Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2017 14:18 - ЕЛИНИСТИЧНАТА ЕПОХА - философски школи /Презентация от доц. Гено Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 158 Коментари: 0 Гласове:
2



Епикурейство:

Епикур /341 - 270 г.пр.н.е/

  Древногръцки философ, който се ражда в Самос или Атина през 341 година. След като учи отначало в Митилена, а по-късно в Лампсака /Мала Азия/ се установява през 306 година в Атина в една голяма градина, която ще даде името на школата му. Там той ще вдъхновява и ръководи чак до смъртта си приятелската философска общност: Градината на Епикур.

  Убеден философ материалист Епикурл продължава и обновява атомистичната теория на Демокрит, върху която основава една мъдрост на удоволствието. Моралните му ангажименти му пречат да извлече всички последствия от своите интуитивно научни прозрения. Неговата доктрина, белязана от постоянното вледеене на страстите, се разполага на съвсем друга плоскост от тази, която й приписва потомството.

  Епикур е написал много съчинения, но основната част от тях не е достигнала до нас. Оцеляли са само три писма / до Херодот, Питоклес и Менойкей/, в които са изложени основните съставки на доктрината му. До нас са достигнали и десетки негови максими и сентенции. Те са допълнени и обогатени от философската поема “За природата на нещата” на Лукреций, неговият ревностен латински последовател. Те все пак ни позволяват да си създаден една по-точна представа за системата му. По традиция епикурейците различавали три части в доктрината на Учителя: каноничната, която съдържа правилата и критериите за познанието; физиката или науката за природата и накрая етиката, която ни въвежда в изкуството да се живее в щастие.

   В каноническата част Епикур залага три критерия за постигане на истината:усещанията, антиципациите /т.е.общите идеи, такива каквито произлизат от опита/ и афектите /удоволствието и болката/  Но тези три критерия лесно се свеждат до първия от тях и това дава основание да се говори за епикурейски сенсуализъм. Сетивата са източника, основанието и гаранцията на всяко истинско познание, а самият разум, ще каже по-късно Лекреций, “е неговият цялостен резултат”.

   За Епикур канониката има само помощна функция. Всъщност физиката или познанието на природата (physis) е истинската основа на доктрината. Тази физика е вдъхновена от теорията за материалността и непрекъснатостта на света; съществува само материята и празното пространство, които се определят от взаимното им изключване: там, където има материя, няма празно пространство; там, където има празно пространство, няма материя. Тези две субстанциие са достатъчни, за да се обясни всичко, включително човека, мисълта и боговете. В действителност нищо не се ражда от нищото: в началото на всяко нещо трябва да се намерят вечните същества, които не се раждат и от които се ражда всичко. Това са атомите и празнотата. Епикур доразвива атомизма на Демокрит: атомите са абсолютно пълни, неделими, неизменни, неизброими и необхватни по разнообразието им тела /макар че остават под прага на сетивната осезаемост/, коиито са във вечно движение из празното пространство.

 За разлика от Демокрит, който приема, че движението на атомите е първична даденост, която нито е възможно, нито е необходимо да бъде обяснявана, Епикер твърди, че ако това движение е без начало, то не е без причина. Три причини са достатъчни да го обяснят като и трите са абсолютно необходими.

  Първите две са осмислени по аналогия с опита: атомите са задвижвани отгоре надолу от тежестта им /която е вътрешно неотменимо свойство на атомите/ и във всички посоки от сблъсъците.

  Но тези две причини - тежестта и сблъсъците - изглеждат несъвместими една с друга. Действително в празнотата без дъно всичките атоми трябва да падат отвесно надолу до безкрай, без никога да се сблъскват. Тогава не би трябвало да има нито сблъсъци, нито отскачания, и Вселената би представлявала само безкаен и безплоден дъжд от атоми. Не би имало сложни тела, светове и ние не бихме били в нея, за да обясним това, което впрочем няма да има нужда да съществува. Дали не може да се допусне, че по-тежките атоми биха могли да застигнат по-леките?  Това би означавало, че не се знае, обяснява Лукреций, че в празното пространство всички тела се движат “с еднаква скорост, въпреки неравното им тегло”. Тъй като падането им се извършва по абсолютно права вертикална линия, те никога не могат да се срещнат и сблъскат.

  Тъй че вероятно има трета причина за движението, за да се превърнат първите две в съвместими и да се обясни появата на сложните тела. Тази трета причина, по традиция приписвана на Епикур, е отклонението или извиването на атомите / на гръцки parenkleisis, на латински clinamen /: при тяхното падане в права линия през празното пространство те се отклоняват слабо от вертикала, достатъчно за да може да се каже, че движението им се оказва видоизменено; тази промяна на траекторията се извършва в неопределени момент и място.

   Тази трета причина за движението, едновременно вътрешна /тежестта/ и прекъсната /сблъсъците/, е в основата на срещата на атомите, а също и за възникването на сложните тела: без това отклонение, обяснява Лукреций, “не би могла да се роди никаква колизия, никакъв сблъсък не би се извършил и природата никога не би родила нища”. Но le clinamen е също в основата на свободата: без тази привлекателна спонтанност, която не е определена нито в пространството, нито във времето, безкрайната верига от причини би била безукорна и живите същества биха били пленници на неумолимата необходимост. Така чрез le clinamen се вмъква една причинна прекъснатост, която освобождава настоящето от миналото и поддържа отвореността към бъдещето. Така че няма нито съдба, нито провидение: нещата се създават или по необходимост, или от случайността, или от самите нас и в това отношение ние сме свободни.

    Дълго време упрекват Епикур заради тази неопределеност на атомите, която днес допринася за непрекъснатото излъчване и учудващата модерност на неговата доктрина. Естествено физиката на Епикур не може да се назове наука в днешния й смисъл.  Но неговата безкрайна Вселена , съставена от атоми и празно пространство и пронизана от движения, които се дължат отчасти на случайността, е учудващо близка до нашата.

   Това впхечатление за модерност се затвърждава и от теарията на Епикур за множествеността на световете. Тъй като атомите са безброй в безкрайното празно пространство, обяснява Епикур, и тъй като случайността, през безкрайното време, произвежда по необходимост всичко възможно, абсурдно е да си мислим, че нашият свят е единственият, абсурдно е да си въобразяваме, че нашият свят е в центъра на Вселената или че ботовете му отделят някакво по-особено внимание. Световете - тъй като вече трябва да се говори в множествено число - са огромни организирани съвкупности от атоми, подчинени на раждането и смъртта /Вселената е вечна, но никой от съставящите я светове не е вечен/. Атомите са безкраен брой в безкрайната Вселена.

    С основание се е говорело за вселената от много светове на Епикур. Защото цялото, ако е по необходимост единно, не представлява единство, един порядък и една структура / то не е един свят /: то е сума от сумите, както казва Лукреций, безкрайна и вечна съвкупност от завършени и смъртни светове. Боговете не са го създали / по-скоро Вселената създава боговете / и биха били напълно неспособни, ако пожелаеха, да го контролират.  В тази Вселена няма никакъв смисъл, няма никаква крайна цел, няма никакъв ред: има само местен ред, само неуловим смисъл и илюзорна крайна цел.

  Това, което придава специфична тоналност на етиката на Епикур: в нея мисълта за случайността и смъртта надделява над евдемонизма и тя се превръща в етика на щастието.

   Тази етика още през Античността се свежда до четворната рецепта /лекарство/ tetrapharmakos /, която се състои от четирите базисни допускания: не трябва да се страхуваме от боговете; не трябва да се страхуваме от смъртта; щастието е постижимо; мъката може да се понесе.

    Не трябва изобщо да се страхуваме от боговете, не защото не съществуват /”познанието, което имаме за тях е очевидно”, казвал Епикур/, а защото не се занимават с нас: тяхното щастие на безсмъртни им стига. Не трябва изобщо да се страхуваме от смъртта, не защото човек не умира, а защото човек наистина умира. Смъртта е чисто небитие; тя не представлява нищо за нас: тя не е тук, когато ние сме тук, а когато тя е тук, ние вече не сме тук.

    Що се отнася до болката, тя винаги си има граници: когато е много остра, е кратка; когато е трайна, е поносима.  Умът, пречистен от необоснованите страхове на суеверието /боговете и Тартара/, може в такъв случай да се наслаждава спокойно на удоволствието: тази спокойна наслада е самото щастие.

    Но какво представлява удоволствието? Тук трябва да се различават, обяснява Епикур,различни типове удоволствие. Наистина всяко удоволствие само по себе си е благо, както всяка болка е зло. Но не трябва да бъде избирано всяко удоволствие, нито всяка болка трябва да бъде отбягвана. Човек трябва да се отказва от онова удоволствие, което би му донесло повече неприятности и да прима някои болки като предпоставки за едно по-голямо щастие. Оттам произтича една двухотомна класификация на желанията.

       Удоволствията са естествени /природни/ и неестествени. Последните / желанията за богатство, власт и слава и т.н./ са по природата си неограничени, суетни, защото липсва обект, който може да ги задоволи. Мъдрецът може само да се откаже от тях. Първите, естествените и необходимите желания, са винаги добри: тъй като са насочени към обекти необходими за самия живот /като храната/, или към удобството/дрехите/, или към щастието /като приятелството или философията/. Те са лесни за задоволяване и внасят покой в тялото и душата. Вторите, естествените и необходимите желания, са добри по самите себе си, но могат понякога - ако човек им стане роб - да въведат в живота повече неприятности, отколкото удоволствия. Такива са сексуалните и естетските желания. Мъдрецът тук ще докаже, че може да прави разграничение и да се наслаждава колкото е възможно по-добре на удоволствията, които му се представят. Той не трябва да забравя, че никое удоволствие не е абсолютно необходимо за щастието му: има удоволствия, дадени в излишък, приятни, когато ни се представят, но които не трябва да ни липсват, когато не ни се представят.

   Оттук произтича добре познатия парадокс на етиката на Епикур: основаваща се върху удоволствието / това е хедонизъм /, тя отвежда до почти-аскетизма. Получава се така, че, ако удоволствието е най-висшето благо, то е такова, ако може да бъде постигнато пълно и леко: малко хляб, малко вода, малко философия са достатъчни. Удоволствието не се състои от насладата, а се състои в следното: тялото не трябва да страда, а душата не трябва да бъде обхващана от смут. Това състояние се назовава  а т а р а к с и я /буквално, липса на смущения/, която представлява мир за душата и чието истинско наименование е  м ъ д р о с т.

   След най-известните ученици на Епикур - Метродор, Хермарк и Полистрат - следва множество последователи на “Градината на Епикур”. Епикурейската доктрина, възкресена от Лукреций, завладява Рим, където се налага и едно простолюдно епикурейство, което продължава да се разпространява сред плебса до ІІ век от н.е.В спора със схоластиката, който се изостря по време на Ренесанса и през ХVІІ век, поддръжниците на новата наука се връщат към атомизма и сенсуализма на Епикур. Така че философи като Гасенди, а по-късно Дидро и Ницше могат да бъдат разглеждани като епикурейци.

   Търсенето на индивидуалното щастие, този принцип, който приканва към размисъл за да се избегне всичко, което в крайна сметка носи повече неприятности, отколкото щастие, е било често осъждано, още от Цицерон, като покана да се затъне в чувствените удоволствия. Строгата, дори аскетична, характеристика на живота извън света изчезва заедно с други препоръки на философа, чието име става синоним на похотливостта, а учениците му често са били наричани по-късно “прасета”. От този нелеп абсурд се ражда представата за “епикурейството”, която се гради върху едно от най-изненадващите недоразумения поразили историята на философската мисъл.

 

Стоицизъм:

   Една от най-влиятелните и бързо разрастващи школи, основана през ІІІ век пр.н.е. от Зенон от Китион, е   с т о и ц и з м ъ т. Нейното влияние се разпростира из цяла Гърция и из Римската империя през цялата Античност и трае до днес. За тази философия на съгласието и на смелостта, едновременно фаталистична /относно онова, което не зависи от нас/ и волунтаристична /относно това, което зависи от нас/, която казва да на всичко, което се случва и на всичко онова, което дадената ситуация, добродетелта илиразумът изискват от нас, щастието е върховното благо, а добродетелта - единственото щастие.

   Произведенията на първите стоици не са стигнали до нас: ние ги познаваме чрез цитати или от коментариите на Диоген Лаерций, Скст Емпирик и Цицерон. За сметка на това разполагаме с много произведения на стоиците, живели и творили по време на Ранната римска империя - “Писмата до Луцилий” на Сенека,  “Ръководството” и “Разговорите” на Епиктет и най-накрая “Мислите” на Марк Аврелий.

    Стоицизмът не се ражда от нищо, нито само от ума на Зенон. Освен вероятно влияние от източната мисъл, което е трудно да се установи, стоиците подхранват размислите си от три главни източника: Хераклит, който ще остави белези най-вече във физиката им; философите от Мегара, които ще повлияят главно върху логиката им; накрая, циниците /а чрез тях и Сократ/, които вдъхновяват много тяхни морални постановки.

      Ако приемем, че това е една “блокова философия”, както казват някои, една “система” /впрочем стоиците откриват този термин/, стоицизмът успява да се адаптира в течение на историята и да включи в себе си важните вариации предложени от учениците. По традиция се разграничават три периода: старият стоицизъм /доминиран от Зенон, Клеант и най-вече Хризип/, който покрива целия ІІІ век пр.н.е.; среден стоицизъм, доминиран от Панеций /Панаитиос от Родос/ и от Посидоний, който се разпростира върху ІІ и І век пр.н.е.; накрая, имперският стоицизъм, най-добре познатият, който процъфтява през първите два века на новата ера, благодарение на приносите на Сенека /ок.2 г.пр.н.е. - 65 г. от н.е./, Епиктет /ок.50 - 125 г./ и Марк Аврелий(121-180). Произведенията на тези трима късни стоици ще достигнат до нас /от стария и средния стоицизъм са оцеляли само няколко фрагмента/ и са общо взето основния източник за нашите познания.

    Въпреки известни еволюции и различия стоиците ще останат верни през тези пет века на стремленията на Първия портик /стоа,stoa, en grec), както се е назовавала тогава школата на Зенон, който проповядвал под един портик в Атина. Тази рядка устойчивост се дължи на вътрешната сила на системата и именно нея ще се помъчим да разберем.

    По традиция стоиците делят своята философия на три части: логика, физика и етика. Теци три части оформят едно цяло, което е самият стоицизъм и трябва да бъдат разглеждани заедно. Обратно, при изложението им, те трябва да бъдат ясно разграничени: поради най-вече педагогически подбуди мислителите стоици имали обичая да започват прлоповедите си от логиката.

    Тази логика е всичко, което се отнася до логоса, т.е. неразривно свързаните реч и разсъдък. И така тя включва една теория на познанието, която по вдъхновение е едновременно сенсуалистка /според стоиците усещанията носят истината/, рационалистка / науката се оснавава “върху разсъдъка”/ и волунтаристка /всяко познание предполага волевата преценка/: стоиците назовават одобрение «assentiment» порива, едновременно необходим и продукт на волята, на ума, чрез който той се издига до истината и доброто. Това последно твърдение е несъмнено най-оригиналното и са налага над всички други: да се познава за стоиците означава да се оценява, а да се оценява означава да се иска /желае/. Оттук се разбира, че волята не може да иска нещо неопределено /защото тогава не би имало познание/, а единствено това, което тя схваща като истинно и добро.

      Стоиците назовават “п р е д с т а в а”(phantasia) отпечатъка или изменението извършено в душата от обектите, които тя представя: отпечатъкът възпроизвежда това, от което е произлязъл. Представата съдържа разбирането (phantasia) образа на съществуващия обект - чийто “белег или отпечатък” тя носи - тогава когато няма съмнение за нейната точност: тоогава това е отчетлив и ясен образ и критерият за Истината; става дума за една първична очевидност, без която ниаква сигурност не би била възможна. Усещанията и предпонятията(prolкpsis, общите понятия или общите идеи) произлизат от нея; те са по-точно специфични представи подпомагащи разбирането, улавящи сетивните обекти (усещанията) или рационалните обекти (предпонятията). Представата подпомагаща разбирането, дори ако тя е патос /или афект/, предполага винаги някаква дейност на субекта, както и одобрението, което й е дадено, макар и необходима /човек не може да се съмнява в истината, която разбира/, си остава без съмнение волеви порив на душата.

    И така свободата на ума не е свободна преценка /която би могла да избере безразлично това или онова/, а свободна необходимост / която спонтанно и по необходимост се привързва към това, което му й струва истина или добро/. Така че тя не е нищо друго, освен разумът и чрез него мъдрецът е единствено свободен или е абсолютно свободен, тъй като само той знае какво представлява знанието. “С изключение на мъдреца, свидетелства Цицерон, никой друг не знае каквото и да било; и това Зенон го е показал само с един жест: той показал отворената си шепа, изпънал пръстите си: това е представата, казал той, а после посгънал малко пръстите си: това е одобрението, после,  след като свил пръстите си и показал затворения си юмрук, казал, че това е разбирането. Накрая, приближил лявата си ръка до затворения юмрук и продължавал да го стиска силно и упорито: и тогава казал, че това е науката, която може да владее само мъдрецът” /Академични речи, І /.

       Логиката на стоиците, като теория на логоса, съдържа в себе си известна реторика /или изкуството на речта/ и известна диалектика /или изкуството да се разсъждава: то съответства на нашата формална логика/. В тези два плана стоиците са стигнали твърде далеч: те са изпреварили изненадващо нашата лингвистика, по-точно чрез разграничаването на означаващото(sкmainon) от означеното(sкmainomкnon) и от референта(tunkhanon); те са също предшественици на нашата логика с откриването на една логика на предположенията/изреченията/ или събитията - която се различава от аристотеловата логика на имената и предикатите. Убедени, че съществуват само индивиди / това, което бихме определили като техен номинализъм, който наследяват от циниците/ и че всичко е винаги в процес на ставане /това, което бихме определили като техен хераклитизъм/, стоиците са си създали необходимата логика - противно на онова, което претендира Аристотел -за да стане възможна науката за индивидуалното: физиката.

         Според стоиците съществуват само тела. Тяхната философия може да се определи като материалистична. Въпреки това те признават съществуването на духа: душата е тяло, част от божествения огън, който оживява живите отвътре и който у човека е разсъдъкът /разумът/. Общността на телата съставя света, който е единствен, завършен и пълен в едно безкрайно празно пространство. Този свят е жив, рационален, хармоничен, съвършен /”тъй като включва в себе си съвкупността от същества и тъй като нищо не съществува извън него”/ и затова той е Бог.

   И тъй физиката на стоиците е също теология, пантеистична по вдъхновение. Бог “няма човешка форма”: неговата субстанция е “целият свят и небето” и той налага властта на провидението си над “всичко, което се намира в света”. Ето защо тази физика е фаталистична: всичките причини са свързани и формират “ред и свързаност, които никога не могат да бъдат нито разрушени, нито нарушени”. Тази “верига от причини” /на която отговаря в логиката веригата от предположения /изречения/ е наречена оот стоиците съдба, която е “разположението на всичко, още от вечността, като всяко нещо следва и съпътства друго нещо, разположение, което е ненарушимо”; веригата от причини е това, на което е подчинено всичко и съдбата -  стоиците говорят също за “ред на света” - е всъщност съвкупността от всичко, което се случва, разглеждано във вечната му Истина: “всичко се случва според съдбата”.

   Няма нито случайност, нито съвпадение и именно поради това познанието за бъдещето или гадаенето са възможни.

   В този свят от тела стоиците все пак оставят място на тези, които те назовават “безтелесните”. Това допускане не противоречи с общата им теория. Наистина “телата са единствените реалности и единствената субстанция”, съществуват безспорно само те, единствено те действат и изстрадват действия. Но мисълта среща и псевдо реалности, които не са истински същества, които не действат, нито страдат, но които не са все пак чисти небитиета и без които мисълта не може да се разгърне.

       Безтелесните са четири на брой: неизразимото(lekton, съдържанието на речта), празнотата, мястото и времето. Те не биха могли да се приемат като истински същества и поради това стоиците не се оставят да бъдат мамени нито от речта, нито от времето: мъдрецът живее винаги в настоящето и , ако не в постоянно мълчание, то поне избягва празното бърборене. Важното е да не се прибавя нищо към света: нито съжаления, нито страхове, нито грешки, нито лъжи. Истината е достатъчна и трябва да бъде достатъчна.

      Това ни отвежда до етиката. Противно на епикурейците, техни съвременници и противници, стоиците отказват да възприемат удоволствието като благо. “В действителност съществуват срамни удоволствия, казват те, а нищо, което е срамно, не може да бъде добро.” По същата причина болката не може да бъде зло, защото няма “друго зло освен това, което е срамно”, а болката не е нещо срамно. От това следва, че “единственото благо е това, което морално(honestum); а за да се радваш на щастлив живот, трябва да живееш морално, т.е. добродетелно”. /Цицерон, De finibus/.

       Онова което може да се нарече стоическа моралистика /нравственост/ е неделимо от натурализма /природосъобразността/ на тези философи. В действителност върховното благо се състои в това “да се живее съобразно /в съгласие с/ природата”. В съгласие, т.е.homologoumenos, “с един и същи разум”, означава, че природосъобразният живот е също разумен живот, а оттам и добродетелен живот:  добродетелта е “съобразност на душата със самата нея”, на разума в аза с разума в цялото.

    Природосъобразността, рационализмът и моралността вървят заедно: “Върховната цел е да се живее според природата, т.е. според собствената ти природа и природата на цялото, като не правиш нищо, което е противно на общия закон, правият разум, разпръснат във всички неща, който е идентичен със Зевс и управлява вселената.” Оттук произтича също едно политическо основание: мъдрецът е гражданин на света (kosmopolitкs) и поданик единствено на божия ред.

      С това твърдение не се обосновава никакво пасивност. Ако е истина, че трябва да се подчиняваме на съдбата, самото това подчинение е акт на нашата воля, който изключва много други. Да се подчиняваме на съдбата означава да приемаме всичко, което ни се случва: но това означава също да си играем своята роля колкото можем по-добре. Между свободата и неизбежната участ няма никаква опозиция. Всяко действие е съдбовно предопределено, независимо дали е свободно или е акт на подчинение; свободното действие не е онова, което се изплъзва на съдбата /това очевидно е невъзможно/, а това, което й се подчинява с познание за причината и участва активно в осъществяването й. “Съдбата води онзи, който се съгласява да бъде воден, казва Сенека, и новлича този, който й се съпротивлява “ /писмо  107/.

      Апатията на стоиците е противоположното на апатията в съвременния смисъл на този термин: тя съвсем н е  е  липса на действие, а отговаря на противоположното на липса на действие(на патоса), и именно в този смисъл стоическият мъдрец е човек на действието. Марк Аврелий ще каже: “Не трябва нищо да чакаш, нищо да отбягваш, а да се задоволяваш с настоящето действие” /Размисли, III, 12/. Или “Помагай на себе си колкото можеш” (III, 14), прави всичко, което ти е отредено, прави го “незабавно”(VIII, 5), а останалото остави на Бога и на съдбата.

   В търсенето на истината е особено важно да се прави различие, както казвал Епиктет, между това, което зависи от нас и онова, което не зависи от нас: “Нещата, които не зависят от нас са по природа свободни, без принуда, без ограничение; онези, които зависят от нас са крехки, подчинени, лесно възпрепятствани, собственост на други” (Ръководство, I). Свободният човек е този, на който всичко се случва според волята му – но как би било възможно това, ако той иска онова, което не зависи от него? Така мъдрецът ще престане да се надява на това, което не зависи от него /т.е. да се надява/ и ще се задоволява да иска онова, което зависи от него / това, което точно означава, да искаш/. Така той ще бъде винаги съвършено свободен, защото “свободен е този, който живее както иска” (Епиктет, Беседи, IV, 1) и е напълно щастлив, защото всичките му желания са задоволени. Мъдрият не познава “нито надеждата, нито страха”, казва Сенека (За постоянството на мъдреца, 9), и това е белегът, по който той се разпознава: истината и волята са му достатъчни.

     Такава е днес поуката от стоицизма: истината и волята са си необходими една на друга. Посланието на стоицизма, изпълнено с изключително духовно величие, успява да озари всички слоеве на античното общество, от роба Епиктет до императора Марк Аврелий и ще оплодява модерната западна философска мисъл от Монтен или Декарт чак до Ален, Симон Вейл или Владимир Янкелевич.

 

Скептицизъм:

   В делничната употреба терминът “скептицизъм” означава неблагоприятно мнение относно успеха на някое начинание. Скептикът се представя като невярващ и, общо взето, не се доверява на всяка предполагаема истина и на каквато и да било догматика.

    Във философията първото основно значение се състои в поддържането на тезата, че истината е недостижима, което е вече, макар и парадокс, истина. В действителност, исторически и с оглед на гръцката дума skepsis, която означава проверка, скептическата доктрина, основана през ІV век пр.н.е. от Пирон от Елида, поддържа, че истината със сигурност не може да бъде постигната. И така философът трябва, за да постигне мъдростта, която се състои в спокойствие на душата (ataraxie), да прилага постоянно съмнението и да избягва оценката (йpochк). Може да се възрази, че в делничния живот е необходимо непременно да се действа, т.е. човек не може да се съмнява във всичко. Така, през Античността, скептицизмът се превръща благодарение на Карнеас от Кирена (212-128 пр.н.е.) в теория на вероятностите /пробабилизъм/. Критерият за истина на едно твърдение е вероятността да пробуди доверие. Едно нещо е толкова по-истинско, колкото повече доверие пробужда, а колкото повече доверие пробужда, толкова по-вероятно е мненията, които му противоречат да са по-малко.

   По-близо до нас се разполага скептицизма на Хюм (1711-1776), който вдъхновява Кант и Бъртранд Ръсел (1872-1970). В него се твърди, че по-голямата част от нашето знание е само вярване.  Така се изключва метафизиката от философията и всяка претенция да се опознае абсолютното, света, душата и Бога.

 

Цинизъм:

  Циниците, гръцки философи, формират философско течение през VІ и V век пр.н.е. Те развиват Сократовата ирония до пълното незачитане на социалните конвенции и изтъкват на преден план желанието си да бъдат независими в моралната и интелектуалната сфера /като интелектуалци и морални люде/.

    Маргинални и декласирани личности спрямо философите от Киренайската школа, те произхождат от скромни, чужди на атинския живот семейства. Техните ученици се събирали край Cynosarges (мавзолея на Кучето, откъдето иде наименованието им), в квартала на Бялото куче, разположен в покрайнините на Атина.

   Антистен се самоопределя сам като “истинското куче”: той е основателят на школата на циниците. Роден от баща атинянин и майка тракийка, Антистен принадлежал към класата на nothoi???, като освободените роби и незаконородените. Ученик на Сократ, той се скарва бързо с аристократа Платон. Все пак ще присъства на смъртта на Сократ, към който е привързан. Но от тезите на своя Учител той възприема само иронията, отрицаващата диалектика и свободата на духа.

   Антистен тръгва от безкомпромчисния номинализъм, който свежда истината до игра на думи. Преценката няма основание и остава само принципа на подобието; мога само да твърдя: “Сократ е Сократ”; всеки друг атрибут би бил погрешен. Човек не може нито да разсъждава, нито да доказва, нито да отрича: истината е такава, каквато се появява на всеки.

    Радикалният скептицизъм като че ли се поддържа от един опростенчески разбиран материализъм: съществуват само видимите, осезаемите, чутите реални неща, останалото е илюзия. Ясо се усеща отгласа от критиката на софистите, най-вече на Горгий.

    Но голямата тема за циниците е абсолютното противоречие, което те установяват между природата (phisis) и законът (nomos). Всичко, което е свързано със социалния живот и институциите, е изкуствено и подлежи на осъждане, независимо дали става дума за правото, науката, морала; Смешни и подлежащи на осъждане са луксът и изтънчеността, вярването в гадатели и богове, изящните изкуства и т.н.

     Най-колоритният от този кръг и най-популярният, Диоген от Синоп, развива тази доктрина до провокацията чрез незачитането на каквито и да било социални конвенции: описват ни го като мръсен, без туника, безсрамен, живеещ от нищо, нощуващ където свари, първият чудноват “неблагодарен просяк” на философията. А човекът, който той търси с фенер посред бял ден, е някой себеподобен, безразличен като него към всякакви условности и живеещ единствено според природата.

     В морален план циниците проповядват отказа от материалните блага и владение на тялото, на нуждите и желанията му. Тези мислители отричат политиката и цивилизацията. Според тях дори самоубийството трябва да бъде отречено, тъй като освобождава от страданията.

     Циниците допринасят по свой начин за изграждането на облика на античния мъдрец. Но те го очертават с дръзки парадокси /както по-късно го описват и стоиците/. Истинската промяна, истинският аскетизъм предполагат издигането над клопките на общоприетото мнение, подвластно на фалшивите социални стойности Отчужден от всички блага на този свят, раздал всичко, което е могъл да притежава, освободен от всякаква обвързаност, безразличен към всякакви класови и расови предразсъдъци, без семейство, без амбиция, грубоват, но братски предразположен,  м ъ д р е ц ъ т  е единственият човек, който познава истинската добродетел, защото е единственият човек, който във всички неща е верен на природата.

        Цинизмът не е толкова установена доктрина /произведенията на Антистен са изчезнали/, колкото център на спорове, огнище, в което се формират скандални и пленителни личности, чиито идеи са познати само от втора ръка, но чието влияние ще продължи да действа чак до VІ век от н.е. Свети Августин все още ги споменава/.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 494350
Постинги: 461
Коментари: 49
Гласове: 250
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031