Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03 09:00 - МАРСЕЛ ПРУСТ /1871 - 1922 - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 119 Коментари: 0 Гласове:
0




 
Роден е в Отъой на 10 юли 1881 година в заможно еврейско семейство. Като юноша навлиза в суетната светска комедия, която се разиграва всяка вечер на приемите в най-посещаваните парижки салони през Ла Бел Епок. Той е изключително прозорлив свидетел и анализатор на залеза на потомствената аристокрация и възхода да безскрупулните забогатели граждани /еснафи/.

   Още като юноша сътрудничи на няколко литературни списания, но отказва да пише за “Нувел ревю франсез”, чийто главен редактор е Андре Жид. През 1913 година издава за своя сметка в издателство “Грасе” романа си “От страната на Суан”, а през 1919 г. Получава наградата “Гонкур” за романа си “Под сянката на разцъфналите девойки”.

   На  20 години Марсел отговаря на въпросника, който по-късно ще нарекат анкетата “Марсел Пруст”:

1.       Отличителната черта на характера ми? - Нуждата да бъда обичан, а за да бъда по-точен, нуждата да се отнасят към мен като към галено и разглезено дете, а не нуждата да се възхищават от мен.

2.       Качеството, което предпочитам у един мъж? - Женските прелести.

3.       Качеството, което предпочитам у една жена? - Добродетели на мъж и откровеност в приятелските отношения.

4.       Това, което ценя най-високо у приятелите си? - Да бъдат нежни към мен, ако са достатъчно изящни да отдават голямо значение на нежността.

5.       Главният ми недостатък? - Да не зная, да не мога “да искам”.

6.       Предпочитаното ми занимание? - Да обичам.

7.       Представата ми за щастието? - Страхувам се, че не е достатъчно възвишена. Не се осмелявам да я изкажа, тъй като се опасявам, че ще я унищожа, ако я изкажа.

8.       Кое би било най-голямото ми нещастие? - Ако не познавах майка си или баба си.

9.       Какъв бих искал да бъда? - Себе си, такъв какъвто биха искали да бъда хората, от които се възхищавам.

10.   Страната, в която бих искал да живея? - Тази, в която всички неща, които желая, биха се осъществили по магически начин или онази, в която нежностите са винаги споделени.

11.   Цветът, който предпочитам? - Красотата не е в цветовете, а в съчетаването им.

12.   Предпочитаните от мен автори на проза? - Анатол Франс и Пиер Лоти.

13.   Предпочитаните от мен поети? - Алфред дьо Вини и Бодлер.

14.   Предпочитаните от мен художници? - Леонардо да Винчи и Рембранд.

15.   Предпочитаните от мен композитори? - Бетовен, Вагнер, Шуман.

 

Творчество: Автор е на многотомния роман “По следите на изгубеното време/ В търсене на изгубеното време/”: “От страната на Суан”/1913, публ.1934/, “Под сянката на разцъфналите девойки” /1918, публ.1935/, “От страната на Германтес” /1921, публ.1936/, “Содом и Гомор” /1921-1922, публ.1938/, “Пленницата” /публ.1923/, “Бегълката” /изд.1925/, “Отново намереното време”/публ.1927/.

  Романът му “Жан Сантьой”/публ.1952/ остава незавършен.

  Написал е сборника с новели “Удоволствията и дните” /1896, публ.1927/ и есето “Против Сен Бьов” /публ.`1954/.

    Романната поредица “По следите на изгубеното време/ В търсене на изгубеното време/” прилича, според един френски критик, на готическа катедрала съ своята богата, сложна и мащабна конструкция. Тя представлява едно обемно романно изследване, състоящо се от седем части, в което се проследяват събития изпълнили 14 години от живота на героя Марсел, възвърнали се в съзнанието му чрез “неволната памет”. В повествованието Пруст сплита автобиографични фрагменти с измислени случвания, прекроява възприетото понятие за време, превръща го от обективно възприетия астрономически термин в субективна поредица от възсъздадени през съзнанието на пишещия романа уникални мигове.

      Известният през 20-те години на ХХ век парижки издател Грасе поема всички разходи по публикуването на първата част от поредицата “От страната на Суан”. Като пренебрегва напълно традиционния модел на разказа Пруст се превръща в изтънчен наблюдател и анализатор на светския живот в аристократичните салони на Париж. Оригиналността на повествователния маниер е възсъздаването на миналото    “о т в ъ т р е”, т.е. през погледа на един вездеприсъстващ разказвач. В първия роман героят Марсел чрез последователна ретроспекция възсъздава детството си като в съзнанието на читателите и коментаторите на тази творба се е вградил трайно “епизодът с мадлената”.  Вкусът, който се получава от потапянето на сладката в горещия чай отключва у разказвача дълга поредица от асоциации, които го отвеждат към щастливото му детство и юношество.

  Албертина се появява като персонаж във втората част на поредицата “Под сянката на разцъфналите девойки” /1918/ - роман, който спечелва наградата Гонкур през следващата 1919 година.

       В романа “От страната на Германтес” /1921/ Марсел се връща към едно друго влиятелно присъствие в детските му спомени - старата аристократична фамилия на Германтес, стожер на светското общество, сред което той прекарва детството и младостта си и описва с балгонамерена ирония.

      В “Содом и Гомор” /1921-1922/ Марсел анализира маниерите на светската общност от изтънчени млади хомосексуалисти, която се формира около един авторитетен салонен естет - барон Шарлюс.

      Авторът проследява драматичния развой на любовта на Марсел към трудно достъпната за непосветени салонна красавица Албертин в романите  “Пленницата” /публ.1923/, “Бегълката Албертин” /изд.1925/.

      В “Отново намереното време”/публ.1927/ Пруст се връща към темите, които е изследвал в предишните си романи от поредицата - снобизма, любовта, ревността, изкуството, паметта и времето. Романистът изяснява в тази последната творба на “По следите на изгубеното време/ В търсене на изгубеното време” смисъла на амбициозния си проект - да възсъздаде отдавна отминалото време през призмата на една зарадена с неизлечими интелектуални прозрения и дълбоки емоционални трепети памет.

   Романната поредица на Марсел Пруст може да се възприема като първия модерен романен “цикъл за възпитанието” на един млад аристократ, който осъзнава приноса на детството и юношеството за изграждането му като личност. Благодарение на магията на паметта разказвачът преоткрива обвързаността си със един свят, който се извисява над разпада на съществата и изчезването им в ритъма на астрономическото време. Той отвръща взора си от заобикалящата го действителност и го насочва към изградената в съзнанието му реалност.

     В крайна сметка при създаването на поредицата Пруст открива в себе си призванието на романист. След като е десакрализирал своето детство за автора остава едно последно средство да се излекува от последвалите го разочарования и загубата на младежките илюзии: да роди една творба, чрез която да стигне до смисъла на битието като тръгне срещу течението на външното, астрономическо време. Пруст наслагва множество от перспективи, избработени в самия него през различните етапи на досегашния му живот, в повествованието си, което завършва точно в момента, когато романистът се заема да го прередактира за последен път.

 

   В първата част “От страната на Суан” /1913/ Разказвачът, подбуден от случайна асоциация, си припомня за света на детството в Комбре, със скъпите на душата му близки – майката, бабата, старата леляп Леони и вярната Франсоаз. Всекидневните му разходки го отвеждат в две противоположни посоки: пътят за Мезеглиз /където живее Суан с дъщеря си Жилберт и музиканта Вентьой, още непризнат гений/ и пътят за Германтес, висши потомствени аристократи, които изглеждат далечни, почти нереални за Разказвача.

     Във втората част се изгражда един обособен разказ / “Една любов на Суан”/, в който се пресъздава страстното увлечение на Суан по известната демимонденка Одет дьо Креси, станала по-късно негова жена. Приет в най-висшето аристократично общество Суан посещава редовно салона на семейство Вердюрен, богати буржоа с интелектуални претенции.

     В третата част Разказвачът представя премеждията, през които преминава юношеската му любов към Жилберт, в атмосферата, която царува на Шан – з – Елизе.

      В „По пътя към Суан” се разказват две свързани помежду си истории: първата се разиграва около Марсел, по-ранна версия на Разказвача, проследява преживяванията и спомените му свързани с френското градче Комбре. Тя е вдъхновена от „изблиците на паметта”, които го изпълват, когато той потапя сладката „мадлена” в горещ чай. Разказвачът обсъжда страха си от лягането вечер в леглото. Той е създание на навика и не обича да се събужда посред нощ и да не знае къде се намира. Той твърди, че хората са предопределени от вещите, които ги обграждат и трябва да съшиват техните идентичности една по една всеки пък когато се събуждат. Младият Марсел е много изнервен, че трябва да заспива сам, че с голямо нетърпение очаква всяка вечер целувката от Майката за „лека нощ”.Страхува се, че ако не я получи нощта му ще бъде мъчително безсънна.

   Една вечер, когато Шарл Суан, приятел на баба му и дядо му, е гост на майка му, тя не успява да му пожелае „лека нощ” с целувка. Той не може да заспи до заминаването на Суан и изглежда толкова натъжен и будещ съжаление, че дори строгият му иначе баща увещава Мама да преспи в стаята на Марсел.

     Разказвачът проследява етапите на своята наклонност към писането назад във времето, чак до Комбре. Баба му, дядо му и приятелите му го подтикват към четенето и го запознават с Бергот, който става любимият му автор. Марсел изпитва опияняващо благоговение пред мощно въздействащата красота на пейзажа около Комбре, благоговее най-вече пред разцъфналите край пътеката водеща към къщата на Суан глогини. Той обича да заспива в сянката на цветовете им и да скита из околностите на Комбре, където се възхищава най-вече на градската църква. Обича да съзерцава отражението на слънцето върху керемидите на камбанарията на църквата. Така Марсел решава да стане писател и описва онова, което вижда с цялото си усърдие.

    Един ден той случайно премлинава край отворения прозорец на къщата на господин Вентьой. Композиторът Вентьой е умрял от разрив на сърце след като разбира, че дъщеря му си е намерила любовница /жена/. Марсел подслушва двете влюбени жени в момент, в който те се гаврят с паметта на наскоро починалия Вентьой.

   При друга разходка Марсел и семейството му имат щастието да срещнат жената на Суан, Одет, и дъщеря й, Жилберт. Марсел на мига се влюбва в Жилберт, но дотолкова я идеализира, че започва да си мисли, че черните й очи са всъщност сини.

     Повествованието пренася читателя петнадесет години назад и проследява друга история: историята на любовта между Суан и Одет. Суан не знае, че Одет има ужасна репутация и като си мисли, че ще е много трудно да я покори, проявява извънмерен интерес към нея. Той смътно усеща, че тя е привлекателна по особен начин, докато един ден осъзнава, че тя много прилича на красивата дъщеря на Жетро /Jethro/ пресъздадена от Ботичели върху платното му Дзипора /Zipporrah/. Чрез посредничеството на красивата картина Суан идеализира Одет, изпитва респект пред красотата й с цялата си душа и бива обсебен от нея ден и нощ.

   Одет въвежда Суан в дома на фамилията Вердюрен и той става посетител на вечерните им приеми. Отначало Вердюрен се привързват към Суан и го обявяват за техен „верен гост”. Една вечер, след като не успява да се види с Одет на приема у Вердюрен Суан тръгва да я търси навред из Париж. Когато накрая те се срещат, любовта ги разпалва страстно и те стават любовници. В салона на Вердюрен много често се изпълнява сонатата на Вентьой, в която кресчендото на цигулките прави Суан толкова щастлив, че в ума му се фиксира трайна асоциация между музиката и любовта му към Одет. 

     Въпреки това Одет много скоро започва да отегчава Суан, който на свой ред е безнадеждно влюбен в нея. Той подозира, че тя го мами, защото констатира, че тя е ужасна лъжкиня, но той е така дълбоко обсебен от нея, че пренебрегва истината: техният любовен романс се е провалил. Но връщането назад е невъзможно и той трябва да изстрада изтощителните болки на несподелената любов. Вердюрен стават все по-подозрителни и по-ревниви относно прославените приятели на Суан, включително заради Принца на Уелс, и започват да го изблъскват извън техния светски кръг.

   Одет започва да мами Суан с Форшвил, един от постоянните гости в салона на Вердюрен. Суан разкрива изневярата й като прочита едно от писмата на Одет до Форшвил. Един от най-близките приятели на Суан, Шарлюс, се опитва да върне Одет при Суан, но накрая сам написва на Суан писмо, в което му разкрива изневярата на Одет. Накрая Суан провежда драматичен разговор с нея и тогава узнава истината за нейните знойни сексуални лудории.

     Сломен Суан се оттегля отново във обществото на висшата аристокрация и кралския двор, където е прекарвал щастливо преди срещата с Одет. Болката му скоро отшумява и той придобива навика да я среща само отвреме-навреме. Един ден, след като осъзнава до каква степен е идеализирал представата си за Одет като я е обвързал с идеалния портрет на Ботичели, Суан признава разочарованието си като изповяда, че е изживял най-голямата си любов към жена, която се оказва, че „не е неговия тип”.

 

     В “Под сянката на разцъфналите девойки” /1919/ съвсем младият Разказвач се запознава с писателя Бергот и прочутата актриса Берма, докато междувременно любовта му към  Жилберт бавно отслабва. Той се озовава в Балбек, големият моден плаж, където среща младия Робер дьо Сен-Лу, сроден с фамилия Германтес, който го представя на чичо си, барон дьо Шарлюс, но Разказвачът е омагьосан най вече от групичката “разцъфнали девойки” – Андрея, Албертина, Розамонда и приятелките им.

   В “От страната на Германтес” /1920-1921/ Разказвачът, завърнал се вече в Париж, отива да живее със своите родители в апартамент от двореца на Германтес, които е зърнал за малко отдалеч през детството си в Комбре. Влюбва се в херцогинята и за да се сближи с нея се пренася за няколко дни в Донсиер, градчето, в което отслужва военната си служба Сен-Лу. Той се запознава с любовницата на Робер, младата актриса Рашел и е често посетител на салона на мадам дьо Вилпаризи. Умира бабата по майчина линия. Разказвачът подновява приятелството си с Албертин.

    В “Содом и Гомор” /1922/ за последен път се появява Суан, обречен на смърт от неизлечима болест. Разказвачът открива, че барон дьо Шарлюс принадлежи към кръга на хомосексуалистите във висшето парижко общество. Проследяването на авантюрите на барона, влюбен в цигуларя Морел, и на Разказвача, влюбен в Албертин, пренася сцената на действието от Париж в Балбек, а после в Ла Распелиер, вилата на семейство Вердюрен. След като почти е забравил смъртта на баба си Разказвачът си задава въпроси относно обичта, с която е бил привързан за нея, и открива “трепетите на сърцето”. Когато узнава, че Албертин е имала хомосексуални връзки с госпожица Вентьой, Разказвачът решава да я върне в Париж.

   “Пленницата” /посмъртно издание, 1923/ и “Изчезналата Албертин” /посмъртно издание, 1925/ са посветени на любовта на Разказвача към Албертин, която той държи като пленница в очакване да се ожени за нея. Болезнената му ревност, подозренията и страховете му са изострени от примера с Шарлюс, който е измамен от Морел. Умира Бергот и Шарлюс затъва все по-дълбоко в отчаянието си. Ако тези събития подчертават суетата на живота, то “Септетът” на Вентьой утвърждава у Разказвача убеждението, че животът може да бъде спасен само от вечното изкуство. Вече почти напълно безразличен към Албертин Разказвачът се готви да я изостави, когато бягството, а след това и нелепата смърт на девойката разпалват отново любовната му страст. Но времето заличава и тази любов.  

    Разказвачът се влюбва отново в една млада непозната жена, която по-късно се оказва, че е Жилберт. Жилберт се омъжва за Сен-Лу. Двата пътя, към Германтес и към Мезеглиз, се срещат. Но много скоро Разказвачът открива, че Сен-Лу е хомосексуалист като чичо си, барон дьо Шарлюс.

     В “Отново намереното време” /посмъртно издание, 1927/ Разказвачът прекарва няколко дни в Тансонвил, във вилата на Жилберт. Заедно те си припомнят случки от детството, но Жилберт страда от изневерите на Сен-Лу. Избухва войната. В бомбчардирания ежедневно Париж барон дьо Шарлюс продължава да търси особените любовни наслади. Умира Сен-Лу, а звездата на семейство Вердюрен започва стремително да възхожда във висините на светското общество. Войната свършва. След като прекарва няколко месеца в един оздравителен дом Разказвачът отива на един прием у херцогиня де Германтес / която е всъщност госпожа Вердюрен, останала вдовица и веднага сключила брак/. Там той среща стари приятели, но не успява да ги разпознае, тъй като те са променени и белязани от изтичащото време.

      Една неравност на паважа в двора, звънът на лъжичката поставена отново на чинийката под чашката чай го връщат отведнъж към отминали моменти, които го изпълват с неизразима радост. Разказвачът решава да се заеме с писането на творбата, която замисля още през младостта си, за да възкреси миналото, чиито безкрайни плетеници и поезия отново открива.

  Персонажите, които населяват романите в поредицата “По следите на изгубеното време” са взети от близкия приятелски кръг на Разказвача. Благодарение на обобщаващата транспозиция осъществявана чрез “спомените” те се превръщат в универсални типове: бъбривата леля Леони, смехотворният сноб Льогранден, многословният, но плиткоумен дипломат Норпоа, изтънченият, дълбоко прикрит, педофил барон Шарлюс, самоуверените светски дами Одет и Жилберт.

   Светът създаден от Пруст е не по-малко песимистичен и лишен от илюзии от света на “характерите”, който е описан още през ХVІІ век от Лабрюйер. В него властват суетата, лицемерието, порокът, любовта и ревността. Концепцията за човека у Пруст е повлияна от статичната, иронична и безилюзорна визия за човека, която се появява още в “Максими и размисли” на Ларошфуко /ХVІІ в./. У автора на “По следите…” липсва стремеж да се идеализира човека, да се демонстрира увереност в усъвършенстването на човешките нрави. Той е особено силно привлечен от света на изкуството, в който ни въвежда чрез образите на Вентьой и Бергот, чиято философия излага с най-големи подробности.

    Романната поредица “По следите на изгубеното време” може да се приеме като триумф на субективизма. Написана изцяло в минало време тя се отвръща от сегашната действителност. В нея авторът се обръща изцяло към останалата в съзнанието му като набор от спомени реалност, която бива възкресявана било чрез образи и ситуации от отминалия живот /епизодът с “мадлената”/,  било чрез образи и ситуации от сферата на изкуството /фрагментът от картината на Вермеер, на който се възхищава Бергот в “Пленницата”/.

   Без да отрича съществуването на външния свят Пруст успява да покаже с много финес значението на погледа, пристрастията на будното съзнание, ролята на субекта в дефинирането на Другия. Геният се определя според този романист не от вътрешната природа на изобразявания обект, а от способността на творческия субект да възпроизвежда с педантична точност многоликостта на света.

   В “По следите на изгубеното време” се изработва нова концепция за повествователното изкуство. Всичко в тази романна поедица се свежда до субективното виждане на разказвача, произлиза от наблюденията и емоциите съхранили се в неговата памет. Изгражда се повествование, чрез което читателят се настройва да не очаква изненадващи премеждия или смайващи обрати в интригата. Романът се свежда до повествование, в което чрез езика, отразяващ речта на един вътрешен глас и различните превръщения на съня и мечтата, Разказвачът открива собственото си Аз. Това повествование следва прищявките на едно атомизирано съзнание, отразява приумиците на онова, което психоаналитиците определят като “колебаещо се внимание”. Така в този роман-словесна анамнеза вниманието се пренася от нещата изцяло към думите, с които те навлизат в ума на читателя.

   За първи път разказът на Пруст отчита само свойствената за аза темпоралност, коsто не се влияе от хронологията на външните събития. Този романист се мъчи да насити времето с неизменна пълнота, която може да му се припише само чрез радикално преосмисляне на повествователното изкуство. Това преосмисляне се осъществява главно чрез стила и реториката: извънмерно дълги периоди, насечени от вметнати фрази, проследяват разгръщането на мисълта, в която чрез напластяване на спомени паметта възстановява специфичното сцепление и сложност на размислите изграждащи вътрешния свят.

   Така романистът Пруст създава нов почерк, в основата на който заляга субективната темпоралност. Този почерк оказва мощно влияние върху романните експерименти на следващите поколения френски писатели. Безспорно е, че Пруст включва в почерка си достиженията на прочутите френски моралисти творили през ХVІІ – ХVІІІ век, които първи произнасят строги морални присъди над фриволното светско общество. Като тях той впряга художническата си амбиция за постигане на извисяване над опита, за постигане на трансценденцията, чрез която човек вкусва върховните наслади достъпни за духа му.

 

  Андре  М о р о а: “При припомнянето чрез  н е в о л н а т а  п а м е т едно сегашно усещане съвпада с някой спомен. Пруст разказва, че от дълго време бил забравил всичко за Комбре. В един зимен ден майка му, като вижда, че му е студено, предлага да изпие чаша чай. Тя изпраща да търсят онези сладки, които наричали “ м а д л е н и “. Пруст механично поднесъл към устните си лъжичка чай, в който бил оставил да се размекне парченце от мадлената, и в момента, когато глътката чай, размесена с трохите от сладката, докосва небцето му, той потръпва завладян от някакво сладостно удоволствие, което не можал да разбере. Това удоволствие правело нещастията в живота незначителни, а краткотрайността му  - илюзорна.

     Марсел е изпълнен от радост. Той чувствува, че тя е свързана с вкуса на чая и на сладките, но причината явно е някъде безкрайно далеч, извън тях. След втората, третата глътка Пруст бавно достига до откритието, че този вкус, доставил му толкова силни усещания, е вкусът на някогашното малко парче мадлена, натопено в запарен чай, което леля Леони му предлагала, когато отивал да й каже “добро утро” в неделя сутрин в Камбре. И това чувство, което повтаря точно чувството от неговото минало, му припомня много по-отчетливо, отколкото рационалната памет, всичко, което се е случило тагава в Камбре.

      Какво е предимството на подобен начин на припомняне? Особеното в този случай е, че споменът, чиито образи, общо взето, са мимолетни, понеже не са свързани със силни усещания, намира подкрепа в сегашните усещания. Пруст открива, че съчетанието сегашно време - отсъствуващ спомен създава илюзията за обемност във времето. То именно позволява да се намери отново, да се “п о ч у в с т в у в а  в р е м е т о”.

   Или в основата на романите на Пруст са заложени поредица от припомняния на миналото чрез  н е в о л н а т а   п а м е т.”

 

Wikipedia:

Творчеството на Пруст

     Според някои литературни критици Марсел Пруст поставя началото на модерния роман. Авторът се отказва да търси главно интригата в повествованието и се посвещава на обрисуването на истината за човешката душа. Темите са развити в музикална последователност и съответствията са близки до поезията. Пруст е искал да обхване живота в движение и флуктуациите на афективната памет. Той завеща неповторими портрети, претворени места, размисли за любовта, ревността, картина на живота, чийто единствен смисъл е изкуството. Завеща ни и стил съставен от често дълги изречения, лишаващи ни от дъх, но и омайващи ни.


    Творчеството на Марсел Пруст е и задълбочен размисъл за времето, за неговата относителност и невъзможността да се улови настоящето. Животът се изнизва неосъзнато от индивида и само благодарение на случайно събитие – вкусът на бисквитката "Мадлен", препъването в паве - той осъзнава миналото в неговата цялост и разбира, че само миналото, "изгубеното" време има стойност. Времето не съществува нито като настояще, нито като бъдеще, а само като минало и неговото осъзнаване граничи със смъртта. Само съзнаването на миналото време обединява фрагментарното ежедневие.


      С анализа на снобизма и обществото на аристократи и буржоа от неговото време творчеството на Пруст поставя проблемите за социалните мотиви на индивида и взаимоотношенията му с другите, инструментите на социалното издигане. Подобно на Балзак Пруст изгражда въображаем свят, копие на реалния, изпълнен с герои превърнали се днес в морални и социални архетипи. Подобно на героите на Балзак Дядо Горио, Йожени Гранде, херцогиня дьо Ланже или Вотрен героите на Пруст мадам дьо Вердюрен, херцогиня дьо Германт, Шарлюс, или Суан са въплъщение на безкористност, амбиции, високомерие от принадлежността към висшето общество, подлост...

     Любовта и ревността са анализирани по нов начин. Любовта на Суан и на Разказвача съществуват само чрез ревността. Ревността или просто фактът, че не си избраникът, пораждат любовта, която се подхранва не от действително осъществената пълнота, а от отсъствието. Суан се жени за Одет дьо Креси, когато вече не я обича. Разказвачът обича най-силно Албертин, когато тя изчезва от живота му.

 

 

Произведения

 

1896 — "Наслади и дни" (фр. Les Plaisirs et les Jours)


1896—1899 — "
Жан Сантьой" (фр. Jean Santeuil)


1908—1909 — "
Против Сен-Бьов" (фр. Contre Sainte-Beuve)



"По следите на изгубеното време"


1913 — "
На път към Суан" (фр. Du cфtй de chez Swann) (превод Лилия Сталева)
1919 — "
Запленен от момичета в цвят" (фр. А l’ombre des jeunes filles en fleurs) (превод Лилия Сталева)


1921—1922 — "
На път към Германт" (I и II) (фр. Le cфtй de Guermantes I et II)(превод Мария Георгиева)


1922—1923 — "
Содом и Гомор" (I и II) (фр. Sodome et Gomorrhe I et II) (превод Мария Георгиева)


1925 — "
Пленницата" (фр. La prisonniиre)


1927 — "
Изчезналата Албертин" (фр. Albertine disparue)


1927 — "
Намереното време" (фр. Le Temps retrouvй)



 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 494350
Постинги: 461
Коментари: 49
Гласове: 250
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031