Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.10.2017 13:58 - АНГЛИЙСКИТЕ ПОЕТИ "ЕЗЕРНИЦИ" /ЛЕЙКИСТИ/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 270 Коментари: 0 Гласове:
0




  Известни са под това наименувание в историята на английската поезия, тъй като по-голямата част от живота си прекарват в графство Къмбърленд, разположено в северозападна Англия. В него се намира тъй наречената “Езерна област”, която привлича и до днес многобройни туристи с девствената си природа, с живописните си пейзажи, в които се вписват многобройните езера, внасящи успокоение у съзерцаващия ги и пробуждащи у него неясни мистични въжделения за сливане с Природата - майка и вдъхновителка.

   Вероятно подобни спонтанни емоционални изблици и съзерцателни мисловни нагласи са подбудили двамата водещи поети в първото романтическо поколение в Англия да прекроят традиционните “класицистични” представи за поезията като “изкуство за избраните” и да оповестят новите принципи, според които поетът не е богоизбрана личност, а просто “човек, който говори на хората, човек, наистина надарен с по-голяма чувствителност, с повече възторг и нежност, който има по-големи познания за човешката природа и по-широка душа, отколкото се срещат обикновено у хората”.

   В Предговора /1800/ на “Лирически балади” - своеобразен манифест на групата на поетите езерници - Уърдсуърт пише: “Поетът пише само под едно единствено ограничение, а именно необходимостта да достави непосредствено удоволствие на едно човешко същество, притежаващо онези знания, които могат да се очакват от него не като адвокат, лекар, моряк, астроном или естествоизпитател, а като  Ч о в е к.”

 

             УЙЛЯМ УЪРДСУЪРТ /1770 - 1850/

 

Творчество:  Първите му стихотворения “Вечерна разходка” и “Описателни етюди” се появяват през 1793 година. През 1795 година Уърдсуьрд се сприятелява със Самюел Колридж. Романтичният им ентусиазъм ги сближава и те се заемат да съчиняват  заедно сборника “Лирически балади”, който ще бъде публикуван през 1798 година. В него най-популярните балади на Уърдсуърт са “Абатството Тинтърн”, “Мечтата на бедната Сюзън”  и “Ние сме седмина”. През 1800 година се появява второ издание на сборника “Лирически балади”, в чийто предговор Уърдсуърт излага възгледите на езерниците за предназначението на поезията, за мисията на поета, за връзките на поезията с философията, прозата и другите изкуства. Той отстоява стремежа на поета към оригинални художествени решения, провъзгласява свободата му да дава израз на съкровените си вълнения и на причудливите видения, които населяват въображението му.

     През 1807 година Уърдсуьрд издава нов сборник с поеми, по-известните от които са  “Ода за Дълга”, “Ода за предусещането на Смъртта”, “Самотният жътвар” и “Непознат бял равнец”. Стихотворенията му, написани през този период, се вписват бързо в паметта на тогавашните английски ценители на поезията с опростената си и достъпна лексика, с искреността на изповядваните чувства и със сугестивния се ритмичен строеж .

   През 1820 година се появява сборника със сонети “Реката Дюдън”, който Уърдсуърт преработва неколкократно и преиздава през 1823 и 1835 година. Заради своеобразната съзерцателна атмосфера, доминираща в този сборник, поетът и неговите съмишленици Колридж и Саути са охарактеризирани от тогавашната английска литературна критика с красноречивото прозвище lakistes /езерници/, с което се отчита определящата лирическия им натюрел екзалтация пред величието и красотата на девствената природа.

        След няколко продължителни странствания из Континента и едно пътешествие из Шотландия през 1835 година се появява сборника “Завръщането на Белия равнец и други стихотворения”. Седем години преди смъртта му, през 1843 година Уърдсуърт получава признание като уважаван творец в родната си страна, където е провъзгласен тържествено за  Поет - лауреат.

Естетическите възгледи на Уърдсуърт:  Като безспорно високо талантлив поет Уърсуърд изиграва важна роля в историята на английската литература. С идеите си, развити в Предговора на “Лирически балади”, той допринася за обновлението на поетиката, атмосферата, предназначението и стила на лириката в началото на епохата на романтизма. Уърдсуърт открива пътя за романтическото обновление на английската поезия, променя напълно нагласата за поезия у своите съвременници, приучва ги да се вглеждат в красотите на природата, да наблюдават живота в нея, да я възприемат като най-съвършеното творение на Бога Създател.

   “Главната задача, която си поставих в тези стихотворения / “Лирически балади”/, беше да се подберат случки и ситуации от обикновения живот, да се разкажат или опишат те изцяло, доколкото това е възможно, на език, който действително се използва от хората, а в същото време да се оцветят с палитрата на въображението, така че обикновените неща да се представят пред човешкия ум в необикновена светлина - пише в началото на Предговора Уърдсуърт. Освен това и най-вече да се направят тези случки и ситуации интересни, като се проследят в тях правдиво, но не и показно основните закони на природата, предимно по отношение на начина, по който свързваме представите и идеите в състояние на възбуда. Общо взето беше избран простият селски живот, защото в неговите условия основните чувства и страсти намират по-благоприятна почва, в която могат да достигнат зрелост; те са по-свободни и се предават с по-обикновен и по-изразителен език. При тези услвия на живот естествените чувства съществуват в състояние на по-голяма простота и следователно могат да се наблюдават с по-голяма точност и да се предадат по-убедително, защото нравите в селския живот се пораждат от тези естествени чувства и защото специфичния характер на полския труд ги прави по-разбираеми и по-трайни; и най-накрая, защото при тези условия човешките чувства и страсти стават част от красивите и вечни форми на природата.”

   Според теоретика на Езерната школа “език, който възниква от непрекъснато повтарящо се преживяване и трайни, повтарящи се чувства, е много по-постоянен и по-философски от онзи език, който поетите често използват вместо него и смятат, че оказват толкова по-голяма чест на себе си и на своето изкуство, колкото повече се откъсват от чувствата на хората, и употребяват разни произволни и своеволни начини на изразяване, за да задоволяват променливите вкусове и променливите желания, които самите те създават.”

     Тук патосът на отрицанието на първия теоретик на романтическата поезия в Англия е явно насочен срещу изкуствения и велеречив език на поетите класицисти, които са наистина подвластни на аристократичните вкусове и модните салонни увлечения по “изискания стил”.  “В тази стихосбирка рядко се срещат олицетворения и абстрактни идеи и те са напълно отречени като обикновено средство да се извиси стилът и да се издигне над прозата - уточнява Уърсуърт. -  Моята цел беше да подражавам и доколкото е възможно, да възприема самия език на хората, а съвсем очевидно е, че подобни олицетворения не съставляват негов естествен и закономерен елемент.”

    Уърдсуърт отстоява тенденцията да се сближава езика на поезията с езика на прозата и делничното общуване: “Няма да бъде трудна задача да се докаже на читателя, че езикът на всяко хубаво стихотворение, даже и от най-възвишен характер, не трябва в никакъв случай в по-голямата си част да се различава от този на добрата проза освен по отношение на метриката. Нещо повече, може да се види, че езикът в някои от най-интересните части на най-добрите стихотворения е абсолютно тъждествен с езика на прозата, и то добре написаната проза…”

     Корифеят на групата на лейкистите предписва нова мисия на поета: “Това е човек, благодарен, че може да изпитва страсти и желания; който се радва повече, отколкото другите хора на жизнения дух у него; който изпитва радост да съзерцава подобни желания и страсти, проявяващи се в живота на хората, и обикновено е подтикван да ги създава там, където не ги намира. Към тези качества трябва да прибавим по-голямата му склонност в сравнение с тази на другите хора да се влияе от отсъстващи неща, които сякаш присъстват в неговия мир; способността му да преживява силни чувства, които наистина са далеч по-различни от тези, породени от реалните събития, но все пак /особена онези чувства, присъщи на всички хора, които са приятни и радостни/ много повече наподобяват силните чувства, предизвикани от действителните събития, отколкото онова, което другите хора са свикнали да чувствуват в себе си в резултат на импулсите, създадени от собствения им ум.”

Поезията на Уърдсуърт:  Претенциозната авангардност на “Лирически балади” отначало не впечатлява особено силно английските читатели в края на ХVІІІ век. Наистина за първи път английски поет привлича вниманието им към живота и простодушната нагласа на хората от простолюдието, които прекарват дните си - трудят се, забавляват се и размишляват - в близко общение с природата: пастирите, селяните и войниците. Баладите на Уърдсуърд започват да се харесват, тъй като са несложни за възприемане, анализират общочовешки умствени нагласи, чувства и настроения, приземяват поезията към делничните размисли и въжделения на обикновените хора. Оригиналността на повечето творби от “Лирически балади” произтича от емоционалния заряд на лирическия почерк на Уърдсуърт, който внушава едновременно изживян опит и поднася безизкустно дълбоките прозрения на поета, породени от емоциите, страстите и драматичните състояния на душата.

     Важно място в творчеството на Уърдсуърт заема автобиографичната му поема “Прелюдия или изграждането на духа на поета”, която той завършва през 1805, но продължава да усъвършенства до последните си дни. Публикувана е през 1850 година. С троичната си композиция тя напомня за трите митични премеждия, от които не може да избяга никоя човешка душа според християнската догматика - Раят, Падението и Изкуплението.

    Тази творба не пресъздава събитийната история на живота на поета, а е по-скоро хроника на интелектуалната еволюция на твореца. Тя може да се разглежда като романтична версия на архетипа Изгубеният и намерен рай. Поетът е обзет от неизтощимото желание да проникне в собствената си съкровена същност: през детството си, когато той няма още история, той живее с илюзията, че я е постигнал; през младостта си изгубва тази илюзия; а през зрялата си възраст, оставил богата история след себе си, той се възвръща към съкровеното си “аз” чрез драматични съпоставки между миналото и настоящето си като наситени със самобитна духовност периоди в земното му съществуване. Поемата е опит да се възпроизведат отново екстатичните мигове, през които е преминал твореца, за да достигне до финалното си прозрение - осъзнаването на единството на света. В момента на прозрението “Езерната област” престава да бъде за него просто географска даденост, а се превръща в територия от душата на поета, сред която в края на съществуването си той постига смисъла на Живота и основанието за Присъствието си в света, т.е. поемата завършва със зашифровано послание в духа на изповядания от автора “натуралистичен мистицизъм”.

    Според професор Марко Минков в ядрото на романтичния лирически подход на поета Уърдсуърт към заобикалящия го свят са “скъсването с рационализма, усещането, че истината е разположена във внушенията на говорещата чрез природата сила и е непостижима чрез разсъдъчните ни способности, мистичният екстатичен подстъп към действителноста, благодарение на който всичко което се улови от сетивата се разлага и превръща в чиста емоция”./стр.205/                                    

 
              САМЮЕЛ  КОЛРИДЖ   /1772 - 1834/

 

Творчество: През 1794 година Колридж се установява в Кеймбридж, където се заема да изучава модните тогава социално политически доктрини. След  това се премества в Оксфорд, където се сближава със Саути, третият талантлив поет езерник, творил в Англия, в зората на епохата на романтизма. Пред него той излага проекта си за учредяване на “Пансократична академия”. През последния семестър на обучението му в Оксфорд написва заедно със Саути историческата драма в три действия “Падането на Робеспиер”.

      През 1796 година Колридж създава сборника “Стихотворения по различни теми” и “Ода за изтичащата година”. Започва да пише поемата “Кристабел” и разработва проекта за поема със заглавие “Кубла хан”. Работи дълго над тези си творби, преработва ги неколкократно и ги издава чак през 1816 година.

    Благодарение на предприемчивостта на Уърдсуърт се ражда проекта за сборника “Лирически балади”, в който поетът Колридж участва със страстна себеотдаденост и придобива известност като автор на “Баладата за Стария моряк”, “Приказката за Мащехата” и “Славеят” /1798/. През същата година той издава томче със свои стихотворения, сред които се открояват  “Тревожно безспокойство в Самотата”, “Франция”, “Ода” и “Мраз в полунощ”.

   Колридж постига успех на сцената като автор на драмата “Угризение на съвестта”, утвърждава авторитета си на всестранно развит ерудит с “Biographia Literaria” /1817/ - автобиографични фрагменти и размишления върху теорията на Уърдсуърт за поезията и върху идеите на немските философи, с чиито трудове се е запознал по време на едногодишния си престой в Германия.

    След последните произведения, които създава Колридж, би трябвало да отбележим трактатите му “Помощници в размишлението”/1825/ и “Учредяването на Църквата и Държавата”/1830/. След смъртта му се появяват “Разговори”/1835/ и “Anima Poetae” - сборник с афоризми.

Естетическите възгледи на Колридж:  Като литературен теоретик и критик Колридж пренася някои методи на немската литературна критика в изследването на творчеството на Шекспир. Двамата изтъкнати американски историци и теоретици на литературата Уелек и Уорън твърдят в авторитетния си труд “Теория на литературата”, че “сред големите европейски поети романтици Колридж е бил едновремено квалифициран философ, притежаващ голяма амбиция и ползващ се със завидна известност”: “Той е бил специалист по Кант и Шелинг и става носител на идеите им, макар че не винаги е бил достатъчно критичен към тях. Благодарение на Колридж, чиято собствена поезия като че ли е твърде малко проникната от тези идеи, много немски  или, по-общо казано, неоплатонически идеи, са се появили или са се явили повторно в английската поетическа традиция.” /стр.157-158/.

    С труда си “Biographia Literaria”, появил се през 1817 година, Колридж допринася много за развитието на литературната критика и теория през епохата на романтизма в Англия. В него поетът лейкист поддържа тезата, че “поезията се придържа към същата строга логика, към която се придържа и науката”. Голяма част от размислите му в този своеобразен, литературно теоретически и критически, сборник са посветени на възгледите на Уърдсуърт за поезията, мисията на поета и поетическия език и на анализа на най-ярките стихотворения на неговия събрат лейкист в съвместно създадения  сборник “Лирически балади”  -  литературната творба, която ги свързва и ги легитимира като съмишленици и първосъздатели на Езерната школа.

     Колридж споделя, че двамата решават да обединят усилията си като поети в сборник с балади, тъй като признават два типа поезия: едната, в която човекът се усеща  подвластен на някаква свръхестествена сила, която всъщност подрежда живота му; другата, в която се възпроизвеждат “герои и случки, които се срещат във всяко село и неговата околност, стига да има някой чувствителен и съзерцателен ум, който да ги потърси и забележи, когато те се появят”.

   Тук Колридж за първи път полага, че “стихотворението е такъв вид произведение, което се различава от научния труд по непосредствената си цел, а именно насладата, а не истината…и предизвиква наслада от цялото, която пък се гради върху удоволствието, породено от всяка отделна част”. Той откроява едно важно свойство на поезията - “свойството да възбужда по-равномерно и по-продължително внимание, отколкото езикът на прозата в устна или писмена форма”. Обсъждат се и характеристиките на гениалния поет: “Съвършенният поет е в състояние да задейства цялата душа на човека като подчини способностите му една на друга според относителната им ценност и достойнство…Чувството за мярка е тялото на поетическия гений, фантазията е неговата одежда, движението - животът му, а въображението е душата, която е навсякъде и във всяко нещо и формира всичко в едно изящно и разбираемо цяло.”

   Като взаимства израз от неназован гръцки духовник /”Човекът, който няма музика в душата”./ Колридж постановява, че такъв човек “никога не може да бъде истински поет” и доуточнява: “Усетът към музикалната наслада и способността сам да я създаваш са дар на въображението, което заедно със способността да се свежда многообразието до единство на ефекта и да се модифицира една група мисли  чрез някаква преобладаваща мисъл или чувство може да се култивира и усъвършенствува, но не може да се научи. В този смисъл “Poeta nascitur non fit”/”Поетът се ражда, не се създава.”/”

  В “Biographia Literaria” Колридж проследява развитието на “неуместно умния” Шекспир като поет отстоявайки тезата: “Никой досега не е станал велик поет, без да бъде дълбок философ. Защото поезията е цветът и уханието на цялото човешко знание, на човешката мисъл, страсти, емоции и език.” Според него Шекспир “не е саморасло дете на природата”: “Най-напред той търпеливо е учил, размишлявал е дълбоко, прониквал е в подробностите, докато знанието е станало част от него, станало е интуиция, сляло се е с обикновените му чувства и така накрая е породило онази изумителна сила, която го прави единствен в света, без да има равен или даже втори след него.” Така по отношение на великия английски бард Колридж не поддържа романтичната концепция за “родения поет”.

    Колридж започва кратката си статия “Определение на поезията” със следното важно уточнение: “Истинската антитеза на поезията не е прозата, а науката. Поезията е противополжна на науката, а прозата - на стихотворението. Истинската и непосредствена цел на науката е да открива и съобщава за откритите истини; истинската и непосредствена цел на поезията е да създава пряко естетическо удоволствие..” Според автора “естетическото удоволствие може да се почувствува напълно само при най-активно участие на умствените сили, които са по-скоро спонтанни, отколкото съзнателни и при коио усилието, вложено за тяхното активизиране, не е пропорционално на насладата от тяхната дейност”.

  Вторият, авторитетен като теоретик, английски лейкист определя така мисията на поезията: “Поезията или по-скоро стихотворението е вид художествено творчество, противоположно на науката, което има за цел да достави интелектуално удоволствие и която цел то постига с помощта на езика, присъщ на човека в състояние на възбуда. Поезията се отличава от другите видове художествено творчество, за които горният критерий е също валиден, по това, че стихотворението позволява да се изпита естетическо удоволствие както от цялото, така и от отделните му съставни части; неговият краен ефект е да породи възможното най-голямо непосредствено удоволствие от всяка част, съчетано с най-силно наслаждение от цялото.”

  В статията си Колридж доразвива прозрението на своя изтъкнат предшественик, поета класицист Джон Милтън, че поезията трябва да бъде “проста, сетивна и страстна”: “Първото условие - простотата, от една страна, отличава поезията от трудните, мъчителни процеси на науката, насочени към постигането на една все още нереализирана цел. Простотата в поезията внушава чувството на гладък и извървян път, по който читателят вместо да се труди с пионерите и мъчително да проправя път на другите, върви с лекота. В своето пътешествие той е съпроводен от бълбукащи потоци, дървета, цветя и домове и това прави неговото пътуване толкова очарователно, колкото е възпитателна и целта му. От друга страна, простотата не допуска предвзетост и болезнена субективност. Второто условие - сетивността, осигурява основата за обективност, конкретност и яснота на образността, както и онази динамичност на образите, без която поезията се превръща в монотонно упражнение по дидактика или пък се изпарява в мъгляви, безсмислени бълнувания. Страстността е трето условие, което постановява, че смисълът и образността трябва да бъдат не просто обективни, но че те трябва също така да бъдат стоплени и одухотворени от тази истинска чувствителност на човечеството.”

  В статия, озаглавена “Поетът Шекспир”, Колридж твърди, че “Шекспир притежава най-главните, ако не всички предпоставки за истинския поет  -  дълбоки чувства и тънък усет за красота, които се разкриват пред очите ни в комбинация от форми, а за слуха ни  -  в нежни мелодии…Още в първите си произведения той отразява своя дух, изхождащ от собствената му специфична индивидуалност и чувства и кара другите да чувствуват явления, несвързани с неговата личност освен чрез силата на съзерцанието и посредством тази висша способност, чрез която великият ум се отъждествява с всичко, което съзерцава.”

  “Изкачвайки се по-нагоре по стълбата на интелекта, Шекспир доказа по неоспорим начин, че е надарен с по-висша умствена способност - с въображение, констатира Колридж, посредством което един образ или чувство може да въздейства върху много други и да ги видоизменя или пък да накара много образи или чувства да се слеят в едно цяло.” Той сочи като пример трагедията  “Крал Лир”, където “дълбокото страдание на един баща от синовната неблагодарност  на неговите дъщери се пренася върху самите природни стихии”. Колридж смята, че “когато въображението действува успокоително и по този начин доставя чисто естетическо удоволствие, то въздействува като създава единство от много неща, такива, каквито биха се появили в описанието на обикновения човек, с подробности и безпристрастна последователност в единно цяло”.

Поезията на Колридж:  В сборника “Лирически балади” поетът Колридж участва с четири свои поеми, сред които се откроява баладата“Римувани стихове за Стария моряк”/1798/. В нея той проследява едно странно пътешествие из света, разположен между реалността и сънищата, т.е. светът на халюцинациите. След като убива необислено един албатрос/ според легендата птицата осигуряваща попътен вятър за корабоплавателите/, Старият моряк, прокълнат от спътниците си, е обречен на изтощителна жажда, на безветрие и подтискащ покой, които са описани  от поета лейкист с привкуса на участ отредена “свише”:

                          Ветрецът спря, видяхме скръбни как

                          увисват нашите платна.

                          Говорехме си, за да нарушим

                          загадъчната тишина.

 

                          В бакъреното пламнало небе

                          над мачтата по пладне сам

                          висеше слънчевият кървав диск,

                          от месеца не по-голям.

 

                          Без вятър корабът ни дни и дни

                          стоеше като прикован,

                          подобно нарисуван ветроход

                          въз нарисуван океан.

 

                          Вода, вода, отвсякъде вода,

                          дъските пукат се от пек.

                          Вода, вода, отвсякъде вода,

                          а жаден ще умре човек.

                                              Превод на Атанас Далчев

                     

    След като двете могъщи сили /Животът в смъртта и Смъртта в живота/ разиграват на игра със зарове душата на съгрешилия простосмъртен, корабът отведнъж се “съживява” и раздвижва от прищявките на невидими призраци. Старият моряк, обзет от загадъчно вълнение, е спасен  благодарение на благословията, която дава на пораждащите ужас животни, появяващи се от затоялото, вонящо море. Той е върнат в родната страна от мъртвите си спътници, които се суетят в страховито безредие, напомнящо  за странен бунт. Озовал се на суша, той отново е обречен на скитане и преследван от проклятието на убитата птица. Тя му напомня постоянно, че не трябва да разказва на никого за съществуващия друг свят, в който е пребивавал - светът на халюцинациите.

   В тази балада поетът ни въвежда в един причудлив свят, в който дори слънцето и луната са обвити в обезпокояващ ореол от странни метаморфози. От всичко се излъчва някаква смътна религиозност, една трудно достъпна за  непосветения духовност, дотолкова че читателят се чувства пренесен в обезпокояващо нереална атмосфера. Но странността на атмосферата не завоалира съдбовните за човека екзистенциални проблеми, които са заложени като важно послание в тази творба.  След като извършва необмислено злодеянието старият моряк разбира до каква степен едно дребно наглед човешко провинение може да наруши хармонията на света. Убийството на албатроса в тази балада придобива символичното значение на първородния грях от библейската притча в частната участ на стария мореплавател.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 504245
Постинги: 462
Коментари: 49
Гласове: 251
Календар
«  Декември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31