ДЖОН ФАУЛС - "АРИСТОС"
__17__
Човекът е вечна липса, безкрайна недостатъчност, носен по очевидно безбрежния океан на очевидно пълното безразличие към всяко индивидуално нещо. Той смътно осъзнава, че потъват други салове, които са прекалено далеч от него, за да прецени дали на тях има други хора, но същевременно те са твърде многобройни и твърде еднакви, за да предположи обратното.
__26__
Това, което наричаме страдание, смърт, бедствие, нещастие, трагедия, всъщност би трябвало да наричаме цена на свободата. Единствената алтернатива на страданието в свободата е освободената от страдание несвобода.
Игра на бог
__27__
Представете си, че сте бог и че създавате законите на вселената. Тогава ще се озовете в Божествено затруднение: добрите господари са длъжни да управляват всички по един и същи безпристрастен начин. Но нито един акт на управление не може да бъде еднакво справедлив за всички, в техните различни ситуации; може да има само едно изключение.
__28__
Божественото решение на този проблем е да се управлява чрез неуправление във всеки смисъл, който би означавал управляваните да не се чувстват управлявани; тоест да се създаде ситуация, при която управляваните да се управляват сами.
__29__
Ако творецът съществуваше, неговото второ дело би било да изчезне.
__42__
Безкрайността на феникса или безкрайното разширяване. Което и да е вярно, днешните астрофизици знаят това, което някога Хераклит е предполагал: че всяко слънце повишава температурата си и накрая поглъща своята планетарна система. Погледнете през прозореца: всичко, което виждате, е застинал огън, в [миг на] преход от огън към огън. Градове, уравнения, любовници, пейзажи: всички шеметно се носят към водородната пещ.
__46__
Само един процес е в състояние да даде възможност на всички съзнателни същества да са равни по значимост: безкрайният. Ако съществуваше каквато и да било крайна цел, към която да е устремена еволюцията, то тогава ние с вас щяхме да сме роби на фараона, строителя на пирамиди. Но ако крайна цел няма, което е възможно само в една безкрайна вселена, то тогава ние с вас сме равни независимо от епохата и света, на които принадлежим. Защото и пред вас, и пред мен стръмният склон е еднакъв, простира се толкова далеч напред, колкото и назад. Това е великото доказателство за безкрайността на цялото. _То никога не е било създавано и никога няма да свърши, така че всичко съществуващо е равнопоставено в него._
__49__
И понеже хората не разбират как това, което го няма, може да влияе на това, което съществува, те твърдят, че „Бог“ има и че той ръководи всичко. Но нашето непознаване на „Бога“ и на неговите мотиви винаги ще си остане безкрайно. Да питаш: _„Какво е Бог?“_ е също толкова безполезно, колкото и да задаваш въпроса: _„Кога започва и свършва безкрайността?“_
__54__
Даодъдзин*:
[* Древнокитайският трактат „Даодъдзин“, написан от Лаодзъ, е най-важното съчинение в даоизма. Основното понятие _дао_ е подобно на вода (податливо и непреодолимо) и от него следва моделът на поведение у-вей (не-действие): отстъпчивост, покорност, отказ от желания и борба. Владетелят-мъдрец, изповядващ тази философия, би трябвало да отхвърли разкоша и войната, да върне народа към простотата на съществуването, към чистотата и неведението, съществували преди появата на културата и морала. — Бел.прев.]
_LXVII. Ако наподобяваше каквото и да било, то отдавна би изгубило всякакво значение._
_LVII. Мъдрецът каза: Аз не правя нищо, а хората се променят сами, предпочитам неподвижността и хората сами да се поправят Аз не се намесвам, а хората сами преуспяват_
_LI. Дава живот на мириадите, но не претендира за собственост, облагодетелства ги, но не търси благодарност; грижи се за тях, но не упражнява власт._
_X Можете ли да обичате хората и да управлявате държавата, без да прибегнете към действие?_
__55__
Ако индивидът страда, то е, за да не страда цялото. Това може да се случи само в един свят на индивидуализирана материя, в който случайността, времето и промените играят фундаментална роля.
__56__
Идеята за безкрайността изключва всяка цел, освен тази на безкрайността. Ако изпитваме чувство на щастие, то е само защото материята под формата на човешко същество, изпитващо щастие, служи на целта на безкрайността, а именно — съхраняване на безкрайността. Защото да си щастлив, че съществуваш, означава желание да продължиш да съществуваш.
__63__
Няма да ни спаси никой, освен самите нас; окончателното доказателство за благоразположението на „Бог“ към нас се заключава във факта, че сме свободни или можем чрез стремежа си към свобода, да избираме развоя на събитията и по този начин поне да се противопоставим на някои от най-неблагоприятните за нас резултати от цялостното безразличие на процеса по отношение на индивида.
__64__
Свободата на волята е най-висшето човешко благо; невъзможно е да имаме едновременно и двете — и свободата, и благосклонното божество. Доколкото сме форма на материята, ние сме случайни и точно тази ужасяваща случайност ни дава възможността да бъдем свободни.
Загадка
__66__
Ние желаем да бъдем ръководени, но не сме подвластни никому. Винаги разсъждаваме по причинно-следствен и йерархичен начин. И процесът, и „Бог“ са еднакво безкрайни и необхватни. Фактът, че не сме безсмъртни ни пречи да осъзнаем тяхната същност, както и тяхната безпричинност.
__67__
„Бог“ има за своя причина това, което сам причинява; необходимостта от него се поражда от онова, което сам той превръща в необходимост; за нас е непостижимо да го осъзнаем.
__68__
И така в крайна сметка продължаваме да живеем, защото не знаем защо сме тук и защо живеем. Незнанието или случайността е така необходимо за човека, както и водата.
__71__
Ориген*: _От памтивека Бог не познава изцяло самия себе си. Ако знаеше всичко за себе си, той би могъл да се самоопредели. Ако би могъл да се самоопредели, би си поставил граници. Но той знае за себе си само онова, което е сътворил. Сътвореното от него — това е неговото знание, а несътвореното — това е неговата загадка: загадка в него и за него._
[* Ориген (ок. 185-253/254) — християнски философ и теолог, опитал се да съчетае платонизма с християнската доктрина, което довело до обявяването на идеите му за ерес през 534 г. — Бел.прев.]
Всичко това в еднаква степен се отнася и за човека.
__76__
Живея в [свят на] случайност и безкрайност. Космосът се простира около мен, необятни поля на галактическата шир, безкрайни тъмни пространства, звездни степи, океани от мрак и светлина. В тях няма милосърден бог, нито специална грижа, нито специално снизхождение. И все пак навсякъде забелязвам живо равновесие, пулсиращо напрежение, безкрайна и мистериозна простота, вечното дихание на светлината. Осъзнавам: съществуването се свежда до разбирането, че трябва да съществувам в света на случайността, но и че цялото не зависи от случайността. Да виждаш и да знаеш това означава да си в пълно съзнание; а да го приемаш, означава да си човек.
__4__
В наше време огромното мнозинство от образовани хора се съмнява в съществуването на задгробен живот. Ясно е, че единствената възможна научна позиция тук е тази на агностицизма: ние просто не знаем. Намираме се в Хазартна ситуация.
__6__
За Паскал*, който пръв направил тази аналогия със залога, отговорът бил ясен: човек трябва да заложи изцяло на християнската вяра, че след смъртта има живот и този живот носи отплата. Той защитавал позицията, че ако това не е вярно, човек не губи нищо освен залога си. Ако обаче е вярно, заложилият печели всичко.
[* Блез Паскал (1623–1662) — френски математик, физик, философ и писател. В публикуваните след смъртта му записки, озаглавени „Мисли“, Паскал развива идеята за уязвимостта на човека, намиращ се между две бездни — безкрайността и нищото. Той виждал пътя към постигане на тайните на съществуването и спасението на човека от неговото отчаяние, единствено в християнската вяра, извираща направо от сърцето. — Бел.ред.]
__8__
Идеята за задгробния живот непрекъснато е преследвала човека поради факта, че и неравенството го е измъчвало непрекъснато. Тази идея е привлекателна не само за бедните, страдащите и злощастните неудачници в хода на историята; тя допада и на всички честни хора с чувство за справедливост, които често са се бунтували против използването на тази идея като начин за поддържане на несправедливото _status quo_. Тази вяра внушава, че абсолютната справедливост все пак съществува и че все някога ще настъпи денят на страшния съд, когато всеки ще бъде наказан или възнаграден според делата си.
__9__
Истинският стремеж на човечеството обаче не е към задгробния живот, а към установяването на справедливост тук и сега, което би премахнало необходимостта от задгробния живот. Този мит е компенсаторна фантазия, психологически отдушник за безизходността на екзистенциалната реалност.
__14__
Функцията на смъртта е да внесе напрежение в живота; и колкото повече увеличаваме продължителността и осигуреността на индивидуалното съществуване, толкова повече напрежение отстраняваме от него. Всяко наше приятно преживяване носи и слаб, но вледеняващ и ужасяващ намек за последната закуска на осъдения на смърт, ехо от завладяващото със своята дълбочина чувство на поета, убеден в наближаването на смъртта, на младия войник, осъзнаващ, че влиза в битка, обречен на сигурна гибел.
__15__
Всяко изпитано удоволствие е едно удоволствие по-малко за нас; всеки изживян ден — още един ден по-малко от живота ни. Не можем да приемем, че радостите на всеки наш ден и безвъзвратното му отминаване вървят ръка за ръка. Съществуването ни е скъпоценно именно поради тази неделимост на стойността и ограничеността му във времето — тоест качеството и времетраенето му — които са неделими като времето и пространството според теорията на относителността.
__16__
_Удоволствието е продукт на смъртта, не бягство от нея._
__30__
И понеже съм мъж, смъртта е моя съпруга; и ето, че тя се разсъблича и е красива, тя иска от мен и аз да се разсъблека, и да се слеем в едно. Това е необходимост, това е любов, това е живот за другия, нищо повече. Не мога, пък и не желая да избегна тази ситуация. Тя иска да се любим, но не да ме изяде като женската на паяка, а да бъде любяща съпруга, за да дадем израз на нашите взаимни чувства, за да зачене и да роди деца. Именно на нейното влияние върху мен и на моето върху нея се дължи всичко най-хубаво в моето съществуване. Тя не е проститутка или любовница, от която да се срамувам, която да се стремя да забравя или за която понякога да се преструвам, че не съществува. Като моя истинска жена тя присъства във всяка важна ситуация в моя живот, тя е изцяло част от живота ми, не е отвъд него, не е против него, не е и срещу него. Аз я приемам изцяло, в пълния смисъл на тази дума, обичам я и я уважавам заради това, което е тя за мен.
И друга никога няма да имам
__38__
Човекът е принуден да приеме факта, че тялото му не може да избегне смъртта. Затова той се насочва към най-недостъпната и загадъчна част от него — мозъка, и започва да твърди, че някои негови функции преодоляват смъртта.
__48__
Нашите стереотипни общества подсилват чувството ни за самота. Те ни слагат маски и изолират истинската ни същност. Всички ние обитаваме два свята: стария уютен антропоцентричен свят на абсолютните стойности и грубия реален свят на относителността. Светът на относителността ни внушава ужас, той изолира и омаловажава всички ни.
__50__
Все по-ясно осъзнаваме колко далеч сме от личността, която бихме искали да бъдем. Все по-малко вярваме, че човек е в състояние да бъде друг, освен какъвто е по рождение и какъвто е станал под въздействие на обстоятелствата. Колкото повече науката разкрива нашата механична природа, толкова повече потиснатият „свободен“ човек, своеобразният Робин Худ у всеки от нас, се оттегля навътре в дебрите на собственото си съзнание.
__51__
Но всички разновидности на самотата са част от нашето съзряване, от нашето първо самостоятелно излизане навън, от нашата свобода.
Детето е защитено от подобни страхове и самота чрез създаването на измамно добър и елементарен фантазен свят, който го обгражда отвсякъде. То пораства и го напуска, попадайки в самотата и действителността и там си изгражда по-реална защита срещу изолацията си, черпейки сили от източници като любовта, приятелството и своите чувства към ближните.
_56__
Съществуват различни страхове: езотерично-метафизични и страхове с практически и ежедневен характер; всеобхватни, фундаментални страхове и специфични страхове от личен характер. Колкото по-чувствителен, свенлив и по-отговорен към другите става човекът, толкова по-силни ще са страховете и безпокойствата му в неговия настоящ, зле организиран свят.
..........
__59__
Единственото сигурно нещо в моя живот е, че един ден ще умра. Не съм уверен за нищо друго в бъдещето. Но ние или оцеляваме (нали досега, ако се съди по историята, преобладаващото мнозинство винаги е оцелявало) и това, че сме останали живи, когато е било възможно и да не оцелеем, ни вдъхва чувството, което наричаме щастие; или не оцеляваме, но не го знаем.
__60__
Случайността е от съществено значение за процеса на еволюцията. Някои от нейните въздействия върху личността носят лично нещастие, тъй като по правило, случайността не се съобразява с равенството, нейният принцип не е егалитарен. Тя няма отношение към закона и справедливостта в смисъла, който влагаме в тези понятия.
__61__
Целта на случайността е да накара нас, хората, а също и всяка друга форма на материята, да се развива. Само чрез процеса на еволюцията ще продължаваме да оцеляваме в един по своята същност еволюционен процес. Следователно целта на човешката еволюция изисква да признаем следното: за да съществуваме, трябва да се развиваме. Както и да изкореним всяко ненужно неравенство — с други думи, да ограничим случайността в човешката сфера. Следователно да се чувстваш нещастен заради случайността е безсмислено като да мразиш ръцете си само заради възможността да бъдат отрязани; както и да не вземеш никакви предпазни мерки, такова нещо да не се случи.
....
__62__
Осъзнаването на факта какво притежават по-богатите от нас и какво не притежават по-бедните от нас, никога не е било толкова широко разпространено, както в наши дни. Затова и завистта, която е желанието да притежаваш онова, което имат другите, и ревността, която е нежеланието другите да имат това, което имаш ти, също не са били така повсеместно разпространени, както в нашето съвремие.
__63__
Всяка епоха има своя мит за щастливия човек: човекът, надарен с мъдрост, рядък гений, святост, красота, с всяко рядко срещано качество, което Масата не може да има. Щастливият човек на двайсети век е състоятелният човек. Никога досега решимостта да достигнем идеала за съвършенство не е била по-силна, след като вярата ни във възнаграждаващия живот след смъртта е започнала да изчезва с доста по-бързи темпове от нашата способност да изградим възнаграждаващ ни живот в реалността.
__64__
Ние се раждаме умни, красиви или пък със заложби за бъдещо величие. Парите обаче са нещо друго. Често казваме: „Той е роден богат“, но точно това не е вярно. Възможно е да се родиш в богато семейство като дете на богати родители. Може да си роден интелигентен или красив, но не може се родиш богат. Накратко, разпределянето на парите за разлика от разпределянето на други завидни качества като интелигентност и красота е напълно поправимо. Тук е полето на действие на завистта. Човешката ситуация изглежда достатъчно нетърпима за Масата и без това непоносимо допълнително крещящо неравенство при разпределението на материалните блага. Как смее синът на милионера да е син на милионер?
...............
__69__
Недостатъците на всяко полезно явление са заложените в него възможности за загуба на актуалност. При завистта има два основни недостатъка. Първият е основаването й на схващането, че да имаш пари и да си щастлив е едно и също. В капиталистическото общество това до голяма степен е вярно, но по принцип не е естествено. Такава е само природата на капиталистическото общество, а хипотезата, че богатството е единственият билет за щастие (хипотеза, която капиталистическото общество трябва да насърчава, за да продължи да съществува), в крайна сметка ще доведе до дълбоки промени в подобни общества.
__70__
Капиталистическото общество благоприятства съществуването на завистта — да завиждаш и да си обект на завист, но тази обусловеност е и форма на движение на капиталистическото общество към друго, по-добро. Аз не твърдя като Маркс, че капитализмът носи в себе си семената на своето собствено унищожение; аз твърдя, че той носи в себе си семената на своята собствена трансформация. Смятам също така, че е крайно време тези семена да покълнат.
__71__
Вторият недостатък на завистта е, че тя уравнява; а всяко уравняване води до застой. Ние желаем равенството на всяка цена, но не и застоя. Аргументът, че неравенството е извор на революционна енергия, е сред най-убедителните оръжия на защитниците на неравенството — богатите. Тоталното неравенство в разпределението на материалните блага, каквото е сегашното състояние, не удовлетворява; а относителното изравняване в благосъстоянието — ситуацията, към която така болезнено, настойчиво и упорито се стремим, е изпълнена с опасности. Необходима ни е друга възможна ситуация.
__72__
Какво представлява тази завист, това ужасяващо домогване на костеливите пръсти на световната бедност до начина на живот, до богатствата, които в продължение на векове сме трупали тук, на Запад? Това е човечеството. Човечеството е тази завист, това желание, от една страна, да задържиш, а, от друга, да вземеш. Когато тълпата скандира пред посолството, когато наглата лъжа властва в ефира, когато неприлично богатите стават все по-големи егоисти, а потресаващо бедните — по-отчаяни, когато една раса ненавижда друга, когато най-новият конфликт между хората е подклаждан от хиляди изолирани инциденти, тогава завистта ще ви се стори ужасна. Но аз съм убеден (а това е ситуация, в която убеждението има по-голяма тежест от логическите доводи), че великото здраво ядро на човечеството ще прозре истинската същност на завистта — че тя е велика сила, която цели да направи човечеството по-хуманно, ситуация, допускаща само едно решение — отговорност.
Доброто е равносилно на злото
__42__
Съществува един последен отчаян аргумент, изтъкван понякога срещу извършването на добри дела. Той гласи: всички действия, независимо от това дали се замислени като добри или лоши, с течение на времето така плътно се преплитат, че накрая тяхната относителна добронамереност или злонамереност напълно изчезва. И доброто, и злото умират или се преобразяват.
__43__
Всеизвестно е, че злото за едни може да е добро за други; но ако ползваме като отправна точка принципа, че онова, което е вярно по отношение на цялото или пък на конкретно действие, погледнато от дистанцията на времето, и стигнем до теорията, че всеки човек може да бъде освободен от всякаква етична отговорност за своите постъпки, би означавало да изпаднем в заблуждението, че вярното по отношение на действието се отнася и за неговия извършител. В крайна сметка човек трябва да прави добро заради собственото си благо, както и заради благото на обществото; не заради самото добро или заради самата постъпка.
__44__
Ако в края на краищата доброто се изгуби в злото, а злото — в доброто, това само ще допринесе за оцеляването на материята, не и на човечеството.
__45__
Всички наши преценки за правилно и неправилно са напълно безсмислени от гледна точка на еволюцията. Ние приличаме на съдии, които са принудени да отсъждат. Нашата функция е да отсъждаме, да избираме между доброто и злото. Ако откажем да го правим, то тогава преставаме да бъдем човешки същества и се връщаме до първоначалното си състояние — състоянието на живата материя; но дори и най-лошият измежду нас, пак си остава нещо повече от няколко десетки килограма услужливи молекули.
__26__
Това, което наричаме страдание, смърт, бедствие, нещастие, трагедия, всъщност би трябвало да наричаме цена на свободата. Единствената алтернатива на страданието в свободата е освободената от страдание несвобода.
__31__
Добрият човек, а следователно и доброто универсално възпитание дава свобода на развитие или случайност в определени граници.
__32__
Цялото не е някаква фараонска вселена; сляпо обсебване от пирамиди, строежи и роби. Нашата пирамида няма връх; това не е пирамида. Ние не сме роби, които никога няма да видят върха, защото връх няма. След сто години животът може да бъде по-малко несъвършен, отколкото е днес; но след още сто години той ще бъде още по-малко несъвършен.
Усъвършенстването е безсмислено, защото когато и да се включим в безкрайния _processus_*, ще очакваме с носталгия бъдещето да донесе по-добри времена. Това също е вредно, защото съвършенството като крайна цел в бъдещето поражда злокачественото заболяване на настоящето. За привържениците на усъвършенстването крайната цел — постигане на съвършенство в необозримото бъдеще, оправдава днешните несъвършени средства.
[* Processus (лат.) — процес. — Бел.прев.]
__34__
Нашата вселена е най-добрата възможна, защото в нея не може да съществува Обетована земя; място, където бихме могли да получим всичко онова, което сме способни да си представим. Създадени сме да се стремим: без стремежа ние бихме заприличали на вятърни мелници в един свят, където няма вятър.
__36__
Намираме се в най-добрата възможна ситуация, защото повсеместно знанията ни не проникват по-дълбоко от повърхността; никога няма да узнаем защо; никога няма да познаем бъдещето; никога няма да познаем бог или дали изобщо има бог; дори себе си никога няма да разберем. Тази загадъчна стена, обграждаща нашия свят и нашето възприемане на този свят, не е издигната с цел да ни обезсърчи, а за да ни насочи обратно към настоящето, към живота, към времето на нашето битие.
