Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2017 14:08 - Модернизмът като художествена тенденция в Западна Европа - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 251 Коментари: 0 Гласове:
2



             

     Във фундаменталния за утвърждаването на модернизма труд на Артур Шопенхауер „Светът като воля и представа” се твърди, че “светът е моя представа”, т.е. аз виждам образи, създадени от моето съзнание, а не някакви реално съществуващи обекти. В труда на Шопенхауер са предначертани основните тематични насоки, в които ще се развива модерното изкуство:

Битието като страдание: “Колкото се отнася до живота на отделния човек, трябва да признаем, че историята на всеки живот е една история на страданието. Всеки житейски път е непременно една непрекъсната верига от големи и малки нещастия”;

битието като отегчение: “Животът му се люшка като махало насам-натам, между болка и отегчение, които в действителност са двете крайни съставки на живота”;

битието като сън: “С това светът трябва да се счита, поне от една гледна точка, за сроден със сънищата и да бъде поставен в същата група с тях”;

битието като маскарад и нощ: “Спокойно и с усмивка той сега поглежда назад към илюзорните образи на този свят...Както гледаме на следното утро съблечените маскарадни костюми, с които са ни ядосвали и плашили през карнавалната нощ”;

битието като /пътешествие на моряк сред/бурно море: “И както сред бурно море, дето с рев се издигат и потъват в безкрайността по всички посоки водни планини, стои морякът в лодката и й се доверява без оглед на нейната издържливост – така сред един свят на мъки, индивидът стои спокойно подкрепян от начина, по който той опознава вещите, като проявява пълно доверие в него”;

измамността на щастието: “Всяко задоволство или онова, което обикновено наричаме щастие, всъщност е само отрицателно...Със задоволяването изчезва и нуждата и заедно с нея и насладата”;

булото на представите като преграда пред познанието: “Погледът на обикновения индивид е замъглен, както казват индусите, от “булото на Мая”. Вместо да види вещта сама по себе си, той вижда само нейната проява във времето и пространството”;

споменът като видение на рая: “Обективното схващане в спомените действа също тъй, както би действало и схващането на настоящето, ако смогнем да му се отдадем, освободени от волята.  На това се дължи, че, особено когато ние се чувстваме повече от обикновено застрашени от някоя беда, пред нас прелитат спомени от миналото и далечното и то ни се струва рай”;

чистото познание като огледало на света: “Човек, който след много горчиви борби е надвил най-после собствената си природа, продължава да живее само като чисто познаващо същество, като непомрачено огледало на света”;

освобождаване от битийните страсти чрез съзерцание на красивото: “Оттук можем да заключим колко блажен трябва да е животът на един човек, чиято воля е замлъкнала не само за отделни моменти, както при насладата от красивото, но завинаги”;

просветление чрез страдание: “Така, ние виждаме в трагедията най-благородните хора, след дълги борби и страдания, да се отказват най-после от целите, които досега са преследвали с такъв порив и да се отричат завинаги от всяка наслада в живота... те всички умират просветлени от страданието, т.е. след като волята за живот е вече угаснала у тях”;

състрадание към себеподобните: “Страданието на околните засяга благородния човек почти също така, както и неговото собствено. Той се стреми да създаде едно равновесие между чуждото и своето страдание. Той се отказва от наслади, налага си лишения, за да смекчи чуждите мъки”;

поемане на мъките на целия свят: “Човек, който във всички същества е опознал себе си, своето най-вътрешно истинско “аз”, ще счита за свои собствени и безкрайните страдания на всичко живо и така ще прегърне страданията на целия свят. Никое страдание вече не ще му бъде чуждо. Всяка мъка, която той вижда наоколо си и толкова рядко успява да смекчи, всяка болка, за която той узнава посредством другите, та дори и всички възможни мъки, които си представя, го вълнуват, като че са негови”;

жертвата като спасение за целия свят: “Жертва значи примирение и останалата природа очаква спасението си от човека, който едновременно е жрец и жертва”;

неизменното идване на смъртта: “И у човека, както и у животното, което не размишлява, като трайно състояние, което се корени в най-вътрешното съзнание, владее сигурността, че той е самата природа, самият свят. Тази сигурност е причина, че всъщност човек много малко се безпокои от мисълта за сигурната и недалечна смърт”.

     В “Бележки върху Едгар По” Шарл Бодлер пише още през 1852г.: “Чрез поезията и през нея, чрез музиката и през нея душата зърва за миг задгробните светлини; и когато някое великолепно стихотворение извика сълзи в очите ни, тези сълзи са доказателство не за извънредно голяма наслада, а по-скоро за печал, за нервно възбуждение, за копнежа на заточената в несъвършеното душа незабавно, още на тази земя да завоюва разкрилия се пред нея рай.”

  Важен елемент от естетиката на модернизма е идеята, че в света и у човека се борят две силисилите на доброто и злото, на бога и дявола, на красивото и грозното.

    В друга негова статия от 1862 г. “Рихард Вагнер и “Танхойзер” в Париж” Бодлер заявява следното: “Всяко нормално устроено съзнание носи в себе си двата безкрая: небето и ада, и във всяко изображение на едното или другото разпознаваме половината от своето аз”.

   Самото съществуване в света “тук и сега” е тълкувано от модернистите като постоянна борба между подредеността и хаоса, между красивото и грозното, между живота и смъртта. В сборника на Бодлер “Цветя на злото” , например, преобладава изобразяването на нехармоничното, грозното и порока...Погледът на модерния поет е по-силно привлечен от картините на разпада и тлението, а вълненията му са свързани с проявите на злото.

       Силните акценти върху темите за смъртта, скуката, грозното, преходността на плътта и порока в произведенията на ранните модернисти водят до определянето на поезията им като декадентска. Списание “Декадент” например формулира по следния начин идеите на своите последователи: “Рожба на свръхпреситеността на шопенхауеровската цивилизация, декадентите не са литературна школа. Тяхната мисия не е съзидателна. Те са призвани само да разрушават...Съвременникът е преситен. Изтънчеността на апетитите, истерията, хипнотизмът, наркоманията и научното шарлатанство са предвестници на социалната революция.”

     Ужасът от досадата пронизва духа на модерния човек. Творецът е готов на всичко, за да я прогони. Така скандалът и провокацията стават същност на живеенето и изпълват дори бита на поетите – и най-обикновените им дни по-скоро приличат на глави от приключенски роман... скандалът е и в ъканта на творбите – скандални думи, скандални образи, скандални светове....това е следствие от идеята, че съзнанието на тънещия в доволство еснаф трябва да  бъде разтърсено, за да се събуди от опиянението на егоизма и да прогледни за вълненията и нуждите на човеците около себе си...

     Идеята за универсалния свят на съответствията и за общото начало изглежда старомодна на прага на новото столетие, което познава вече теорията за относителността на Алберт Айнщайн и психоанализата на Зигмунд Фройд...В началото на ХХ век...на човека започва да се гледа като на една разпадаща се конструкция и се появяват постсимволистичните доктрини, обединени под общото название авангард. Те поставят акцента върху различните форми и степени на разделяне на материалното и духовното.

        Загубата на интерес към усещането за цялост, играта с контурите на предметите, разпадът на образите и причинно-следствените връзки, бунтът срещу установените норми в изкуството и фалшивата нравственост са характерни за творчеството на кубистите /Гийом Аполинер, Макс Жакоб, Жан Кокто/, кубофутуристите /Владимир Маяковски, Велемир Хлебников, Василий Каменски/, футуристите /Борис Пастернак, Николай Асеев/, експресионистите /Курт Пинтус, Йоханес Бехер, Ернст Толер, Франц Верфел/, конструктивистите /Казимир Малевич, Даниил Хармс/, и абстракционистите /Василий Кандински, Аугуст Щрам/...

       Общият за всички постсимволистични направления бунт срещу консерватизма в изкуството и лицемерната нравственост е характерен и за дадаистите /Тристан Цара, Джон Хартфийлд, Ервин Пискатор, Алексей Кручоних/ и сюрреалистите /Андре Бретон, Филип Супо, Пол Елюар, Луи Арагон/. Същевременно те разработват принципите на т.нар. “автоматично писане”.

       В културата на Западна Европа се вписва т.нар. роман за времето /Томас Ман, Марсел Пруст/, който е всъщност роман за това, как картината на протичането на битието се пречупва в съзнанието. Събитията не са подредени последователно. Няма сюжет в класическия смисъл на думата. Основата върху която се гради разказът, е по-скоро “сюжетът” на асоциациите на повествователя или повествователите. При това в модерната проза на ХХ век самото живеене е видяно като проблематично.

     Водещи теми в изкуството на модернизма стават алиенацията и чувството за празнота на битието. Тези теми са типични за творчеството на екзистенциалистите /Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Симон дьо Бовуар/. Абсурдността на битието представят в произведенията си още Оскар Уайлд, Джеймс Джойс, Франц Кафка, Роберт Музил. Естествен резултат от тази тенденция е и появата на абсурдизма на Йожен Йонеско и Самюел Бекет.




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 504245
Постинги: 462
Коментари: 49
Гласове: 251
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31