Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2017 13:59 - РОЛАН БАРТ за "РАЗМИСЛИ ИЛИ СЕНТЕНЦИИ И МАКСИМИ" на ЛАРОШФУКО - /Подбор на доц. Гено Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 185 Коментари: 0 Гласове:
0



 

Между иреалиите (добродетелите) и реалиите (страстите, случайностите, постъпките) съществува маскиращо отношение  -  едните прикриват другите; известно е, че маската е голяма класическа тема (по онова време не се говори за маска, а за було или грим); цялата втора половина на ХVII век се измъчва от двусмислеността на знаците. Как да се чете човекът? Трагедиите на Расин са изпълнени с тази неувереност: лицата и постъпките са двусмислени сигнали и тази двойственост прави света (светското) потискащ, и то до такава степен, че да се откажеш от света, означава да излезеш от нетърпимата неточност на човешкия код. Ларошфуко преустановява тази двусмисленост на знаците, като демаскира добродетелите; най-вече така  наречените езически добродетели (например презрението към смъртта), безмилостно сведени до самолюбието или до безразсъдството (такова свеждане е августиновска, янсенистка тема); но и изобщо всички добродетели, защото дори с цената на песимизма е важно да се уталожи непоносимата двойственост на това, което се вижда; а да се остави привидното, без да се сведе до нещо, което го обяснява, би означавало да се остави на воля съмнението; за Ларошфуко дефиницията, колкото и мрачна да е тя, има определено ободряваща функция; да покажеш, че моралният ред е само маската на случайното безредие, в крайна сметка е по-успокояващо, отколкото да си останеш  в рамките на някакъв видим, но единствен ред, песимистичен в резултатите си, методът на Ларошфуко е благотворен в подхода си: във всяка максима той унищожава безпокойството от двойствеността на знака.

И така, това е свят, който може да се подреди само вертикално. Единствено на нивото на добродетелите, тоест на привидностите, не е възможна никаква структура, защото структурата именно произлиза от някакво отношение на истинност между явното и скритото. Следователно добродетелите, взети поотделно, не могат да бъдат описани, не могат например да се съчетаят героизмът, добротата, честността и признателността и да се направи букет от качества даже ако след това решим да демистифицираме доброто изобщо; всяка добродетел съществува само от момента, в който проникнем до това, което тя прикрива; човекът на Ларошфуко може следователно да се опише само зигзагообразно, по синусоида, която непрекъснато се движи за Ларошфуко между привидното добро и скритата действителност. Несъмнено има по-важни, тоест по-натрапливи добродетели: тези именно, при които илюзията, която не е нищо друго освен разстоянието от повърхността до същността, е най-голяма: например признателността, в която би могло почти да се открие невралгична натрапливост на янсенистката мисъл, непрекъснато потискана от заплашителния характер на верността (това се вижда добре у Расин, където верността в любовта има винаги трагична, смъртоносна стойност). Общо взето, тук спадат и всички добронамерени поведения, обобщени под името "заслуги": съвсем съвременно предложение, тъй като за Ларошфуко заслугата не е нищо друго освен злонамереност.

И така, не е възможна никаква система на добродетелите, ако не стигнем до реалностите, чиято обратна страна те представляват. Такъв е парадоксалният резултат от тази диалектика: в крайна сметка реалният безпорядък на човека (безпорядък на страстите, на събитията, на настроенията) му придава неговото единство. Не е възможно да се установи структура на добродетелите, защото това са само паразитни стойности. Много по-лесно е да се въдвори ред в безредието на реалиите. Какъв ред? Естествено не реда на организацията, а на силата или по-добре на някаква енергия. Страстта и случаят са активни начала, безпорядъкът твори света, безредието на случайностите създава, какъвто и да стане, единствения живот,  който ни е отреден. Пред лицето на страстите и случайностите Ларошфуко става красноречив, той отговори за тях почти като за личности, тези сили се организират в йерархия и самолюбието командува всички. Това самолюбие има горе-долу свойствата на химическа  -  може да се каже магична  -  субстанция, защото тя е едновременно жизнена и единна; тя може да бъде в безкрайно малко количество (както посочват прилагателните неуловим, фин, деликатен), без да губи силата си, напротив, тя е навсякъде, в основата на добродетелите, разбира се, но също така и в основата на другите страсти, като ревността или амбицията, които са само нейни разновидности: тя променя всичко, добродетелите в страсти, но също така понякога и страстите в добродетели, толкова безгранична е властта  й; например егоизма в доброта; тя е като Протей, като сила на безпорядъка, страстта (или самолюбието, което е едно и също) е активно божество, способно да измъчва; със своята непрестанна дейност, едновременно многообразна и еднообразна, тя предизвиква у хората натрапливи идеи, които се явяват като някаква басова партия, чиито разнообразни изпълнения не излизат извън рамките на контрапункта: общо взето, повторението на безпорядъка е порядък, единственият, който ни е предоставен. И така, въздигайки страстта в активно начало, Ларошфуко не може да не насочи своето изострено, проницателно, тревожно и същевременно учудено внимание към инертностите на човека, към този вид лишени от енергия страсти, които са нещо като негатив или по-скоро скандал на страстта: към слабостта и леността; има няколко проницателни максими по този повод; как човек може да бъде едновременно неактивен и страстен? Ларошфуко е почувствувал интуитивно тази диалектика, която от отрицанието прави сила; той е разбрал, че у човека съществува съпротива спрямо страстта, но че тази съпротива не  е добродетел, не е волеви стремеж към доброто, а че, напротив, тя е втора страст, по-хитра от първата; ето защо той я разглежда с абсолютен песимизъм; активните страсти са в края на краищата по-достойни за уважение, защото имат някаква форма; леността (или слабостта) е по-голям враг на добродетелта от порока,тя подхранва лицемерието, движи се на границата на добродетелите, тя надява например маската на кротост; тя е единственият недостатък, с който човек не може да се справи.Най-лошото в нея е, че именно с липсата си на енергия пречи на диалектиката на доброто и злото; човек не може да бъде добър, без да е малко лош, но когато се остави да го завладее леността в лошотата, той неизбежно се оказва лишен от доброта.

Ако разгледаме този строеж в дълбочина, ще открием неминуемо главозамайване от нищото; слизайки от етаж на етаж, от героизма към амбицията, от амбицията към завистта, ние никога не можем да достигнем същността на човека, не можем да му дадем последно определение, което да бъде неопростимо и окончателно; когато е посочена и последната страст, тя самата изчезва и може да бъде само леност, инерция, нищо; максимата е безкраен път на отчаянието; човек е само скелет от страсти и този скелет сам по себе си не е може би нищо друго освен въображемия образ на едно нищо; човекът не е нещо сигурно. Това главозамайване от иреалното е може би откупът за всички демистификационни начинания, така че на най-голямата проницателност често отговаря най-голяма иреалност. Когато си се заел да освободиш човека от маските му, в кой момент трябва да спреш? Пътят е още по-затворен за Ларошфуко, тъй като философията на неговата епоха му предоставя само свят, създаден от същности; единственото отношение, което разумно може да се допусне между тези същности, е тъждеството и то е неподвижно, затворено за диалектическата представа за завръщане, кръговрат, процес или преходност; Ларошфуко е имал понятие за това, което са наричали противоречивост, по този пункт някои от неговите максими звучат  изненадващо съвременно; веднъж приел разделянето на същностите на морала и на страстта, той наистина е видял, че между  тях може да съществува обмен, че от злото може да произлезе добро, че излишъкът може да промени качеството на нещата; самият обект на неговия песимизъм, в края на максимата, извън нея е в последна сметка светът, начините на поведение, които могат или не могат да се възприемат в него, накратко, това, което е от порядъка на действията, както бихме се изразили днес, това предчувствие за промяната на фаталните субстанции от практиката на човека се вижда добре в честото разграничаване, което прави Ларошфуко между субстанцията на една постъпка (обичам, хваля) и начина, по който тя се извършва: "Човек си въобразява понякога, че мрази ласкателството, когато всъщност мрази само начина, по който го ласкаят", или пък: "Колкото и приятна да е любовта, тя се харесва много повече по начина на проявата си, отколкото  сама по себе си." Но в самия момент, когато Ларошфуко като че ли утвърждава  света, възстановявайки по свой начин диалектиката, се намесва явно морално намерение, което обездвижва живото описание, затваряйки го в терористична дефиниция, обезсилва констатацията, подчинявайки я на двусмисленостите на закон, определен едновременно като морален и физически.  И тази неспособност да се преустанови в даден момент разочарованието от света е заложена изцяло в отношението на ограничаваща тъждественост, към което трябва да се върнем още веднъж. Защото, ако добродетелите заемат първия член на отношението, а страстите, случайностите и постъпките  -  втория член, и ако вторият член е изобличителен спрямо първия, това означава, че привидността (или маската) представлява субекта на изказа и че действителността е само неговият предикат: с други думи, целият свят е видян, фокусиран, както казват фотографите, откъм привидната си страна, а същността му не е нищо друго освен неин атрибут; естествено подходът на Ларошфуко изглежда на пръв поглед обективен, защото иска да открие същността под привидното, действителността на страстите под алибито на големите чувства но това, което представлява автентично намерение за истинност, остава, така да се каже, обездвижено, омагьосано във формата на максимата. Ларошфуко  напразно изобличава големите същности на моралния живот като чисти илюзии, той все пак превръща тези илюзии в субекти на дискурса и по-нататъшното обяснение зависи изцяло от тях: добродетелите са илюзии, но вкаменени: тези маски заемат цялата сцена; човек се изтощава, опитвайки да проникне зад тях, без никога да ги напусне напълно: постепенно "Максимите" се превръщат в кошмар на истината...

РОЛАН БАРТ, Въображението на знака, НК., С., 1991 г., с. 160 - 164




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 480740
Постинги: 461
Коментари: 49
Гласове: 250
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031