Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2017 13:52 - ФРИДРИХ ШЛЕГЕЛ /1772 - 1829/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 223 Коментари: 0 Гласове:
0




Естетически възгледи: Поредицата  “Фрагменти” на Фридрих Шлегел се появява през 1798 година Според този немски мислител фрагментът е най-удачната форма за пресъздаване на внезапните прозрения на мисълта в сферата на естетиката. Остроумната находка, иронията, която е в основата му, и парадоксът съставляват блясъка на мисълта, който озарява изведнъж хаоса на реалността и предизвестяват реда възжелан от ума. Тази необвързана игра, в коята умът приема да си противоречи и да се противопоставя постоянно на себе си, влиза в повествователната стратегия, благодарение на която  в литературата се изявява   с в о б о д а т а  на Аза,  такава каквато си я представя философът Фихте. “Фрагментът подобно на малка художествена творба - твърди Шлегел, трябва да бъде напълно отделен от обкръжаващия го свят и сам за себе си завършен като таралеж.”

   Гъвкавостта на мисленето е главната цел, към коята се стреми Фридрих Шлегел. Откриваме я и в най-известния сред фрагментите му/116/, в който той представя поезията на романтиците като “всеобхватна и непрекъснато развиваща се поезия”. В него Шлегел прави първия опит да даде пространна теоретична дефиниция на новата поезия: ”Романтическата поезия е прогресивна универсална поезия. Нейното призвание е не само да обедини отделните видове поезия и да сближи поезията с  реториката. Тя иска, а и трябва ту да смесва, ту да слива поезия и проза, гениалност и критика, художествената поезия и поезията на природата, да вдъхва живот и общителност на поезията и поезия на живота и обществото, да опоетизира остроумието, да изпълва и насища формите на изкуството с ценен градивен  материал от всички видове, да ги съживява чрез вибрациите на хумора. Тя обхваща всичко, стига да е поетично, от най-високата система на изкуството, съдържаща в себе си  многобройни други системи, чак до въздишката и целувката, която поетизиращото дете излива като непринудена песен…” 

   На романтическата поезия се приписва родовата широкообхватност на епоса: ”Единствено тя подобно на епоса може да стане огледало на целия обкръжаващ ни свят, онтражение на епохата”. Шлегел й отрежда като теоретик предсказател “най-висше и най-всестранно развитие”:”Романтическият поетичен вид е още в процес на развитие, нещо повече, действителната му същност се състои в това, че сам може вечно да се развива и не може никога да бъде завършен докрай”. Постоянното развитие на романтическата поезия няма край, нито пък е подвластно на каквито и да било ограничения: “Само романтическият поетичен вид е безкраен, само той е свободен, тъй като признава за свой основен закон абсолютния произвол на поета, който не е подвластен на никакъв закон”/Фрагмент 116/.

  Във фрагмент 168 Фридрих Шлегел  си поставя реторично въпроса “Коя е най-подходящата философия за поета?” и веднага си отговаря: ”За поета остава творческата философия, която произхожда от свободата и вярата в нея и която след това показва как човешкият дух слага отпечатъка на своя закон върху всичко и как светът е негово художествено творение”. Според него “поетът трябва да разглежда философски своето изкуство, ако  поезията трябва да стане изкуство,  той трябва да вникне в своите средства и замисли, в нейните трудности и обекти, да е запознат основно с тях”/Фр.255/, т.е.ако иска да се изгради като “познавач в своята област и да въвежда съгражданите си в царството на изкуството, трябва дя стане философ”.

; Първият авторитетен теоретик на романтизма в Германия обвързва понятието “романтично” с понятието “иронично”. Романтичната ирония се осмисля като творческо усвояване на ироничната традиция, зародила се в древността , когато “бащата на иронията”  Сократ я обявява за най-удачен подход за проверка на истинността на знанието. “В своята “История на гръцката и римската поезия” Фридрих Шлегел говори за “сократовската ирония”, която “обичала да сплита съзнателно и нарочно най-святото с най-веселото и лекомисленото - пише професор  Константин Гълъбов. А в една статия, публикувана в сп.”Атенеум”, гдето се подчертава постоянно “преднамереността” като характерна черта на Гьотевия роман “Вилхелм Майстер”, Шлегел говори за “пъстро сплитане на веселото с вълнуващото”, на “тайнственото със загатващото”. Това сплитане приличало на музика, в която “спорещите гласове звучат остро един до друг”./стр.80/.

    На романтиците ще допадне  тезата за ироничното дистанциране от изучавания обект в стремежа да се постигне същността му.  За Шлегел Сократ е “революционен гений във философията”, тъй като чрез  простодушната си ирония  той подбужда себе си и учениците си да преосмислят непрекъснато възгледите си за света, който ги заобикаля, да се освобождават от догматичното самодоволство чрез пречистващата ностоянно развиващия се творчески  дух себеирония. Във фрагмент 42 от  поредицата “Критически фрагменти”/1797/ Шлегел обявява философията за “истинска родина на иронията, която бихме желали да формулираме като логическа красота, защото навсякъде, където в устни или писмени разговори се намесват философски размисли…трябва да се постига и изисква ирония”.  Той се обявява в защита на “трансценденталната буфонерия, в сърцевината на която е умонастроението, което пренебрегва всичко и се издига над всичко условно до безкрая, дори над собственото изкуство, над собствената добродетел или гениалност…”

   Във фрагмент 108 “Сократовата ирония” се определя като “единствената напълно неволна и при все това напълно съзнателна преструвка”, като “най-свободната от всички волности, защото чрез нея човек надмогва себе си”: “Иронията произтича от единението между усета за изкуството да живееш и научния дух, от съгласуването на съвършената философия на природата със съвършената философия на изкуството…Много добър знак е, когато хармоничните плиткоумници не могат изобщо да разберат как да възприемат тази непрестанна автопародия, когато все отново вярват и не вярват, докато им се завие свят и започнат да смятат точно шегата за сериозност и сериозността за шега”.

  В монографията си  “Немският романтизъм между идеала и действителността” нашата известна изкуствоведка Ерика Лазарова твърди, че романтическата ирония  не може да бъде обяснена само като изкуствоведска категория, въпреки че е и такава:  “Тя е дъщеря на философията и се свързва с категорията “смешно” чрез естетиката като  философия на искуството. В романтичната ирония/а и във всяка ирония/ има и шеговите закачливост, и злобничка насмешка, и саркастично издевателство над жертвата, и пародиране, и самопародиране. Тя може да бъде и е твърде често жестока. Романтичната ирония не е само морална критика, но и издевателство над злото. Целта на иронията не е да предизвиква усмивки. Смехът, чието назначение е катарзисно, е неин съпътстващ, но и основен ефект. Романтикът се издига до съзнанието за мимолетността и преходността на съществуващото. Затова в тъжния смях на иронията има и мирогледен оптимизъм, и болка от несъвършенството в действителността. Ироничната усмивка най-често е “усмивка през сълзи”. Тя помага на романтика да преживее като истинско битие исторически обреченото”/стр.83/.

   Шлегел смята, че “колкото повече поезията става наука, толкова повече тя става и изкуство”. Във фрагмент 255 той развива това си прозрение: “Поетът трябва да разглежда философски своето изкуство, ако поезията трябва да стане изкуство, той трябва да вникне в своите средства и замисли, в нейните трудности и обекти, да е запознат основно с тях. А ако иска да не е само откривател и работник, но и познавач в своята област  и да може да разбира съгражданите си в царството на изкуството, трябва вда стане и философ.” Според теоретическия корифей на йенските романтици “едно истинско учение за поетическото изкуство би започнало с абсолютното различие във вечно нерушимото деление между изкуството и първичната красота”: “Една философия на поезията би започвала изобщо със самостоятелното съществуване на красотата - пророкува той във фрагмент 252, с принципа, че тя е и трябва да е отделена от истината и нравствеността, но не трябва да има наред с тях еднакви права…”

   Първият теоретик на раннния романтизъм в Германия полага, че “действителната жизнена сила на вътрешната красота и съвършенство е сърцето”: “Човек може да притежава малко дух дух без душа и много душа при малко сърце - допуска той във фрагмент 339. Инстинктът за нравствено величие обаче, който наричаме сърце, трябва само да се научи да говори и ще добие дух. И трябва само да заговори и заобича и ще се изпълни с душа, а узрее ли, ще добие разбиране за всичко…Сърцето е поезия на възвишения разум, а чрез свързването с философията и нравствения опит от него възниква безименното изкуство, което обхваща объркания, преходен живот и го оформя във вечно единство.”

  Във фрагмент 430 Шлегел развива една любима за теоретиците на романтизма  теза - всеки човек е потенциален поет, който обикновено се изявява при някои “неизбежни положения и отношения”: “Има неизбежни положения и отношения, към които човек може да се отнася либерално само ако ги промени чрез някой смел акт на произвол и ги разглежда изцяло като поезия. Следователно всички образовани хора би трябвало да могат при нужда да бъдат поети, а от това може много лесно да се заключи, че човек по природа е поет, че има поезия на природата, а не обратното.”

   Авторитетният теоретик на йенския романтизъм неведнъж споделя във фрагментите си, че оценката на поезията е трудна и отговорна задача, неизпълнима от  непосветения: “Поезията може да се критикува само с поезия - постановява Шлегел във фрагмент 117. Художествена преценка, която сама не е художествено произведение,…няма изобщо право на гражданственост в царството на изкуството.” Във фрагмент 403 той развива тази си идея: “Истинската рецензия би трябвало да бъде решаване на едно критическо уравнение, резултат и излагане на един филологически експеримент и на едно литературно изследване.”

  Шлегел издава теоретичното си съчинение “Диалог за поезията” през 1800 година. То свидетелства за важния принос на “Салона на йенските романтици”, формиран от Каролина Шлегел, за изясняването на художествената стратегия на новата романтическа поезия. Беседата се повежда между гостите в салона на Амелия /Каролина Шлегел/ Камилла /Доротея Файт???/,  Марк /Август Вилхелм фон Шлегел/, Людвик /Фридрих фон Шлегел/, Лотер /Новалис/, Антоан /Шелинг/ и Андре.

    След продължителна дискусия, в която участниците се опитват да дефинират “поетичните жанрове”, Амелия ги приканва да излязат извън сферата на безплодните теоретични прения и да се обърнат към освободената природа. Тогава Лудвик прочита пространното си есе “За митологията”, в което се оплаква падението на съвременната поезия, която се оказва неспособна да си създаде свои собствени митове като се отдаде на съзерцанието на природата. 

  На свой ред Лотер се заема да определи в научно изложение “поезията за поезията”, т.е. романтичната  поезия, която събира и прониква в най-интимните тайни изповядвани от природата или изразявани чрез нея. Той говори за проблемите, които занимават ума на съвременниците му - магията, магнетизма и физическите феномени. Според него “безкрайните заигравания на изкуството са само бледи подражания на безкрайната игра на света, на истинското творение на изкуството, което се самосъздава!”

  След това Антоан прочита своето прочуто “Писмо за романа”, в което той определя като “романтична” всяка творба, която “представя във форма родена от въображението зародилите се в душата чувства”. Но той прави уговорката, че сантименталните елементи не бива да се разглеждат като производни на сладникавия сантиментализъм, а, напротив, като произлизащи от Любовта - “йероглиф на Вечността и Единствената любов към свещената пълнота на живота сред заредената с творчески импулси Природа”. Антоан приема, че въображението и иронията са естествени изразители на тази Любов. При крайната равносметка този оратор констатира, че истинският романтизъм е всъщност своеобразна изповед, която се състои от “разказ, песен и много други неща”. Според него представителните творби на този “изповеден романтизъм” са  “Вилхелм Майстер- години на учение” и “Вилхелм Майстер - години на странствуване или отричащите се” от Гьоте, “Графиня Долорес”/1810/ от Арним, “Годви или Хроника за странстващия ученик”/1800/ от Брентано.

  При дефинирането на новите цели, които си предпоставя романтическата поезия, като и при обобщаването на теоретичните предпоставки съдействащи за развитието на романа - природата, човешкият живот, мислите и чувствата, Фридрих фон Шлегел е явно повлиян от Шлаермахер.

  Есето на Шлегел “Диотима” се появява през 1795 година във вестник “Berliner Monatsschrift”. В създаването му авторът явно е следвал модела зададен от древногръцкия философ Платон в диалога му “Пир”. Шлегел настоява да се признае равноправна обществена роля на жената, тъй като, според него, в развитието на човешкия род жените би трябвало да се приобщават към общността на мъжете, а не да се задълбочава разделението между двата пола. Той откликва на един типичен за романиците идеен ангажимент - сливането на женското и мъжкото, апологията на андрогина, т.е. индивидът съчетал в себе си добродетелите на мъжа и жената.

   Шлегел възхвалява този морален избор, в който добродетелите и прелестите са съчетани в омагьосваща хармония. Той твърди, че подобна магическа мощ е въплътена в жената на брат му Август Вилхелм фон Шлегел Каролина Бьомер, която по-късно се омъжва за философа Шелинг. Това есе допринася за изграждането на новия романтически морален катехизис, според който най-големият грях е да се свържеш в брак с човек, когото не обичаш. Според романтика Шлегел най-важното е да бъдеш здраво свързан с другия чрез “душевна вярност”. През епохата на романтизма тази идея поражда странни съжителства на трима или четирима партньори и необичайни интелектуални и чувствени “общувания”, в които водеща претенция е “пълното разбирателство”.

  Фридрих фон Шлегел смята, че жената не само трябва да участва всеотдайно в духовния живот на мъжа, но и да се интегрира напълно с интелекта му. Сексуалната привързаност е второстепенен проблем, тъй като любовта е далеч по-възвишено чувство, което предполага философско и поетическо осмисляне. Любовта обединява двама души с напълно съвпадаща философия за живота, които са способни да осъществят висш духовен синтез. 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 504245
Постинги: 462
Коментари: 49
Гласове: 251
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31