Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.03 13:26 - ДЖОРДЖ ГОРДЪН БАЙРОН / 1788 - 1824/ - лекция на доц. Гено генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 878 Коментари: 0 Гласове:
-1



 

Живот и творчество: Родословното дърво на фамилията Байрон  вероятно тръгва от древен викингски род. Първият барон в семейството получава благородническата си титла през 1643 година, по времето на Стюартите, на които е служил  лоялно като воин и се издига до чин “генерал”. Дядото на поета е бил адмирал и е известен като безстрашен мореплавател.

    През май 1785 година капитан Джон Байрон се жени втори път за Кетрин Гордон дьо Гайт от графство Абърдийн, чиито прадеди са принадлежали към кралска фамилия, която  някога е управлявала Шотландия. От първия си брак с маркиза дьо Кармартен, която умира през 1784 година, капитанът е придобил дъщеря си Аугуста Байрон/1783-1851/. През 1807 година тя се омъжва за полковник Джордж Лий, началник на дружина от драгуни.

     Джордж е роден  в Лондон на 22 януари 1788 година в семейството на красивия капитан, известен в светските среди с красотата и безотговорността си. Бракът между двамата съпрузи не просъществува дълго и скоро те се разделят. Джордж е на три години, когато баща му умира..

   Майката на поета, неуравновесена, чувствителна и гневлива жена, отглежда единственото си дете като обгражда с тиранична нежност. От рождение или вследствие на детска парализа Джордж остава с деформирани стъпала на краката - физически недостатък, който го измъчва през целия му живот. Госпожа Байрон и синът й живеят в недоимък в Абърдийн до май 1798 година, когато умира правуйчото на Джордж. Невръстното дете става шестият барон от фамилията Байрон и наследява родовия замък Нюстед Абей в графство Нотингам.  Замъкът, бивше нормандско абатство, е в окаяно състояние, а земите около него са неколкократно ипотекирани.

     Госпожа Байрон изпраща сина си отначало в Дълуич скуул, а после в Хароу, където Джордж е ученик и пансионер от 1801 до 1805 година. Там придобива солидни познания по  старогръцки и латински, пристрастява се към класическите древноелински и древноримски автори, изучава  задълбочено английската литература от ХVІІІ век, проявява жив интерес към историята и поезията. Въпреки физическия си дефект се прославя сред съучениците си като добър плувец, ездач и играч на крикет.

    Джордж е бил чувствителен юноша, според собствените му признания, с преждевременно развита душевна щедрост, която проявявя в първото си любовно увлечение на десет години към братовчедка му Мери Дъф. През лятото на 1803 година се влюбва отново в друга своя братовчедка Мери Чауърт, малко по-голяма от него. Това е първата му голяма любов, към която се връща в шест юношески стихотворения, написани след разочарованието му/внезапната за него женитба на Мери/ и включени в първия му лирически сборник “Часове на безделие”/1807/.

   През октомври 1805 година Джордж е вече ученик в Тринити Колидж, Кеймбридж. Там установява първите си  сериозни и  важни за него приятелства - с Джон Хобхауз, по-късно лорд Браутън,  който ще бъде негов спътник в дългите странствания из Европа и изпълнител на завещанието му, и с някой си Едълстън, чиято ранна смърт през октомври 1811 година изживява мъчително и написва цикъла “Стихотворения за Тирца”. Първият сборник на Джордж Гордън, лорд Байрон-младши, се появява през юни 1807 година. През януари 1808 година в авторитетното тогава шотландско списание “Единбърг ривю” излиза унищожителна рецензия срещу стихосбирката на младия поет. С присъщата му отривистост  и  войнствена разпаленост Джордж написва през март 1809 година една гениална отмъстителна сатира, отправена както към анонимните му хулители, така и срещу модните тогава в Англия романтически поети Уърдсуърт, Коулридж и Саути. Озаглавена е предизвикателно “Английските бардове и шотландските критици”.

    През септември 1808 година Джордж Байрон се настанява в замъка на бащината му фамилия Нюстед. На 13 март 1809 година е приет като потомствен лорд за пълноправен член на Камарата на лордовете. На 2 юли 1809 година предприема заедно с верния си приятел Хобхауз първата си “голяма обиколка” из Европа - прекосява Португалия и Испания, стига до Малта, след това се установява в Албания  като гост на местния деспот Али паша. През септември 1809 година е вече в Атина, откъдето се прехвърля в Мала Азия, остава два месеца в Константинопол и през юли 1810 година се връща в Атина.  Пътува из Гърция до април  1811 година, изучава миналото й, опознава древногръцката култура, записва впечатленията си, пише стихове.

     Докато странства из Гърция   той адаптира и превежда на английски “Поетическото изкуство” на Хораций, пише своите “Спомени за Хораций”, написва разобличителната си сатира “Проклятието на Минерва” срещу сънародника си лорд Елджин, който сваля оцелелите фризове от фронтона на Партенона и ги пренася в  Англия. По време на това  пътешествие Байрон си води дневник, който предлага, след дълги колебания, на младия лондонски издател  Джон Мъри. След   като  преработва и пренася в стихове впечатленията си от “голямата обиколка” Байрон предлага на Мъри първите две песни на поемата си “Странстванията на Чайлд Харолд”, които излизат на 12 март 1812 година. Поемата има невероятен успех, предшестван от първата пламенна реч на младия лорд пред Камарата на лордовете. Джорд отведнъж придобива известност и  поетичният му талант е  вече безспорен за тогавашните английски читатели. Само през 1812 година поемата му за Чайлд Харолд е преиздадена пет пъти.

     Това бързо всеобщо признание на таланта на младия поет, покоряващата му физическа красота и привичната му елегантност на ексцентричен денди  превръщат Джордж Байрон  в идол за младите суетни лондонски аристократки. Някои невъздържани  обожателки на отведнъж прославилия се поет  му създават известност на моден светски любовник,  въвличат го в сложните салонни интриги  като се възползуват от младежкото му опиянение от успеха. В началото на 1812 година Джордж се увлича по романтичната лейди Каролин Лемб,  която още след първата им среща огласява преднамерено своята възхита от  красивия млад лорд:”Това красиво бледо лице ще бъде моята съдба!”  През същата година лондонската аристокрация оживено обсъжда и вероятно разкрасява предумишлено  любовните  авантюри на Байрон с лейди Оксфорд, двайсет години по-възрастна от лорда, и с лейди Френсис Уебстър. Салонните сплетни приписват на автора на поемата за Чайлд Харолд скандалната слава на “покорител-палач” на женските сърца.

     Джордж Байрон е радушно приет в  салоните и клубовете на вигите, сред които има редица преданни приятели като Шеридан, Томас Мур, Самюел Роджърс и Томас Кемпбел.  Байрон потвърждава поетичната си дарба в светските и литературните среди с лиро-епическия си цикъл,  назоваван от някои изследвачи на творчеството му “Източни поеми”: “Гяур”/юни 1813 г./, “Абидоската невеста”/ноември 1813 г./, “Корсарят”/ февруари 1814 г./, “Лара”/август 1814 г./. Като пример за успеха на тази поредица поеми можем да отбележим, че в деня на появата на “Корсарят” в лондонските книжарници  са продадени около 10000 екземпляра от изданието.

     След продължителна раздяла през лятото на 1813 година Джордж среща отново  своята сестра  Огъста Лий, родена от първия брак на баща му. Някои познавачи на живота на прочутия английски поет предполагат, че те са изпитвали страстна привързаност един към друг, която в тогавашните светски среди се е коментирала като “странна братска обич”. Като доказателство за нея се приемат поемите на Байрон посветени на Огъста, писмата му до нея, както и писмата и изповедите на “сестрата” до “брата”  пред старата лейди Мелбърн, близка приятелка на Огъста. Злонамерените салонни клюки внасят подозрението за кръвосмесителна интимна връзка между двамата.

      Някои  са склонни да  приемат, че дъщерята на Огъста, родена на 15 април 1814 година, е  дете на Джордж Байрон. За някои критици тази теза е приемлива, тъй като мотивът за кръвосмесителната любовна привързаност присъствал в три творби на Байрон - в поемите “Абидоска невеста” и “Паризина” и в драмата “Манфред”. По изричното настояване на Огъста Лий  разпореждащият се с наследството на Байрон негов предан приятел Хобхаус нарежда да се изгорят неговите “Мемоари”,  в които вероятно са били вписана някои  интимни изповеди на поета, неудобни за “сестрата”.

     Младият лорд е обсаден от многобройни кредитори, земите около замъка му Нюстед Абей са ипотекирани, благородническото му честолюбие е изложено на унижаващи го изпитания. Според някои биографи Байрон решава да се ожени, за да спаси собствената  и фамилната си аристократична чест. Неговата вярна приятелка лейди Мелбърн го подтиква към учредяване на брачен съюз  със заможната й племенничка Ан Изабела Милбенк. Сватбената церемония се извършва на 2 януари 1815 година, но още в началото на съвместния им живот младоженците са изправени пред финансови затруднения, които пораждат непрекъснати разногласия помежду им.

       На 10  декември 1815 година младото семейство придобива дъщеря  Ада, но на 15  януари следващата година Джордж прогонва  Ан от дома си. Скоро се разкайва за прибързаното си решение, но постигането на разбирателство между двамата съпрузи зе оказва невъзможно. През април 1816 година Байрон е принуден да подпише акта за раздялата, с който се лишава от съпруга и дъщеря и изгубва половината от състоянието си. Разводът му се коментира като скандал, предизвикан съзнателно от младия лорд,  в светските среди и лондонската аристокрация се настройва враждебно към “покорителя-палач” на женските сърца.

       През периода на продължителната криза в новосъздаденото му семейство Байрон продължава да пише и издава. През април 1815 година се появява сборника му с интимна лирика “Еврейски мелодии”. В началото на  1816 година завършва поемите си “Обсадата на Коринт” и “Паризина”. Разгневен срещу интригантството и зложелателството в аристократичните среди на Лондон Байрон напуска родната си страна на 25 април 1816 година и до края на земните си дни живее извън нея в доброволно изгнание.

     Прекосява Белгия, странства из долината на Рейн срещу течението на реката, стига до Женевското езеро, край което се е установил неговия близък приятел по участ и вдъхновение Шели. По време на пребиваването си в Швейцария завършва третата песен на “Странстванията на Чайлд Харолд”. Публикува я през ноември 1817 година, а през декември същата година се появява поемата му  “Шильонският затворник”. Край Женева той започва да пише драмата “Манфред”, чието действие се развива в подножието на велечествения алпийски връх Юнгфрау.

     На 11 ноември 1817 година Байрон пристига в италианския град Венеция, където живее и твори през следващите две години. Там изживява последователно две любовни авантюри с Мариана Сегати, съпругата на хазяина му, и с Маргарита Кони, “Форнарина”, съпругата на хлебаря, който осигурява хляба за дома му. В началото на 1818 година се появяват четвъртата песен на “Странстванията на Чайлд Харолд” и поемата “Бепо”. През септември Байрон завършва поемата “Мазепа” и написва първата песен на романа в стихове “Дон Жуан”, а през януари следващата година съчинява и втората песен на същия роман.

    От пролетта на 1819 година започва любовната му връзка с графиня Тереза Гуичиоли, чието моминско име е Гамба. До отпътуването си за Гърция през 1823 година Джордж  неизменно ще твърди, че е верен рицар и всеотдаен “съпруг” на вече омъжената за много по-възрастен  от нея богат благородник красива венецианка. През октомври същата година той предава на верния си приятел Томас Мур своите “Мемоари”, които е водил до 1816 година, с поръката да бъдат публикувани след смъртта му.

   В края на 1819 година Байрон напуска окончателно Венеция и се установява в Равена, където живее в двореца на фамилията Гуичиоли. Благодарение на гостоприемното семейство той се включва като съмишленик и спонсор в нелегалното национално освободително движение на  Карбонарите/въглищарите/. През 1820 година продължава да твори с пламенно усърдие: превежда поемата на италианския поет Пулчи “Великият Морганте”, съчинява трагедията “Марино Фалиеро”, продължава романа в стихове “Дон Жуан”, написва  трета, четвърта и пета песен.

   През февруари 1821 година италианските радетели за свобода и независимост на родината им, Карбонарите, организират въстание, но то не успява. Графиня Гуичиоли и фамилията Гамба са прогонени от окупационните австрийски власти от Равена и намират убежище в Пиза, където се премества и Байрон през октомври същата година. През май той е успял да завърши трагедията “Сарданапал”, през юни - историческата драма “Двамата Фоскари”, а през юли - мистичната поема “Каин”.

   На 28 януари 1822 година умира лейди Ноел Милбенк, бившата тъща на лорд Байрон, която му завещава според брачния договор,сключен между него и дъщеря й /въпреки раздялата им/, половината  от сътоянието си. Благодарение на това щедро завещание Байрон успява да се разплати с кредиторите си,  да покани и настани при себе си в Пиза приятеля си, журналиста Лий Хънт, и многобройната му фамилия, да го подпомогне, за да почне да издава в Италия тримесечното литературно-политическо списание “The Liberal” /Либералът/, в което излизат двете сатирични поеми на Байрон  “Педантките” и “Видението на Страшния съд”, както и библейската трагедия “Небето и земята”. През  същата 1822 година в списанието на Хънт се появяват поредица песни / V - ХІ/ от “Дон Жуан”, сатиричната поема “Бронзовият век” и последната творба на поета “Островът”.

   Подгонени отново от австрийските власти Байрон, графиня Гуичиоли, фамилиите Гамба и Хънт са принудени да напуснат Пиза и да се установят в Генуа през септември 1822 година. През март 1823 година лорд Байрон е избран за член  на комитета “Приятели на Гърция”,  който  призовава да се подпомогне национално освободителното движение на гърците, насочено срещу турските поробители. Английският поет доказва в началото, че е ревностен поддръжник  на борбата за независимост, която водят достойните наследници на древните елини, като внася значителна парична сума /14000  английски лири/ като материална подкрепа за гръцките патриоти

      На 23 юли 1823 година Байрон заминава за Гърция съпътстван от брата на възлюбената му графиня Гуичиоли Пиетро Гамба. В началото на 1824 година той се установява  в градчето Мисолунги, където помага в органицацията на национално-освободителната борба в Западна Гърция. Той изпълнява деликатната мисия да помири враждуващите въстанически чети, да организира обучението и заплащането на бойците в национално освободителната войска.  След  многобройни атаки на простудната треска  и  нова сериозна настинка след дълго пътуване на кон Байрон умира на 19 април 1824 година в Гърция.

Естетическите възгледи на Байрон: Писмата и дневниците на Байрон са издадени посмъртно в шест тома през периода 1898 - 1903 година. Кориспонденцията му с лейди  Мелбърн  е публикувана в Лондон през 1922 година. “Мемоарите”, които Байрон поверява на близкия си приятел Томас Мур, са депозирани при лондонския издател Джон Мъри, но,след като приятелите на поета преценяват, че разпространяването им е неуместно, са изгорени на 17 май 1824 година. Поредица от подбрани писма на Байрон са публикувани на български в сборника “Въображение и свобода. Английски романтици за литературата и изкуството”, С. НИ. 1982 г./ стр.252 - 314 /.

    В писмата си Байрон се изразява непринудено и отривисто, доказва усета си да наблюдава внимателно реалния и литературния живот, да ги анализира задълбочено, без да крие пристрастията си. Той атакува с игрив хумор неприемливите възгледи и мнения, изказва често в афористични фрази  позициите си като ценител на поезията и изобразителните изкуства. Вглеждането в писмата му допринася много за проникването  в  сложната му за разгадаване личност и в многоликия му творчески натюрел.

    В писмо до Джон Мъри / Равена, 7 февруари 1821 г./ Байрон  споделя: “По мое мнение най-голямата поезия е нравствената поезия, така както най-висшата от всички земни цели трябва да бъде нравствената истина….Кое направи Сократ най-великия от всички хора? Неговата нравствена истина - неговата етика. Какво друго - не по-малко от неговите чудеса - доказа, че Исус Христос е Божи син? - Моралните му принципи. И ако етиката е направила един философ пръв между хората и не е била презряна от самия христиански бог като допълнение към неговото евангелие, трябва ли да ни се казва, че нравствената и дидактичната поезия, или с каквото име да я назовете, чиято цел е да направи хората по- добри и по-мъдри, не е  н а й- в и с ш и я   в и д   п о е з и я”.  В друго писмо до издателя си английският поет повтаря тезата си, че “нравствената поезия е най-възвишената поезия” и добавя: “Ако същността на поезията се свежда до  л ъ ж а т а, хвърлете я на кучетата или я изгонете от вашата република, както би направил Платон. Само онзи, който може да внесе в поезията истина и мъдрост, е “ п о е т” в действителния смисъл на думата. Нима думите      “с ъ з д а т е л”, “т в о р е ц” означават   “лъжец”, “съчинител”, “разказвач на измислици”. Човек е способен на нещо повече.”

    Романтикът Байрон си дава сметка, че поезията е трудно изкуство и зависи до голяма степен от прищявките на въображението у този, който я създава. В писмо до същия адресат той прави важната уговорка в послепис: “Няма поезия, която да е   о т к р а й   д о к р а й  добра - тя е като неравномерен поток - и Вие ще бъдете щастлив, ако  тук-таме видите блясък. Да очаквате напълно съвършена поезия, би било все едно да искате среднощно небе, покрито  ц я л о т о  с ъ с   з в е з д и”.

     Според Байрон напрегнатото вглеждане в природата, в красотата и творческата й мощ, не е достатъчно за поета: ”Природата - само природата, проста и неподправена - не ще създаде голям художник, от какъвто и да е вид, най-малкото поет, най-изкуственият може би по своята същина от всички други хора на изкуството. По отношение на поетичната образност, почерпана от природата, поетите са задължени да вземат някои от своите най-добри поетични фигури от  о б л а с т т а  н а  и з к у с т в о т о…За целите на поезията изкуството  н е  е  по-малоценно от природата. Кое е това, което прави един полк войници по-благодарен обект за погледа от една тълпа? Тяхното оръжие, дрехи, знамена и  и з к у с т в о т о - изкуствената симетрия на техните редици и движения. Карираното наметало на шотландеца, мюсюлманската чалма и римската тога са по-поетични от татуирания или нетатуирания дивак от Ню Сандуич…”

   Английският поет поддържа типично романтическата теза, че всеки поет трябва да се докаже преди всичко като самобитен творец: “Оставете това лицемерие за природата и “неизменните принципи на поезията”! Големият художник ще направи един блок от камъни толкова величествен, колкото е величествена планината, а  един добър поет може да вдъхне повече поезия в обикновени карти за игра, отколкото съществува във всички гори на Америка. Поетът трябва да изпълни задължението си и да докаже, че е творец,  като опровергае пословицата и понякога наистина съумее “да направи свирка от всяка върба”; и нека завърша с друга поговорка от всекидневието, “добрият работник не кори инструментите си”.

    В писмата си Байрон не веднъж се самоиследва като поет, вглежда се в разгръщането на творческия порив у него: “Никога не мога да преработвам каквото и да е. Аз съм като тигъра: ако не успея да хвана нещо при първия си скок, връщам се отново разгневен в своята джунгла, но ако улуча, ударът е сразяващ…Мога да влагам най-различни идеи в един художествен образ.  Като всички хора със силно въображение, аз, разбира се, се вживявам в него, докато  го  о б р и с у в а м, но нито за момент повече, след като  вдигна перото от хартията.”

     Всестранно образованият ерудит Байрон показва в писмата си изтънчен усет като ценител на другите изкуства: “По отношение на скулптурата въобще може да се отбележи, че тя е по-поетична от самата природа дотолкова,  доколкото представлява и въплъщава  онази идеална красота и възвишеност, която никога не се среща в действителната природа…По отношение на    в ъ з в и ш е  н о с т т а никога не съм виждал нещо в човешката природа, което да се доближава по изразителна сила на скулптурата било в статуите на Аполон, Мойсей или някоя друга класически изпълнена творба на древното или съвременно изкуство…В пейзажната живопис големият художник не дава буквално копие на гледка от природата, а той самият измисля и създава такава гледка…Поезията на природата сама по себе си,  т о ч н о  такава,  каквато тя изглежда, не му е достатъчна да изрази това, което той чувствува. Даже небето в неговата картина не е  п о р т р е т  на небето и природата; то е съчетание на различни небеса, наблюдавани в различно време, а не цялото небе, копирано в някой определен ден.  И защо? Защото природата не е щедра със своите красоти; тя ги е разпръснала навсякъде и от време на време ги показва, за да бъдат подбрани с внимание и отново с усилие събрани.”

  Психография на твореца Байрон: Според авторитетния историк  на английската литература  К а з а м и а н поетът Байрон  пресъздава  най-впечатляващо в английската литература  болестта на века”  като характерна за западноевропейския  романтизъм интелектуална и емоционална нагласа. Той установява дълбоко сродство  между  духовните въжделения на героите в поемите му и  житейската философия на  героите на Гьоте и Шатобриан Вертер и Рьоне -   ярки  литературни превъплъщения на русоизма.  “В самия център на битието на Байрон е заложен елемент на болезненост, а във вътрешния му живот откриваме склонността да се отдава всецяло на емоциите и желанията си,  пише Казамиан. При него наблюдаваме  разединяване и разпръскване на личността поради липса на органично дисциплинирано съчетаване на мотивите с действията. Трудно бихме открили характер с по-мощна енергия от неговата, но той никога не е бил напълно господар на себе си.”

    Под привидната сърдечна искреност у Байрон съществува и често се проявява и една “хронична неискреност” според английския литературен историк: “Байрон  учредява и изгражда в Англия  цялостна представа за европейския тип романтически творец, чието изкуство се подхранва от собствената му болест. Той намира сладостна наслада в укорите, които отправя към самия себе си като постоянно  изтъква,  че  угризенията му произтичат от страстния му стремеж към Красотата.”

    Байрон  показва, че  е способен да се самоосъжда за някои свои действия, а от друга страна се самоупреква за прекалената си, ненужна прозорливост. В  интимния живот на  поета  има  много неизяснени епизоди и обстоятелства. Той едновременно  подклажда мистерията и се стреми да задълбочи загадката около странната му привързаност към дъщерята от първия брак на баща му.  Байрон като че ле изпитва наслада да пробужда подозрения за кръвосмесителна интимна връзка между него и преоткритата “сестра” Огъста.

    Според Казамиан “реалността на прегрешението му е от второстепенно значение”: “ Главното е, че Байрон е виновен в душата си и е искал да го подозират, че е виновен. По-нататък никакъв факт, нито символ не би могъл да бъде по-убедителен  от властния му стремеж към величие  и странност в престъплението. Това желание гордостта му лелее нежно вътре в него. Последно доказателство за високомерната му смелост дават обстоятелствата около внезапната му смърт. До края на живота си той се изявява като   активен, уверен в себе си, сключил примирие със съвестта си, човек. Но моралните терзания, които съпътстват бурната му творческа кариера, не могат да засенчат блясъка на неговата възхитително силна и богато надарена личност.”

    В биографичния си роман за Байрон френският писател Андре Мороа анализира задълбочено характера на юношата , така както той се проявява в колежа “Хароу”: “Като дето останало отрано без баща, твърде рано бе  научил да ненавижда всякакво господство. Неговият ум не му позволяваше да се подчинява на хора, чиито слабости е открил, а гордостта му забраняваше да се прекланя от благоразумие там, където не изпитваше уважение. Майка му беше внушила у него обич към идеите на Френската революция и Байрон хранеше истинско възхищение към Бонапарт, войника на републиката…Понеже недъгът му /крака с деформирани ходила, бел.Г.Г./ го караше да се страхува от презрение, той се държеше високомерно, нападателно и недоверчиво…Пламенността, която влагаше във всичко, беше учудваща. Той работеше само по вдъхновение, но имаше ли настроение, можеше да напише наведнъж тридесет или четиридесет стиха на латински в хекзаметър. Не учеше уроците си, но понеже много четеше, общите му познания бяха широки.  Беше начетен и мързелив.” / Андре Мороа, Б а й р он,  С.НК.1980 г. стр.37/.

    Мороа представя Байрон като лесно уязвим и със силно развита интуиция млад човек, който винаги реагира остро, когато усети, че гордостта му е в опасност. Приписва му съкровеното желание да бъде център и водач, но не подминава “болезнената му чувствителност към слабите хора, смекчена от една мечтателна ленност”/стр.61/. Писателят-биограф отбелязва “странната неспособност на Байрон да се освобождава от онова, което случайно беше влязло в живота му”: “Беше фетишист. Вродената му сантименталност, от която не се беше излекувал, го караше да се привързва към всичко, което го доближеше.”/стр.68/.

      Като юноша английският поет споделя в свое писмо: “По отношение на морала аз предпочитам Конфуций пред десетте божи заповеди и Сократ пред Свети Павел /макар че и двамата имат еднакво мнение за  брака/. Що се отнася до религията - предпочитам по-еманципирания католицизъм, но не признавам папата…За мен добродетелта е съставна част на характера, чувство, а не принцип. Считам Истината за свято нещо, а смъртта - вечен сън, поне за тялото…”

      Байрон не крие, че е надарен от природата с щедра  чувствителност: “Аз не мога да съществувам, без да обичам някого”, признава той.  Неговият именит съвременник, романистът Уолтър Скот, го описва по следния начин: “ Той беше често меланхоличен и почти мрачен. Когато го виждах в такова настроение, изчаквах или да се размине от само себе си,, или да се яви някакъв естествен и лек повод да го накарам да заговори; тогава почти винаги сенките изчезваха от лицето му.”

     За мнителността му спрямо съотечествениците му и манталитета им Мороа пише: “ След прогонването му през 1816 година той стои настрани от всичко, което е английско, с плахо чувство на парий. Неприятелите, които никога не виждаш, са най-страшни за въображението. Той все още смята, че англичаните са силно настроени срещу него, и решава да не им иска нищо, за да не им дава възможност да му отказват.”/стр.365/.

    В една разгърната съпоставка между възгледите и пристрастията на двамата приятели, поетите романтици Байрон и Шели,  Андре Мороа констатира, че “Байрон разсъждава по-трезво, за да може да облече  грешките си в позлатените заблуди на някоя доктрина…,желае като Шели свободата на народите, но не вярва, че за освобождаването им са достатъчни празни многословия”: “Според него са нужни героични действия, но решителни, определени действия за определен народ. Ненавистта му към обществото е съвсем различна от тази, която изпитва Шели. Идеалист дори в омразата си Шели презира един измислен от него свят и не познава реалния. Байрон, реалистът, бяга от обществото, което би желал да покори. Той казва: “Аз не обикнах света и светът не обикна мен”, но съжалява за това.” Френският писател биограф съзира у Байрон “конфликт между Романтика и Циника, между гордостта и нежността, между Конформиста и Бунтовника, между един от най-великодушните и един от най-жестоките хора”/стр.254/.

  “Странстванията на Чайлд Харолд”: Поемата се състои от 4455 стиха, разпределени в четири песни. Първите  две песни са издадени през 1812 година и допринасят за прославата на Байрон като най-талантливия поет в Англия през епохата на романтизма. Предрешен в средновековните  одежди на рицаря Чайлд поетът преразказва впечатленията и размислите си натрупани по време на продължителното му пътешествие из средиземноморските страни. Описанията на живописни пейзажи и самобитни нрави се редуват в повествованието с меланхолни, често трудно разбираеми, размисли, които изграждат странен ореол около образа на самотния странстващ рицар.

   В поемата, според Казамиан, е развита “една типично Байронова тема за меланхолията и разочарованието, които са свързани от поета със суетата на човешките стремежи и с величието и непреходната красота на природата”: “ В първите две песни тази тема се подчинява на тогавашното модно увлечение по Средновековието. Странстващият рицар на Байрон е само претекст, а в последните две песни откриваме по-дълбока мисъл, по-зрял патос и по-уверено в себе си изкуство…В тази поема се проследява съдбата на индивида разяждан от угризенията на съвестта, а едновременно с тях и от съмнението, бунта, песимизма и всички отривисти отрицания и настойчиви въпроси, които съставляват “болестта на века”.”

   В първа песен героят на Байрон странства из Португалия и Испания, взира се във всичко, с което Небето е надарило тези две будещи удивление и възхита страни, в плодородните им долини и благоуханните им гори. Съзерцава съкрушен пораженията на нечестивите ръце на нашествениците осквернили мирната земя на испанците, призовава гнева на Всевишния върху тях. Подобно на Русо той противопоставя величието и девствената прелест на Природата на безсмисленото варварство и страховитите жестокости на завоевателите. В описанията се налагат контрастните противопоставяния, избягват се полутоновете и отенъците, търсят се ярки образи и поразяващи внушения. Повишена експресивност се забелязва както в пресъздаването на наблюденията на автора-повествовател, така и в изказването на размислите и вълненията на главния герой. До голяма степен изобразителната стратегия на поета съвпада с лирическия изказ на фикционалния персонаж.

    Във втора песен Чайлд Харорлд пътешества из Албания и Гърция. Песента започва и завършва  с вълнуващо  обръщение към поробена Гърция, след което следва лиричната изповед на поета дълбоко съпричастен с участа на народа, наследник на  висококултурните древни елини. Тук повествованието напомня за пътен дневник, в които авторът може да изложи  завладяващо широко обхватната си ерудираност отностно историята и културата на тези две страни. Прави впечатление неподправеният жив интерес на поета и искрена съпричастност към манталитета, психологията и нравите на албанците и гърците. Байрон представя с дълбоко разбиране и съчувствие не идеализирани, незасегнати от цивилизацията, туземци, а хора, които историята е поставила в неблагоприятни условия, повлияли върху обичаите им, породили войствените песни и танци.

     Скитането на героя му из Гърция поражда у поета дълга поредица от исторически, митологически, културни и литературни асоциации. Колкото повече разширява кръга на асоциациите,  толкова повече възлюбената му средиземноморска страна навлиза във вътрешния му свят, изостря болезнено съчувствието му към съдбата на поробените от турските завоеватели потомци на Древна Елада. Героят му се вълнува предимно от красивите предания и легенди - за трогателната вярност на Пенелопа към Одисей, за страстната всеотдайност на лирическото вдъхновение у поетесата от Лесбос Сафо. Впечатляващи тук са размислите на Байрон за съдбата на света, за Природата и цивилизацията, за съхраняването на “духа на Свободата” и опазването на “гробниците на Красотата”.

     В трета песен читателят се убеждава, че авторът твърде малко се интересува от по-нататъшната съдба на своя измислен герой-двойник. Поетът предпочита да споделя своите духовни въжделения и емоционални пристрастия, прави ни съпричастни с впечатленията си от поклонението му на бойното поле при Ватерлоо, споделя адмирацията си пред делото на именития  Женевски гражданин /Русо/, възхищава се от красивата природа на Алпите, сред която съзряват пламенните страсти на Жюли и Сент-Прьо,  главните герой в сантименталния роман “Новата Елоиза” на Русо.

     В четвърта песен странстващият рицар Чайлд се озовава в скъпата за душата на Байрон Италия. Но и тук пребиваването му в страната, където е живял около четири години Байрон е повод за поета да изкаже по-скоро своите лични впечатления,  размисли и чувства за родината на Данте и Петрарка. В твърде свободната организация на повествованието в тази песен стават възможни всякакви субективни интерпретации на историята, културата, миналото и настоящето на страната приютила поета-изгнаник.

    Мисълта на романтика Байрон прехожда волно  от  личните му възгледи и пристрастия към тревожните му прозрения относно свободата и независимостта във всеобщата съдба на човечеството. Той си спомня за своя подставен фикционален персонаж едва в края на поемата, когато трябва да се раздели с него. Поетът препоръчва на героя си  да не напуска печалната си съзерцателна нагласа, превърнала се в негова духовна съдба, а на читателите си да не забравят моралните прозрения, до които е достигнал Чайлд Харолд.

  Образът на Чайлд Харолд: Почти всички коментатори на поемата определят героя на Байрон като първата впечатляваща персонификация на “мировата скръб” в творчеството на този английски поет романтик. Според Казамиан Чайлд “открива колекцията от неразбрани, мрачни герои с жестока  и съпътствана от душевни страдания съдба в Байроновите поеми”. Андре Мороа допуска, че поетът е замислил героя си докато е пътувал заедно с приятеля си Хобхаус на палубата на кораба, който ги е отвел от Гибралтар на Малта: “Гледайки как леко разлюленият нос на кораба цепи водата, той мислеше, че всяка вълна го отдалечава от неговите нещастия…Още от детството му в него се бяха трупали силни чувства, които, разпилени в пламенната му душа, приличаха на разтопена лава…Представяше си един герой, който щеше да нарече със старото си фамилно име Чайлд Бърън и който щеше да бъде самият Байрон, този отчаян, разочарован Байрон, който Хобхаус не познаваше.”/стр.97/. Според френския биограф на поета той започва да пише в албанския град Янина поемата си за Чайлд Бърън, когото след написването на първата строфа ще кръсти с красноречивото име Чайлд Харолд/Детето Вестоносец/.

    Още в началото на поемата Байрон представя протагониста в нея като  меланхолен младеж, обзет от странна тъга и неудовлетвореност, които по-късно критиците обявяват за основни духовни компоненти на умонастроението “мирова скръб”:

                     Живеел някога младеж в Британия,

                     той рано добродетелта презрял,

                     отдаден бил на плътските желания,

                     гласът му в нощния покой ехтял.

                    Да, бил той пръв безсрамник, тънел цял

                     във сладострастие, в дела безчестни

                     и нивга нищо друго не ценял

                     освен жени и радости телесни

                     и блудници другари - знатни, неизвестни.

 

                     Чайлд Харолд той се казвал - но защо ли

                      да назова рода му стар, почтен?

                      Не стига  ли, че може би отколе

                      със чест и слава бил е обкръжен?

                      Уви, един живот опозорен

                      петни честа на много поколения

                        и както и да славим прах студен  -

                        в изящна проза, в сладки песнопения, -

                        не се забравят зли дела и престъпления.

                        Като мушица пролетна с наслада

                        Чайлд Харолд грял се в обедния зной;

                        че в краткия си ден безкрай ще страда,

                        не мислел той сред ленност и покой.

                        Но скръб, по-зла от горести безброй,

                        на младини го вече поразила -

                        преситата докрай изпитал той,

                        родината му станала немила,

                        като отшелник самота го там гнетила.

 

    Байрон избира строфата на Спенсър/прочут английскси поет/1552-1599/, съвременник на Шекспир/, която се състои от девет стиха и позволява на поета да внесе по-голямо разнообразие от идеи и интонации. Така авторът има възможност да внесе повече нюанси в умонастроението на героя си:”изгубен из лабиринта на греха”, “невкусил ни веднъж щастлив покой семеен”, “обзет от блян тъжовен бродел в самота”, “желаел  не една, в една бил влюбен, но своя той не би я назовал”. Неизлечимата меланхолия подтиква младежа, който “чезнел сломен с тъга в гърдите, …да дири успокоение на юг, далеч от родните места”.

    Във втората песен на поемата героят на Байрон се променя: красивата Флоранс е учудена, че младежът, който “от страсти неведнъж е бил терзан”, сега е “тих и хладен сред рояка от поклоннички”; той вече е с”ум суров”, вече “Ерос не цени” и “за нежна красота не чезне в скръб”. Поетът е уверен, че Харолд “би сподавил всяка страст, дори да би изпитвал чувства живи - не би се смесил вече с любовници сълзливи”.

    Когато се връща към фикционалния си двойник в началото на трета песен Байрон ни представя един изгубил интерес към живота млад човек:”той страст не дирел, рано в любовта отрова пил - гори неспирно тя в сърцето ни, макар да не убива”; като “ моряк на кораба разбит в безумна веселба, суров и смел, със чашата в ръка смъртта си чака” Чайлд разбрал, че “няма земна цел, с усмивка своята съдба приемал”.

   В станца/строфа/ 164 на четвърта песен авторът на поемата “Странстванията на Чайлд Харолд” се връща към “странника на мойта песен, с която той от бряг към бряг вървя”: “Стигна той целта на своя път, пише поетът, безследно се разпиля  мечтата му  и той сега се слива с Нищото”. Байрон като че ли убива собственото си творение, оставя го “да бледнее в пустошта мъглива” и се извинява на читателите, за които скръбта на героя му е била може би “невярна и лъжлива”.

                                                     

                       Но аз забравих - времето изтече

                        и трябва с Харолд да се разделим;

                        почти завършен е трудът ни вече.

                        Днес на върха Албано ний стоим

                        и океана гледаме - любим

                        другар от юношески дни честити…

  

    В задълбоченото си изследване “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература” изтъкнатият наш литературен историк и критик Цветан Стоянов пише: “Бягството носи облекчение за романтическите герои - но все пак не докрай, усеща се несигурността, ефимерността на облекчението. В края на краищата какво постига Чайлд Харолд, къде намира покой бурната му душа? Португалия, Испания, Италия, Гърция минават като на екран - накрая той пак допира до океана, който е символ на пътя, но в едно от значенията си е смърт и изчезване. Рано или късно до там ще стигне беглецът, ще сменя местоположението си, ще лети с кораба и ще завърши с бездната, в която неговият субект няма да бъде вече различим.”/стр.305/.

   У героя на Байрон откриваме почти пълен набор от всички мисловни и емоционални нагласи характеризиращи духовния мир на романтичния самотник: Чайлд “страда в самота и не чака на мил другар словата”; сърцето му “тъжи без душа любима и за дружба копнее в самота”; пред други “свойто чело не склонил, бил горд в самотата си - живота намирал в себе си далеч от обществото”; не признава “хорския закон”, “броди в горски хлад и с природата говори и хубостта й той поглъща с жадни взори”. Философията на поета относно самотата се покрива до голяма степен с житейския избор на героя му:

 

                                   Света не мрази, който в самота

                                   със него не дели печал и страст;

                                   не го презира, който сам душата

                                   обгражда в мир - преди в отровна паст

                                   да пие тя покруса, всеки час

                                   на вечното страдание подвластна.

   Подобно съвпадение откриваме между привързаността на Харолд към “планините - другари” и “морето - дом широк” и благоговението на поета романтик пред Природата:

           

                                   Природо, несравнима майко моя -

                                   мени се вечно твят лик пред мен!

                                   Любимец твой не съм, но рожба твоя,

                                   от твойта гръд аз пия сок свещен!

                                   В лика ти див се взирам възхитен,

                                   там няма тайна подла и лъжлива,

                                   усмивката ти виждам нощ и ден

                                   там, гдето никой друг не я разкрива,

                                   и любя те безкрай, теб, в буря най-красива.

  

  Интимната лирика на Байрон: Още в четвърта песен на поемата си за Чайлд Харолд английският поет романтик излага личната си философия за любовта. Според него любовта “не е рожба на земята, а серафим невидим и свещен олтар, пред който леят кръв сърцата”:

 

                          Залюбим ли, от лудост сме обзети,

                          а после нам скръбта е лек горчив;

                          един след друг угасват бленовете,

                          но образът жадуван пак е жив -

                          той с мощ вълшебна властвува красив,

                          докле в гръдта ни бурята заспала

                          в миг възкресява хаоса бурлив.

                          Сърцето ни, в кипежа лих прозряло

                         жадуван път, унива, в кръв облято цяло.

 

   За романтика Байрон любовта е “блян вепостижим”, към който се устремяваме на младини, “линеем в скръб безкрайна със болен дух и вечно жадна гръд”: “Дори когато случай мигновен или в гръдта ни трепетът съдбовен досадата надвият  - в близък ден тя пак обгръща в мрак духа смутен”.

    В лирическия цикъл “Еврейски мелодии”/1815/ се появява стихотворението, в което поетът романтик възпроизвежда образа на своята възлюбена :

          Тя иде като нощ красива                         

           със чисти звездни небеса.                         

           В лика й лъч и мрак разкриват                

           най-нежните си чудеса;                            

           но като ден лъчи разлива -                        

           като предутринна зора.                               

   

           Ако отнемем от лъчите

           Ще се загуби чарът прост,

           който изгрява във очите

           изпод къдрици-абанос,

           където често пъти скрит е

           Невинен порив, мил въпроос

 

            И кротки, но красноречиви

            по устните и по челото

           се гонят блясъците живи

           на дух, отдаден на доброто,

           на чувства и на ум, щастливи

           в единството си с Естеството.       

.                         / Превод на Евгения Панчева/

 

    В известното си стихотворение “Станси за Огъста” ангийският поет изповяда:

                                 Канарата на вярата рухна,

                                 океанът е нейния гроб

                                 и отдаде се цял моят дух на

                                 тежка скръб, но не й стана роб.

                                 С много тежки беди се сражавам

                                 и под техния пристъп свиреп

                                 страдам аз, но не се покорявам,

                                 че не мисля за тях, а за теб.

                                            /Превод на Л.Любенов и Гр.Ленков/

  

      В биографичния роман за Байрон Андре Мороа помества едно съкровено изповедно стихотворение, посветено на възлюбената му “сестра” Огъста, след като тя ражда дъщеря си Медора, която според  френския писател е най-вероятно дете на поета:

                   Твоето име не изричам, не въздишам, не извиквам -

                       тази обич е престъпна - името ти крие скръб,

                    но сълза на мойта буза пак ме кара да прониквам
     в мислите дълбоки, скрити в глухата сърдечна глъб.
 

               Твърде дълги за покоя, твърде кратки за страстта ни

                       бяха часовете наши, пълни с радост и тъга,

               Ние се кълнем да счупим нашите окови странни

                  и за да сме вечно двама, да се разделим сега!

 

                        Нека радостта е твоя - мои всичките неволи;

                        остави ме, скъпа моя, остави ме щом решиш;

                 ти сърцето ми владееш - виж, то мре, без да се моли;

                    и човек не ще разбие туй, що ти ще разрушиш.

                                    / Превод на Л.Любенов и Гр. Ленков/




Гласувай:
0
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 504245
Постинги: 462
Коментари: 49
Гласове: 251
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31