, бел.Г.Г./ и с движението си извлича от нея непрестанно сменяща се мелодия. Но има един принцип у човека, а може би у всички същества, способни да чувствуват, който действува различно от арфата  и  създава не само мелодия, но и хармония посредством вътрешното съгласуване на предизвиканите звуци и движения  с впечатленията, които ги предизвикват.”

   Като самобитен социален мислител Шели приема, че “от момента, в който две човешки същества заживеят съвместно, започват да се развиват  обществените взаимоотношения, или онези закони, чрез които обществото се изгражда”. Благодарение на тях “се създава удоволствието от усещането, добродетел - от чувствата, красота - от изкуството, истина - от разсъждението и любов - от човешките отношения”: ”В ранния стадий на изкуството всеки човек съблюдава ритъма, който повече или по-малко е близък на този, който му доставя най-голямо удоволствие; но разнообразните степени все още не са достатъчно ясно изразени, за да се почувстват, освен при онези случаи, при които способността да се приближиш до прекрасното/а именно така  ще си позволим да назовем отношението между най-голямото удоволствие и предизвикалата го причина/ се оказва изключително  голяма. Тези, у които тя съществува във висша степен, са поети в най-общия смисъл на думата; и удоволствието от особеното им умение да изразяват въздействието на природата и обществото върху вътрешния им живот, се предава и на други и сякаш се удвоява от това.”

     “В зората на човешкото общество всеки автор е по необходимост поет, твърди романтикът Шели, защото самият език е поезия;  и да бъдеш поет означава да възприемаш истината и красотата, с други думи, прекрасното, което се съдържа, на първо място, в отношението между съществуване и възприемане и, на второ място, между възприятие и израз.” Според него “поетите са не само творци на език и музика, на танц и архитектура, на  скулптура и живопис: те са създатели на закони, основатели на общества, изобретатели на занаяти и учители, които доближават до красотата и истината онова осъзнаване на силите, действащи в невидимия свят, което се нарича религия.”

   Шели обявява, че поетът по своята природа  включва и съединява в себе си двете роли - на законодателя и пророка.  Поетът “не само  вижда ясно настоящето и открива онези закони, според които то трябва да се управлява, но и схваща бъдещето в настоящето…”Авторът на студията изказва една типично романтическа концепция за мисията на поета: “Поетът е причастен към вечното, безкрайното и единно начало на света; за мислите му не съществуват място, време или множественост.”

    “Наблюдението над правилното хармонично редуване  на звуците в езика на поетите, както и връзката на езика с музиката са довели до употребата на мерена реч или до известна система от традиционни форми на хармония в езика. Но  за да се постигне  хармонията, която е душата на поезията, поетът съвсем не е задължен да съобразява своя език с тези традиционни форми - постановява Шели…Всеки велик поет внася неизбежно внася в своята версификация нещо ново в сравнение със своите предшественици. Делението на поети и прозаици е груба грешка.  Делението между философи и поети просто не съществува. Платон е бил по природа поет  - истинността и великолепието на неговата образност и мелодията на езика му са достигнали най-високата степен, която човек може да си представи.”

      Като ревностен последовател на идеите на Годуин Шели отрежда на социалните преобразователи място сред поетите: ”Всички, които извършват революция в обществената мисъл, са по необходимост  поети не само за това,, че творят нещо ново, или затова, че думите им разкриват вечните съответствия на нещата чрез образи,, които са част от истината на живота, но и за това, че творят посредством хармоничен и ритмичен език, който съдържа в себе си главните елементи на поезията; а тя е отзвук на вечната музика на битието.”

      Шели внася важно разграничение между обхвата на историческото изследване и периметъра на въздействие на поетичната творба: “Една поетична творба представлява картина на живота, изобразен така, че в нея да има вечна истина. Различието между една история и една поема се състои в това, че историята е поредица от отделни събития, свързани само по отношение на време, място, обстоятелство, причина и следствие; а поемата създава действие в съответствие с неизменните начала на човешката природа, така както те съществуват в съзнанието на твореца, отрзяващо и съзнанието на всички други човешки същества…Историята на отделните факти е огледало, което затъмнява и изопачава това, което би трябвало да бъде красиво; поезията е огледало, което преобразява в красота това, което изглежда изопачено.”

   Р омантикът Шели се противопоставя на “възражението, че поезията е безнравствена”: “Етиката привежда в ред елементите, които поезията създава, и предлага образци на добродетели в гражданския и семейния живот…Поезията действа по други, божествени пътища. Тя пробужда и обогатява ума на човека, като го прави приемник на хиляди непознати дотогава за него мисли. Поезията дига завесата, която скрива красотата на света, и показва познатите предмети с чертите на непознатото…”  Поезията развива у нас благородния стремеж да се пренасяме в другия, за да го разберем и обикнем: “Великата тайна на всяка нравственост е любовта или излизането от пределите на собствената си природа  и сливането с прекрасното, което съществува в чуждата - не нашата - мисъл, действие или личност. Човек, за да бъде истински добър, трябва да има силно и всеобхватно въображение; той трябва да може да си представи, че е на мястото на друг и на много други; болките и радостите на себеподобните му  трябва да станат негови собствени. Въображението е великото оръжие на нравственото съвършенство; и поезията способства за следствието, като въздейства на причината.”

    “Всяка голяма поезия е е безкрайна, твърди Шели, тя е като първия жълъд, който съдържа  зародиша на всички бъдещи дъбове. Можем да сваляме една след друга обвивките и никога да не разкрием истинската красота на смисъла, който се крие в тях. Една велика поема е вечно бликащ извор на мъдрост и красота; и когато отделна личност или една епоха изчерпят цялата й божествена еманация, която те са способни да възприемат, след тях идват други и те откриват в нея нова и нова красота, каквато не са очаквали и не са могли да си представят.”

   В края на “Защита на поезията” английският поет романтик обявява поезията за “най-верния предвестник, спътник и последовател на пробуждането на всеки велик народ, за да осъществи някоя благодатна промяна в своите идеи или обществено устройство”: “В такива времена се развива нашата способност да възприемаме и да предаваме на другите дълбоко емоционални схващания за човека и природата …Най-прославените писатели на нашето време измерват величието на човешката природа  и проникват в глъбините й с всеобхватност и необикновена проницателност и те самите може би най-искрено се удивляват на проявите й, защото не са толкова прояви на собствения им дух, колкото на духа на епохата.  Поетите са жреците на трудно доловимото вдъхновение; огледалата, отразяващи исполинските сенки, които бъдещето хвърля над настоящето; думите, които изразяват това, което те самите не разбират; бойните тръби, които зоват на борба, но не чувстват това, което те вдъхновяват; силата, която раздвижва другите, но самата тя остава неподвижна.  Поетите са непризнатите законодатели на света.”

Интимната лирика на Шели: В кратката си студия “За любовта” Шели разглежда същността на това чувство преди всичко като непреодолим стремеж да пробудим симпатия у другия: “Когато мислим, иска ни се да ни разбират; когато работи въображението ни, искаме да зърнем веселите рожби на мозъка ни, преродени в мозъка на други; когато усещаме, не желаем устни, смразени от лед, да отговарят на устни, които пламтят и потръпват от най-хубавите пориви на сърцето. Това е любовта.  Да откриеш ум, който умее да цени нашия, въображение, способно да вникне в най-тънките и в най-своеобразните особености, които таим и дооформяме с радост - това е незримата и недостижима точка, към която се стреми любовта. Става така, че когато сме изоставени сред обкръжението на хора, които не са ни симпатични, обикваме цветята, зелените морави, водата, небето, красноречието на вятъра и напева на вълните със същата възхита, с която слушаме гласа на любимата, запяла единствено за нас.”

      В статията си  “П.Б.Шели. Радикалният натурализъм” датският литературен критик Брандес забелязва, че “за сюжет на най-известните си лирични творби този английски поет използува явления извън сетивния живот, та дори извън човешкия свят; в тях се говори за ветрове и облаци, за разбунения живот на външните стихии, за неизмеримата свобода и неукротимата мощ на водата и вятъра. Това е поезия метеорологична и космическа.” Най-често привежданият пример, с който литературните историци илюстрират своеобразния пантеизъм на романтика Шели е стихотворението му “Философията на любовта”, написано през 1820 година:

 

                        Потоците се вливат във реката,

                        реките пък моретата намират,

                        а ветровете горе в небесата

                        във сладостно вълнение се сбират.

                        И всички те се търсят и обичат,

                        от обич няма кой да ги лиши.

                        Душите на нещата се привличат -

                                защо не нашите души?

 

                        Виж как върхът целува синевата,

                        вълна вълната гони и прегръща:

                        прокълнато е цветето, когато

                        на любовта на брат си не отвръща.

                        И милва слънцето земята росна,

                        до океана месецът трепти.

                        Но всички тия ласки за какво са,

                                  ако не ме целуваш ти?

                                                    /Превод на Цветан Стоянов/

 

    В стихотворението “Индийска серенада” влюбеният “тръгва среднощ, заслепен от някаква сила незрима” и отива при любимата, за да коленичи пред нея и да я помоли да “излее дъжд от целувки над моите бледи страни”:

                         Сърцето ми бързо тупти

                         и сякаш навън ще се блъсне!

                         О, силно притискай го ти,

                         додето най-после се пръсне!

                                        /Превод на Цв. Стоянов/

     В изящното поетично посвещение “На…”, написано през 1821 година, Шели изгражда много сходен с идеалната представа на трубадурите за “Дамата на сърцето” образ на любимата:

                       Аз плаша се от твоите целувки,

                       но ти от моите не се плаши!

                       Душата ми е страдала премного,

                       тя няма твоя лъх да задуши!

 

                       Аз плаша се от твоя глас и поглед,

                       но ти от моите не се плаши!

                       Невинна е и чиста любовта ми,

                       тя всеки тъмен вик ще задуши!…

                                            /Превод на Цв. Стоянов/

     В много популярното сред българските ценители на любовната лирика игриво изповедно стихотворение “Лека нощ” /1821/ поетът моли “душата любяща” на своята избранница да “не го изпраща с “лека нощ”, защото ще е тежка тя” за него, който не може да понесе дори кратката разлъка:

                        Блазе на тез, които знаят,

                        че двама ще са през нощта!

                        Те “лека нощ” не си желаят,

                        но винаги е лека тя!

                                              /Превод на Цв. Стоянов/

      В стихотворението озаглавено “Песен” поетът романтик изповяда пред Духа на радостта, че люби “на бурята тътнежа”, “морската мъгла”, “самотата тиха”, “хората добри” и “всичките създания, неизпитали страдания”:

                         Любя  любовта, макар че

                         тя лети завчас.

                         Но над всичко, Дух прекрасен,

                         теб обичам аз!

                         Ти живот си - прибери се,

                         пак в сърцето ми върни се!

                                                        /Превод на Ил. Люцканов/

   В лирико философското посвещение “На…”, създадено през 1821 година, поетът споделя, че не би ридал, “когато стихне най-подир страстта, ако е жива още нежността - сред диви чувства, хвърлени без жал, сред сенките на порива заспал”. Той завършва посланието си до доскорошната си възлюбена с новопридобитата мъдрост - “след дългия и мрачен зимен сън…всичко се възражда с пролетта, освен това, което на света създава ни  -  животът с Любовта…”

     Русоиски настроения изпълват известната романтична изповед на поета Шели  “Покана към Джейн”, отправена към последната в живота му жена, която успява да завладее душата му - съпругата на приятеля му Едуард Уйлямс:

                           Ела, далеч от градовете,

                           към горите, върховете,

                           ела към дивата дъбрава;

                           душата там не ще сподавя

                           гласът на страх, че който слуша,

                           ще остане равнодушен.

                           Природата със чар омаен

                           сърцата да сближава знае.

                                               /Превод на  Ил Люцканов/

     Приемливо  обяснение на особената нагласа на поета романтик Шели спрямо природата ни дава Георг Брандес: “За него природата е  отрада и материал за протестантски размисли…Шели се втурва в природата, когато човешкият свят се затваря за него. Ето защо той не я възприема като студена, безразлична и жестока, както това правят другите. Каменното й спокойствие спрямо човешкото щастие и нещастие, божественото й безразличие към живота и смъртта ни, към кратките ни триумфи и дълги страдания за него са истинска благодат в сравнение с глупостта и грубостта на човешкия род.” /стр.463/.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1074844
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031