Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.10.2017 13:52 - БЛЕЗ ПАСКАЛ - МИСЛИ /Подбор на доц. Г. Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2012 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Втора глава: Окаяност на човека без бога 

66

Трябва да познаваме себе си; дори и да не стигнем до истината, поне ще внесем ред в собственото си съществуване, а едва ли има нещо по-важно.

 

67

Суета на науките. Познанието за външния свят няма да ме утеши в мигове на горест за неведението ми в духовния мир, но овладял нравствените закони, винаги ще мога да мина без физическите.

 

68

Учат ни на всички друго само не как да станем достойни хора. А ние винаги претендираме, че знаем по-добре от всичко останало именно това. Претендираме, че знаем единственото, на което  никога не ни учат.

 

72

Несъразмерност на човека.  (Ето до какво ни довежда непосредственият опит. Ако не отговаря на истината, и у човека няма нищо истинско. В обратния случай той вижда в него основание да се чувствува принизен, понеже така или иначе е принуден да признае безпомощността си. А тъй като не може да съществува, без да вярва в него, съветвам го, преди да изследва по-задълбочено природата, поне веднъж да се замисли сериозно и спокойно за нея, да се вгледа и в себе си и като осъзнае точните си измерения...) Нека се опита да види природата в цялото необхватно величие, нека отвърне поглед от окръжаващите го дребни неща. Нека се взре в ослепителната светлина, запалена като вечна лампа, за да озарява вселената, нека земята му се стори само точица в сравнение с огромната орбита, която описва това светило, и нека си помисли удивен, че самата тази огромна орбита е само точица в сравнение с орбитата, описвана от кръжащите в небесния свод светила. Но ако погледът му спира дотам, нека въображението му мине отвъд. По-скоро то ще се умори, докато природата неуморно ще предлага нови простори за полета му. Целият видим свят е само незабележима чертица в необятната вселена. Не можем да си я представим дори приблизително. Колкото и да се мъчи да надникне отвъд въображаемите простори, фантазията ни ражда само атоми в сравнение с действителните измерения на нещата. Природата е сфера, чийто център е навсякъде, а периферията никъде. Най-осезаемият признак за божието всемогъщество е, че въображението е безпомощно, когато се опитва да си представи вселената.

А сега нека се върнем към себе си и да си помислим какво представляваме в сравнение с битието. Нека се видим залутани в това затънтено кътче на вселената и от малката килийка, отредена ни за жилище имам предвид видимия свят,  да осъзнаем истинската стойност на земята, държавите, градовете и най-сетне на самите нас.

Какво е човекът в безкрая?

Но за да ви покажа още едно чудо, също така удивително, нека се вгледаме в най-нищожното от познатите ни живи същества. Нека си представим малкото телце на червей с още по-малките крачка и стави, вените и кръвта в тях, съставките на кръвта и отделните им капки, мехурчетата въздух в капките; нека  разчленим и тези най-дребни частици, докато изчерпим възможностите на въображението си. Да се спрем сега на последния обект, до който сме стигнали; навярно ще сметнем, че това е най-малкото нещо в природата. Искам да ви покажа още една бездна. Искам да ви обрисувам не само видимите безпределни простори, но и безкрайността, включена в мъничкия атом. Нека видим в него неизброими светове, всеки със своя небесен свод, планети и земя, в същото съотношение, както видимата вселена; да си представим живите същества на тази земя и най-сетне червея, в който ще съзрем същите елементи, както в първия червей. Можем да продължаваме така без отдих и безспир, докато съвсем се загубим пред това чудо, не по-малко изумително с малките си размери, отколкото другото със своята необхватност; кой не би се удивил наистина, че нашето тяло, незабележимо във вселената, е истински колос, цял свят, едва ли не всичко в сравнение с нищото, непостижимо за мисълта ни?

Ако се замислим така над себе си, ще се ужасим; и представяйки си, че тялото, дадено ни от природата,  е между тези две бездни и виси на границата между безкрайното и нищото, ще се изпълним с трепет пред тия чудеса; мисля си също, че любопитството ни ще отстъпи място на възхищение и ще бъдем по-склонни да ги съзерцаваме безмълвно, отколкото да ги изследваме самонадеяно.

Защото най-сетне какво е човек във вселената? Нищо в сравнение с безкрайното, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явленията и техните първоначала са за него непреодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща.

Какво му остава да прави? Той улавя само видимите страни на явленията, без да се надява да узнае когато и да било нито началото, нито края им. Всичко е възникнало от небитието и е устремено към безкрая. Кой ще проследи смайващия му път? Това чудо е понятно само за неговия творец. Никому другиму.

Тъй като не се замислят за двата безкрая, хората безразсъдно се заемат да изучават природата, като че ли са съразмерни с нея. Странно е, че в самонадеяността си, равна по безграничност на предмета на изследването им, те са се опитали да проумеят принципите на явленията и оттам да стигнат до познанието на цялата вселена. Наистина подобен замисъл не може да се зароди без крайна самонадеяност или способност, безгранична като самата природа.

Образованият човек разбира, че природата е отпечатала своя облик и облика на твореца си върху всичко, затова почти на всичко е присъща тази двойна безграничност. Така областта на изследване на всяка наука е неограничена; нима някой се съмнява, че на геометрията например предстои да докаже безкрайно много теореми? Науките са безпределни не само с безчислените си, но и недоловими принципи; кому не е ясно, че привидно основните принципи се опират на други, които от своя страна се опират на трети, така че никои не са последни? Само че ние приемаме за последни принципите, до които може да стигне разумът ни, както в материалния свят наричаме невидима точката, отвъд която сетивата ни не забелязват нищо, макар по своето естество тя да е безкрайно делима.

От двете безкрайности в познанието по-осезаемо за човека е безкрайно голямото. Затова много малко учени са твърдели, че са опознали всичко. "Ще говоря за всичко" казвал Демокрит.

Безкрайно малкото е по-неуловимо. Философите по-скоро твърдят, че са го познали, а всъщност са претърпели провал. Оттук и обичайните заглавия: За принципите на явленията, За принципите на философията и тям подобни, също така високопарни в действителност, макар и привидно по-скромни от De omni scibili /За всички науки/, което направо боде в очите.

Естествено е да си въобразяваме, че по-лесно можем да проникнем до центъра на мирозданието, отколкото да го обхванем в неговата цялост. Видимите му простори явно надвишават възможностите ни и тъй като и самите ние явно превишаваме малките неща, въобразяваме си, че повече ще ни се удаде да ги овладеем, докато всъщност на ума е необходима еднаква сила, за да стигне както до нищото, така и до всичкото. Необходим е безграничен ум както за едното, така и за другото и ми се струва, че ако някой може да проумее основните принципи на нещата, ще успее да разбере и безкрайността. Едното зависи от другото, едното води към другото. Двете крайности са толкова отдалечени, че се докосват и съединяват в бога и само в него.

Нека узнаем обсега на възможностите си; ние сме нещо и не сме всичко; битието, което притежаваме, ни пречи да узнаем истинското първоначално, възникнало от небитието; а мимолетността на нашето битие скрива от погледа ни безкрайното.

Нашето познание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата.

Ограничени във всяко отношение, средното ни положение на границата между две крайности слага отпечатъка си върху всичките ни способности. Сетивата ни не долавят нищо извънмерно; прекалено силният шум ни оглушава, прекалено ярката светлина ни ослепява, прекалено далечното и прекалено близкото затрудняват зрението ни, прекалено дългите и прекалено сбитите фрази правят речта неясна, прекалено много истина ни зашеметява (познавам хора, които не са в състояние да разберат, че нула минус четири е равно на нула), първите начала са прекалено очевидни за нас, прекаленото наслаждение е вредно за здравето ни, прекалено много съзвучия дразнят в музиката, дори прекалено многото благодеяния са досадни: ще ни се с лихва да се отплатим: Beneficia eo usque laeta sunt dum videntur exsoliv posse; ubi multum antevenere, pro gratia obium redditur /Благодеянията са приятни, докато човек си мисли, че може да се отплати: отвъд тази граница признателността се превръща в омраза./ Не усещаме нито много силен студ, нито много силна топлина. Извънмерните свойства са не само недоловими за сетивата ни, но и вредни за нас. Ранната младост и късната старост спъват ума, също както прекалено многото и прекалено малкото познания. С една дума, крайностите като че ли не съществуват за нас, както и ние за тях; те са недоловими за нас, както и ние сме недоловими за тях.

Това е истинското ни състояние, поради което сме неспособни за сигурно познание и абсолютно незнание. Плуваме по средата, винаги несигурни и колебливи, тласкани насам-натам. Опитаме ли се да се хванем за нещо устойчиво и да се задържим на него, то се разклаща и се отдалечава от нас, спуснем ли се подире му, то се измъква от ръцете ни, изплъзва се и се понася във вечен бяг. Нищо не спира за нас. Такова е естественото ни състояние, възможно най-противоположно на желанията ни; жадуваме за устойчивост, копнеем да намерим най-сетне твърда почва, за да изградим кула, извисяваща се до безкрая, но целият ни градеж се пропуква и под нас се раззинват бездънни бездни.

Нека не търсим увереност и устойчивост. Разумът ни постоянно ще бъде мамен от променливите привидности. Крайното не може да намери твърда опора между двете безкрайности, които го ограждат и му се изплъзват.

Ако това ни стане съвсем ясно, вярвам, че ще намерим покой, всеки там, където го е поставила природата. Щом средината, която ни е отредена, е винаги далеч от двете крайности, има ли значение дали знаем повече или по-малко? Ако знаем повече, ще гледаме малко по-отвисоко. Но нали пак ще бъдем безкрайно далеч от крайната цел и животът ни пак ще бъде нищожен миг във вечността дори ако се удължи с десет години?

В сравнение с тия безкрайности всички крайни неща са равни и не виждам защо въображението ни трябва да предпочете някое от тях. Самото сравнение на човека с крайното ни кара да страдаме.

Ако човек изучеше най-напред себе си, би видял, че е неспособен да излезе извън пределите си. Мислимо ли е частта да опознае цялото? Но може би тогава той ще се опита да опознае  поне частите, съразмерни с него. В света обаче всичко е така свързано и преплетено едно с друго, че ми се струва невъзможно да се овладее едното без другото, както и без цялото.

Човек например е свързан с всичко, което познава. Нужно му е място, което да го приюти, време, през което да живее, движение, без което няма живот, елементи, от които да е съставен, топлина и храна, за да поддържат съществуването му, въздух, за да диша; той вижда светлината, усеща телата; всичко това е свързано с него. Следователно, за да опознаем човека, трябва да разберем защо се нуждае от въздух, за да живее; а за да опознаем въздуха, трябва  да разберем каква зависимост съществува между него и човешкия живот. Пламъкът не гори без въздух; значи, за да опознаем пламъка, трябва да опознаем и въздуха. Тъй като всичко в света е едновременно причина и следствие, двигател и движимо, опосредвано и непосредно, тъй като всичко е скрепено с природни недоловими връзки, които  съединяват най-далечните и най-несходните явления, струва ми се невъзможно да се опознаят частите без цялото, както и да се опознае цялото, без подробно да се познават частите.

Вечността сама по себе си и в бога също ни смайва, тъй като нашият живот е толкова мимолетен. Същото въздействие ни оказва и устойчивата постоянна неподвижност  на природата в сравнение с непрестанната променливост в самите нас.

Нашето безсилие да проникнем в същността на явленията се засилва и от обстоятелството, че те са прости, а ние съчетаваме две нееднородни и противоположни начала  тяло и душа. Защото не е възможно мислещото начало у нас да не е духовно и ако се твърди, че сме само телесни същества, това още повече би ни отдалечило от истинското познание, защото няма нищо по-абсурдно от твърдението, че материята познава сама себе си. А не можем да узнаем как е стигнала до подобно познание.

И така, ако сме само материя, не можем да имаме никакви познания, а ако съчетаваме дух и материя, не можем да изучим еднородните явления, било само духовни или само телесни.

Затова  почти всички философи смесват представите за нещата и разглеждат телесното като духовно и духовното като телесно. Те смело заявяват, че телата си привлечени от земята, че се стремят към центъра си, че се опитват да избягнат разрушението, че се плашат от празното пространство, като че ли природата изпитва влечения, симпатии и антипатии прояви, присъщи на духа. А говорейки за духа, те го разглеждат като ограничен в пространството и му приписват  придвижването от едно място на друго, свойствено само на телата.

Вместо да имаме чисти представи за нещата, ние ги оцветяваме с нашите свойства и придаваме двойствената си природа на еднородните явления, които съзерцаваме.

Кой не би помислил, като ни гледа как приписваме на всичко тяло и дух, че това съчетание ни е съвсем ясно? А именно то е най-загадъчно за нас. Човек е за самия себе си най-удивителното творение на природата, защото не може да проумее какво представлява тялото и още по-малко духът, а най-непонятното му е как тялото се съчетава с духа. Това за него е върхът на трудностите, а същевременно е собственото му същество. Modus quo corporibus adhaerent spiritus comprehendi ad hominibus non potest, et hoс tamen homo est /Начинът, по който тялото е съединено с духа, е непонятен за хората и все пак именно това е човек./

Най-сетне, за да изчерпя доказателствата за нашето безсилие, ще завърша със следните две разсъждения...

 

73

Но може би тази тема надхвърля възможностите на човешкия ум; нека разгледаме тогава неговите открития в област, която е напълно по силите му. Едва ли има нещо,  на което в свой собствен интерес да се е посветил по-ревностно, както търсенето на върховното благо. Нека видим впрочем в какво се състои то за силните прозорливи духове и дали те са единодушни по този въпрос.

Един казва, че върховното благо е в добродетелта, за другиго тя е сладострастието. Трети го вижда във вярното следване на природата, четвърти в истината:  Felix qui potuit rerum cognoscere causas /Щастлив е този, който е успял да разбере причината на нещата./ Един в безгрижието, друг в невежеството, едни в противопоставянето на привидното, други в пълното безразличие, nihil mirari prope res una quоe possit facere et servare beatum /Да не се учудваш кажи-речи от нищо единственият начин да намериш и да запазиш щастието./, а истинските пиронисти в своята атараксия, съмнение и вечна несигурност. По-мъдрите пък смятат, че не могат да го намерят дори в мечтите си. Чудесно се наредихме.

82

Въображение.  То е преобладаващата способност на човека, майстор в заблуждението и лъжата, още по-коварно, защото не винаги е измамно; то би било безпогрешно мерило за истината, ако неизменно ни лъжеше. Но макар в повечето случаи да ни мами, въображението с нищо не разкрива това свое качество, защото  оцветява еднакво и истината, и лъжата.

Нямам предвид глупците, а най-мъдрите; въображението има дарбата да заблуждава именно с тях с особена лекота. Умът им напразно се противи, той е неспособен да разграничи вярното от невярното.

Тази надменна сила е враждебна на ума: тя охотно го обуздава и подчинява, за да покаже, че е всемогъща и е създала у човека втора природа. Въображението ни прави щастливи, или нещастни, здрави или болни, богати или бедни. То ни вдъхва вяра или съмнение, кара ни да отричаме разума; притъпява  или изостря сетивата ни; има свои безумци и мъдреци и най-оскърбителното е, че дарява своите избраници с такова пълно задоволство, каквото умът никога не може да им достави. Надарените с въображение се радват на самочувствие, недостъпно за умните хора. Те гледат на всичко отвисоко; спорят дръзко и самоуверено, а другите плахо и колебливо. Веселото им държане предразполага слушателите в тяхна полза, защото тия мними мъдреци се ползуват с благоволението на съдии от същата порода. Въображението не дава ум на глупците, но ги прави щастливи за голямо огорчение на ума, който носи на приятелите си само нещастие; защото въображението увенчава със слава, а умът покрива с позор.

Кой създава доброто име? Кой обкръжава с почит и уважение хората, произведенията, законите, силните на деня, ако не въображението? Колко незадоволителни са всички блага на земята без неговата намеса!

Няма ли да кажете, че този съдия, чиято почтена старост внушава уважение на цял народ, се ръководи от чист и възвишен разум и съди според истинската същност на нещата, без да обръща внимание на външните обстоятелства, които въздействуват само на въображението на слабите духом?Вижте го как пристъпва към проповедта с благочестиво усърдие и пламенно милосърдие, което укрепва солидния му ум. Ето го готов да слуша с похвално уважение. Ако случайно се появи проповедник, комуто природата е дала пресипнал глас, странно лице, обръснато зле от бръснаря, а освен това мръсно, колкото и големи истини да възвести, обзалагам се, че нашият сенатор няма да запази сериозното си изражение.

Ако най-великият философ на света трябва да мине по достатъчно широка дъска, но с пропаст под нея, макар здравият му разум да го убеждава, че няма никаква опасност, въображението му ще вземе превес. Мнозина само при мисълта за това ще прежълтеят и ще плувнат в пот. Нямам намерение да изреждам всички прояви на въображението.

Кой не знае, че много хора едва не обезумяват при вида на котки, плъхове или пък ако стъпят върху въглен. Тонът на гласа въздействува и на най-трезвите слушатели и променя  впечатлението им от някоя реч или стихотворение.

Обичта или омразата изменят коренно понятието за справедливост. Колко по-справедливо се струва някое дело на щедро възнаградения преди това адвокат! Как съумява с уверените си жестове да настрои по-благоприятно съдиите, подведени от привидната му лоялност! Жалък човешки ум, който се върти като ветропоказател накъдето духа!

Бих доказал, че всички човешки действия са подтикнати от въображението. Умът е принуден да отстъпи и ако е благоразумен, възприема принципите, които въображението своеволно е въвело във всички области.

(Ако някой се опита да следва само разума, ще бъде сметнат за луд от по-голямата част на обществото. Цял ден се бъхтаме за блага, признати за въображаеми, а когато сънят ни отмори от изтощителните занимания на мозъка ни, тутакси скачаме разбудени и се спускаме след облаците да гоним призрачните видения на този властелин на света. Ето една от причините за заблуждение, но тя не е единствена.)

Нашите съдии добре владеят тази тайна. Червените им роби, хермелиновите им наметки, с които се загръщат като котки, дворците, в които раздават правосъдие, кремовете по стените, целият този царствен външен блясък им е бил открай време необходим; а и лекарите без роби и мулета, както и докторите без четвъртитите си шапки и развети плащове никога не биха успели да  излъжат хората, които сега не могат да устоят на автентичната им показност. Ако съдиите можеха да съдят правилно и справедливо и ако лекарите владееха изкуството да лекуват, нямаше да има нужда от специални шапки; престижът на познанията им щеше да бъде неоспорим. Но тъй като притежават само въображаеми познания, те трябва да си служат с тия външни ефекти, които  въздействуват върху въображението; чрез тях те си извоюват уважение. Само военните не се дегизират така, защото ролята им е по-съществена: те се налагат чрез силата, а другите чрез комедиантство.

И кралете ни не са прибягвали към дегизиране. Не са навличали изключителни одежди, за да изглеждат изключителни самите те; затова  пък са се обграждали от стража,воини с алебарди, гвардейци, чиито ръце и сила са служели само на тях. Тръбачите и барабанчиците, които вървят пред тях, както и легионите, които ги обкръжават, вдъхват ужас и у най-смелите. Те нямат само външен блясък, а притежават и сила. Би трябвало  да си надарен с много проницателен ум, за да видиш в султана, обкръжен в разкошния му сарай от 40 000 еничари, човек като всеки друг.

Достатъчно е да видим някой адвокат с роба и шапка на глава, за да изпитаме доверие в способностите му! Въображението властвува над всичко, то създава красотата, справедливостта и щастието, което е всичко в света.

С удоволствие бих прочел една италианска книга: известно ми е само заглавието, но то струва колкото много произведения: За общественото мнение, властелин на света. Готов съм да се подпиша под нея, като изключвам само порочните пасажи, ако има такива.

Ето приблизително резултатите от тази измамлива способност, която сякаш ни е дадена умишлено, за да ни въвежда неизбежно в заблуждение. Но ние се лъжем и по други причини.

Не само привичните впечатления могат да ни заблудят: очарованието на новото има същата власт. Това поражда споровете, при които хората се упрекват взаимно било защото са верни на погрешните си детски представи, било защото безразсъдно тичат подир нови.Намерил ли е някой златната среда? Нека се обади и го докаже. Няма понятие, макар и най-естествено, дори усвоено още в детството, което да не може да бъде взето за измамно впечатление, породено било от образованието, или от сетивата.

"Тъй като ще кажат някои  още от дете си въобразявате, че един сандък е празен, когато не виждате нищо в него, вие сте смятали, че е възможно да има празно пространство. Това е илюзия на сетивата ви, засилена от навика, но науката е длъжна да я изобличи." Други ще заявят:"Понеже в училище са ви казали, че няма празно пространство, вашият здрав разум, който толкова ясно го е виждал, преди да му втълпят това погрешно твърдение, е изкълчен. Трябва да го направите и да се доверите на природата си." Кой мами в случая? Сетивата или образованието?

Има и други причини за заблуждение; болестите. Те увреждат не само ума, но и верния усет. Ако тежките заболявания ги видоизменят чувствително, сигурен съм, че и леките неразположения  им оказват въздействие в зависимост от степента си.

Собственият ни интерес е още едно превъзходно средство, което приятно ни заслепява. И на най-справедливия човек не е позволено да бъде съдия на собствената си кауза. Познавам съдии, които в стремежа си да бъдат съвсем безпристрастни са бивали умишлено съвсем несправедливи: най-сигурният начин да загубите едно напълно справедливо дело е да накарате техен близък роднина да ходатайствува пред тях във ваша полза.

Справедливостта и истината са две толкова тънки остриета, че нашите инструменти са прекалено тъпи, за да ги докоснат точно. Ако успеят, те само ще ги притъпят и непременно ще се опрат на всичко около тях, при това по-скоро на измамното, а не на истинското.

(Следователно човек е така щастливо устроен, че няма нито едно точно познание за действителността, но затова пък повече от едно, и то превъзходни за измамното. Да видим колко са те... Най-забавната причина за човешките грешки е постоянното воюване между сетивата и ума.)

83

Именно с това трябва да започне главата за измамните сили. Човек е същество, което без божието откровение естествено и непреодолимо се поддава на заблуждение. Нищо не му разкрива истината. Всичко го мами. Двата първоизточника на истината - умът и сетивата - не само са неискрени всеки сам по себе си, но и взаимно се лъжат. Сетивата заблуждават ума с измамните възприятия от външния свят, а изиграният от тях ум им връща със същото: отплаща им се. Чувствата смущават сетивата и изопачават възприятията си. Те мамят и биват мамени безспир.

Но освен тези заблуждения, които са случайни и се дължат на липса на разбиране, освен тези разнородни способности...

84

Въображението уголемява дребните неща с фантастично преувеличение, докато те изпълнят душата ни, и с дръзко безочие смалява истински големите до собствените си  измерения, както например представата за бога.

100

Самолюбие. Същността на самолюбието и на човешкото аз е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде  обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение. Поради това  противоречие у него възниква най-несправедливата и възможно най-престъпната страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Би желал да я унищожи и тъй като не може  да посегне на нея самата, руши я,  доколкото му се удава, в собственото си съзнание и в  съзнанието на околните; с други думи, той старателно скрива недъзите си от другите и от себе си и му е непоносимо не само когато му ги покажат, но и когато ги забележат.

Естествено неприятно е да си изпълнен с недостатъци, но още по-лошо е да ги имаш, а да не искаш да ги признаеш,защото тогава проявяваш още един: умишлена самоизмама. Не желаем другите да ни лъжат; несправедливо ни се струва, ако искат да ги ценим повече, отколкото заслужават: справедливо  ли е тогава ние да ги лъжем и да искаме те да ни уважават незаслужено?

Затова, когато  хората откриват у нас само несъвършенства и пороци, които действително притежаваме, явно не ни навреждат, защото те нямат вина, а ни правят услуга: помагат ни да се освободим от голяма слабост - несъзнаването нашите недостатъци. Не бива да им се сърдим, че ги виждат и ни презират, тъй като справедливо е не само да ни опознаят такива, каквито сме, а и да ни презрат, ако сме достойни за презрение.

Такива чувства биха се породили в едно честно и правдиво сърце. Какво да кажем, когато  откриваме в себе си съвсем противоположни склонности? Не е ли вярно, че ненавиждаме истината и хората, които ни я казват в лицето, и ни е приятно околните да се заблуждават за истинската ни природа и да ни ценят за качества, които нямаме?

Ще приведа едно доказателство, което ме ужасява. Католическата църква не ни принуждава да разкриваме греховете си пред когото и да било. Тя търпи те да останат скрити от всички с изключение  на един-единствен човек, който има право да надзърне в дълбините на душата ни и да  ни види такива, каквито сме. Тя ни заповядва да кажем истината само на това единствено в света същество, като го задължава да пази неприкосновена тайната ни, така че всъщност и той да не я знае. Можем ли да си представим по-голямо милосърдие и благост? Но човек е толкова порочен, че дори и това предписание му се струва сурово. И голяма част от Европа /Намек за Реформацията./ се разбунтува срещу църквата главно поради тази причина.

Колко несправедливо и безразсъдно е човешкото сърце, щом се възмущава, че го карат да се отнася само спрямо един човек така, както би било редно да се отнася към всички хора!Честно ли е да ги лъже?

Отвращението към истината не е еднакво силно у всекиго, но може да се каже, че до известна степен то е присъщо на всички ни, защото е неразделно от самолюбието. И ако някому се наложи да ни упрекне, той се чуди от криворазбрана деликатност как по-отдалеч и по-меко да го стори, за да не ни оскърби. Старае се да омаловажи недостатъците ни, да се престори, че ги извинява, да вмъкне и хвалебствия и уверения в любов и уважение. Дори под тази форма самолюбието ни намира лекарството горчиво. Отпива съвсем малко от него, и то винаги с отвращение и често с тайно озлобление срещу човека, който му го е поднесъл.

И тъй, ако някой се стреми да спечели благоволението ни, няма да ни окаже неприятна нам услуга, а ще се държи с нас така, както ни се иска: ще скрие истината, защото ни е противна; ще ни ласкае, защото копнеем за ласкателства; ще ни излъже, защото обичаме лъжата.

Затова именно колкото повече успехи жънем в обществото, толкова повече се отдалечаваме от истината; всеки се плаши да оскърби човек, чието хубаво чувство е станало по-изгодно, а лошото - по-опасно. Цяла Европа може да се присмива на някой владетел, а той единствен да не подозира нищо. Не се удивлявам: истината е полезна за този, на когото се казва, но е вредна за онзи, който я казва - навлича му омраза. А придворните предпочитат собствения си интерес пред интереса на владетеля, комуто служат, затова не се стремят да му окажат услуга в свой ущърб.

Това притворство несъмнено е по-голямо и по-разпространено около най-високопоставените, но и по-нискостоящите не са пощадени, защото винаги имаме интерес да сме в добри отношения с хората. Така човешкият живот е вечна самоизмама; все се лъжем и ласкаем взаимно. Никой не говори за нас в наше присъствие така, както говори в наше отсъствие. Разбирателството между хората се гради единствено  на взаимната заблуда; малко приятелства биха оцелели, ако всеки знаеше какво казва за него приятелят му зад гърба му, макар че именно тогава той говори искрено и безпристрастно.

Следователно човек е само притворство, лъжа и лицемерие пред себе си и пред околните. Не обича да му казват истината и сам избягва да я казва другиму. И тази склонност - противоречаща на справедливостта и разума - е дълбоко вкоренена в сърцето му.

135

Харесва ни само борбата, не и победата. Обичаме да наблюдаваме схватки на животни, но не настървения срещу жертвата си победител; какво сме искали да видим ако не крайната победа? А щом я дочакаме, веднага се насищаме. Така е и при играта. Така е и в търсенето на истината. Приятно е да се наблюдава при спор стълкновението на различните мнения,но намерената вече истина не ни доставя никакво удоволствие. За да донесе наслада, трябва  да видим как се ражда в спора. Същото е и с чувствата: приятна гледка е сблъсъкът на две противоположни чувства, но надделее ли едното, тутакси ни изглежда грубо. Никога не се стремим към самите неща; увлича ни търсенето им. Затова в театъра ценим само сцените, където удоволствието върви ведно с опасението, крайната нищета с надеждата, силната любов с жестокостта.

146

Човек очевидно е създаден да мисли. В това се състои цялото му достойнство и заслуга; и той няма друг дълг, освен да мисли както подобава. А правилното мислене е да започне със себе си и с твореца си, и със своята крайна цел.

А за какво мислят хората? За всичко само не и за това: да танцуват, да свирят на лютня, да пеят, да съчиняват стихове, да играят на пръстен и прочие, да воюват, да станат крале, без да се замислят какво значи да си крал, какво значи да си човек.

147

Не се задоволяваме с истинското си съществуване и с истинското си същество: искаме да живеем въображаем живот в очите на другите и затова се мъчим да правим впечатление. Непрестанно се стараем да разкрасим и запазим въображаемото си аз, като пренебрегваме истинското. И ако сме спокойни, великодушни, предани, бързаме да разгласим тези свои качества, да ги прикачим на другото свое аз, готови сме да ги отнемем от себе си, за да ги дадем нему; на драго сърце бихме били страхливци, стига само да се ползуваме с репутацията на храбреци. Важен признак за нищожеството на нашето аз: не можем да бъдем доволни от себе си без своя двойник и често разменяме истинското си аз за измисленото. Та нали, ако не сме готови да умрем за честта си, ще ни сметнат за безчестни!

172

Никога не живеем в настоящето. Предвкусваме бъдещето и се мъчим да го ускорим, сякаш премного се бави; или призоваваме миналото и се опитваме да го задържим, сякаш отлита твърде бързо: толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото, което ни е дадено; същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни наранява. Затваряме очи за него, защото ни опечалява; а когато ни е приятно, съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които  не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем.

Ако всеки анализира мислите си, ще види, че всичките са свързани с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за сегашното; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е наша цел: миналото и настоящето са за нас средства, единствено бъдещето - наша цел.

Затова никога не живеем, а се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи.

 

 БЛЕЗ ПАСКАЛ, Мисли, НИ, С., 1978 г., с. 68 - 110 (Фрагменти)




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075507
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031